.

Времето ни подшушва молитва за достойно остаряване в масонството

 

Любчо Иванов – Почетен стар майстор на ложа „Розата на Тракия” – ориент Стара Загора, Главен редактор на „Хрониката“, електроненният вестник на ОВЛБ

 

Градежът е изнесен пред участниците в Третия духовен масонски събор в Бургас

 

 

Има такава молитва в нашето българско профанско общество, написана черно на бяло. И тя се нарича „Молитва за остаряване с достойнство”. За нейни автори се смятат Братя Мормареви – литературен псевдоним на писателския екип на родените във Варна Марко Стойчев и Мориц Йомтов, известни в миналото сценаристи на български популярни филми.

Може да съм я срещал и по-рано, но разбираемо забелязах тази молитва през последните месеци, след като прехвърлих като на шега билото на 70-те години от моя живот и най-вече когато неотдавна решавах да не продължа втори мандат, и да предам по мое желание майсторския чук на ложата ни на следващ неин майстор. Така започнах да се връщам по-често към тази молитва и бавно, но със заразителна зависимост, все повече проумявах нейната актуалност, не само в собственото, но и в битието на нашето „младо”, възстановено преди 27 години регулярно българско масонство.

За първи път чух понятията „застаряващо”, „уморено”, „отегчено” масонство от Високоуважаемия брат Томас Джаксън, преди няколко години. Тогава той беше още първият Изпълнителен секретар на Световната конференция на регулярните велики ложи (1998-2014). Идваше и идва често в България, участва в нашите висши масонски форуми. В един от няколкото разговора между нас, част от които тогава съм публикувал, той ясно заяви, че бъдещето на масонството е в страните от Източна Европа и Африка, където то е младо и за разлика от масонството в Стария свят все още не е застаряващо, уморено и отегчено от реалностите, които в живота и практиката на масонството се оказват неразделна част от неговия романтичен идеализъм.

Имах възможността по време на досегашния си личен масонски път да срещна у нас и в чужбина масони на различна биологична и масонска възраст, и да се опитам да претегля безпристрастно с общоприетите етични норми личните метаморфози в тяхното човешко реално мислене, и поведение.

И въпреки, че всичко, и в биологичен, и в нравствен масонски план е много индивидуално, мога да кажа, че имам някакви обяснения за общите причини за тези личностни промени, настъпващи с годините повече или по-малко в нас. Но убедено знам например като съвсем „млад” стар майстор на ложа, поне какъв не искам да бъда в тази си роля. Още повече, че в нея ми е съдено да играя в масонския ни театър до края на живота си. Защото тази роля в масонството е съвсем друга от ролята на майстора на ложата, от която много често трудно излизаме, след като предадем чука на новия майстор. А това, нито повече, нито по-малко е преди всичко нелицеприятно масонско остаряване, обвито в най-различни „благовидни” помисли и действия. Но всъщност в някои случаи те са просто прозиращ и откровен израз на немасонските – завист, неприязън, егоистично чувство за собствената ти незаменимост и в края на краищата – дори неприемлив за масонския кодекс опит за някаква форма на внушаване в околните на твоето невъзприемане на брата и делата му, седнал след теб в стола на майстора на ложата.

По повод на тези и други размисли в мен, трансформирах с добри чувства молитвата на покойните вече Братя Мормареви в „Молитва за остаряване с масонско достойнство”. Направих го за вътрешното ми противопоставяне на тези и подобни профански душевни процеси, проявяващи се за жалост с не по-малка сила и при нас масоните, не задължително и не винаги, но особено често при застаряването ни. Ако въобще сме били избягали някога в масонската си младост от профанския им плен.

С гореща молба към Великия архитект на Вселената: „Господи, опази ме!”, споделям тази молитва и с вас:

 

Молитва за остаряване с масонско достойнство

С всяка изминала година остарявам! Ето защо, Господи, научи ме на изкуството да остарявам с масонско достойнство.

Научи ме да не си въобразявам, че годините са ми дали цялата мъдрост на вековете и че знам всичко, което трябва да се знае по всеки въпрос на човешкото развитие и строителството на Храма на човечността.

Не ми позволявай да вземам думата по всеки повод и при всеки случай в открита ложа, в тайната братска фейсгрупа или на братската трапеза.

Спаси ме от неудържимото старческо желание, като повече живял и повече видял, да уча непрекъснато хората и братята как да живеят, как да бъдат добри, благотворителни и милосърдни.

Помогни ми да понасям чужди мнения и да не искам на всичко да поставям окончателно заключение по време на каквато и да е било дискусия в ложата, в личните разговори с братята или с хората в обществото.

Запази ума ми бистър и не ми позволявай да губя времето на хората и братята с празно повтаряне на ненужни подробности от моя живот и опит.

Дай ми разсъдък да премълчавам постоянно удължаващия се с възрастта ми списък на моите болки и проблеми, въпреки че отвътре ме напира да ги изреждам все по-силно с всяка изминала година зад гърба ми.

Осени ме със силата да изслушвам търпеливо болките и проблемите на другите братя, сестри и хората от профанското общество.

Внуши ми извода, че е възможно и масонът в мен да греши!

Позволи ми да попълвам непрекъснато и използвам умно запаса си от масонска мъдрост и да не го изразходвам безразборно, защото, Господи, искам да съхраня дълго неговата Светлина в себе си и да го споделям до края на своите дни с братята си, тихо и с любов.

Помогни ми да виждам във всеки брат добрите неща, и ми дай благородството да му го казвам.

И най-важното, Господи, не ми позволявай да ставам смешен с ненаситния си стремеж да се домогвам до всички съществуващи в масонството степени и рангове, титли и звания, въпреки достатъчно достолепните регали и достойните почетни титли върху поотъркания ми от времето ритуален костюм.

 

Това е молитвата. Нека всеки за себе си да решава, дали я одобрява, възприема, дали ще я обогати и препоръча на друг нуждаещ се от нея брат, или ще забрави за нея още на мига.

Да не бързаме, в масонството идва време да си спомним за всичко! И въпреки, че за никъде не бързаме, все пак да си признаем: остаряваме. Едни – по-бавно, други – по-бързо, едни – вече, други – още не, но всички – неизбежно. Затова, на който когато му дойде времето, да остаряваме достойно, моля те, Господи! ◊

към начало