Просвещението в една таблица

 

 

От кн. 23 (септември 2019 г.) на сп. „Зидарски преглед“ започва и продължава в общо шест поредни броя поредица от 18 статии, посветени на Ерата на Просвещението, която обхваща следните теми:

• за Просвещението и неговите връзки с Масонството,

• за националните специфики, съпътствали Просвещението в отделните страни – Франция, Англия, Германия, САЩ, Русия,

• за патетичните въжделения на просветителите и за реакцията срещу

техните благородни стремления,

• за безсрочните измерения на всяко просветителство.

 

Неин автор е Илия Кожухаров, гл. редактор на сп. „Зидарски преглед“ и Стар велик оратор на ОВЛБ

 

 

Ако има нещо, което знаеш – сподели го.

Ако има нещо, което не знаеш –

потърси го!

 

 

 

Старият велик оратор на ОВЛБ, бр. Михаил Димитров, започва един от своите пространни текстове, озаглавен „Eрата на Просвещението, Буржоазната революция и английското Масонство“ и поднесен като доклад в рамките на Международната конференция „Бъдещето на човечеството и масонската ценностна система“, София, 27. 10. 2012 г., със следните знаменателни думи:

„Винаги съм твърдял, че факти, обстоятелства, явления, извадени от контекста, могат да добият или чудовищни очертания или да станат храна за безумни твърдения и умозаключения! Тази моя теза до голяма степен се отнася и за по-голямата част от така наречената ‘масонска литература’ или ‘масонска книжнина’, произвеждана столетия за едно много специфично, исторически, социално и, ако щете, религиозно обусловено явление в историята на съвременното западно общество!“

 

Следващите му думи са не по-малко показателни:

„Неотдавна бях силно обнадежден от едно скромно откритие, което направих за себе си, ровейки се в историята и фактите, свързани с инсталирането и дейността на първата в масонската история Изследователска ложа ‘Kватуор коронати’ (‘Quatuor Coronati’), № 2076 по кондиката на Обединената Велика ложа на Англия, където черно на бяло е записано, че същата си поставя следната простичка и кратко формулирана цел:

‘Да изучава историята, символите и легендите на Свободното зидарство’,

като използва така наречения

‘доказателствен подход, подход базиран на доказателствен материал’ (‘evidence based approach’)

при изучаването на историята на Масонството и изследването на Свободното зидарство.

Този новаторски подход е трябвало да замени така наречения подход на ‘фантастичните писания’ (‘imaginative writings’) на по-ранните автори по въпросите от историята на Свободното зидарство. По-късно този нов подход е бил възприет като ‘автентичната школа’ (‘authentic school’) за масонски изследвания.“

 

 

Тези думи би трябвало да бъдат периодично прочитани и припомняни. В не по-малка степен обаче те би трябвало да бъдат и критически осмисляни, доколкото не много обнадеждаващата история на човечеството отдавна е показала, че далеч не всяко пожелание, което е бивало определяно като „простичка и кратко формулирана цел“, е могло да се изпълни „простичко“. Впрочем, да се мисли, че „историята“ (била тя и историята на Свободното зидарство) може да представлява „простичка цел“ е колкото примамливо дефинирано, толкова и трудно осъществимо. В далеч не по-различно положение се намира и „простичката цел“ по изучаването на нечии „символи“ или „легенди“.

Човечеството отдавна е сътворило планини от писания, които – ако не се знае предварително, че се отнасят до една и съща изследвана тема – ще се помисли, че иде реч за нямащи нищо общо помежду си въпроси. Не по-радостно е положението и с мисълта за която и да било цел, която е „кратко формулирана“. Някой може да запише като намерение нещо още по-кратко, например:

„Да изучава тайните общества“,

или още по-лаконично:

„Да изучава Всемира“,

след което в първия случай да се получи огромен многотомен труд, а във втория – практически непрекъснато оставащо незавършено изследване.

Накрая, винаги може да се декларира, че едно или друго проучване е направено въз основа на „доказателствен материал“, но… докато не е поставена дефинитивна „юзда“ на представата за „доказателство“, всеки може да лансира всевъзможни, взаимно изключващи се твърдения, като подкрепени с доказателства. Има хора, които приемат съдържанието на израза „evidence based approach“ по толкова „imaginative“ начин, че – отново – някаква евентуална публика никога да не успее да разбере, че две писания се отнасят до един и същ въпрос, на който е отговорено „доказателствено“, но по разному. За едного „доказателството“ се свежда до факта, че нещо е написано в някаква книга. При това, колкото книгата е по-дебела, толкова „по-авторитетно“ е доказателството. За другиго, доказателството се появява (или развенчава) едва тогава, когато е намерен непротиворечив отговор на въпроса:

„Откъде някой ‘знае’ онова, което си мисли, че ‘знае’?“

Разбира се, подобна претенция поставя с не по-малка тревожност следващия въпрос:

„Кога можем да наричаме нещо ‘знание’?“

И в това отношение не много обнадеждаващата история на човечеството отдавна е показала, че могат да се сътворят планини от писания, чиито съдържания се изключват взаимно в най-пълна степен. Несъмнено този не най-отраден резултат е плод на различния тип мислене, което всеки е припознал за себе си като най-правилно: дедуктивно или индуктивно, царствено-изкуствоведческо или благоговейно-ритуалистично, кабалистическо или херметическо, схоластическо или алхимическо, диалектическо или метафизическо, идеалистическо или материалистическо, догматично или волнодумно…

 

 

В края на 1992 г., с постановление на Правителството на Руската федерация, се създава ново висше училище, което получава името „Висша школа по икономика“, а по-късно (през 2009 г.) и специално въведения в Русия статут за някои висши училища – „Национален изследователски университет“. В неговата ранна история и предистория е записана сериозна помощ от страна на Института „Отворено общество“ на Джордж Сорос, от програмата на Европейския съюз за съдействие по ускоряване на икономическите реформи в страните от Общността на независимите държави („TACIS“), както и от правителствата на Франция и Холандия. Целта е: новият университет да заработи според стандартите за висше образование в Европейския съюз.

Включеното в университетското име определение „по икономика“ може да подведе. В това висше училище има факултет по хуманитарни науки, по комуникации, медии и дизайн (каквото и да означава последната дума), а в добавка има и факултети по право, химия, био­логия и биотехнологии и прочее.

Трима научни работници от този университет: Арсений Куманков, старши преподавател, експерт по история на философията, Григорий Часовски, асистент и аспирант, експерт по еволюционна етика, и Артур Третяк, аспирант, експерт по политическа философия, разработват съвместно обстойна научна публикация, озаглавена с интригуващото име: „Философия на Просвещението в една таблица“. В нея те споделят информация за основните идеи и действащи лица на европейското, американското и руското Просвещение, както и за техните критици.

По хоризонталата в таблицата са включени „ключови теми“, които са били обсъждани от просветителите, както и проявите на реакция по техен адрес. При това решение, табличните редове са посветени на: водещи цитати за Просвещението, отговори на въпроса „Що е това Просвещение?“, представители-философи, а също така и на въпроси, свързани с отношението на Просвещението към човека, прогреса, политиката, икономиката, изкуството, религията, морала, феминизма, природата, цивилизованите народи и „диваците“, чудаците-радикали, художествената литература. Не са пропуснати и теми като: значението на Просвещението за нас, днешните хора, за последователите на европейските просветители и тяхното влияние, за антипросвещенските прояви, и – като финал – за измислиците и легендите по адрес на епохалното явление, наричано често с примамливото име „Век на Разума“.

 

Табличните колони са изпълнени с кратко представяне на общите просвещенски идеи, след което с идентично представяне на Просвещението във Франция, Англия (Британия), Германия, Америка (Съединените щати) и Русия. Тъй като изборът на електронна таблична клетка, както и запознаването с нейното съдържание, може да се прави по най-произволен начин – по редове, по колони или в съответствие с някакъв случаен избор, на далеч не едно и две места се е наложило да бъде споменавана една и съща информация.

Авторите правят следната изрична уговорка:

„Съществуват немалко подходи при определянето на просвещенската епоха, при установяването на нейните хронологически рамки и извличането на националните особености в просветителската дейност. В дадения случай ние сме изхождали от две цели.

Първо. Просвещението е интелектуално движение, което започва в Англия на границата между ХVІІ и ХVІІІ век и завършва след Френската революция с началото на Наполеоновата епоха. То се е различавало в съдържателно отношение в зависимост от съответния регион, но могат да се отделят няколко мотива, обединяващи всички просветители: провъзгласяването на автономията на разума и стремежът той да бъде прочистен от предразсъдъци, отношението към науката като висша способност на човека, повишеното внимание към емпиричната философия.

Второ. Позволили сме си да обединим интелектуалните движения в Англия, Шотландия и Ирландия в ‘британско Просвещение’, раздел ‘Англия’, а дейността на просветителите от германските земи – в раздел ‘Германия’.“

Дори и само след тези встъпителни бележки, възниква следният въпрос: след като Свободното зидарство се обвързва с Просвещението, а неговото детайлно представяне изважда като една от общите характеристики благосклонното „отношение към науката като висша способност на човека“, то колко естествено е то да бъде дефинитивно обвързвано (и последващо форматирано) единствено с изучаването на неговата собствена „история, символи и легенди“?

Между другото, авторите на коментираната тук академична публикация са си позволили волността да споменат Масонството на няколко места. Ето два примера:

„Съвпадението на перспективите пред нравственото, духовното и практическото усъвършенстване намира своята кулминация в руското Масонство, с което са били свързани много просветители. Успехът в служенето на обществото, според техните представи, се е определял от развитието на учеността.“

„Лидерите на масонските организации, които съдействали много за развитието на печатното дело, били изселени от столиците. Всеобщото равенство, парламентаризмът и религиозната свобода не интересували Екатерина ІІ. Сериозното реформиране на политическото или социалното устройство на Рус­ката империя в съответствие с просветителските идеали ѝ се струвало опасно.“

Все същото скрупульозно представяне на Просвещението по тематика и държави се оказва свидетелство и за сериозните различия, които това интелектуално движение е показало в няколкото избрани географски ареала, взети като най-важни. Тогава неминуемо се появява двупосочният въпрос: дали може да се говори за Просвещението като за някакво единно движение с хармонично изградена идеология, това от една страна, и, от друга, с какви прояви на избирателност Масонството е възприело и вградило в своя корпус от ценности едни или други цели, предопределени от различните просветителски прояви?

По този повод, изглежда разумно съдържанието на въпросната таблица да бъде представено, и съответно анотирано, според избраните тематични ориентири на самото Просвещение. Така биха се откроили по-релефно както приликите, така и – особено – различията между отделните страни.

• • •

Първият ред съдържа отправни цитати. Видимо, те са мислени като изречения, които в най-концентриран вид афишират, първо, Просвещението изобщо, след което – проявленията му в посочените държави: Франция, Англия, Германия, Америка и Русия.

И така, цитатът, който е избран, за да представи Просвещението по принцип, гласи:

„Нашата култура е култура на Просвещението – не поради убеждение, а заради отсъствието на други възможности.“

Тази мисъл е взета от издадената през 1995 г. книга на Джон Грей, „Възпоменания за Просвещението / Политиката и културата по време на залеза на съвременността“.

Джон Грей е политически философ, професор в оксфордския колеж „Иисус“, постоянен автор на вестник „Гардиън“, списанията „Ню стейтсмън“, „Таймс литeръри сапълмънт“ и др. Някои други негови важ­ни книги носят заглавията: „Ал-Кайда или какво означава да бъдеш съвременен“ (2003), „Ереси: против прогреса и други илюзии“ (2005).

За да бъде спазен съветът на Стария Велик оратор, бр. Михаил Димитров, ето свидетелство за контекста, в който лежи горната мисъл на Джон Грей:

„В епохата на късната модерност, в която живеем, проектът Просвещение съхранява своите позиции главно поради страха, внушаван от последствията, които биха се появили при отказа от него. Навсякъде, освен в Съединените щати, където този проект има статута на гражданска религия, той преживява своите не най-добри дни. При все това, значителна част от професионалната философия е действено ангажирана с укрепването на такива опори за Просвещението, като рационалното обосноваване на морала и утвърждаването на авторитета на науката спрямо другите форми на знание. Нещо повече, макар проектът на Просвещението и да преживява упадък в повечето западни култури, на които то е задължено за появата си, този проект продължава да оказва влияние върху много области на мисълта и дебата, които не са свързани с академичната философия, превръщаща се все повече и повече във форма на човешка дейност, изтикана към културната периферия. Например, в реториката на международните отношения, а в известна степен – и в тяхната практика, концепции, като доктрините за универсалните права на човека, несъмнено водещи своя произход от Просвещението, по стародавна традиция се ползват все още с авторитет, което вероятно се случва поради видимото отсъствие на що-годе ясна алтернатива. Нашата култура е култура на Просвещението – не поради убеждение, а заради отсъствието на други възможности.

Хегемонията на либерализма изчезна от политическата мисъл заедно с апологетичния тон на теоретизиране. Подразбираната или декларирана цел на философското изследване бе рационалното оправдание на либералния политически морал (…). Повече от което и да било друго разклонение на философското изследване, политическата философия на неотдавнашното време е била, по думите на Витгенщайн, ‘буржоазна’, тоест философия, занимаваща се с търсенето на ‘основания’ за практиките на някои човешки общности. Със своя изплашен, отбранителен тон и страх, изпитван пред ужасните последици от загубата на така нежно обичаните от нея убеждения, либералната политическа философия повече от всичко друго напомня на християнското апологетично богословие, каквото то е било във времената на нашите дядовци и баби или и малко по-рано, когато вече е станало почти ясно, че християнството е престанало да бъде главна сила, одушевяваща културата на повечето западни общества, но страхът все още не е позволявал трезво да се разсъди относно природата и възможностите на постхристиянската култура.

Днес ние живеем сред разхвърляните руини на проекта Просвещение, който е бил главното начинание на модерността. Ако – както предполагам – се е изяснило, че то е носело в себе си семената на саморазрушението, то това говори за залез на модерността, правоприемници на която се явяваме. В наследство, на нас ни се пада разочарованието (‘disenchantment’, с възможност за превод и като ‘разомагьосване, ‘избавяне от състоянието на очарованост’ – бел. прев.), разочарование все по-дълбоко, доколкото се отнася до основните илюзии на самото Просвещение. Въпреки надеждите, хранени от мислителите на Просвещението на протежение на цялата съвременна епоха, ние откриваме при нейния залез възраждане на етническия и религиозен партикуларизъм.“

Разширяването на контекста би могло да продължи още. Но дори и тук по необходимост се пораждат далеч не малко въпроси. Една част от тях биха намерили някакво своето изясняване след запознаване с всички фрагменти от коментирания труд на тримата руски учени, „Философия на Просвещението…“. Други обаче могат да бъдат артикулирани още тук:

• Ако цитираното виждане за епохата на Просвещението е вярно и ако в същото време Свободното зидарство е дете на Просвещението, то мислите за просвещенския „залез“, за неговите „разхвърляни руини“, „саморазрушение“ и „илюзии“ провокират ли някакъв елемент на тревожност и по адрес на Масонството? Или не?
• Ако е възбуден един или друг обществен „страх от последствията“, които би донесъл „отказът от Просвещението“, то защо през изминалите векове (а и днес) не са били мобилизирани сериозни обществени сили, които да изнамерят негов по-добър заместител? А ако това се е случило и ако такъв заместител е бил открит, то кой е той?
• Ако срещу „рационалното обосноваване на морала“ винаги могат да бъдат издигани някакви възражения, то поради каква причина поведението на „професионалната философия“, „ангажирана“ с укрепване авторитета на Просвещението, трябва да се третира като нещо осъдително, след като в същото време тя „утвърждава авторитета на науката спрямо другите форми на знание“?
• След 250 години съществуване, „Енциклопедия Британика“ съобщава, че понастоящем по темата „знание“ („knowledge“) тя няма специална статия:

„Britannica does not currently have an article on this topic“,

поради което (и вероятно, с достатъчно сериозни редакционни съображения) предлага препратки към други статии, в които въпросното понятие е употребено:

„Learn about this topic in these articles…“.

В същото време, „Енциклопедия католика“ съдържа пространен материал по въпроса за „знание“-то, в който след подзаглавието „Проблеми на знанието“, и на фона на някои лесно предположими твърдения, се споделят интересни констатации:

„Въпросът за знанието принадлежи на различни науки, всяка от които заема различна гледна точка.“

„Хората (…) се различават (…) не толкова по това, което всъщност знаят, колкото по онова, което мис­лят, че знаят.“

 

 

В такъв случай, щом дефиницията за „знание“ се радва на изключителна пъстрота и разночетене, какво следва да разбираме под употребения от Джон Грей израз „други форми на знание“, след като в цялата цитирана книга, явяваща се сборник от 10 негови студии, той не е дал нито един пример? Наистина, на места Грей говори за „частно знание“, за „практическо знание“, за „знание в сянката на пазарната икономика“, за „традиционно човешко знание“, за „морално знание“, за „социално знание“, за „ключови знания“, за „различни форми на човешко знание“, сред които (отчетливо благосклонно!) се съгласява да постави „даже научните знания“, назовавайки ги със зле прикрита неприязън като „абсолютно привилегировани форми на знание“, говори дори за „учение за знанието“, но… дали под всичките тези фрази, с някои малки изключения, трябва да разбираме въпросните „други форми на знание“? И ако отговорът е „Да“, защо да го правим, след като всички те могат спокойно да бъдат проявления именно на научното знание?

• От друга страна, ако някой откаже да приеме дефиниции, включващи като „знание“ онова, което други обозначават като „други форми на знанието“, то кой би могъл да го задължи да ги добави към научното знание?
• След думите на Джон Грей относно ползващите се „все още с авторитет“ доктрини за „универсалните права на човека“, или след неговата бележка, по силата на която положението на нещата е такова поради „видимото отсъствие на що-годе ясна алтернатива“, следва ли да мислим, че трябва да се подготви теория, която да се отнася до „универсалното безправие на човека“?
• Когато се говори с носталгия за християнството, което

„е престанало да бъде главна сила, одушевяваща културата на повечето западни общества“,

тук включва ли се дългият списък с практики, между редовете на които трябва да бъдат изброени Инквизицията, религиозната колонизация на света, моделът на отношение към инакомислието и явната или задкулисна забрана за свободно развитие на науките?

• Не е ли твърде неестествено да се пее заупокойна молитва по отношение на Просвещението, след като в неговия идеен фундамент стои ценност, с която човечеството трябва, оттук нататък, да се съобразява неизменно (дори и на фона на отделни провали в миналото)?

Накрая възниква един напълно основателен въп­рос: защо авторите на студията „Философия на Просвещението в една таблица“ са избрали именно коментирания цитат като отправна мисъл за всичко, което следва нататък в тяхната схема? Разбиранията на Джон Грей за Просвещението ли се покриват с техните оценки за това историческо течение?

Заедно с това, ако сега отново свържем Просвещението с Масонството, не е изключено да изпитаме допълнителна доза притеснение.

А иначе Джон Грей огласява и други твърдения, в които мнозина могат да открият нещо, резониращо с техните собствени виждания. Могат и сами – задочно – да му зададат възбудени от тях въпроси, когато с нещо не са съгласни или изреченото носи някаква неяснота.

Ето:

„Школата на консервативната мисъл, идваща от Едмънд Бърк и Майкъл Полани, намира в предубежденията рационално зърно, считайки ги за хранилище на неявни или практически знания, въплътени в привичките и склонностите, а не в теориите. Те са хранилище на знания, които в противен случай не бихме имали на свое разположение. С това е изказана действително важна мисъл: ние притежаваме и се ползваме от много наши знания, без да ги изразяваме явно.“

„Животът на съзнанието не може да се основава изключително на чистия разум, тъй като той (животът) винаги зависи в много отношения от онова, което никога не се е изправяло за критическо разглеждане пред нашия интелект. Мисълта за унищожаване на предразсъдъците е утопия, доколкото тя предполага, че човешкото съзнание може да стане прозрачно за самото себе си. В действителност, подобна прозрачност е невъзможна – нито за съзнанието, нито за обществото.“

„Една по-скромна, но разумна концепция, предложена от старомодния идеал за толерантност, с неговото разбиране за несъвършенствата на човешкото съзнание, признава неизбежността на предразсъдъците и подчертава тяхната полза и преимущества; но в същото време въпросната концепция е готова да обуздава техните очевидни пагубни последици. Най-общо казано, ние трябва да се борим против разрушителните резултати от предубежденията не с помощта на безполезни опити да ги унищожим, а по пътя за предоставяне на еднакви граждански права и свободи за всички. С други думи, политиката на толерантност трябва да се отнася с търпимост един към друг по отношение на много наши фалшиви убеждения, докато те не застрашават със загуба основните свободи и възможностите, открити пред всички.“

 

 

„Толерантността по отношение на всички предразсъдъци, с изключение на най-разрушителните, е оправдана по още една причина: между нас няма съгласие за онова, което се разбира под ‘предразсъдък’. За някои е самоочевидно, че хетеросексуалността се явява норма, а хомосексуалността, съответно, изпъква като отклонение; за други такъв подход се явява въплъщение на неприемлив предразсъдък. Значителните различия във възгледите свидетелстват за съществуването на плурализъм в нашето общество – при това, много по-дълбок, отколкото когато и да било по-рано в историята.“

„Ако съм прав, предполагайки, че днес консервативната философия не е способна повече да ни даде пътеводната нишка, то това отчасти се обяснява с фак­та, че живеем във времена на постпросвещение (…). Това означава, че разглеждаме европейското Просвещение, а също и Ренесанса и Реформацията, като необратимо културно преобразувание, наложило своя отпечатък върху цялата последваща мисъл и практика. Следователно, ние можем да основаваме своите действия върху очакванията, свойствени за Просвещението – тоест, върху идеята за сливането на страните и народите в единна цивилизация и върху идеята за неразривната връзка между напредъка на познанието и ръста в свободата на човека – нещо, което в светлината на историческия опит на нашия [ХХ] век и на човечеството, като цяло, се оказаха неоправдани. Въпреки че Просвещението е изменило по необратим начин нашата култура, то не трябва да става за нас онази ерзац-религия, как­вато е било за френските мислители и, вероятно, и досега си остава нещо такова за шепа догматици в Съединените щати.“

 

„Навсякъде, където проектът на Просвещението не е формирал основата на жизнената сила за културата или държавното устройство, той е пораждал контрапроекти за повторно ‘омагьосване’ на света или с помощта на фундаменталистки религии, или чрез връщане към предмодерни форми на мислене и обществена организация. Там, където традиционните културни форми остават незасегнати, ще бъде разумно да се стремим да ги обгрижваме, да ги защитаваме от съвременните технологии, способни да им причинят вреди. В същото време е необходимо да се развиват нови технологии, обслужващи човешките потребности и заедно с това – съхраняващи традиционните общества и културни форми. Там, където модернизацията е била реализирана без разрушаване на традиционната култура и без внедряване на илюзиите на Просвещението – както e в Япония, Сингапур и Малайзия, а в бъдеще възможно и в Китай, независимо от неговото марксическо наследство – ще бъде разумно, а в действителност и необходимо, да се противостои на изискванията за развитие на социалните и икономически институти по образец на банкрутиралия западен модел. Дори в онези незападни култури, където модернизацията се е осъществила без трансформиране на техните социални форми и структури по западен модел, въздействието на революционния нихилизъм, присъщ на прозападното влияние, е подкопало традиционните представи за отношенията на човека със земята и е поставило на тяхно място хуманистичните и инструменталистки възгледи на Франсис Бейкън, според които природата не е нищо повече от обект, служещ на човека да постигне своите цели. В незападните култури, съхранили своята природа, все още е възможно възраждането на традиционните представи така, щото те да могат да интегрират западната технология, без да предават напълно позициите си на западния хуманизъм и нихилизъм.

 

 

В противовес, в самите западни култури проектът на Просвещението е изтласкал по невъобразим начин традиционните форми на знанието и саморазбирането, а все още и сега продължава да изтласква значително по-древните религиозни и интелектуални традиции, пълното угасване на които днес е очевидно. Провалът на проекта Просвещение (…) предполага разпад на такива първични и базисни основи на западната традиция, като християнския хуманизъм и логоцентризма на гръцката философия. В дадения случай мен повече ме интересува именно затруднителното положение на тези западни култури на Просвещението. Твърдя, че при тях не е възможно нито повторното ‘омагьосване’ на света, нито възраждането на проекта Просвещение. Ситуацията около постмодернизма и неговите изкривени перспективи, както и лишените от почва практики, се явява наша историческа съдба. И ние трябва да имаме мъдростта да се възползваме от нея по най-добрия начин. В същото време за посмодернизма е характерен отказ от разума на Просвещението, но при това – съхранение (подобно на романтическото движение) на привързаност към хуманистичния проект за освобождение. Това е една повърхностна и, в крайна сметка, непоследователна перспектива. В действителност, нито връщането към предмодерния мироглед, нито потвърждаването от страна на постмодернизма на неговата вярност към проекта, явяващ се (постмодернизма) по своята същина модернистки, не се оказват наш жизнеспособен избор. Ние трябва да разберем: как да мислим и действаме в условията на култура, необратимо преобразувана от проекта Просвещение, който е завършил със саморазрушението си.“