Структуриране на градежа като есе

 

Градежът е изнесен по време на международния симпозиум „Да бъде светлина 2019“ („Fiat Lux 2019“).

 

Петър Станчев, Стар майстор на ложите „Нова Светлина“ и „Кристал“ – ор. Пловдив

 

Скъпи братя,

 

От придобития опит при внимателно четене на чужди градежи и писане на свои бих се опитал да обобщя няколко основни проблема на писмовната ни дейност:

1. Повечето градежи се отличават с

 

помпозност и натруфеност.

Това се дължи на желанието да се развие избраната тема в нейната грандиозност и максимална философска обобщеност. Неудачният резултат се поражда главно от две причини – грешната представа, че идеите на Масонството са от толкова висш порядък, че за изразяването им е нужна най-висока форма на обобщеност, и, от друга страна, неумението да се създава добър текст.

2. „Слон с глинени крака“ – разработване на теми, имащи много високо ниво на абстракция, без необходимата предварителна работа.
3. Цари неяснота относно функцията на градежа. За създаването на добър текст пречи усещането (навярно дошло от профанния опит на повечето братя в образователно-научните среди), че всеки текст трябва да има като основна характеристика „ярък научен принос към теорията“. Това усещане, съчетано с осъзнаването, че за такъв принос е нужна

 

много сериозна и продължителна работа,

изискваща много време, с което, обикновено, не разполагаме, парализира творческата инвенция още в зародиш.

4. Доста градежи са неумел превод на текстове, взети от интернет, публикувани там с предназначението да запознават широката публика с масонската проблематика и затова – достатъчно повърхностни и размити.
5. Масова несръчност в представяне на същността на текста в правилната форма – като се започне от избора на жанра, стила, композиционното членение, рядкото уцелване на подходящия обем и се стигне дори до избора на заглавието.
6. Неправилна мотивация за написването – рядко градежът е плод на необходимостта от огласяване на вътрешни натрупвания, нещо задължително за всеки акт на творчество. Като правило градеж се създава по административни причини.

Ето защо се опитах да изложа моите възгледи за същността и формата на градежа. Целта на настоящия текст е да послужи като тояжка, на която братята да се опират в работата си по създаване на литературен градеж.

1. Форма на градежа, разглеждан като литературен текст

(Тук не засягам темата за други форми на принос към целите на движението и дали те имат смисъла на градеж, като например: даряването на 1 000 лв. на ложата, редовни грижи за детски дом, изработването на украса за Храма, създаването на картина или изнасянето на концерт.)

Текстовата изява е възможна под множество форми – научен доклад, есе, публицистична статия, художествен текст и други междинни видове:

• Научният текст изисква детайлно изследване на проблема, системно и последователно разработване на избраната тема, възможно най-пълно описание на съществуващото положение, ясно формулиране на тезата, пълното и категоричното ѝ доказване, съвестно позоваване на други автори, използване на ясен и разбираем категориален апарат, уточняване на аспекта, в който ще бъдат използвани въведените преди това понятия и термини, а за новите такива – тяхното недвусмислено дефиниране, отчетливото

 

разграничение между тези и хипотези,

посочване на библиография, точно цитиране. Използваният език трябва да бъде максимално прецизен, пестелив, със старателно избягване на сложни стилистични конструкции, които биха могли да доведат до двусмислици. Научният текст е трудно приложим за представяне на градеж поради многото време, което е необходимо за подготовката му, и заради големия обем от стойностни материали, с каквито в нашите условия не разполагаме.

• Публицистичната статия представлява ярко изразено и категорично заявено мнение по обществен проблем. Тя задължително се нуждае от наличието на ясно разграничени позиции и вземането на страната по някоя от тях или излагането на нова. Публицистичната форма е незаменима при появяване на полемична обществена ситуация, но в условията на нашата консервативна организация и, особено в рамките на една ложа, това е по-скоро изключение.
• Художественият текст е чудесна форма за представяне на градеж. Ние бяхме свидетели на използване на средствата на поезията за тази цел – на всички ни беше интересно да чуем градежа на бр∴ Пл. А. ¹. Но все пак този тип текстове са в сферата на изкуството и, за съжаление, не всекиму е дадено да умее тяхното създаване.

Моето мнение е, че

 

най-подходящата форма

за представяне на градеж е есето. Възрастният човек, който е излязъл от ученическа възраст и не е професионален занаятчия на словото, рядко е поставен в ситуация да пише есета.

Но, всъщност, почти всички градежи с които съм запознат, съзнателно или не, се стараят да се напъхат в дрехите на този литературен жанр и това не е случайно. Есето има няколко безспорни предимства пред останалите форми и затова сега ще ви запозная с основните му характеристики и начини за създаване, като по този начин се надявам да помогна за преодоляване на гореспоменатите недостатъци в досегашната ни литературна продукция. Ще ви запозная с теорията на есето, а накрая ще споделя виждането си за избора на тема. Бих искал да засегна и темата за правописа и четенето на градежите, но това ще стане някой следващ път или само чрез текст, изпратен по електронната поща.

Тук ще направя уговорката, че не се имам за майстор по темата, но смело бих заявил, че не се чувствам чирак. Бих се радвал истински, ако братя, по-вещи от мен, допълнят или разработят по-добре изложението.

 

1. Същност на есето

По произход думата есе е френска (фр. essai – „опит“); по етимология се свързва с глагола essayer – „опитвам“, „изпробвам“, „претеглям“. За основоположник на жанра се смята френският философ Мишел дьо Монтен, който през 1580 г. публикува книгата си „Опити“ („Essais“). Делото на Монтен не възниква „от нищото“ – сам той признава, че в своите „Опити“ следва практиката на мислители от античността (Сенека, Плутарх, Марк Аврелий).

До голяма степен есето е наследило формата си от нещо, което е било използвано в средновековните университети. Често погрешно си представяме, че те са били предимно духовни семинарии или пък миниобраз на сегашните полинаучни образователни конгломерати. Всъщност, те са били

 

най-вече юридически училища.

И тъй като, поне в нашето съзнание, юристите са защитници, обучени да заемат която и да е страна в спор и да доказват правотата си, колкото могат по-добре, с този дух са били проникнати и ранните университети. Реториката, изкуството на убедителното спорене, била една трета от програмата на студентите. И след лекцията, най-разпространената форма на дискусия бил дебатът. Затова студентите се упражнявали в създаване на „теза“ и „трактат“: тезата е била позицията, която човек заемал, а трактатът е бил аргументът, с който той я е защитавал. А днешното заключение на есето всъщност са финални (обобщителни) бележки на съда (не присъдата!).

Има множество определения за есе. Всички те гравитират около следното изречение:

Есето е вид текст, в който по асоциативен път и върху основата на лично мнение се излагат разсъждения по даден проблем.

По своята същност то е

 

продукт на доказателственото мислене

– определено становище се подкрепя с аргументи. Основната разликата между есето и другите видове аргументативни текстове (статии, монографии, дисертации, политически, икономически и социални коментари, социологически анализи и прогнози, съдебни, политически и други речи, експертизи, доклади, мнения, рецензии и пр.) е в типа на аргументацията.

Есето не търси строга последователност и системност на изложението. То бяга от точната научна аналитика, както и от строгата документална организация. То разтваря игрови пространства пред мисленето, пред начина на изразяване и пред цялостното оформяне на текста. За него основен при търсенето и излагането на аргументи е асоциативният принцип – когато една мисъл, емоция или представа спонтанно извиква друга, с която в момента се открива връзка по някакъв признак. Изложението се характеризира с индивидуално стеснен зрителен ъгъл към проблема, с разнородност, непредвидимост и мозаечност на аргументите. Присъщи за него са: подчертаната образност, емоционалност и експресивност, многозначност, метафоричност, субективност и индивидуална неповторимост.

Есето не е чуждо и на мисловния експеримент – оттласкване от една изходна точка и поемане в посока, за която още не е ясно, къде ще отведе. Есето е и в насладата от изразяването, в оригиналното подбиране и съчетаване на изразни средства и в изцяло личния стил. То ненавижда

 

установените истини, тривиалното и сковаващото.

То е полет на мисълта, осъществен след самовглъбяване и разговор със себе си. Построяването на текста се придържа към свободно структуриране, без задължителни схеми и предварителни модели, като следва интуицията и въображението на автора.

 

2. Изграждане на есето

Писането на есето започва с избора на предмета му и формулиране на темата. Предметът е обектът, по повод на който то се създава. Темата е онази страна на предмета, която се вижда от определена гледна точка. Например, предмет може да бъде толерантността, а конкретно обсъжданата тема –

„можем ли да уважаваме някого, чиито възгледи не споделяме“,

или пък

„толерантността към себе си“.

Тук е мястото да споменем, че тема и заглавие са различни неща. Темата трябва да е уточнена преди написването на есето, докато формулирането на заглавието твърде често се случва след написването и окончателното редактиране на текста. Разбира се, би могло то да се роди и веднага след темата или да съвпада с нея и целият текст да бъде подчинен на заявките, дадени в него. Есето понася формулиране на заглавието като просто название или разказно изречение („Братската любов“, „Размишленията на един чирак“, „Властта и свободата“), но може да бъде формулирано и като цитат, като алюзия към друго известно заглавие, като метафоричен израз или дори като каламбур.

Много важна особеност на есето е, че в него трябва да се изкаже мнение (наречено теза) и то да бъде защитено по убедителен начин чрез аргументация. Общо взето, да се напише есе, означава точно това – да се аргументира

 

мнение по определен въпрос.

И особено важно е да се разбере, че се касае за личното мнение на автора, за истинското му, неподправено собствено виждане, изразяването на позиция, която е лично негова, каквато лично той смята за градивна, каквато на него му харесва, без да я нагажда към онова, което знае, че се очаква от него, без да се съобразява с това, което другите смятат за правилно. Възможността да се разчупи контролът върху мисълта, да се избегне

 

диктатът на общоприетите становища,

възможността да се изяви самостоятелно мислене, правото без задръжки да се изкаже мнение и да бъде отстоявано – това всъщност е есето. Именно тази негова характеристика е основанието ми да го възприемам като особено подходяща форма за създаване на градеж.

В основата на сполучливото есе стои ясно осъзната теза. Моментът, в който това се случи, е показател, че е дошъл и моментът за написване на текста. Казано с други думи, ако авторът не може да обобщи в едно-две изречения становището си по проблема, той все още не е готов да напише есе.

В едно есе тезата винаги се извежда. Тя не винаги се оповестява изрично, но дори и тогава е задължително да бъде представена така, че читателят да я схване ясно. Изразената теза обикновено се заявява в началото на текста, но би могла да се намира и във финала. Възможно е и рамкиращо изразяване на тезата – в началото (като подстъп към съдържанието) и в края (като извод от казаното). Повторената в заключението теза може да звучи по-категорично, да е разширена и „освежена“. Все пак, за структурата на есето няма строг закон – тезата може да се появи и на всяко друго място в текста. Важното е: да е отчетливо заявена, така че читателят, след като се запознае с текста, да не си задава въпроса: за какво всъщност бе цялата тази пледоария?! Тезата обикновено се излага под формата на твърдение, но са допустими и по-раздвижени форми, като например въпросителни изречения, насочващи към отговора:

„Кой казва, че няма благородна лъжа?“

И така, тезата я имаме. Идва

 

времето за аргументацията.

Всъщност, над 90% от обема на есето е убеждаването в истинността на тезата или поне в правото на нейното съществуване.

За целите на есеистичното аргументиране не е нужно да се търси строга систематичност и изчерпателност. Есето поначало не си поставя за цел подредено, в точки и подточки, докрай и във всичките му аспекти, да разнищи обсъждания проблем. За есето има значение не пълното, документално изследване на въпроса, а оригиналният ъгъл на разглеждане. Неговата сила е в представянето на гледна точка, която е лично авторова, и в убедителното ѝ защитаване. Под „убедително“, ежедневното мислене обикновено си представя позоваването на документални доказателства. Тъй като есето няма за цел откриването на някаква абсолютна истина, а по скоро – представяне на личен възглед, който би могъл да породи следващи разисквания и търсения, тук „убедително“ означава най-обикновена

 

последователност и логичност, взаимна непротиворечивост и здрав разум.

Твърде често аргументацията се опира върху емоционалното преживяване и душевното вълнение, прави се със субективна пристрастност, но по такъв начин, че читателят да се съгласи с правото на живот на поставената теза.

Написването на самия текст е творчески процес, следователно – строго индивидуален, следователно не е разумно да се създават или спазват инструкции. Но изследването на множество есета е откроило един метод за създаването им. Съзнателно или не, авторът използва принципа на асоциациите. В психологията под „асоциация“ (лат. assotiatio – „съединение“) се разбира връзката между две или повече психически явления (понятия, представи, съждения, идеи, възприятия, образи, емоции), въз основа на съотношението им по някакъв критерий. Асоциирането е процес, при който една представа спонтанно извиква друга, свързана с нея по определен признак. Асоциациите възникват като двойки (напр. червено – кръв; червено – ЦСКА; червено – цвят; червено – море) или като вериги, като се „оттласкват“ една от друга (напр. червено – черно – рулетка – казино – Стендал – Жулиен Сорел – гилотина). Това са връзки по всевъзможен признак: аналогия, сходство, контраст, време, място, настроение, емоция и пр.

За прилагането на този подход съществува проста и много приятна

мнемонична схема,

която се състои в следното: в средата на бял лист се написва дума – предметът на есето. Например – „камъкът“. Около него се написват първите думи, които възникват в съзнанието, при прочитане на думата камък. Например: земя, река, зид, сирене, каменен прах. Получава се кръг от думи, разположен около централната. Лъчеобразно, след всяка дума се написва следваща дума, която е породена от предната. Например след сирене – сол, след зид – замък, след река – риба, след земя – корен. Така би могло да се направи и следващ или следващи кръгове от думи.

По този начин, бихме могли да разсъждаваме само в първия кръг от асоциации. Някои от тях ще са точно попадение в темата, други ще са твърде далече. Разсъждаването върху всяка дума би могло да ни донесе допълнителни аргументи в полза на тезата.

Ако искаме текстът ни да достигне по високо ниво на абстракция, тогава се обръщаме към втория или третия кръг от думи.

Имаме и друга възможна стратегия: да използваме не кръговете, а да тръгнем по един от лъчите. Например да развием мисълта си в посоката: камък – корен – червей – смърт – вечност. Или пък: камък – зид – замък – кула – знаме – вятър. Избора правим в зависимост от целите на изложението.

Есето познава, допуска и дори предполага и вмъкването на микротекстове, подпомагащи аргументацията:

• описание на предмет, човек, пейзаж, обстановка или процес;
• разказване на случка, анекдот, или приказка;
• информиране чрез представяне на конкретни фак­ти или статистически данни.

При писането на есето е добре да се дава

 

превес на конкретно-образното мислене

над абстрактно-логическото. Есето е чуждо на отвлечено-обобщения начин на представяне на действителността, характерен например за научната област. В него и най-сложните проблеми се третират „земно“, достъпно, в нагледни образи, конкретни факти, практически действия на живи хора, примери.

Тук бих искал да цитирам един човек с авторитет в литературните среди, автор на най-превеждания съвременен български роман, добър литератор и умен човек – Георги Господинов. Думите му са по подобна тема и мисля, че са много подходящи за нашия случай.

„Не се гнуси от [конкретиката]. Начинаещият, пък и не само, автор иска директно да композира музиката на сферите, да каже всичко за любовта и смърт-та, да римува абсолютния закон над нас с моралния вътре в нас и други подобни (мета)физики. Веднъж в един курс по писане на есе дадох две теми. Едната, максимално обща – гласеше нещо от типа на ‘За любовта и омразата’. Другата, крайно конкретна – ‘Кибритът или запалката’. Естествено повечето разпознаха първата тема като уж по-лесна, кой не е любил и мразил, втурнаха се да пишат и… дълбоко и проникновено потънаха в блатото на общите места, клишета и сбъркани абстракции. Никой не се беше сетил да се хване за спасителната сламка на някаква конкретна история. Няколкото студенти, които бяха избрали втората тема, написаха далеч по-смислени и оригинални есета, защото трябваше сами да изковават текста, без измамните спасителни пояси на вече изработени стереотипи и естради. Впрочем, през конкретиката на кибрита или запалката те казаха далеч повече неща за любовта, самотата, омразата. Трябва да призная, че за това упражнение идеята ми дойде от прекрасната книга на Робърт Пърсиг ‘Дзен, или изкуството да се поддържа мотоциклет’, където професор беше накарал студентите си да напишат текст за една определена тухла от отсрещната стена. Със същата цел, доколкото си спомням – да ги избави от форматиращото, полепнало по нас лесно знание за света. Дръж се за опор­ната точка на конкретиката, ако искаш да преобръщаш планети от абстракции. Защото нямаме друга врата към невидимото освен видимото.“

 

3. Как да композираме текста

По отношение на композицията есето принадлежи към групата на т.нар. композиционно нерегламентирани текстове, които само много общо следват някакви композиционни образци. В него универсалната композиционна схема от увод, изложение и заключение се следва само като най-общ модел. Единствената задължителна част е изложението. Уводът и заключението често показват тенденция към нереализиране – често срещани са строежи, съставени само от увод и изложение, от изложение и заключение, или само от изложение. Разбира се, не бива да се забравя, че

свободата в композирането

не значи липса на логика в подреждането на елементите и в прехода от един елемент към друг. Куп безразборно свързани, фрагментарни мисли не могат да съставят есе. При писане на текст, като че ли най-трудното е в това: как да започнем и как да завършим.

Уводът е с основно предназначение да осигури подстъп към темата. Същевременно той има задача да провокира интереса на читателя и да подтикне възприемащия да прочете текста докрай. Уводът може да представи темата, да направи обзор на аспектите, в които ще се разгледа проблемът, да дава дефиниция на важни за темата понятия. Но той може да бъде и цитат, анекдот, случка, описание, серия от въпроси, остро полемично мнение или неочаквано, силно изненадващо твърдение.

Заключението е последното нещо, което читателят възприема от текста, затова оставя силно впечатление у него и е от значение това впечатление да е добро.

В съдържателен план заключението обикновено се насочва към два момента: резюмиране на казаното и поставяне на темата в по-широк контекст. Тук може да се коментира значението на обсъждания въпрос в една или друга област, да се направят прогнози относно бъдещо развитие на нещата, евентуални последици или нови проблеми, които могат да възникнат, може да се отправи препоръка или предупреждение, да се формулира апел, проблемът да се съотнесе с други сходни проблеми. Не са необичайни и случаите, когато заключението игнорира резюмирането, изводите, контекстните коментари и се оформя в по-емоционален план, като контрапункт в дискусионен, хумористичен, ироничен, патетичен, изненадващ аспект или пък е просто някакво фиктивно заключение (с формален и несвързан с темата характер).

За обема на заключението няма строг закон, но все пак то трябва да се оразмерява според големината на целия текст.

Най-голямата беда за заключението е: да прави извод, който не произтича по естествен път от изложението или му противоречи явно или скрито. Известно е също, че в заключението не бива да се въвеждат нови тези, защото очакването за тяхното разгръщане прави текста да изглежда незавършен. Не се възприемат добре и прекалено

патетичните и баналните заключения,

а също и извинителните финални формули.

В заключение, нека да е ясно, че липсата на заключение не е порок.

В стилово отношение, в есето често се смесват и преливат художествения, разговорния, публицистичния и научния стил, без някой от тях да доминира категорично. Не бива да се смущаваме, ако внезапно установим, че в нашия текст един до друг съжителстват научен термин и жаргонен израз, или поетична дума и вестникарско клише, стига те да са на мястото си в единния боен ред в доказателствата на тезата ни. Есето може да следва някои похвати на научното разсъждение, да включва научна лексика и фразеология, но по принцип не притежава строгата логичност и систематичност на научното изложение, не прилага повсеместно и последователно йерархията и взаимната обусловеност на категории и понятия. Есето може да използва похвати и средства на художественото изображение, но като цяло не пресъздава действителността в обобщени художествени образи. То не е художествена проза, белетристика (belles-lettres – „изящна словесност“), няма нито спецификите, нито функциите, нито целите на романа, повестта, разказа, художествения очерк. Есето често третира злободневни въпроси, притежава

 

обществена ангажираност,

служи си със словесни средства, присъщи на публицистичните жанрове, но само по себе си не е предназначено за ежедневно информиране, нито за агитационно-пропагандистки цели. Есето по тон много често напомня спонтанен ежедневен разговор, широко разчита на елементи и обрати с разговорна окраска, притежава диалогичност и отвореност към събеседника, но всъщност не е форма на всекидневно-битов разговор. Така в крайна сметка есето не е научно изложение, не е художествена творба, не е публицистичен материал, не е жанр на непосредственото ежедневно общуване – то е просто есе.

Работата над есето е завършена чак тогава, когато е извършено и редактирането му. Това означава: да оставим текстът да „поотлежи“, т.е. след написването му да не го четем известно време (няколко дни или седмици), след което отново да го прочетем целия. Едва тогава внимателно да променим някои неща, други пестеливо да добавим, а трети – смело да премахнем. Лично на мен ми се е случвало, след извършването на тази хирургия, да получа текст, нямащ почти нищо общо с първия, или да започна съвсем отново (настоящият текст е най-пресният пример). Тъй като хирургията обикновено е свързана със стрес, бих искал отново да се позова на майстора – Георги Господинов.

„Без (…) необходима[та] дистанция между текст и автор работата е обречена. Защото стихотворенията и разказите се правят с думи. А думите подлежат на избор, замяна, редактиране, зачертаване и пр. Изразът ‘това стихотворение се роди направо от сърцето ми’ е просто лоша метафора. Изповедността не е оправдание за слабата поезия. Или още по-разпространеното ‘чувствам този разказ (роман) като свое дете’. (Е, защо тогава предлагаме собственото си дете на непознати хора…) Подобни квазиромантически твърдения веднага казват, че всяка дума в текста е ‘плът от плътта’ и нито самите родители, още по-малко някой друг, би могъл да се намесва там. Което автоматически прави идеята за редакция невъзможна. Как може да се редактират деца. Затова ми се струва, че първата стъпка е да можеш да излезеш от написаното, да го погледнеш отстрани и да махнеш ненужното. Или поне да си готов за идеята, че текстът подлежи на редакции и в това няма нищо обидно и престъпно. Май Чехов казваше, че трябва жестоко, до сълзи да се зачерква. Аз не бих спорил с него.“

 

4. Заключителен коментар

Есето е жанр на личната изява и

 

нестандартното мислене.

Най-запомнящата се характеристика за него е, че то е интересно разсъждение, изказано по интригуващ начин.

Във връзка с тази специфика обаче е добре винаги да се помни, че есе не значи красиво и патетично словоблудство, празно ораторстване по поставената тема. Не бива да се подменя задълбоченото осмисляне на проблема и аргументираното излагане на мнение по него, със словесни тиради, които са пълни с красиви думи, хаотични образи,

 

дразнеща патетика, преекспонирана емоционалност и приповдигнатост

и в които срамежливо се мъдри някаква неясна идея, някакви хилави зачатъци на мисъл.

 

1. Функция на градежа и избор на предмета

 

1. Правенето на градеж има няколко функции

За ложата, наред с добрата финансова и документална отчетност, наред с малкия процент отсъстващи братя, с гладкото провеждане на ритуалната работа, с провеждането на общи профанни мероприятия, с благотворителната дейност, със съвместната работа с други ложи, четенето на градежи е един от формалните признаци, че тя реално работи.

Създаването и обсъждането на градежи е най-добрият начин да се движим към съответните ни практически цели: за чираците – собственото усъвършенстване, за калфите – работата в екип, за майсторите – способността да се носи отговорност за други хора и умението те да бъдат мъдро наставлявани, за ложата – да се създава дух на търсене, на атмосфера, предразполагаща към градене, на

 

преодоляване на предразсъдъците,

на толерантност.

Градежът има и образователна функция – чрез труда на един човек, много хора достигат до знания, или идеи, за самостоятелното постигане, на които, те не биха имали време.

Но най-важната функция на градежа е, че той е едно чудесно

 

средство за работа над себе си.

Точно така, както каненето на гости те кара да си чистиш апартамента, така и писането на нещо, което ще прочетат други хора, те кара да мислиш добре.

За отделния масон, градежът е средство за размисъл над историята, основите и същността на организацията ни, за по-доброто вникване в методите ѝ на работа и личното доближаване до целите ѝ. Създаването и защитата на градежа култивира така необходимите на всеки масон умения да подрежда мислите си, да ги излага по начин, разбираем за други хора, да се преборва с естествения човешки негативизъм по отношение на критиката, а и сам да съумее да анализира себе си, но и да може братски да посочва недостатъците на другия.

Често се чува мнението, че за градеж би трябвало да се счита и запознаването на братята с професионалната област от профанния живот на някого. Твърдо съм убеден, че такива представяния би трябвало да са редовна практика, защото това би ни направило по-малко лаици и профани в нормалния живот, а то, по мое мнение, е една от целите на Масонството. Дори бих предложил, през следващата година да намерим удобната форма, чрез която всеки брат да ни запознае със своите профанни занимания и ни въведе малко в тяхната кухня. Но подобни презентации нямат най-важната функция на градежа – нямат приносен смисъл за самия автор. Той не би имал голяма полза за себе си от едно систематизиране и текстово излагане на особеностите на своята професионална област, освен усвояване на литературни и ораторски умения. Градежът трябва да помогне на своя автор да опознае себе си и така да подобри някакъв аспект от живота си. Достатъчно е градежът да има приносен смисъл за него самия. Чудесно би било да има такъв и за ложата или за цялото Братство, без това да е задължително.

 

2. Избор на предмета

В най-общи линии, две са основните области, от които братята биха могли да черпят вдъхновение: „история на Свободното зидарство“ и „теория на Свободното зидарство“ (включваща философия, символизъм, езотерика, семиотика, етика и др.).

За конкретни теми е достатъчно да бъде прегледан ритуалът на първа степен, или дори само градежът, третиращ работния килим, за да се открият

 

множество поводи за размишления:

човешката любов, толерантността, братското чувство, знакът, думата, ръкостискането, трите силни удара, отнетите метали, вързаните очи, трите странствания, Свещеният закон, правият ъгъл, пергелът, луната и слънцето, 24-цоловата линия, трите стъпала на Храма, Иакин и Боаз, пладне-полунощ, мъдрост, сила, красота, ролята на гаранта, благородството на чувствата, превръзката на очите, разликата между дълг и отговорност, огънят и болката като тест за силата, окото в пирамида, буквата „Г“ и т.н., и т.н.

За изкушения в историческите теми дори не е нужно да се споменават Египет, Принципите на Маат, Окото на Хор, Соломон, Кумран, Йоан Кръстител, тамплиери, катари, богомили, орфизъм, разколът с Великия ориент на Франция, петък 13-ти, създаването на Обединената велика ложа на Англия, трудната история на Обединените велики ложи на Германия, българската масонска история до средата на века, а и след 90-а година, историята около „П-2“, Розенкройцерския орден.

За онзи, който се вълнува от организацията и системите за практикуване на масонските ритуали – високостепенните ритуали, Шотландски ритуал, Кралска арка, ложите „Кватуор коронати“, Мизраим-Мемфис, кой е обединен във ОВЛГ, кога се появява Американо-Канадската ложа, ритулът Сведенборг, Орденът на филалетите, колко Малтийски ордена съществуват, околомасонски и масоноподобни организации, комасонство, регулярно и нерегулярно масонство, съвременни аспекти на отношението на църквите към Масонството.

Приключвайки, искам да ви помоля за откровените ви мнения – не сега, разбира се, и без това ви отнех доста време – защото много бих искал да помогна, доколкото мога, в нашата ложа да се създаде реална творческа атмосфера. Интелектуалният ни потенциал не е малък и много бих дал, той да може да се разгърне в пълния си блясък.

 

Бележки:

1. По всяка вероятност, става въпрос за текста, озаглавен: „Рабиндранат Тагор се моли на Бога в Лондон“, и огласен по време на ритуал в ложа „Нова Светлина“, ор. Пловдив от своя автор, бр. П. А., в съпровод на подходяща музика от индийското класическо наследство. Възприет е от братята като необичаен, но интересен подход към самата идея за градежа изобщо, както и за свободата на мисълта и формата, която той предоставя.

Текстът е следният:

„Както и да се наричаш, не преставам да те виждам

всеки път, щом те погледна. Аз съм крехката тръстика,

през която преминава светлината като мисъл.

И косата ми е дълга – крайчетата ѝ потапям

в някаква река, течаща, през средата на живота

и достигаща до края. Сякаш ти си я създал, когато

си решил, че да създаваш, е единственото нещо.

И ръцете ми докосват всичко свързано със тебе

всеки път, щом ги протегна. Не от липсата на думи

се страхувам да ти кажа как във мене се наричаш,

а от липсата на мене, щом съм свещ, която гасне

в твоите ръце без пламък.

През очите ми се вижда стръкчето трева,

зелено от земята до небето. Неговият цвят ми

стига да позная, че в живота мисълта не се загубва

както слънцето на залез – само вечно се повтаря.

Някъде отвъд изглежда съществуват други мерки –

по-големи

или пък по-малки, или просто няма нищо.

Твойта светлина обаче

преминава през нещата в този свят и се завръща,

за да продължи да свети, докогато съществуваш.

Откогато съществувам, думите, с които пазя

равновесие в живота, идват винаги когато

се опитам да ги кажа. Моля те, не ги забравяй,

както не забравяш нищо.

Падам като нощна пеперуда в обятията на

голямата ти книга. Моите криле са страници,

които знаеш наизуст и нищо интересно

няма в тях, освен че си ги писал.

Преди да ги затвориш, ще си спомня

как някога разбрах, че съществувам:

в една река, от светлина облян, аз те видях,

в лицето ми загледан, чух моя глас от тебе

да излиза и още продължавам да го чувам.

Сега спокойно продължи нататък през стройните

редици на живота и на смъртта или каквото има още.

Творението рядко осъзнава, че е създадено,

за да създава, но, както и да те наричам,

аз ще остана винаги при теб

като прашец по пръстите залепнал.“◆