Да си спомним за Иван Касабов

 

 

Съществува далеч не малък списък с имена на исторически личности, за които десетилетията, а и вековете, оставят неизменно забулен въпроса около тяхната евентуална принадлежност към Свободното зидарство. Такива имена могат да бъдат открити и в световната история, има ги и в нашата.

Потомствени масони са споделяли, например, че някогашният български политик, Александър Малинов, е бил член на братството. Позовават се на спомени на свои родственици, които в личен разговор са чули от него самия признание за членството му в Ордена – може би, за известно време, може би в някоя ложа извън България…

Фразата „може би“, обаче, остава единственият сигурен момент в подобни твърдения.

С особена сила въпросът се разгаря, когато се отвори дума за дейците на нашето Възраждане. Исторически дейци, пребивавали из днешните румънски или сръбски земи, из гръцко или турско, пътували, учили и работили из Италия или Австро-Унгария, контактували с видни представители на Свободното зидарство по тези места, изповядвали и афиширали идеи, които са в принципен унисон с основни масонски ценности – такива хора и днес ни гледат от старите снимки и ни оставят при неизменния въпрос:

„Били ли са братя по Занаят, членували ли са в една или друга ложа?“

В подобна светлина изплува и фигурата на д-р Иван Касабов, сподвижник на Георги Сава Раковски, на Васил Левски, на Любен Каравелов, на Хаджи Димитър, Стефан Караджа и на много други поборници за националното ни освобождение.

Илия Кожухаров, гл. редактор на сп. „Зидарски преглед“

 

Кой е д-р Иван Касабов?

Този въпрос задава и Цочо Билярски, съставител на отпечатаната преди 10 години книга с документални свидетелства, озаглавена „Моите спомени от Възраждането на България с революционни идеи“. И отговаря:

„Иван Христов Касабов е роден на 27 октомври 1837 г. в Лясковец в търговско семейство. Първоначално учи в родния си град и в Елена (…) Продължава обучението си в Сърбия и учи в гимназиите в Белград и Карловац (1851 – 1858). Веднага след завършване на гимназията се връща в България и учителства в Русе от 1858 до 1859 г. През същата 1859 г. отново заминава за Сърбия, за да продължи образованието си в Правния отдел на Белградския лицей, което завършва през 1862 г. Тук Касабов сътрудничи на големия български революционер, поет, публицист и изследовател на древното минало на българите, Георги С. Раковски при редактирането на ‘Дунавски лебед’.“

По-нататък Цочо Билярски споделя:

„Касабов участва и в организирането на Първата българска легия (1862), чиято драматична история пресъздава в спомените си. Заделя не малко място и на отношенията си с Раковски, разрива си с него и разцеплението сред легионерите.

След завършването на Белградския лицей от 1862 до 1864 г. следва право във Виенския университет, където защитава докторат.

Българската емиграция във Влашко наема Иван Касабов за учител по немски, френски и български език, като последователно учителства в Гюргево (1864 – 1865) и в Плоещ (1866). Във Влашко отново се сближава с Георги Раковски и участва в издаването на сп. ‘Българска старина’.“

Специално внимание би следвало да се обърне на долните редове:

„Иван Касабов е един от учредителите и ръководителите на Тайния централен български комитет и от инициаторите за създаването на Българското общес­тво в Букурещ, като същевременно е и редактор на вестник ‘Народност’ (1867 – 1869). За публикувано във вестника възвание за въстание е арестуван от румънските власти и престоява [известно време] в затвора. Неговото име се свързва и изработването и разпространението на текстовете на ‘Свещената коалиция’, сключена между Тайния централен български комитет и румънските либерали през 1867 г., както и на Мемоара на Тайния централен български комитет до султан Абдул Азис от 1867 г., в който се предлага изграждането на Българо-Турска дуалистична монархия с цел да се реши българския национален въпрос.“

Несъмнено, мнозина биха се оказали силно смутени от последното изречение в горния цитат. Това е и една от важните причини, поради които изглежда полезно текс­тът на въпросния Мемоар да бъде прочетен и поставен пред мисълта за задълбочен анализ.

Скицирайки започнатия портрет, Цочо Билярски продължава:

„Иван Касабов участва в организирането на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Той е и автор на възванията, които четата оповестява след минаването си в България. Поддържа връзка с италианските и руските революционери Джузепе Мацини, Михаил Бакунин и Александър Херцен. Началото на революционната дейност на Васил Левски е свързана с Иван Касабов, който факт отбелязват почти всички биографи на Апостола.“

Оттеглил се след 1870 г. от активна революционна дейност, д-р Иван Касабов минава по време на Руско-турската война (1877 – 1878) „на разположение на Руската главна квартира“, а след Освобождението участва в работата на Учредителното народно събрание и Първото Велико народно събрание, което се явява негово продължение.

Още преди Освобождението (от 1869 г.) д-р Касабов е избран първо за „спомагателен член на Българското книжовно дружество“, а впоследствие – и за негов „дописен“ и „редовен“ член.

Умира на 19 юни 1911 г. в София.

В подготовката на книгата помощ оказват редица експерти, между които съставителят посочва и името на нашия брат Иво Жейнов.

• • •

Историята около създаването на споменатия по-горе „Мемоар“, по думите на самия д-р Касабов, е следната (правописът – с някои запазени старинни особености):

„В първата половина на 1867 год., мисля в зачалото на зимата, П. Кисимов, който живееше тогава в Плоещ и имаше търговска работа в Колибаш, дойде при мене и ми представи нещо, написано във форма на брошура, но непомня какво име беше турил. Прочете ми го и аз го слушах до край. Беше доста добре написано. Той ми каза, че ще го занесе на комитета в Букурещ да го напечата. В това време в. ‘Народност’ още не беше се появил. Аз го одобрих и му казах: добре, занеси го и го представи на комитета. Като го представил в комитета, членовете го одобрили и решили да го напечатат на френски като мемоар към Султана, да въведе дуализмът в Турция с България. Предали го да го напише на французски французина Marcillac, професор за френски език в Букурещкия университет.

Този французин беше един добре образован човек, той го написва и му дава тази форма: ‘Memoire adrese a S. M. I. Le Sultan par le Comite secret central bulgare’, с всички конституционни устройства, както се вижда по-долу.

Писаха ми от Букурещ за този Мемоар за дуализма на турците с българите и проче, да се даде от страна на Централний български комитет. Аз одобрих това нещо, но им казах, че Султана не може и не смее да направи такова държавно променение, защото българското море тогава ще нарасте толкова голямо, щото турците ще се удавят в него завинаги. Но най-после, подайте го, и той ще представлява един добър исторически факт.“

Надолу следва текстът на самия документ, който – това е несъмнено – на далеч не едно и две места ще порази мнозина, но и ще провокира множество въпроси, всеки прибързан отговор на които, вероятно, би бил белязан с немалко грешки.

Мемоарът се е появил във време, което е било белязано от повсеместен обществен кипеж, свързан с националните движения в Европа, концентрирани основно около борбите на италианци, поляци, южните славяни, гърците.

По това време в Румъния се създава Таен румънски комитет, поставящ си за цел подготовката на въстание, което трябвало да обхване широк балкански периметър: Румъния, Сърбия, Черна гора, Херцеговина, България, Епир и Албания. Специално между българските емигранти в Румъния и румънците бил подготвен акт за сътрудничество, обозначен с импозантния титул: „Свещена коалиция между румънците и българите“. Във връзка с тези планове през май 1866 г. в Букурещ е основан и Тайния централен български комитет и изготвено „Основно законоположение на народните тайни комитети“, в което се излагала следната цел:

„освобождение на отечеството (…) с кой да е начин и средство, т.е. чрез въстановление на Българското царство самостоятелно, под зависимост на Портата или чрез конфедерация (съюз) със съседни народи“.

Членовете на този Таен централен български комитет възприемали себе си като представители на българския народ, откъдето черпели право да издават от негово име адреси, позиви, брошури, както и да го представляват пред останалия свят чрез свои членове-пълномощници, да водят преговори с европейски правителства и организации и дори да сключват договори. Приемът в Комитета се извършвал със специална тайнствена церемония, която наподобявала приема в италианските нелегални организации.

Споменатият от д-р Иван Касабов автор на Мемоара, Пандели Кисимов, бил открит „привърженик на руската политика“ и това било напълно в съгласие с проектите за „реформи в Османската империя“, които руското правителство подготвяло.

• • •

Изпратеният до султана през март 1867 г. Мемоар станал известен на дипломатите в Цариград и техните правителства, но той бил отделно адресиран и до френския император Наполеон ІІІ, руския император Александър ІІ, пруския крал и канцлер Бисмарк, до редакциите на големите европейски и турски вестници, както и до българската емиграция, а също и сред българското население в Османската империя.

Началото е оформено като пространно въведение:

„МЕМОАР

отправен на Негово Имп[ераторско] Вел[ичество] Султана

от Тайний Централен Български Комитет.

На Негово Императорско Величество Султан Абдул Азиз Хан,

Милостивейший наш Господар и отец!

В живота на народите достигват епохи, в които търпението и мълчанието са повече гибелни и за тях и за правителството им, и следователно по-достойни за осъж­дание, нежели заявленията на техните нужди и желания.

Съдбата на всекой човек частно, както и на всекой народ въобще, е в ръката на всемогъщего, същество, което управлява вселената. Тая същата съдба е турила преди четири века нас българите и милото наше отечество, под властта на славните завоеватели, които основаха Отоманската империя в Европа.

До тогава нашите прадеди бяха навикнали сè да победяват и едвам храбрите завоеватели Султан Мурад, Баязит Илдъръм и Мохамед ІІ можиха да ги победят.

Дали е било чувство на народна гордост или на гражданска добродетел, дълбоко вкоренена в сърцата на последните наши царе Иван Шишмана, Георги Страшимира и Асена Четвъртаго, та не са възприели, да просят мир и милост от силните султани, както правяха сръбските князове, а особено молдовлашките воеводи?!

Ний не щем да придирвами тайните на историята за онези, които са възтържествували юнашки, и за онези, които са паднали славно. Ще кажем само, че такава е била съдбата, която провидението ни било назначило.

Даже и днес само Бог знае тайните причини на въздиганието и на отпаданието на народите. Бог сам познава бъдущността, която е запазена за най-силните империи, както и за най-парясаните народи.

Но при всичко това, очевидно е, че една нова епоха ся готви на Въсток, и не е нужно да ся отваря книгата на съдбините, за да разумее человек, че сме вече в придверието на коренни променения.

В едно такова критическо положение на Отоманската Империя, положение не по-малко критическо и за българския наш народ, и преди всичко друго по-разумно ще е, той да си изкаже на своя августейший монарх своите страдания и истински желания.

Българский народ, Господарю, е най-многочислений от всички ония народи, които провидението е турило под Вашата власт. Верни тълкователи на тези чувства, ний дигаме гласът си в неговото име, като сме уверени, че този глас ще ся чуе, и че законните негови желания ще ся изпълнят.

Царю!

Верността и преданността на българский народ към Османската Империя не са никак съмнителни. Тоз народ е дал в течение на векове неопровергаеми доказателства за своята примерна покорност и мирен характер. Ний, които днес говорим в неговото име, нежелаем друго, освен да останем верни на преданията на нашите прадеди. Но, при всичко това, ний бихме престъпили една от най-свещенните си длъжности, ако да не явяхме с дълбоко почитание на Ваше Императорско Величество, че адресите, които в разни времена са били поднисани на Ваше Императорско Величество, не са били винаги истинното изражение за нуждите на българский народ, и това доказва точно, че при сичкото благодарение, което те уж изявяваха, днес нашите страдания са достигнали нетърпими, щото цял народ иска непременно едно деятелно и скоро улучшение на съдбата си.

Нека ни бъде простено да влезнем в няколко необходими подробности по тоя предмет.

Управлението, Ваше Величество, лежи в най-заразителен и жалостен разврат.

Правосъдието, ако то съществува, е въверено в ръцете на хора невежи, а от друга страна то е неприспособимо, защото то е основано връх закони, които не са никак съгласни с духът на нашия век.

Българина няма никакви права; той не участвува никак в администрацията на държавата, а при това носи всичкия товар на гърбът си. За него няма права, а само длъжности. Гласът му нийде не ся слуша. Той не може даже да ся оплаче. Да говори не му е простено, освен да хвали и одобрява делата на угнетателите си.

Данъците ся умножават до един нетърпим и непоносим степен; непрестанно ся искат заеми и имдадиета, и никога ся не връщат, в ущърб на личната собственост, на общия кредит и правосъдието.

Обществените и публичните дела, изоставени без никакво управление, са неща мечтателни.

Народното просвещение, богатия този извор на всяко образование и на всякой напредък, не само е в небрежение, но още ся полага всяко старание да ся удави; всяко нещо, което ся отнася до умственото развитие на народа систематически ся гони ту скрито, ту явно.

Нашите черковни дела, Господарю, са в едно положение, не по-малко печално. Ваше Величество познава разните фази, през които е минал нашия черковен въпрос в последните тия времена. Ний очакваме напразно едно негово решение. А между тем, Ваше Величество знае каква тяжест има религиозното чувство в съдбините на един народ и колко може да бъде спасително или гибелно направлението, което му ся дава.

Със системата, която е днес в действие в разните ветви на управлението, не само никакъв напредък не е възможен, но даже нещастното наше отечество ся още повече унижава и върви към явната пропаст.

Злото, което бележим, отдавна още е привлякло вниманието на императорското правителство; още във времето на Августейший Ваш брат и предшественик, вечно паметний султан Абдул Меджит, повече актове (Хатишерифа, Танзимати и Хатихумаюни) ся издадоха от върховната власт, и ся опи­таха да поправят това зло. Но за зла чест, по причина на неизпълнението на някои от техните разположения и по причина на злото претълкувание на другите, церът излезе по-лош от болест­та, и положението на народа вместо да ся улекчи стана по-тежко. За да ся убеди человек, че това е тъй, достатъчно е да хвърли един поглед връх днешното положение в империята. Та че и за напред, ако да ся вземат все такива мерки, не ще имат по-добро щастие и няма да удовлетворят никак народа.

С това убеждение ний дерзаем да представим на Ваше И. Величество [туй], което ний вярваме, че е единственото средство да ся превари опасността, която грози империята, и да ся реши въсточний въпрос в полза на целостта на империята и на нейното възраждание с пресни елементи. Ний като правим това, постъпваме като верни поданици на империята, при която ни привързват исторически предания от четири века. Заради това ний молим Ваше Императорско Величество да не осъжда тази наша постъпка за вредителна, но още повече да вземе във внимание желанията на един народ, който не иска освен да даде на владетеля си нови доказателства за постоянна преданност.

Желанията на българский народ, Царю, ся съдържат в следующите няколко думи:

Ваше Имп[ператорско] Величество, за да заякчи винаги връзките, които ни привързват при неговия престол, да провъзгласи нашата политическа и религиозна автономия, основана на една свободна конституция, като прибави при титлата си Султан на Османите и оная Цар на Българите. Тези искания, за пръв път, може да ся видят противни на политиката и на интересите на империята; но ний смеем да кажем, че ако беше позволено на българите да имат около престола на В. Имп[ператорско] Величество хора мъдри и смели, колкото верни и предани, каквито са лицата, които ся навъртат понастоящем за черковния наш въпрос, Високата Порта отдавна щеше да чуе желанията, които ний днес ѝ изразяваме, и които биха произвели големи ползи за Отоманската Империя въобще и за българский народ частно.

Като хора сърдечни и като искрени и вер­ни поданици, които искаме да си искажеме сичката мисъл и с това да разясним горните малко думи, нека ни бъде позволено да разгледаме по-напред днешното положение на Империята, както и онова на българский народ. Каза ся по-горе в какво състояние са достигнали политическите и административни установления на империята. Такова едно състояние на работите какви следствия може да има? Неблагодарност, роптаене и най-после въстание.

Мислите и намеренията на другите народи от Отоманската империя не са вече за никого нещо тайно.

Ний ся не боим, че ще бъдем обвинени за клеветници, като кажем онова, което и те сами не крият.

Едни работят за въстановлението на Византийската империя, а другите за разширението на тяхната територия.

Ний не осъждаме наклонностите нито на едните, нито на другите, до когато те бъдат ограничени в пределите на правото. Но щом преминат тези предели и настъпят чуждо право, длъжни ще бъдем да им ся опрем.

Може би, едните и другите ся лъскаят с надеждата, че ще добият съдействието на българский народ в плановете си, като му обещават ползите, които изтичат от свободата. Наистина, обещанието на свободата от дето и да иде то, възбужда народното чувство на българина, и го прави да му тупа сърцето; но той би бил по-благодарен да ся ползува от своята автономия под покровителството на султаните, които биха носили титлата на негови царе.

Ваше Величество!

Никой българин, който познава интересите на земята си и на народността си, не гледа с добро око на наклонностите, които едни имат да въстановят Византийската империя, а други да разширят територията си в ущърб на другите; защото, ако изгубването на една провинция в югоисток на Империята или на една друга в северозапад наранява достолепието на светия престол на Ваше Имп[ператорско] Величество, то също нарушава целостта на българский народ и територията му.

Но при всичко това, ний бихме говорили против съвестта си, ако да ви обеждавах­ме с лъскателства, че едно движение на гърците при границите на Албания или Македония, т.е., там, дето допира българский елемент, или че едно движение на сърбите около горните граници на България няма да ся подържи и от тамошните българи.

Далеч от нас мисълта да добием чрез лъскателство едно сè такова лъскателно благоволение от страна на Ваше Имп[ператорско] Величество към нашия народ. Ний ви уверяваме още Ваше Имп[ператорско] Величество, че нашия народ при всичката вреда, която му нанасят плановете на поменатите съседни народи, естествено ще вземе страната на едните и на другите, не защото едните му са едноверни или защото другите му са едноплеменни, но защото не му ся дава свободата, и защото няма какъв друг предмет да брани, нито даже бащиното си огнище. Заради това простодушний българин ще сматря секий чужденец, завоевател на отечеството му като свой освободител, както го е сматрял до сега.

И тъй, как да ся възбрани българина, да не вземе участие с чужденеца? Как да му ся вдъхне желанието, да брани империята като своя собствена земя?

Отговорът е твърде лесен. Да му ся даде автономия, която той иска, и като му ся потвърдят правата, които ще го притег­лят при империята като при същото негово отечество. Ако да беше това направено по-отдавна, ний смело казваме, че много нещастия, които империята бе принудена да претърпи, биха могли да ся преварят И още прибавяме, че ако Имп[ператорското] Правителство, сега по-добре вдъхновено, не отложи решението на този въпрос, който е вече на дневний ред, не е още твърде късно да ся въстанови империята, която ся днес клати върху основите си.“

• • •

По-нататък следва централен раздел с предложена в скициран вид своеобразна чернова на Конституция, която следва да бъде положена в темела на възродената българска държава:

„Нека ни бъде сега позволено, да представим на Ваше Имп[ператорско] Величество основите, върху които българский народ моли провъзгласяванието на своята автономия:

Чл. 1. Народно и конституционно правителство.

Чл. 2. България със сички свои провинции, населени от българи да образува една държава под названието Българско Царство.

Чл. 3. Това българско царство да зависи политически от Отоманската Империя и да има винаги за свой цар императора на великий Девлет от Ислямбол Н. И. В. Султан Абдул Азиса и неговите наследници, които да притурят при титлата на Османлиите и оная Цар на Българите.

Чл. 4. Негово Имп[ператорско] Величество Султана да идва винаги, да ся венчава като цар на българите в една от старите столици на българското царство, която ще ся определи от Народното Събрание.

Чл. 5. Царството да ся управлява от един царски наместник християнин, избиран от народното представителство и припознат от Султана.

Чл. 6. Този царски наместник да бъде след Н. Вел[ичество] Султана Глава на държавата, натоварен с администрацията и изпълнителната власт, върховен началник на българската войска и изпълнител на правосъдието.

Царский наместник да управлява царството с помощта на един съвет, на който членовете да бъдат изключително българи, избирани от народното представителство.

Членовете на този съвет да разделят властта, и секий от тях да бъде началник на едно отделение; да имат правото на инициатива за съставянието на проекти за закони, за законопроект по държавния бюджет, които законопроекти след гласуванието от Народното Събрание да ся поднасят на високото одобрение и промулгирание на царския наместник.

Членовете на съвета ще бъдат под взаимна отговорност за делата си, и заради това никое решение на царский наместник не ще има законна сила, ако не бъде подписано от членовете на съвета.

Чл. 8. Народното представителство да ся състои от едно определено число членове, които да представляват сичките български населения. Те ще ся избират от народа по вишегласие според особен един избирателен закон, без най-малкото намесване от страната на правителството.

Съставът и атрибутите на Нар[одното] Събрание:

а) Времето за свикванието му, както и траението за годишните му редовни заседания, ще ся определят със закон; в случай на нужда, то ще ся свиква и на извънредно заседание. Правителството ще известява свикването му. б) Неговите заседания ще бъдат публични и ще стават винаги в столицата на царството. в) То ще ся отваря или лично от Н. И. В. Султана, августейший наш цар, или от царский наместник с императорска реч. г) Събранието ще има право да отговаря чрез адрес на тази императорска реч, както и право на интерпелация. д) То ще има надзор върху всичките дела на правителството. е) Ще има право да обвинява и да дава под съд членовете на правителството. ж) Ще има право да разисква законопроектите, които би му представило правителството, да ги одобрява или да ги отхвърля. з) Ще разгледва и одобрява бюджета на държавата. и) Ще изпитва полезността или нуждата от законите, които би трябвало да ся издадат, и да иска от правителството, да му представя за тях законопроекти. к) Ще има право да си изработва вътрешний правилник, да избира от средата си свой председател, своите подпредседатели и пр.

Чл. 9. Въсточната православна вяра ще бъде господствующата вяра на държавата.

Чл. 10. Правосъдието ще ся дава съгласно същетвующите български закони, издавани от Нар[одното] Събрание. Събранието ще бъде отделно и независимо от административната власт. Решенията ще ся издават точно по закона в името на царский наместник. В столицата на царството ще има един касационен съд, който ще преглежда решенията на съдилищата, да ги одобрява или касира.

Чл. 11. Българското царство ще има своя и особна войска, съставена според най-новия систем чрез един особен закон.

Началниците на войската, както и нейните свещеници, ще бъдат българи.

Униформата на войската ще бъде военний народен костюм.

Знамената ѝ да носят от едната страна императорский герб, а от другата лева, който е гербът на България.

Тя ще съучаствува заедно с императорската армия във всяко дело, което ся отнася към защитата на общото отечество. Нейните операции ще ся ограничават само в Европа.

Чл. 12. Ще ся определи един данък, който Българското Царство да плаща на Империята годишно, и който да ся [по]минува всяка година редовно в бюджета на Царството.

Чл. 13. Българский език да бъде официялния език на Царството.

Чл. 14. Всяка гражданска и политическа свобода да бъде гарантирана. Така свободата на печата, на словото, на събранията, на публичните конференции за разискванието на политически и обществени въпроси и пр., както личната свобода, неприкосновеността на жилищата и вероисповедната търпимост да бъдат свободни.

Чл. 15. Градските и селските общини да си имат своите съвети, за да управляват местните дела не­зависимо от пра­вителствената администрация според един особен закон.“

• • •

В непосредствено следващ раздел, озаглавен „За българската черкова“ и оформен със собствена номерация на изложените нормативни положения, се третират следните положения:

„Чл. 1. Българската черкова да ся въстанови, както е била от старо време, т.е. автокефална и независима от всяка друга черкова под наименованието Българска православна черкова.

Чл. 2. Българската православна черкова, като няма освен Иисуса Христа за своя невидима глава, да има един патриярх Българин за своя видима глава, който да ся избира от Народното събрание между членовете на българското духовенство.

Чл. 3. Патриарха ще управлява един Синод, съставен от лица мирски и духовни, избрани от Народното Събрание.

Чл. 4. Правителството и Нар[одното] Събрание ще назначат една комисия, състояща ся от духовни и мирски лица, за да изработи особните закони, които ся отнасят към избиранието на патриарха, на членовете на Синода и техните атрибути, както и към управлението на черковата.

Тези закони да бъдат във всичко съобразни с началата и каноните на въсточната православна Черква, и да ся одобряват от Нар[одното] Събрание и от Царското правителство.

Чл. 5. Патриаршеский престол, както и Синода, да си имат винаги седалището в Столицата на Царството.

Чл. 6. Всички стари права и привилегии на Българската Черква да ѝ ся повърнат, както и Епархиите, които са зависили от старите български Патрияршии: Търновска, Охридска и Ипекска.

Нейната власт да ся простира върху сичките християнски населения на Епархиите ѝ.“

• • •

Накрая следват два раздела, в които – като се дават примери и с други дуалистични монархии – се повтаря възможността българският народ да започне да гледа на „чужденците“, които искат „да разширят територията си в ущърб на другите“, като на „освободители“, както и опасността да се стигне до бунтове:

„Ваше Величество!

След като благоволихте да ни позволите да изразим желанията на Българский народ, и да ви представим главните основи на Конституцията, която ще потвърди нашата автономия, като определява нейните основи, – благоволете да чуете със снизходителност и онова, що ни остава още да изложим като заключение на онова, що имахме честта да кажем по-горе.

Ние сме напълно уверени, че Ваше Императорско Величество не ще погледне с недовереност постъпката, която правим с дълбоко почитание днес до Престола на В. Имп[ператорско] В[еличество]. Нашите желания вместо да изразяват някое чувство за възпротивление срещу Импер[аторското] Правителство, те доказват напротив, че ние искрено желаем да останем прилепени до Престола на славните Султани, и с едно ново поручителство за нашата вярност, толкоз пъти опитана в течение на векове. Изпълнението на тези желания би произвело неизброими ползи за цялата Империя. Ние не вярваме, че между съветниците на В. И. В. ще ся намери някой, който да ги презре. Смело казваме, че ако да ся намеряше такъв един съветник, той би бил чер предател и неприятел на Империята.

Шест милиона българи, Ваше Величество, деятелни, здрави, юнаци, които населяват империята, като ся простират от светлия престол на В. Величество, до края на Тесалия и до границите на Сърбия и Албания, ягко съединени с османския народ чрез общи интереси, не са нещо за презирание. Когато нашата автономия ся признае и потвърди под славния скиптър на Султаните, които ще бъдат и царе на българите, защо да не бъдем и ний за Отоманската империя една помощ и едно подкрепление, както е Мажарско за Австрия и Алжир за Франция?

Съдбата на България щом ся тясно съедини със съдбата на Отоманската Империя, българите ще престанат да сматрят чужденците като свои освободители. Те ще ги гледат като нарушители на техните права, и деятелно ще ся борят против техните завоевателни стремления.

Политическата и религиозна автономия на Българский народ, като ся признае и потвърди, ще заякчи престола на В. Имп[ераторско] Величество, защото тя ще му даде за основа правдата, както и непоколебимата основа на Империята. Тогава ще ся види, че Отоманската Империя не е леш, който на някои си е толкова присърце да го заровят, но че тази Империя е едно силно тяло, и че тя си е намерила подкреплението в същите свои поданици. Дипломацията тогава ще ся смае, като види един исполин на мястото, гдето беше привикнала да гледа едно слабо тяло. С този способ завинаги ще ся отстрани всякой предлог за вмешателство и за грозене от страна на коя да е чужда сила. Никоя чужда сила няма да наднича вече към Цариград под предлог, че иде да отърве християните, защото тези християни ще бъдат вече свободни, и ще ся види чудно некому си, да срещне неуборимо припятствие там, дето ся надяваше да намери една силна помощ. С една дума, целостта на Отоманската империя ще бъде добре уздравена чрез тази мъдра и праведна мярка, нежели чрез всички дипломатически трактати; и тъй Въсточний въпрос ще ся реши сам по себе си.

Припознаванието независимостта на българската черква непредставя някои спънки по-затруднителни. Българский народ не иска нещо ново, той иска да му ся възвърне онова, което е имал в старо време, и което гръцката патрияршия преди един век му е тъй лукаво грабнала. Независимостта на българската черква не е нещо противно на евангелските догми. Иисус Христос никак не е установил това мечтателно първенство, с което Цариградския патрик напразно ся кичи и си го присвоява. Както е намерила Високата порта, че е било съгласно с интересите и тишината на Държавата, и е подчинила Българската Черква на Гръцката, тъй и сега времената като са ся променили, за същите причини тя може да промени едно положение, което не е основано връх някое право; без да могат да забележат нещо за това чуждите сили, както те нямаха право да забележат нищо, когато В[исоката] Порта подчиняваше Българската Черква на Гръцката. Освен това В[исоката] Порта не отнима никакво право на Гръцката Черква. Взема ѝ само онова, което не ѝ принадлежи, и го повръща на народа, комуто е принадлежало от напред и във времето на толкоз Султани.

Ваше Величество!

Такива са желанията, които българский народ поднася на престола на В. Имп[ераторско] Величество. Възползувайте ся от неограниченото право, което имате като самодържец, та провъзгласете тържествено нашата автономия, и вземете титлата Цар Българский, за което праведно дело един цял народ от шест милиона ще ви бъде вечно признателен. С мъдрата тази и великодушна постъпка В. Имп[ераторско] Величество ще покажете на Европа една примерна мъдрост и справедливост, а образований свят и приятелите на Империята ще ви ръкоплещят; и Империята, която днес ся колебае от вънкашните интриги и вътрешните неблагодарения, ще ся заякчи за винаги.

За първо дело на тази нова политика, ний просим от Ваше Имп[ераторско] Величество обща амнистия за сички политически престъпления, както за сичките беглеци и заточеници, за да може секий българин да помогне на отечеството си със своите способности и със своята преданост; и никой да не пъшка вече по чужди земи.

След това да ся свика без забавно едно извънредно Народно Събрание – конституанта, – избрано от цял народ без никакво вмешателство на правителството. Работата на това Събрание ще бъде: да определи връзките, които ще съществуват между Османската Империя и Българското Царство; да избере царский наместник; да избере и провъзгласи Патриярха; да състави Конституцията на Царството и да определи столицата.

Желанията на Българский народ само по този начин, и само чрез едно Народно Събрание тъй съставено могат да ся удовлетворят. Всяка друга мярка ще бъде недостатъчна; всяко друго събрание по други основи не ще изразява истинските желания на Българский народ, и той не ще припознае неговите дела и ще отклони от себе си всяка отговорност.

Българский народ преди да прибегне към други мерки като поднася тихо – мемоар на В[аше] И[мператорско] Величество, изпълнява една от най-големите свои длъжности. Но, ако за зла чест, гласът му остане без отзив, страшната отговорност за следствията, които биха могли да произлязат, ще падне връх ония, които биха [в]зели в презрение законните желания на един цял народ верен, предан и покорен.

Тази наша постъпка не ни е вдъхната от никакво чуждо влияние. Настоящий мемоар е изложение на истинските желания на българский народ, той е написан в неговата средина чрез него и за него.

Следователно, верни поданици на В[аше] Имп[ераторско] Величество, и истинский Орган на българский народ, в името на шест милиона българи, в името на четири века страдания, в името на духът на правосъдието и прогресът на ХІХ век, за честта и славата на В[аше] Имп[ераторско] Величество, за спасението и достолепието на Империята на отоманите, ний искаме изпълнението желанията на българский народ, за да можем синца едногласно да извикаме: да живее Негово Императорско Величество Абдул Азис Хан, Султан на Османите, Цар на Българите!

1867.

Таен Центр[ален] Български комитет“

• • •

Както бе изрично посочено, пространният текст на Мемоара, подписан от Тайния централен български комитет и изпратен до Високата Порта през март 1867 г., повдига много въпроси, на които – вместо любителски импровизации като отговори – би било добре да се чуе експертното мнение на историците. Далеч нерядко обаче, професионалните становища не са единни, доколкото често се оказват обвързани с днешни политически пристрастия и с една сериозно предопределяща чувствителност към съвременните проекции на събития, случили се преди столетия.

Онова, което все пак спокойно може да се открои, е свързано с важен урок: активистите от въпросния Таен комитет са изпитвали известни опасения от погрешния избор, който народът може да направи – било по посока на „единната религиозна вяра“, било по посока на „единния племенен произход“. И причината, така, както е била изложена, се виждала в отсъствието на народна свобода.

В същото време членовете на Комитета били достатъчно свободни хора. Но… вероятно именно поради този факт в него веднага се формирали две крила: умерено и радикално.

Джузепе Мацини (1805 – 1872)Ако тук мисълта бъде отново върната към предположението за едни или други обвързаности на определени дейци от времето на нашите революционни борби за национално самоопределение със свободно-зидарски формирования (или поне с идейни влияния), то колко „автентично масонски“ биха прозвучали агитации за мирно решение на национални въпроси, след като самото тогавашно Масонство е било революционно по дух, а едни от неговите най-ярки фигури са били професионални революционери?

Георги Раковски – от Букурещ, и Любен Каравелов – от Белград, отхвърлили безапелационно самата идея за „автономия в границите на Османската империя“, отхвърлили илюзорния „дуализъм на турците и българите“, както и мисълта за решаването на българския национален въпрос „доброволно и по мирен път от правителствата на Великите сили“.

От друга страна, някои от дейците на борбата за църковна самостоятелност (Стоян Чомаков, Иларион Макариополски) открили в Мемоара достатъчни причини, за да го обявят в свое отворено писмо за „бунтовнишко обявление“.

Къде би могла да се търси истината?

Дали текстът на Мемоара е бил искрено мислен като своеобразен манифест, лансиращ пътя за компромисно решение на българския въпрос, или е бил дипломатично мека заплаха към правителството на Отоманската империя, подсказваща, че българите могат да грабнат оръжие, за да търсят освобождението си?

През 1968 г. около Иван Касабов се оформил кръг, който приел името „Млада България“, като така се приобщил към разпространените по много места в Европа разклонения на организацията „Млада Европа“, инспирирана от Джузепе Мацини.

• • •

Едно по-пространно цитиране – тук и сега – на някои важни лични размисли, огласени от д-р Касабов, би могло да се изтълкува превратно. В същото време други негови думи могат да прозвучат като мъдро наблюдение – споделено, за да бъде предупреждение.

Два примера.

„Когато човек погреши пътят си, тоя се връща до мястото от гдето е погрешил, но не залавя същий погрешен път. А пък онзи от страна, който би му говорил: неправи друго, следвай се същий път, той не може да бъде друг, освен негов недоброжелател.

Неприятно, печално, но факт е вече за нас, че това що се нарича международно право, което за просветените народи на запад минува за толкова ‘хуманно’ и ‘космополитическо’, престава да бъде такова, щом се касае неговите правила да обемат и съотношенията на малките държавици на Въсток. Този начин на гледание има своята основа, без съмнение, в онзи стар предразсъдък или поне навик, с който дипломатите на Великите сили са се старали вечно да разрешават енигмата на въсточний ‘свинкс’, всеки частно в своя полза. Но историята е свидетелка, че и най-изкусната дипломация и най-жестоките войни, правени с тази цел, оставени сами на себе-си, не са постигали никакъв резултат, до когато Великите сили, в пълно съгласие, не са прибягвали до помощта на справедливостта и хуманността.“

Тези думи са отпечатани през 1895 г. в брошурата „Руссия и българский въпрос“. А следващите – през 1868 г. във вестник „Народност“:

„Както старата, тъй и съвременната българска история са явни свидетели за големия военен дух на българина. Днешната свобода на Сърбия, Гърция и Румъния е запечатана и с българска кръв.

В сръбското въстание българина Хайдут Велко, най-славний войвода от тогавашните сръбски войводи, притече от България с едно голямо число българи, както и най-сетне с 250 юнаци българи, подобно на Леонида при Термопили, брани Неготин от видинский паша, който нападаше на него с 18 000 войска, додето загина. Другий българин на имя Кондю с двама-трима юнаци прескача през дуварищата на Белградската крепост, избива стражите, отваря на сърбите портите и току-речи им предава калето в ръце! Някой си Петър Ичко, българин, служи на сърбите като в то время като най-изкусен дипломат. Той е провождан от страната на сърбите в Цариград да прави преговори с турското правителство. На 1862 лято пред бомбардированието на Белград българските ‘бекери’, както именуват забегналите български юнаци в Сърбия, изпъждат турските стражи от портите. И други много такива.

За запазването на румънската свобода – Мирчу войвода и много други полководци (…).

Във войната за освобождението на днешна Елада притекоха се цели български полчища, в които ся отличиха със свойт героизъм много български войводи, както що бяха: Кара Шашу, Хаджи Христу, Марку Бочарис (Марку Бойчов, правото му българско имя) и много други, които паднаха в битките и гърците им скриха и изкривиха народните имена.

Тия сички съвременни неща свидетелствуват ясно, че военният дух в българский народ съществува още както си е съществувал някога при Крума, Симеона, Асеня и други славни български царие.

(…) Но коя е погрешката, че не може той да си отърси хомотя, както другите нему съседни народи? – Сичката погрешка за злото наше положение е съвсем друга, която трябва да я откриваме, да си я признаеме и да гледаме да я поправим, колко е възможно по-скоро.

Погрешката е тази, че българский народ не е имал никога прави народни будители, и ако ги е имал тий са били неискрени към народа, които не са щели да работят за народа чрез народа, но за себе си чрез другиго. И докато съществуват тия криви начала между нас, българский народ не ще да знае никогда какво му тряба и как тряба да си го получи.“

 

Зидарски преглед