Свобода, равенство, братство

 

Брат Б. Б., ложа „Светлината на Мъдростта“, ориент София

 

Има въпроси, които историята на човечеството сякаш е определила като вечни. Всички епохи, но и всички задълбочени мислители намират за необходимо да споделят виждания по тях.

Един такъв въпрос е въпросът за Свободата – за онази свобода, култивирането на която непрекъснато е бивало изживявано като най-висша човешка цел, но която – веднъж постигната – е пораждала задължително потоци от страх.

Онази Свобода, мислите по която подтикват мнозина да се нарекат „свободни“, но – веднъж предоставена им – тя сковава и думите, и деянията им.

Онази Свобода, за която Имануел Кант ще напише, че в практически смисъл тя се свежда до

„независимостта на волята от принудата на сетивните подбуди“,

но в същото време – след като огледаме първо самите себе си – установяваме, че сме в много голяма степен роби на импулсите, идващи от все същите сетива.

Онази Свобода, по адрес на която Михаил Бакунин ще напише през 1872 г., докато Карл Маркс е все още жив:

„Ако вземете най-пламенния революционер“,

живият символ на борец за свобода, „и му предоставите абсолютна власт, то след година, той ще бъде нещо по-лошо от който и да било цар“,

живия символ на несвободата.

А Бакунин е бил свободен зидар. Според някои сведения е бил въведен в Масонството по личната препоръка на Джузепе Гарибалди. За руския анархист, свободата – напълно разбираемо – е била ключово условие за живота на човека. Воден от тази своя представа, той ще напише в труда си „Държавност и анархия“ (1873), че:

„никоя диктатура не може да има друга цел, освен увековечаването на самата себе си“.

И веднага ще добави, че:

„тя може да роди и възпита у народа, който я понася, само робство“.

Върху страниците нататък следват размислите на бр∴ Б. Б., доскорошен оратор в ложа „Светлината на Мъдростта“, към която ложа – с негово активно участие – е създаден и функционира литературен клуб. В него се обсъждат книги, документални филми.

Зидарски преглед

 

 

Темата е твърде обширна, за да мога да я обхвана с един градеж. Това е първият и е посветен на идеята за СВОБОДАТА. Веднага може да се зададе въпросът: може ли да се разсъждава върху очевидното? От друга страна: еднозначна ли е дефиницията на свободата?

Какво общо има свободата с пропагандата и властта?

Ето моите скромни разсъждения, от които вярвам, че има полза.

• • •

Най-устойчивите компоненти на утопиите произтичат от разбирането за идеала, който трябва да бъде постигнат. В повечето случаи той се свежда до

премахване на отношенията на господство и подчинение,

а оттам – и на неравенството в разпределението на благата.

Според мен, свободата изобщо, свободата по принцип, е утопична идея, като много други идеи. Свободата има смисъл само в определен контекст, например: излизането на свобода от затвора. Тогава казваме, че човекът е свободен, но се има предвид „свободен от затвора“. Или: борбата за свобода по време на турското робство (или както решите да го наричате). Не е борба за свобода изобщо, а борба за свободата, за правото и възможността българската нация сама да се управлява в своя собствена държава.

Най-просто казано, свобода не може да има, защото във всяко човешко общество съществуват класи. Както казва Ноам Чомски, класите са това, което показва:

 

кой дава заповедите и кой ги изпълнява.

Класите засягат и темата за равенството, която сега ще бъде оставена настрана.

Според мен, естественият човешки социален строй е монархията. И казвам това независимо от факта, че не съм монархист.

Монархията е социална структура, включваща вожд, помагачи и слуги. Във всяка общност има „алфа“-мъжкар. По един или друг начин той взема властта – с всички произтичащи последствия. Управлението е професия и като всяка професия тя си има тайни и майсторлък, който се предава от баща на син. Некадърният наследник често бива детрониран, защото се справя зле. Доколко един баща е кадърен или некадърен да научи сина си на управление, това е друг въпрос.

На практика, републиката също има държавен глава. Разликата е в правомощията и разпределението им между „царя“, помагачите, „партията“ и „слугите“. Колкото по-зле е управлявана една общност, толкова повече са

 

мераклиите за властта.

Рано или късно се появява „алфа“-та, който (която) е достатъчно силен (силна), за да измести фокуса около разпределението на властта. (Тук, като не претендирам за изчерпателност, оставям възможността всеки сам да продължи с аналогиите.)

• • •

Нека си представим общност от няколко семейства, които живеят в идилична долина. Постигнали са изобилие и разбирателство. Понатрупали са богатство, станали са заможни. В съседната долина живеят… незаможни. Бързо можете да си представите какво ще стане нали? Все пак, ще опиша очевидното.

За да опазят имането си, семействата от първата долина ще трябва да се въоръжат и да създадат организация за отбрана от набезите на гладните, които естествено нямат никакъв принос към тяхната общност. Но има много детайли, които могат да попречат на ефективната защита. Всяко семейство ще има различна тактика за отбрана, ще има спорове и караници, защото всеки ще разполага с различна информация и опит. За да се избегне подобно положение на нещата, ще е нужно обстойно разузнаване, което да даде информацията, нужна за

 

свеждане на вариантите за отбрана до определен минимум.

Въпреки това, пълно съгласие няма да има. Тогава или общността ще се раздели, или ще бъде принудена да избере водач, ако, разбира се, водачът от бедната общност не ги завладее, ограби и след това – организира „защита“ от трети страни.

Толкова по въпроса за свободата в тази общност.

• • •

Според мен, под „свобода“ хората разбират най-общо следното: никой да не ги принуждава да правят каквото и да било против волята им, за да могат да вършат само онова, което им е приятно и интересно. Естествено, храната, дрехите и подслонът трябва да идват отнякъде – например, да падат от небето, като е желателно да са луксозни.

Нека бъде така. Но нека си зададем и някои въпроси.

Какво ни е приятно да вършим? Едни три неща са ясни. Питам за нещо друго. Да се хвалим? Добре, но с какво? Например, може да ни е приятно да отгледаме няколко лехи с цветя, за да можем да се похвалим. Това е нещо в повече от другите, нали? Или да нарисуваме картина? Или да станем шампиони по лека атлетика?

Видно е, че онова, което ни е приятно да вършим, има смисъл само, ако има общност, която да го оцени. Общественото мнение, обаче, е

 

форма на индоктринация.

Индоктринацията е предаването и – нещо повече – налагането на фундаментални положения като системи от вярвания, изначално, в религиозно отношение. По-късно тази практика се разширява, разгръщайки се до всеки процес по насаждане на всякакъв род идеи, социални нагласи, познавателни и псевдо-познавателни стратегии с помощта на професионално разработени методики.

Тук следва да се отбележи нещо важно. Колкото и индоктринацията да наподобява всеки образователен процес, индоктринираният човек, за разлика от резултата, който се постига при сериозното образование, не би задал какъвто и да било въпрос по която и да било конкретна материя, той не би бил способен на критичен анализ по отношение на учението, което е усвоил.

Що се отнася до нас, успокояващ е фактът, че имаме свободата да (си) задаваме въпроси… Засега.

• • •

Все пак, през цялата си история човечеството се е борило най-яростно именно за свобода. Защо?

Ако погледнем в аналите, ще видим, че

 

периодите на несвободно съществуване

са многократно по-дълги от периодите, в които хората са воювали за свобода. Свободата е по-скоро чувство, отколкото форма на социална организация. И това е така, защото човек е свободен, когато се ЧУВСТВА свободен, а не когато му казват, че е свободен. Кога обаче един човек се чувства свободен? Духовната нагласа, че си свободен, според мен е много тясно свързана с бог…

Борбата за свобода, както и борбата за каквото и да е, е следствие от действията на група хора, които са открили (или им е дадено) средство, с което да убедят обществото, респективно част от него, в някаква идея. Да го индоктринират. Как се прави това? Ето как. Едни хора отделят голяма част от живота си, за да обикалят и да пропагандират идеите си.

Кои са тези хора? Наричаме ги активисти. Хора, които имат времето, ресурсите и волята да обикалят от човек на човек, месеци, години и дори цял живот и да убеждават останалите в правотата на идеите си. Това са били профсъюзни дейци, нелегални агитатори – политици и свещеници.

Кой им плаща? Ако погледнем успеха на съответните организации и разровим бизнес-модела им, ще разберем. Синдикатите имат членски внос. И са доста успешни. Църквата – лепта, имущество и т.н. Политическите формирования? Отново – членски внос, а и държавни пари. Изводът е: плаща им

 

самият индоктриниран индивид.

В последните 70-80 години индоктринацията чрез пропаганда, психология и научни изследвания се доведе до невиждани висоти. Появи се съвършеният заместник на активистите – телевизията. Измени се и бизнес-моделът. Сега бизнесът храни активистите. И те проповядват идеи, които… (тук вече можете и сами да довършите).

Свобода!

Ние градим Храма на човечността в един безчовечен свят. За да открием пътя, по който да го издигнем, ни трябва познание. Трябва УСИЛИЕ, за да се намери и усвои това познание. Трябват активисти! Но най-вече: първо ни трябва идея. А идея може да се роди само в СВОБОДНО и информирано общество. Каквото следва да е нашето.

Светлина, братя, нека бъде Светлина! ◆