.

За достойното остаряване в масонството и неостаряващата всеотдайност към ордена

 

МУ брат Любчо Иванов, Стар велик оратор на ОВЛБ.

 

Преди няколко години не ми даваше покой въпросът за достойното остаряване в масонството. Бях навършил 70-годишна възраст и приключваше първият ми мандат като майстор на ложата. А трябваше да взема решение дали да приема горещото предложение на братята си да продължа да работя в храма и да ръководя ложата ни.

Неслучайната случайност, както от векове я наричат философи и мислители, ме срещна неочаквано с „Молитва за остаряване с достойнство“. Оказа се, че тя съществува в родната литературна реалност от много години. За нейни автори се смятат Братя Мормареви – литературен псевдоним на писателския екип на родените във Варна Марко Стойчев и Мориц Йомтов, в миналото известни сценаристи на български популярни филми. Не можах да се сетя дали съм срещал тази молитва и по-рано, но разбираемо я забелязах, след като на шега някак си прехвърлих 70-те години и когато решавах да се съглася ли да продължа, или да не продължа втория си мандат и да предам по мое желание майсторския чук на ложата на следващ неин майстор. Тогава по-често започнах да се връщам към тази молитва и постепенно все повече проумявах нейната актуалност, не само в собственото ми битие, но и в битието на нашето „младо“, възстановено преди трийсетина години регулярно българско масонство.

За първи път бях чул понятието „застаряващо“, „уморено“, „оттегчено“ масонство от Високоуважаемия брат Томас Джаксън, само преди няколко години. Тогава той беше първият Изпълнителен секретар на Световната конференция на регулярните велики ложи (1998–2014). В този период идваше често в България, участваше в нашите висши масонски форуми. В един от няколкото разговора между нас, част от които тогава публикувах в масонските информационни издания, той ясно заявяваше, че бъдещето на масонството е в страните от Източна Европа и Африка, където то е младо, и за разлика от масонството, в стария свят все още не е застаряващо, уморено и отегчено от реалностите, които в живота и практиката на масонството се оказват неразделна част от неговия романтичен идеализъм.

Впрочем издателство „Класика и стил“ с изданията си на двете книги на Томас Джаксън – „Масонски перспективи. Размис­ли на един велик секретар“ (2016) и „Масонството – идеализъм и реализъм“ (2019), и днес, и утре ще ни дава възможност да се докосваме до примера и да черпим без съмнение знания от неговите реално преживени и изстрадани възгледи по множество въпроси, свързани или не с масонското братство.

 

По време на личния ми масонски път имах възможност да срещна у нас и в чужбина масони на различна биологична и масонска възраст и да се опитам да претегля безпристрастно с общоприети етични норми личните метаморфози в тяхното реално мислене и поведение.

И въпреки че всичко е много индивидуално, то вече имах някакви обяснения за общите причини за личностните промени, настъпващи с годините. Но когато станах съвсем „млад“ стар почетен майстор на ложа, поне убедено знаех какъв не исках да бъда в тази си роля.

Ако говорим за ролята на Стария майстор на ложата в масонството, то тя е съвсем друга от ролята на майстора на ложата, от която много често трудно излизаме, след като предадем чука на новия майстор. А това, както и да го погледнем, е преди всичко нелицеприятно масонско остаряване, обвито в различни „благовидни“ помис­ли и действия. Но всъщност в някои случаи те са просто прозиращ и откровен израз на немасонската завист, неприязън, егоистично чувство за собствената ни незаменяемост и в края на краищата дори неприемлив за масонския кодекс опит за някаква форма на внушаване у околните на твоето невъзприемане на брата и делата му, седнал след теб в стола на майстора на ложата.

По повод на тези и други размисли с доб­ри чувства трансформирах молитвата на Братя Мормареви в „Молитва за остаряване с масонско достойнство“ и я споделих с братята от моята ложа и участ­ниците в Третия масонски събор „Да бъде светлина!“ в Бургас през 2019 г. Тогава го направих като вътрешно противопоставяне на тези и подобни профански душевни процеси, проявяващи се, за жалост, с не по-малка сила при нас, масоните, особено с напредването на възрастта. Ако въобще някога в масонската си младост сме били свободни от профанския им плен!

Но само година след като произнесох тази молитва, поради различни обстоятелства в братското обкръжение и нови лични преживявания забравих за горещата си молба в нея и се впуснах в изборно състезание, като братската воля реши да ми повери длъжността на Велик оратор. Днес обаче, на прага на 75-ата ми годишнина, ако е рекъл Господ, отново стои въпросът за участието ми в състезание за втори мандат. Но този път с много по-голяма сила ме връхлетя непреодолимата жажда да изпия докрай мъдростта на масонската молитва за достойно остаряване и отказах на братята си в ложата да бъда номиниран.

Със същата вътрешна увереност като за стария майстор на ложата днес вече окончателно знам какъв стар Велик оратор ще бъда. Още повече че в тези две роли ми е съдено да играя в масонския ни театър до края на живота си.

Във вектора на същата логична посока е днес и отношението ми към подобно поведение на стария Велик оратор към новия. А ако не си успял да бъдеш такъв, какъвто би искал да бъдеш на една масонска позиция, то най-малкото е утеха да знаеш какъв не искаш да бъдеш в „състарения“ ѝ вариант, в който те поставя масонската ти съдба.

С нова гореща молба към Великия архитект на Вселената – „Господи, опази ме!“, споделям тази молитва сега и с вас, скъпи братя:

 

Молитва за остаряване с масонско достойнство

С всяка изминала година остарявам! Ето защо, Господи, научи ме на изкуството да остарявам с масонско достойнство.

Научи ме да не си въобразявам, че годините са ми дали цялата мъдрост на вековете и че знам всичко, което трябва да се знае по всеки въпрос на човешкото развитие и строителство в Храма на човечността.

Не ми позволявай да вземам думата по всеки повод и при всеки случай в открита ложа, в тайната братска фейсгрупа или на братската трапеза.

Спаси ме от неудържимото старческо желание, като повече живял и повече видял, да уча непрекъснато хората и братята как да живеят, как да бъдат добри, благотворителни и милосърдни.

Помогни ми да понасям чуждите мнения и да не искам на всичко да поставям окончателно заключения по време на каквато и да било дискусия в ложата, в лични разговори с братята или с хората в обществото.

Запази ума ми бистър и не ми позволявай да губя времето на хората и братята с празно повтаряне на ненужни подробности от моя живот и опит.

Дай ми разсъдък да премълчавам постоянно удължаващия се с възрастта ми списък на моите болки и проблеми, въпреки че отвът­ре ме напира да ги изреждам все по-силно с всяка изминала година зад гърба ми.

Осени ме със силата да изслушвам търпеливо болките и проблемите на другите братя, сестри и хората от профанското общество.

Внуши ми извода, че е възможно и масонът в мен да греши.

Позволи ми да попълвам непрекъснато и да използвам умно запаса си от масонска мъдрост и да не го изразходвам безразборно, защото, Господи, искам да съхраня дълго неговата Светлина в себе си и да го споделям до края на своите дни с братята си, тихо и с любов.

Помогни ми да виждам във всеки брат доб­рите неща и ми дай благородството да му го казвам.

И най-важното, Господи, не ми позволявай да ставам смешен с ненаситния си стремеж да се домогвам до всички съществуващи в масонството степени и рангове, титли и звания, въпреки достатъчно достолепните регали и достойните почетни титли върху поотъркания ми от времето ритуален костюм.

Това е молитвата за достойното остаряване в масонството и неостаряващата всеотдайност към ордена. Нека и сега всеки сам да реши дали я одобрява, възприема, дали ще я обогати и препоръча на друг нуждаещ се от нея брат, или ще забрави за нея на мига.

В масонството имаме време да си спомним и припомним всичко! И въпреки че за никъде не бързаме, все пак да си признаем: остаряваме. Едни по-бавно, други по-бързо, едни вече, други още не, но всички – неизбежно. Затова да остаряваме достойно, но да останем верни и нужни на ордена си до края, те моля, Господи!

към начало