Масонската философия на ХХ век

 

Лeкции по философия на масонството

 

 

С лекцията на бр. Роско Паунд, озаглавена „Масонската философия на ХХ век“, завършва цикълът от 5 лекции, отпечатани през 1915 г. от Националното масонско изследователско общество в Анамоса, Айова, САЩ. Засегнали масонската философия на Уилям Престън, Карл Краузе, Джордж Оливър и Албърт Пайк, предходните лекции са последвани от настоящата заключителна част, която през първите години на ХХ век търси перспективите в развитието на масонската теоретична мисъл за годините напред; години, които – за нас, днешните хора – са вече минало.

Несъмнено, всеки подобен текст възбужда напълно противоречиви чувства. От една страна, читателят проследява нечии размисли за бъдещето. От друга, той неволно прави съпоставка: кои от лансираните идеи са се сбъднали, кои са останали в лоното на вечните мечти, кои са се оказали напълно погрешни. В този смисъл, разсъжденията на бр. Роско Паунд, поместени върху следващите страници, носят своя естествен вътрешен емоционален заряд. И това е така, дори и в онези фрагменти, при които думите се губят в не най-ясна мисъл или провокират поводи за въпроси, ако не и желание за възражение.

Във всички случаи обаче, по-рано или по-късно, още върху по-първите или по-последните абзаци, онзи, който преминава с благосклонност през тях, ще долови, че мисълта следва една определена цел – да огласи проповед, да изговори наставление, да издигне лозунг с нетърпящ възражение апел, да поиска негласно своеобразно полагане на клетва и поемане на масонско задължение:

„Братя мои, сред всички хора най-вече ние дължим това на себе си и на света – да бъдем универсални по дух. Универсалността е урок, на който целият свят се учи и трябва да се научи. Но ние вече трябва да сме го изучили добре. Трябва да сме на предната скамейка на световното училище, давайки пример на нашите по-изостанали ученици. Навсякъде, където по света има масонска ложа, трябва да има фокус към цивилизацията, някакъв център на идеята за универсалност, излъчващ причината да се изоставят предразсъдъците и да се повиши справедливостта в споровете между народите и между класите, да се работи за постигането на мир, хармония и цивилизация, които трябва да надделеят в тази Велика ложа, каквато е светът.“

Ще чуем и предупреждение:

„Досега всяка световна организация е бивала разрушавана в крайна сметка от собствения си догматизъм. Тя е приемала догмите, тълкуванията и философията на своята младост за някакъв установен природен ред. Предполагала е, че универсалността се състои в налагането на тези догми, на тези тълкувания, на тази философия във всички следващи епохи. Докато тя е вървяла спокойно в коловозите, оформени от собствения ѝ просперитет, светът незабелязано се е придвижвал напред.“

И малко по-нататък – пак и пак за нашата работилница:

„Нека, докато я използваме, да я използваме доб­ре, за да служи на настоящето. И все пак нека не ѝ прикрепяме прибързано и здраво нещо, което служи достатъчно добре, бидейки полезно днес, но което утре може да я направи безполезна.“

А всичко това е било написано през така далечната 1915 г.

 

Илия Кожухаров, гл. редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ

 

Масонската философия на ХХ век

 

 

Роско Паунд, Заместник велик майстор на ВЛ на Масачузетс

 

 

Ние сме надживели отдавна идеята, че Масонството трябва да се фокусира върху една цел или един обект, или че трябва да бъде ограничено в пределите на една философия. Ако наистина установим, че покривът на масонската работилница не е нещо по-малко от „облачният балдахин или покритите със звезди небеса“¹, то тогава нищо, което се намира под това огромно покривало, не може да бъде напълно чуждо за нас. Нашето Братство трябва да бъде от всички хора и за всички хора, то трябва да е на всички времена и за всички времена. Нито нуждите на специфичен период, нито нуждите на конкретни хора могат да определят обектите на Масонството. Нито философията на специфичен период, нито тази на конкретни хора, още по-малко на отделен човек, може да бъде приета за негов окончателен авторитет. Следователно, Масонството не може да бъде укорявано, че заедно с уроците и принципите, валидни за всички времена, има и специален урок и специален принцип за всяко конкретно време, който не е приложим в други времена². Истината, в края на краищата, е относителна. Жизнените истини не могат да бъдат поставени наведнъж в гранули или хапки, които да се използват по всяко време. Ако занаятът трябва да бъде вечен, той трябва да бъде привлекателен – както в определено време, така и за всички времена. Той трябва да има в своите традиции нещо, което днес може да използва, макар че вчера не е могло да бъде използвано, а

утре няма да е нужно.

Ние сме занаят на работници. Нашата слава е да бъдем ангажирани с полезна служба. Нашите ритуали и обичаи не са само гордо притежание, което е ценно заради тяхната красота и древност. Те са инструменти, дадени ни, за да ги използваме. Следователно, ние можем с пълно право да се запитаме: какво можем да направим от тази прекрасна традиция, на която сме пазители и която ще служи на днешния свят?

Наистина безразсъден е онзи, който реши да измисля някаква философия на Масонството след такива майстори като Краузе, Оливър и Пайк. Но аз се опитах да покажа по-рано в каква голяма степен техните философии за Масонството произтичат от времето и от философската ситуация в годините, когато всеки от тях поотделно е разсъждавал и писал. Например, Престън е писал в така наречената „епоха на разума“, когато за знанието се е предполагало, че е единственото необходимо нещо. Краузе е писал тогава, когато така наречената морална философия е била главна тема в Германия, а той е бил преди всичко лидер във философията на закона. Оливър е писал под влиянието на романтизма в Англия в момент, когато немският идеализъм е проникнал в английската мисъл. Пайк е писал под влиянието на реакцията срещу материализма от втората половина на ХІХ век и под въздействието на метафизическия метод от онова време, с който се е търсело обединението на всички неща чрез позоваването на

 

някакъв основен абсолютен принцип.

По същия начин съвременната философия на Масонството ще се свързва задължително с днешните начини на мислене и с настоящата ситуация във философията. Следователно, можем да предвидим, че тя ще има четири характеристики³.

1. Нейното метафизично кредо ще бъде или идеалистично-монистично, или прагматично-плуралистично. Макар че моите лични симпатии са към последното, и в известен смисъл съм съгласен с Престън и Краузе, а не с Оливър и Пайк, подозирам, че нашият масонски философ от ХХ век ще се придържа към първото. Вероятно ще твърди, за да бъде цитиран Паулсен⁴, че

„реалността, която е представена от материалния свят на нашите сетива като единна система от движения, е проява на универсален духовен живот, който трябва да е бил замислен като идея, идваща от някаква единна причина – причина, безкрайно надхвърляща нашите понятия“.

Следователно, той вероятно ще се присъедини към Оливър и Пайк. Но ще се отчае, ако стигне до това разбиране чрез знание или чрез традиция, или ако успее да го изрази напълно в една дума. Ако пък случайно е прагматик, резултатът няма да бъде много различен, тъй като философията на Масонството е част от приложната философия и резултатите се считат за по-важни от точния метод за постигането им⁵. Освен това, при трите следващи характеристики, идеалистът и прагматикът ще стигнат до съгласие, като просто постигат едни и същи резултати по различни пътища.

2. Нейната психология ще бъде по-скоро волунтаристична, отколкото интелектуална; т.е. под въздействието на съвременната биология, тя ще настоява да се даде

 

главно място на волята.

Тя ще има вяра в ефикасността на съзнателното човешко усилие⁶.

3. Това, което е по-важно за нашата цел, е че нейната позиция ще бъде телеологична. Нека цитирам още веднъж Паулсен:

„Етиката и социологията, юриспруденцията и политиката са на път да се откажат от старото формалистично отношение и да използват вместо това телеологичния метод: предназначението управлява живота, оттук и науката за живота; както индивидуалният, така и колективният живот трябва да използват този принцип.“

С други думи, както беше казано по-рано, философията на Масонството ще се разглежда по-скоро като някаква част от практическата, а не от чистата философия.

4. Тя ще има своите корени в историята. Това е отличителният знак на съвременната философска мисъл. По-старите философии са били породени от реалността, в съответствие с линиите, по които са се развивали математиката и физическите науки. Днес полагаме усилие да тълкуваме природата исторически. Както казва Паулсен, опитваме се да я интерпретираме „според някаква логическа генетична схема“.

Такива са линиите, които модерната философия следва и такива – можем да бъдем уверени в това – са линиите, които ще следва философията на Масонството, освен ако наистина някой философ, от рода на Краузе, способен да тръгне в значителна степен по

 

нови пътища във философията,

не започне да се занимава с тази специална област. Можем ли да изградим философия на Масонството, която да съответства на въпросните линии? Като се опитвам да отговоря на този въпрос, трябва в самото начало да формулирам три основни принципа:

1. Не трябва да бъдем догматични. Трябва да помним, че нашият идеал е идеалът на една епоха: да обслужва нуждите на времето и мястото.
2. Въпреки всичко, трябва да търсим резултат. Трябва да имаме пред нас идеята за цел, щом като ние сме в сферата на практическата философия.
3. Трябва да основаваме концепцията си относно идеала на нашата масонска епоха и нашата идея за цел върху историята на институциите.

Така получаваме три начина за подход към нашата непосредствена тема.

1. Нека първо се обърнем към настоящите философски доктрини и да се поинтересуваме какво те могат да направят за нас. Доколко можем да градим върху някоя от тях или върху всички? Какво иска Масонството, което те могат или не могат да дадат?

Най-старата, и може би най-авторитетната, днешна философска система е

 

абсолютният идеализъм

– наистина съществуващ в много форми, но с едно разпознаваемо съществено единство. Тази философия поставя живота в света на мисълта. Тя мисли за света на опита, който възприемаме чрез нашите сетива, като (про)явление. Реалността е в света на мисълта.

Но това не са два различни свята. По-скоро са свързани като причина и следствие – като това, което дава живот, и онова, което е оживено. Тази философска система разглежда Бог не като на сила извън света и над него, а като онова, което се просмуква в него, свързва го и му дава единство. Тя разглежда реалността като свързано, единно цяло и счита, че животът е реален, доколкото той е част от въпросното цяло. Следователно, тя формулира, че ние трябва да се отделим, твърдо и смело, от сферата на повърхностното, характерна за външното възприятие, в която ни поставят нашите усещания, и да се поставим „в дълбочината на реалността“. Трябва да влезем във взаимоотношение с цялото и да се развием навътре в самите нас – така, че да достигнем до цялото. Ще използвам фразата на Ойкен⁷, че всеки живот служи

„да развива морал – в смисъл: да издигне всичко в нечия собствена воля“

и да подчини

„прищевките на необходимостта от нещата“,

т.е. на тяхното необходимо вътрешно свързване. В тази теория на живота, централната точка е

 

духовната творческа дейност.

Всичко друго е само среда, средства или логическа предпоставка. Човекът трябва да се възвиси над себе си и да бъде спасен чрез духовно съзидание.

Тази философия на учените и за учените не е философия за масоните. Всъщност, Пайк е казал за своята идеалистична система на масонска философия, че тя не е Масонство за мнозинството. Именно поради тази причина старата идеалистична философия (по същество – аристократична) се бори в нашата демократична епоха с едно сигурно, при все и упорито, отстъпление. За света има периоди на творческа енергия; има и периоди, през които онова, което е било създадено, е бивало организирано и усвоявано. Онези, на които е дадена духовна творческа сила, са сравнително малко в периодите на сътворение. В периода на усвояване те са още по-малко. В такова време, за да бъде цитиран Ойкен, животът, представен от идеалиста

„показва тенденция да стане просто въображение“.

„Човекът, пропит от своя дух (…) лесно изглежда за себе си повече, отколкото е; говори с фалшиво самосъзнание и се чувства така, сякаш е на някаква най-висока позиция; живее по-малко своя собствен живот, отколкото нечий чужд. Рано или късно трябва да възникне опозиция срещу такъв полу-живот, такъв живот на преструвка. И тази опозиция ще стане особено силна, ако е одухотворена от желанието, с което всички, носещи човешки характеристики, биха взели участие в постигането на главните блага на нашето съществуване и свободно биха си сътрудничели в изпълнението на най-висшите задачи. (…) По такъв начин аристократичният характер на същинския идеализъм създава един вид живот, строго белязан с изключителност, суровост и нетърпимост.“

Друг вид философия, която с напредъка на науката става все по- и по-актуална, се нарича натурализъм. Тази философия изцяло отхвърля духовния живот, като отрича неговата независимост и поддържа тезата, че той не е нищо друго, освен само фаза или епизод от съществуването, разкриван чрез сетивата. Няма духовна сфера. Сама по себе си духовността не може да създаде нищо. И животът сам по себе си е нищо. Всички неща се оценяват

 

от гледната точка на биологията и икономиката.

Нищо не носи собствена, присъща му ценност. Истината означава само правилно приспособяване към околната среда. Добро е онова, което най-добре запазва живота, моралът е това, което осигурява социалния живот, красотата е форма на полезното. Самосъхранението е истинското вдъхновение за правилно осъществяваното поведение.

Дори не е нужно да твърдя, че това не е философията за масоните, които имат вяра в Бог като един от своите ориентири. Ако по какъвто и да било начин ние сме в съзвучие с натуралистичната философия, не можем да бъдем масони. Защото, ако има някакъв тест за масона, това е тестът, показващ пълната несъвместимост с такова отхвърляне на духовното.

Тясно свързани с натурализма са разнообразни социални философии, които – станали веднъж много модни и обединили се в една форма, социализъм – дадоха стимул за активна пропаганда, включваща почти религиозен плам. Тези философии отхвърлят индивидуалния живот и следователно – индивидуалния духовен живот. Доколкото индивидуалната воля изобщо е разглеждана, това се дължи на

 

обществения интерес към индивидуалния живот

в социума.

Като политически или социални философии някои от тези системи имат много голяма стойност. Но когато те са разширени до универсални системи и осъществяват твърде присъщата цел в политическата философия – материалното благоденствие в обществото (това единствено стремление на индивидуалния живот), когато те отхвърлят духовната независимост на индивида, като превръщат „преценката на обществото в тест за истината“ и очакват човекът да представи своите възгледи за доброто и злото пред арбитража на груповото възприятие, когато те пренебрегват индивидуалното творение и мислят само за разпределението (на благата), те се противопоставят на масонските ценности, така че ние не можем да ги приемем и в същото време да продължим да бъдем масони. Защото, като масони, ние настояваме, че човекът има духовна компонента. Ние твърдим, че индивидът трябва да изгради морална и духовна сграда в себе си чрез сериозен труд, а не да приема наготово някакво решение, което е плод на допитване до обществото. Разберете ме. Не твърдя, че съвременните социални философии трябва да бъдат отхвърлени напълно. В закона, в политиката, в социалната наука някои от тях постигат велики неща. Но ние трябва да мислим за тях като за приложения, а не като универсални системи. Проблемът на индивидуалния живот, изискванията на индивидуалния духовен живот, които те пренебрегват, са въпроси, които са жизнено важни за масона; и той призовава за такава философия, която да ги вземе под внимание. За да бъде цитиран още веднъж Ойкен: ние не можем да се съгласим, че

„светът на чувството е единственият свят на човека“,

нито пък можем

„да намерим живот, изцяло във връзка с околната среда – била тя природа или общество“.

От бунта срещу натуралистичните и социалните философии възникна модерно движение, което бе наречено

 

„естетически индивидуализъм“.

То е определено литературно и артистично движение – причина, поради която пренебрегва по-голямата част от човечеството и се оказва недостатъчно за нашите основни масонски изисквания за универсалност. Но то налага кратко обсъждане, доколкото е един от значимите подходи на съвременната мисъл.

В естетическия индивидуализъм ни се казва:

„Центърът на живота се пренася във вътрешната тъкан на самосъзнанието. С развитието на това самосъзнание, животът изглежда като разчетен изцяло на собствените му ресурси и насочен към самия себе си. При всички промени на обстоятелствата и условията той остава неизменен; в цялата безкрайност на онова, което се случва с него, той остава с чувството, че превъзхожда всичко. Всякакви външни проявления са ценни за него като някакво разгръщане на собствената му същност – той никога не преживява нещата, а само себе си“.

Следователно, за естетическия индивидуалист рекапитулацията гласи:

„Да направим всички отношения и всички външни за живота неща колкото е възможно най-лични.“

Той не трябва да жертва настоящето заради бъдещето. Трябва да отхвърли всичко, което подчинява на универсални стандарти развитието на живота, трябва да пренебрегне всички условности, които прилягат на хората в обществения ред, а вместо това трябва да култивира едно свободно отношение на индивида към индивида. За онези, които приемат тази доктрина,

„това, което обикновено се нарича морал, е считано единствено като статут на общността, като средство, с което тя цели да се ограби от индивида неговата независимост и да го подчини на себе си“.

Тази философия на артисти и за артисти е твърде

 

осезаемо непригодна за масонския философ,

за да се нуждае от по-нататъшно обсъждане.

Ако се отдалечим от тези разочароващи съвременни теории за целта на живота и се насочим към системите на приложната философия, можем да сторим нещо по-добро. Тук идеалистите имат по-плодотворна програма. Там, където Хегел разглежда всичко като разгръщане на една идея, както логически, така и като опит, днешните му последователи, които са най-активната сила в съвременната социална философия, казват по-скоро, че всички социални, политически и правни институции са прояви на цивилизацията. Според тях идеята, която се разгръща във всичко човешко, не е някакъв единствен метафизичен принцип; това е

 

сложната идея за човешката цивилизация.

Нашите институции са резултат от цивилизацията на миналото и от опитите да ги адаптираме – от такива, каквито сме ги наследили, към цивилизацията на настоящето. Нашата задача, като членове на обществото, е да развиваме цивилизацията, като се стремим съзнателно и интелигентно към тази цел. В своето време и на своето място всеки човек може да направи това в някаква степен. Така, ако иска, всеки може до известна степен да забави или да възпрепятства цивилизацията в своето време и на своето място. Но от факта, че той е човек и, като такъв, е фактор в обществото (реално или потенциално), той има задължение да се стреми да поддържа и развива цивилизацията, по отношение на която, като крайна идея, обществото е обикновен посредник. Доколкото е възможно, всеки от нас трябва да открие принципите, които се предполагат от днешната цивилизация; и трябва да се стремим съзнателно да формираме институциите и да регулираме поведението. Универсалното нещо, реалността, е цивилизацията сред хората. За да перифразираме една добре позната формула, Бог, не ние, е вечният, който допринася за цивилизацията⁸. Следователно, тук имаме съвременна система, която се съобразява с основите на Масонството и с нашите философски изисквания. Тя разпознава духовната страна на човека като нещо, което цивилизацията и предполага, и развива. Тя има Бог. Тази система е предназначена

 

не само за научната или артистичната аристокрация.

Тя е от и за всички хора – като участници и, ако могат да бъдат, представители на една универсална човешка култура. Освен това отговаря на първото ни изискване. Тя не е догматична⁹. Тя признава, че цивилизацията е нещо, което непрекъснато напредва и, следователно, се променя. Тя осъзнава, че по същата тази причина цивилизацията е въпрос на време и място, следователно принципите, които предполага във всяко време и място, които ние приемаме за наши идеали, са идеали на една епоха и принципи, които обслужват нуждите на времето и мястото. И все пак, всички тези поетапни преходни форми на човешката култура се сливат в една обща и постоянно израстваща човешка цивилизация, която представлява реалността – както в нас, така и извън нас.

2. На второ място, новият идеализъм на практическата философия отговаря на нашето второ изискване. Въпреки признанието на неговите привърженици, че те нямат абсолютна формула, валидна за всички времена, за всички места, за всички народи, те могат да посочат някакъв резултат, дават ни цел. Всеки от нас и всички ние трябва да създаваме човешка цивилизация. Всеки от нас, развивайки се като цивилизован човек, в истинския смисъл на думата, като образован, според разбирането си и обстоятелствата, може да намери реалността в себе си, да привлече и други по-близо до реалността, към която съзнателно или несъзнателно се стремим – цивилизацията на човечеството. Знанието, което Престън се опитва да развие, съвършенството на човека, към което се прицелва Краузе, връзката с Бога, която Оливър се стреми да постигне, и хармонията, а чрез нея – и контролът над Вселената, която за Пайк е крайната цел, могат да се разглеждат като фази и да се обобщят в

 

една идея за човешката цивилизация.

3. До каква степен този нов идеализъм, или – както неговите привърженици го наричат – това неохегелианство¹⁰, отговаря на третото ни изискване? Има ли солидна основа в историята на човешките институции и по-специално в историята на нашата институция? Тук поне масонският неоидеалист е на сигурна основа.

Антрополози и социолози ни показаха, че до семейството, което наистина предшества обществото, най-първичната и най-универсална социална институции е обединението на мъжете, култивирани в тайно общество. Най-простата и най-ранна институция на социалния човек е

 

„мъжкият дом“

– отделна къща за мъжете от племето, която има някои аналогии сред цивилизованите народи от античността, например: общото хранене на гражданите в Спарта¹¹, събранието на мъжете в агората на древногръцката общност и срещата на римските граждани в Сената от античната система на управление в римския град. В този мъжки дом на примитивното племе е центърът на обществения живот. Тук се запазват най-ценните притежания на общността, нейните религиозни емблеми и трофеи, придобити по време на война. Тук младите мъже от племето се събират като видим знак за отделянето им от техните семейства и встъпването им в изпълнение на задълженията и отговорностите на племенния живот. Тук старейшините и лидерите имат места според тяхното достойнство и значимост. Жените и децата не могат да влизат; това е домът на порасналите мъже.

Тази широко разпространена примитивна институция се развива по различни начини. Понякога това води до практически казарми за бойците на общността, както в Спарта и при някои примитивни народи днес. Понякога тя става религиозен център и в крайна сметка – по същество храм. Обикновено става център в момент, в който се преминава на друго стъпало от социалното развитие, т.е. на това, което антрополозите наричат „церемонии по иницииране на пубертета“; а още по-нататък – на още една фаза, примитивното тайно общество. И когато тези общества се развиват, заменяйки по-ранните племенни инициации в пубертета, мъжкият дом, като седалище на тези организации, се превръща в

 

тайна ложа.

Следователно, по-скоро в тези най-стари социални институции, отколкото по най-високите хълмове и в най-ниските долини на нашите лекции, можем да открием първото Масонство.

Това е някакъв естествен инстинкт – казват ни социолозите, – който води мъжете от една и съща възраст, имащи едни и същи интереси и едни и същи задължения, да се събират в някакви групи или да се отделят донякъде от други (групи). Казва ни се, че при следването на този инстинкт в процеса се оформят четири типа мъжки индивиди от едно племе:

1. момчетата, които все още не са стигнали пубертета,
2. несемейните младежи,
3. зрелите мъже, върху които лежат задълженията и отговорностите на племето

и

4. възрастните мъже, хранилища на племенната мъдрост и ръководители на общността.

При достигане на пубертета момчето е вземано в мъжкия дом и там започва навлизането в мъжествеността. След години то става член на племето и воин. С течение на времето, когато най-големият му син е достигнал зрелост, бащата остарява и се оттегля от активна служба. По този начин мъжете от племето стават по същество някакво тайно сдружение, разделено на две или три степени или класи, от които – казва ни се – като едно по-късно развитие се изграждат

 

степените на примитивните тайни общества.

Защото преминаването от една към друга измежду тези класи, почти по всеобщ начин сред примитивните народи, е придружено от тайни церемонии на иницииране, а сред почти всички такива народи церемониите по иницииране в пубертета са най-тържественото и най-важното събитие в човешкия живот. Обикновено те са повече или по-малко оформени драматургично. Започват с някакво изпитание. Често има символично възкресение, за да се покаже, че детето умира, но на негово място се ражда мъж. Далеч не рядко се използва обилно символика, а след това се поднася нещо като лекция, обясняваща церемонията. Те винаги включват някаква впечатляваща инструкция към познанията и морала на племето и въздействащо внушение, налагащо послушание.

С течение на времето тези иницииращи церемонии, в зависимост от случая, се израждат или развиват в племенни тайни общества, чисти и прости, а с напредъка на цивилизацията и възхода на политическите и религиозните системи

 

въпросните общества се разпадат или губят характера си.

Така, накрая, примитивната институция на мъжкия дом се превръща, от една страна, в политическа организация, а в същото време, посредством иницииращите церемонии, се развиват поне шест институции сред различните народи.

Първо, съществуват споменатите политически, но и магически, и повече или по-малко измамни тайни общества, които днес са изключително разпространени в Африка. На второ място, има церемонии на отделни кланове, които с времето стават церемонии на държавата и държавни религии. Античността изобилства с примери за значението, което хората придават на тези церемонии. Например, в критичен момент от кампанията срещу Ханибал, диктаторът Фабий напуска армията, за да отиде на подходящо място и, като глава на Фабианския род, да извърши жертвоприношенията на клана. Трето, съществуват религиозни общества със сложни церемонии за прием на новопостъпващите. Такива общества съществуват в удивителни форми из Тибет и сред хиндуистите. Четвърто, съществуват мистериите на античността, например египетската и елевзинската, или понякога смесвания между третия и четвъртия вид, какъвто е случаят с есеите. Пето, съществуват търговски дружества, формирани по братски модел, каквито са били римската колегия и търговските и оперативните гилдии. Накрая, има чисто благотворителни асоциации от рода на римските погребални дружества. Трябва да бъде отбелязано, че всяко от тези формирования развива или запазва

 

някои страни на примитивното племенно тайно общество.

Политическите и магически общества развиват или запазват своите политически и медицински традиции; церемониите на клановете – тяхната функция за насърчаване на солидарността чрез преклонение пред предците; религиозните общества – техните морални и вероизповедални функции; мистериите от античността – техните символични напътствия; търговските дружества – тяхната роля по култивирането на полезни знания; благотворителните общества – тяхната функция по обвързването на мъжете със задължения за подкрепа и взаимопомощ. Всички те запазват паметта за произхода си от племето на сродници чрез разказа за Братството – нещо, което се стремят да постигнат в действителност чрез обучение и практика.

Връзката на Масонството с това развитие на обществата извън примитивните мъжки домове, както е описано от немасонските учени, без мисъл за самото Масонство, е толкова очевидно, че вече не можем да се усмихваме пред амбициозните опити на Оливър да открие Масонство в самото начало на началата. Освен че е свързано с масонската история, това откритие на антрополозите обаче е важно за масонската философия. Защото в същия този мъжки дом се намира

 

зачатъкът на цивилизацията.

Развитието на мъжкия дом е развитие на цивилизацията, а и нейният очакван резултат и цел. И този резултат и тази цел, както и резултатът и целта на всички легитимни институции, които са израснали от все същия мъжки дом, от самото начало са били: да запазят, предадат и предоставят цивилизацията на племето или на хората. Следователно, в нашето универсално общество – и, както виждаме, когато изучаваме нашите стари задължения и лекции – целта е винаги е била: да запазим, да продължим и да предадем една универсална човешка цивилизация.

По този начин ние се оказваме във възможност да отговорим на трите проблема на масонската философия.

1. Какъв е резултатът от Масонството, за какво съществуваме като организация? Отговорът на масонския нео-идеалист би бил: нашата цел, заедно с всички социални институции, е да запазим, да развием и предадем на поколенията цивилизацията, развита от нашите бащи, и предадена на нас¹².
2. Какво е мястото на Масонството в една рационална схема на човешката дейност? Каква е връзката му с други сродни дейности? Отговорът би бил: това е организация на човешките усилия по посока на универсалните линии, с които всички могат да се съгласят, за да се реализира нашата вяра в ефикасността на съзнателното усилие по запазване и насърчаване на цивилизацията. Онова, което други човешки организации извършват по линия на каста или вяра, в политическите или териториални очертания, затруднени от границите на политическия усет или местните предразсъдъци, ние се опитваме да постигнем чрез универсалността – като организираме всеобхватните елементи в човека, които допринасят за културата и цивилизацията.
3. Как Масонството постига целта си? Отговорът ни би бил: то подпомага цивилизацията, като настоява за

 

солидарността на човечеството,

като настоява за универсалността, за запазването и предаването на незабравимата традиция на човешката солидарност и всеобщност. По такъв начин замислена, тази традиция става сила още в първия миг при поддържането и прогреса на цивилизацията. От една страна, и по този начин, се свързваме с практическите системи на Престън и на Краузе. Идеалът на ХVІІІ век е знанието. Идеалът на ХІХ век е индивидуалният морален живот. Идеалът на ХХ век, аз така го приемам, е универсалният човешки живот. Но какви са те, ако не средства за напредъка на човешката култура? От друга страна, се свързваме и с Оливър и Пайк. Защото те са идеалисти, а и ние сме. Само че те търсят

 

някаква проста, статична идея,

на която Вселената е проявление или разгръщане. А ние по-скоро се обръщаме към

 

една сложна и разрастваща се идея

и твърдим, че можем да сторим не повече от това: да я интерпретираме според идеалите на времето и мястото.

Братя мои, сред всички хора най-вече ние дължим това на себе си и на света – да бъдем универсални по дух. Универсалността е урок, на който целият свят се учи и трябва да се научи. Но ние вече трябва да сме го изучили добре. Трябва да сме на предната скамейка на световното училище, давайки пример на нашите по-изостанали ученици. Навсякъде, където по света има масонска ложа, трябва да има фокус към цивилизацията, някакъв център на идеята за универсалност, излъчващ причината да се изоставят предразсъдъците и да се повиши справедливостта в споровете между народите и между класите, да се работи за постигането на мир, хармония и цивилизация, които трябва да надделеят в

 

тази Велика ложа, каквато е светът.

Освен това, идеята за универсалност има специално послание към масона за доброто на Масонството. Досега всяка световна организация е бивала разрушавана в крайна сметка от собствения си догматизъм. Тя е приемала догмите, тълкуванията и философията на своята младост за някакъв установен природен ред. Предполагала е, че универсалността се състои в налагането на тези догми, на тези тълкувания, на тази философия във всички следващи епохи. Докато тя е вървяла спокойно в коловозите, оформени от собствения ѝ просперитет, светът незабелязано се е придвижвал напред. Ние имаме славната същност на традиция, предадена ни от миналото, която сме длъжни да предадем непроменена в бъдещето. Но нека да разберем какво в нея е фундаментално и вечно, и какво е просто тълкуване, предназначено за нуждите на миналото. Нека, докато я използваме, да я използваме добре, за да служи на настоящето. И все пак нека не ѝ прикрепяме прибързано и здраво нещо, което служи достатъчно добре, бидейки полезно днес, но което утре може да я направи безполезна. Когато чиракът стои в ъгъла на ложата, работните инструменти се поставят в ръцете му и той се учи на тяхното използване. Но те не са негови. Те са инструменти на ложата. Той трябва да ги използва, за да изпита Уважаемият майстор удовлетворение и стореното да е в полза на Занаята. Великият майстор на Вселената ни е поверил принципите на Масонството като работни инструменти. Те също не са наши, те принадлежат на Ложата на света. Ние трябва да ги използваме, за да може Той да бъде удовлетворен и от Занаята на човечеството, който работи в тази всеобхватна световна ложа, да има полза. ◆

 

Май 1915 г.

 

Бележки:

1. Изразът „облачният балдахин или покритите със звезди небеса“ е често използван, когато в книги за Масонството, споделящи информация под формата на въпроси и отговори, се коментира питането:

„Какви са измеренията и съдържателното покритие на една ложа?“

Към горния символичен отговор понякога се добавя и изречението:

„Безпределността е обхватът на една масонска ложа: във височина – до най-високото небе, в дълбочина – до най-голямата бездна, в дължина – от изтока до запада, в ширина – от севера до юга.“

2. В изказаните дотук встъпителни изречения, както и в някои непосредствено следващи фрагменти, е подсказан начин на мислене, поставящ на практика във фокуса на разсъжденията идеята за историческия релативизъм на човешките ценности – в това число и на онези, които попадат в ареала на масонската философия. Подобно положение на нещата може да смути мнозина братя, които са приели като свое верую идеята, че Масонството прави изключение от въпросното общочовешко правило, доколкото за него (за Масонството) е валиден някакъв неподлежащ на съмнение консерватизъм, поставящ Занаята върху веднъж и завинаги дефинирани постулати. От друга страна, и авторът на настоящите лекции, приети за всеобщо ползване в Съединените щати, показва склонност епизодично да се обръща към представата за известна неизменност на масонската теория, доколкото ще напише изрично:

„Наистина безразсъден е онзи, който реши да измисля някаква философия на Масонството след такива майстори като Краузе, Оливър и Пайк.“

С това той ще отнеме каквото и да било право, примерно, на такъв масонски авторитет като Джулиано ди Бернардо да публикува труд, озаглавен именно „Философия на Масонството“ (или просто незаслужено, и някак между редовете, ще му предопредели мястото на плагиат в границите на този жанр).

3. Нека бъде напомнено, че настоящите Лекции по философия на Масонството са писани преди около век. В този смисъл, всяко твърдение, което третира като константна величина броя и съдържанието на характеристиките, явяващи се задължителни за една философия на Масонството, следва да бъде третирано с необходимата доза условност.

4. По всяка вероятност става въпрос за Фридрих Паулсен (1846 – 1908), немски писател, педагог и философ, сторонник на неокантианското идейно течение и създател на доктрина, която в превод на български език би могла да се определи като „единен духовен всеобщ живот“. По тази причина той е определял своето учение като „идеалистичен пантеизъм“, съгласно който Всемирът – открай докрай – е одушевен и се явява продукт на психически живот.

5. Строго погледнато, последното заключение е изключително опасно поради подвеждащата „истинност“, която се излъчва от него и с която то може да спечели множество прояви на съгласие. Ако някакъв извод е достигнат въз основа на погрешен метод и ако в същото време той съвпада с извод, постигнат благодарение на коректен метод, то първият извод не може по никакъв начин да се обозначи като правилен. Например, ако някой „предвиди“ точката от едно 3-измерно простраство, в която ще се приземи изстрелян снаряд, като използва нечия дата, месец и година на раждане, и в същото време тези координати съвпаднат с резултата от изчислението на физик, който се е съобразил с ъгъла на изстрелване, силата на заряда, съпротивлението на въздушната среда, посоката и интензивността на евентуалния вятър и т.н., то от това далеч не би следвало, че първият извод, нека той бъде наречен „нумерологичен“, е верен.

Тези, а и някои следващи, разсъждения на бр. Роско Паунд поставят сериозния въпрос за необходимостта от фундаментално познаване на проблемите, свързани с философските (но и природонаучни) категории причина и следствие.

6. Не може да бъде отминат без отбелязване фактът, че така представената втора характеристика на „съвременната масонска философия“ възбужда някои въпроси. Извън необходимостта от поредно припомняне на годините, когато тези лекции са били писани и, респективно, разпространявани, веднага се появява въпросът: разумно ли е да се говори изобщо за волунтаризма, след като той – в съответствие с отдавна формираните школи – може да се третира като проявление на „обективната вселенска воля“ (примерно, при Шопенхауер) или на „субективната воля“ (примерно, при Ницше)? Ако се допусне, че в случая се е мислело за „субективната воля“, то това възбужда известно недоумение заради породеното усещане за дихотомия: или волунтаристичен, или интелектуален подход. Оттук се възбужда и следващият въпрос: нима субективно-волунтаристичното отношение към нещата от живота изключва интелектуалното начало?

7. По всяка вероятност става въпрос за немския философ Рудолф Ойкен (1846 – 1926), носител на Нобелова награда за литература (1908), като „признание за неговото задълбочено търсене на истината, неговата проницателна сила на мисълта, широта на далновидността, както и за топлината и силата, с които те са били представени в множеството му произведения и с които той е защитавал и развивал идеалистичната философия на живота.“

8. Тук, за да се избегне евентуално възникнало усещане за противоречие спрямо непосредствено предшестващите мисли, може да се допусне, че бр∴ Роско Паунд е искал да постави акцент върху определението „вечен“; сиреч, ние, хората, сме „съработници“ на полето на цивилизацията, при наличието на една инстанция, която има цивилизационни заслуги, стоящи извън времето.

9. При все и насочена по адрес на цивилизацията изобщо, тази декларация повдига и следния съпътстващ въпрос: защо в такъв случай трябва да бъдат поставяни на пиедестал и да бъдат уважавани по задължително предписание доктрини, при чието изучаване се преминава през дисциплина, назовавана на всички езици по света с думата „Догматика“? И още (в противовес): под една или друга форма догматиката – като тип отношение на разума към всичко, което е извън него – не е ли неизменно присъстваща компонента в неговата активност (в някои случаи, без надлежно обявяване)?

10. Една бегла справка относно неохегелианството в последното издание на „Енциклопедия Британика“ може да породи интересни съпоставки със съдържанието на настоящата лекция. Например:

„Първоначално неохегелианството се развива във Великобритания като естествено продължение на частично популярната работа на Самюъл Тейлър Колридж и Томас Карлайл. Нейните характеристики се свеждали до желанието да се даде философски израз на една широко възприета антипатия към доминиращия материализъм и утилитаризъм, както и да се обърне поглед обратно към работите на Г. В. Ф. Хегел и немската школа, като съдържащи проникновения, при все и оракулни…“

Окачествяването на Хегеловата мирогледна позиция като „оракулна философия“ подсказва определена връзка с мнението на Карл Попър, един от най-безкомпромисните критици на Хегел и неговата метафизика.

„Енциклопедия Британика“:

„Британските неохегелианци (…) се противопоставят срещу материализма и натурализма в метафизиката, срещу анализите на съзнанието от позициите на усещанията и на асоциациите на идеи в теорията на познанието, срещу психологизма и формализма в логиката, срещу принципа на ‘най-голямото щастие’, както и срещу доктрината за задължението в името на етиката. В политиката те се дистанцират от преобладаващия индивидуализъм и се опитват да гледат на държавата като на жива общност, а не като на общество, ръководено от взаимната изгода.“

Употребата на термина „формализъм“ може да подведе. От една страна, широко разпространената масова употреба на това понятие е обагрена с изключително негативни представи. Те се свързват с поведение, което обръща внимание на външните аспекти в един или друг разглеждан въпрос, с дребнавост, незадълбоченост и показна софистика.

Обратно, в ареала на точните науки, сред които попада и логиката, изграждането на формализирана версия на дадена теория се счита за връх в нейното развитие, обикновено постижим след продължителни предварителни съдържателни натрупвания.

Що се отнася до „принципа на „най-голямото щастие“, очевидно в случая се има предвид правилото, издигнато от Джеръми Бентам (1748 – 1832), което препоръчва: при отсъждането между правилно и погрешно да се преценява в полза на едната или другата страна според степента, в която решението би довело до най-голямо щастие за най-голям брой хора. В определени случаи този принцип се обозначава като „принцип на алтруизма“.

„Енциклопедия Британика“ – все за неохегелианците:

„Тяхното отношение към религията е двусмислено, защото – въпреки факта, че като цяло симпатизират на религиозните претенции – те не крият факта, че все същите претенции не биха могли да се приемат по тяхната външна стойност. Наистина, голямата част от публичната привлекателност на тяхната философия е възникнала от нейната привидно рационална алтернатива на религиозните вярвания, които все по-трудно се съгласували с новите научни знания и теорията на еволюцията. И една от причините за упадъка на неохегелианството може да се е съдържала в това, че – доколкото религиозните трудности са престанали да бъдат някаква основна грижа – по-малко се е чувствала необходимост от такъв заместител на религията, какъвто тази философия е предлагала.“

И последно – „Енциклопедия Британика“ по адрес на американското неохегелианство от времето, коментирано от бр. Роско Паунд:

„Неохегелианството в Съединените щати произлиза от работата на бостънските трансценденталисти, чието познаване на немската философия е било предимно от втора ръка…“

11. Като използва израза „гражданите в Спарта“ („the citizens at Sparta“), по всяка вероятност бр∴ Роско Паунд има преди всичко предвид онази част от мъжете, които – носейки като почти единствено свое задължение професионалното занимание с воински дела – можели да притежават „пълни граждански права“. Това се случвало след като преминели дългогодишен курс на обучение (от 7-годишна до около 20-годишна възраст) в специални училища от военизиран тип. Едва достигайки 30-годишна възраст тези граждани на Спарта получавали някои свободи: можели да се оженят (ергенството се порицавало), но и в брака трябвало да изпълнят най-важния обществен дълг – да осигурят раждането на деца. При положение, че доживеели 60-годишна възраст, някои от тях можели да бъдат избрани в Съвета на старейшините.

12. Независимо от пространните разсъждения, направени дотук, да се твърди, че определена цивилизация ще бъде „запазвана“ при положение, че преди това тя е била „развивана“ от „нашите бащи“, означава между редовете следното: нещо е било доведено в своето развитие до окончателен вид, след което към днешна дата то следва единствено да бъде запазвано. Това е отново проява на онзи консерватизъм, срещу който самият бр∴ Роско Паунд е написал в началото следните думи:

„Нито философията на специфичен период, нито тази на конкретни хора, още по-малко на отделен човек, може да бъде приета за негов окончателен авторитет.“

И още:

„Съвременната философия на Масонството ще се свързва задължително с днешните начини на мислене и с настоящата ситуация във философията.“

Освен това, да се говори за „цивилизация“ изобщо, без едни или други опити употребата на това понятие да бъде поставена в някакви дефиниционни рамки, води неминуемо до сериозни смислови проблеми. Далеч не случайно именитият експерт по въпросите на цивилизацията, Кенет Кларк, казва още в началото на своята книга, озаглавена именно „Цивилизацията“, следното:

„Какво е цивилизация? Не знам. Не мога да ѝ дам абстрактно определение – все още не. Но мисля, че мога да позная цивилизацията, когато я видя.“

И ако това е било казано от Кларк през 1969 г., далеч не е сигурно, че днес той би се изразил така категорично относно разпознаването на цивилизацията, „когато я види“. А лекциите на бр. Роско Паунд са писани и огласявани чувствително по-рано.