Размисли върху „Висшата степен в проявата на някакви качества“
Брат Ч. С., оратор на ложа „Нова Светлина“, ор. Пловдив
Градежът е изнесен на проведения на 11 май 2019 г. в Културен център – музей „Тракарт“, Пловдив, семинар на тема: „Разнопосочните подстъпи към съвършенството и предназначението на сп. „Зидарски преглед”.

Албрехт Дюрер: „Плоската земя“
Скъпи братя,
Целта на масонството е съвършенството – известен постулат, който ние всички приемаме и по този начин декларираме, че се стремим към съвършенство. То, разбира се, е непостижимо, но нищо не ни пречи да го желаем. На малко по-заден план остава въпросът:
„Все пак, какво е това ‘съвършенство’? Как бихме го формулирали и как го възприемаме?“
Според „Речник на българския език“, съвършенството е:
- висша степен в проявата на някакви качества;
- идеал.
Това определение, естествено, не е съвършено. Колкото и да проявяваме „някакви качества във висша степен“, винаги се оказва възможно да направим това и малко по-добре или да има някой, който ни превъзхожда в тази дейност. Т.е. това не е точно съвършеност. Що се отнася до идеала, той се доближава до съвършеното само по това, че като него е непостижим и е твърде различен за всяка отделна личност, както и за всяка епоха, култура и т.н.
Ако все пак приемем тезата:
„Висша степен в проявата на някакви качества“,
то кои точно качества бихме приели, че желаем да развием до степента „съвършенство“? Защото, ако достигнем високи резултати в подлостта, това едва ли би ни направило твърде издигнати личности. Ако идеята е да сме най-добри в професията си, тогава ще бъдем перфектни професионалисти, но нищо повече. Може би, затова
висшата цел на масонството
често предизвиква скептични и подигравателни усмивки у близките ни в профанния свят.
И все пак, какви са пътищата към съвършенството?
Всеки от нас има отговор на този въпрос, като, предполагам, приема собственото си мнение като единствено или поне – като преди всичко вярно. Нека ви запозная с моето виждане.
Знание. Несъмнено, придобиването на знания и прилагането им е основен път към това: да бъдем добри в определена област. Дори не само в една област. Баща ми, Бог да го прости, често цитираше дядо ми, юрист по образование, завършил в Гент, Белгия, който казвал:
„Няма излишно познание.“

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 22, юни 2019 г.
Според семейната легенда, спазвайки този принцип, той успял да спечели изключително трудно дело, защото си спомнил в последния момент
химическата формула на ябълчената киселина.
Натрупването на знания, критическото им осмисляне и рационалното им приложение в практиката са в основата на добрия професионализъм. Разбира се, времето на енциклопедизма е безвъзвратно отминало, а и при възможността за бърза и точна справка в нета, изглежда не е нужно да трупаме излишен баласт. Но за да мислим професионално правилно, е нужна сериозна база познания, които да оформят ежедневното ни адекватно поведение на работното ни място. Т.е. една от стъпките към съвършенството е знанието, което ни прави добри професионалисти. Дали обаче това е достатъчно?
Тук е мястото да се замислим и над нещо друго: дали усвояването на определено количество информация е познание? Дали натрупването на множество данни с непроверена правдоподобност и със съмнителен произход е позитив? И можем ли да използваме такива данни, като доводи при дискусионни случаи? Нали повтарянето на една лъжа сто пъти я превръща в истина.
Напоследък се сблъсквам с учудващи за настоящето ни неща. Антиваксъри свободно пропагандират по основни телевизионни канали отказ от ваксиниране, изтъквайки всякакви псевдонаучни тези и доказателства. Хомеопати спорят с изтъкнати лекари, относно лечението на тежки и понякога фатални заболявания. Появиха се поддръжници на идеята, че земята е плоска. О, бедни ми, Джордано Бруно, кому беше нужно да загиваш на кладата?! Забелязвам, че това са тенденции, които са характерни не само за нашата Родина, но и за света, като цяло. Не разбирам как такива абсурди намират подкрепа, базирайки се на
спекулации, псевдонаука и, често, чисти лъжи?
Как успяхме да загубим здравия си разсъдък – ние, които летим в космоса, създаваме изкуствен интелект, успешно лекуваме доскоро задължително смъртоносни болести. Не че нашите предци не са вярвали във врачки и лъжепророци, че не са се страхували от вещици и магии. Напротив, дори някои от най-известните умове на миналото са били астролози и алхимици. Парацелз, един от най-прочутите лекари на миналите епохи, цял живот е търсел философския камък. Е, не го е намерил.
Но сега, сега да продължаваме да вярваме в измислици, алабалистики, хороскопи, черни магии?! Мисля, че не е нормално. Както казва често един многоуважаван брат:
„Трябва да се чете, да се чете много.“
Бих добавил:
И да се мисли много.
Това може и да не ни направи задължително съвършени, но поне ще позволи да запазим здравия си разсъдък.
Образование. Много от вас вероятно ще поставят знак за еквивалентност, или поне за подобие, между образование и знание. Това, обаче, би било само частично правилно. Вървейки по стълбицата на образователната система, ние, несъмнено, увеличаваме познанието си. Но и научаваме много други уроци, свързани със социалното поведение, йерархията в отношенията, екипната дейност, лидерските качества и т.н. За съжаление, не винаги високото образование или, което е по-често, наличието на
голяма колекция дипломи,
са гаранция за високи личностни, социални и професионални качества. Запомнете го от мен: ако влезете в лекарски кабинет и едната му стена е запълнена с дипломи и сертификати, грижливо поставени в рамки с антирефлексно стъкло – подходете с известна доза критичност към заключенията и назначената терапия.
Образованието е един от методите за развитие, но често един професор и доктор на науките е твърде далеч от идеала за съвършенство. Мисля, че образованието е задължителна част от промяната на личността към добро. Една от основните му задачи е да ни научи да диференцираме рационалното от ирационалното. Да го правим интуитивно – без да се замисляме над безумни алтернативи, така, както играейки шах, човешкият разум директно отхвърля голямо количество слаби и губещи ходове, без да прави усилието да проследява последствията от тях. Разбира се, това в някои случаи ни поставя в ситуации, при които действаме стандартно или дори шаблонно, а пропускаме наглед абсурдния, но печеливш ход. Точно това отличава добрия играч от гениалния такъв – последният успява да види зад привидно нерационалния ход скритите възможности, водещи до победата. Но дали това е достатъчно, за да определим този играч като съвършен? Явно не, след като вече има достатъчно
непобедими от човека компютърни шахматни програми,
които – играейки строго по правилата – постигат целта си: мат на противниковия цар. Доброто образование е това, което успява да извади наяве способностите на всеки от нас и да ни насочи в областта, в която нашата реализация би била оптимална. Дали го прави винаги? Не, за съжаление.
Семейство и морал. Винаги съм смятал, че тези две понятия са свързани и взаимозависими. И добрите, и лошите примери в семейството са полезни за израстването на личността. Идеалният вариант, при който семейната среда е формирана от високоинтелигентни, духовни и морални личности, които наставляват и напътстват подрастващите по най-подходящия начин, на практика е ефимерна илюзия. Дори ако семейството е действително изградено от гореописаните екземпляри с характеристика на светци, пак не е ясно какъв ще бъде отговорът и реакцията на наследника, който често е кълбо от бесове и основната му цел е да опита всичко, което ужасява родителите му. Нищо, често пъти и това е полезно – жестоките житейски уроци оставят винаги незаличима следа в нас. Много повече от онова, което ни е предадено с много любов и доброта.
Все пак, клатушкайки се из живота при всеки негов порив, ако ни е писано, ставаме все по-устойчиви и все по-морални, независимо, че някои от нашите минали постъпки са били твърде дискутабилни. Но всичко това е до време. Затова съм сложил семейството и морала в една графа. Преминем ли възрастта, при която излизаме от семейството, без да сме постигнали нужния ни морал, никога няма да го направим. Разбира се, и в по-нататъшния си живот човек се развива и променя. Но ако започнем самостоятелните си странствания без нужните морални качества, те ще останат непостижими за нас. Още повече, че е настъпило времето, когато ние вече учим друго малко същество на основните ценности в живота. И ако за нас това са само
парите, властта и желанието за доминация,
просто ще създадем поредното чудовище.
Религия. Общоприето е, че вярата в Господ и в неизбежното възмездие за лошите ни постъпки, ни прави по-добри. Не бих си позволил да оспорвам и поставям под съмнение тази теза. Основата на религията са набор от правила, които в повечето случаи са база за правилни и морални действия. Все пак, и тук са ни оставени доста вратички, които бихме могли да ползваме. Религията е предвидила опрощението на греховете. В някаква степен това е добре – ясно е, че безгрешни хора няма. Затова никой не е бил достоен пръв да хвърли камък по безпътната жена, за да я накаже.
Много от нас, принципно следват религиозните норми и постулати, но когато сме поставени пред дилемата: да приемем или отхвърлим нещо или някого, пречупваме нещата през собствената си призма и действаме според изгодата си, а не според евангелските понятия за добро и зло.
Тук е мястото да се замислим: дали не бъркаме и смесваме религията и вярата си във Върховно същество с простонародното суеверие. Съвремието ни е изпълнено с врачки, баячки, гледачки и какви ли не други предсказател(к)и, които, ползвайки елементарни психологически прийоми, ни карат да вярваме в техните думи и прорицания. Това е особено грозно и жестоко, когато тези хора са последната надежда на безнадеждно болния, който е готов на всичко, само за да чуе, че все още има шанс за живот, макар че подобно упование идва от, меко казано, твърде съмнителен източник.
Няма човек, който да живее с илюзията, че е безсмъртен. Тогава какво ни пречи да приемем факта за неизбежния краен изход, да се подготвим за него и достойно да стигнем до смъртта? Ежедневието ни е пълно с хороскопи, зодии, предсказания за катаклизми и прочее суеверия, които замътват отношението ни към настоящето. Явно Homo sapiens е
все още в своето детство
и като биологичен вид му предстои дълго развитие. И така, да чукнем на дърво, да се завъртим три пъти на пета, да плюнем през лявото рамо и да продължим по пътя си към съвършенството.
Масонство. Както се казва: дойдохме си на думата. Всички ние, свободни мъже с добро име, се стремим към съвършенството и считаме, че масонството ще ни помогне в голяма степен в това начинание. Така е прието, по презумпция.
Преди доста години, при единствения ни разговор с по-големия ми брат по повод принадлежността ми към масонството, той съвсем логично ме попита:
„Смяташ ли, че когато един свободен мъж иска да се самоусъвършенства, той трябва да стане масон?“
„Не, разбира се“
– отговорих, –
„но аз избрах този начин и искам да го направя точно с тези хора.“
Естествено, около нас има много достойни и честни хора, които не са масони и никога няма да станат. И е много хубаво, че това е така. Ако свободните духом хора бяха събрани единствено в нашето малко тайно общество, това щеше да бъде реалния край на социума.
И все пак, доколко съвършенството е водещата цел на нашите братя? Колкото повече време минава и колкото по-многобройни ставаме, все повече се убеждавам, че масонските ложи са едно малко, но твърде
контрастно и наситено отражение
на заобикалящата ни действителност.
При нас има всичко. Има изключително възвишени и културни люде. Има странстващи и неспокойни духове. Има и по-обикновени, но силни по характер и строго отстояващи позициите и принципите си хора. Но… същевременно има и братя, попаднали при нас с идеята да си създадат нужния им политически или търговски контакт. Има такива, за които ложата е по-скоро бизнес-клуб или дори ловно-рибарска дружинка. А има и една особена, определено неразбираема за мен, категория масони, чиято голяма идея е
„масонската кариера“.
Като имаме предвид, че в огромната си част всички ние сме удовлетворително реализирани в профанно отношение, тези братя предизвикват у мен съжаление и в някаква степен – презрение. Какво им дава някакъв пост във Великата ложа, който аз възприемам като ангажимент и отговорност спрямо другите, а те интерпретират, като възможност за въздействие и манипулация? И ако не го получат – да сменят регулярно с нерегулярно пространство и обратното? Чие самомнение, честолюбие и патологична амбициозност налага продължаващото роене на велики ложи в твърде ограничения, като капацитет, Велик ориент Бг? И какво означава да получаваш степен след степен в някоя пристроечна структура, да слагаш шапка след шапка? Това прави ли ни по-добри? Приближава ли ни дори малко към голямата ни цел – съвършенството?
Не само, че подобно поведение не може да доведе до съвършенство, но то се превръща в своеобразна шизофрения. Тези братя живеят в един
въображаем и нереален масонски свят,
в който се опиват от собствената си значимост и имагинерната зависимост на другите от тях. Всичко това не би било толкова страшно, ако последствията бяха само за тези братя. Но те са и за всички нас, за цялата Велика ложа, която става арена на боричкания, интриги, позволени и непозволени удари. Всичко това не би трябвало да е характерно за индивиди, изразително декларирали кандидатурите си за съвършенство. Най-страшното е, че точно тези „масонски кариеристи“, проявявайки изключително голяма активност и действеност, са едно от първите неща, което впечатлява новопосветения чирак. Той, горкият, все още не е наясно къде е попаднал, какво се изисква от него да знае и прави, няма представа кой какъв е и как да се отнася с него. Той е нещо, като „новия ученик в класа“. Пристъпва плахо и неуверено, почти е готов да се разплаче и основното му желание е да се върне по-бързо към познатата си среда. Сблъсъкът му с масонските „големци“ не му помага, а често го демотивира. Макар и чирак, той бързо разбира, че този високостепенен масон, независимо от позицията си, е твърде далеч от духовното съвършенство. И ако го приеме за пример, той ще е в следващото поколение високо-, много- и прочее уважаеми.
Как тези масонски болести могат да бъдат профилактирани и лекувани? Аз смятам, че основният лек е просвещението. Но просвещението, не като преподаване на масонство, не като обучение в ритуална работа, а като
духовно просветление.
Разбира се, това може да става в индивидуални разговори, в братско обсъждане и споделяне в ложата, но е по-добре, когато има общ инструмент, чрез който просветителските усилия на достойните братя да достигнат до нуждаещите се. Такива инструменти за българския народ, в най-мрачните и тежки години, са били вестниците „Свобода“ и „Независимост“ на Любен Каравелов, „Дума на българските емигранти“ на Христо Ботев, „Дунавски лебед“ на Раковски.
Просвещение – така виждам аз мисията на нашето списание „Зидарски преглед“. Смея да твърдя, че в този си вид, то в голяма степен я изпълнява. Не приемам упреците, че публикациите в него са на твърде висок стил, че не са разбираеми за мнозинството от нас. Да, стилът е висок и много често, твърде претенциозен. Но, дори и така, всеки от нас, четейки и размишлявайки, успява да намери рационалното зърно, да си обясни миналото и настоящето на масонството и да си състави представа за бъдещето му.
Обични братя,
В заключение: пътят към съвършенството представлява магистрала с много платна. От нас зависи дали няма да я превърнем в магистрала към ада. ◆