10 години списание „Зидарски преглед“
Много ли са десет години?

Илия Кожухаров, Главен редактор на „Зидарски преглед“
Паузите в музиката част лиса от музикалното произведение?
Неизказаните истини част ли са от истината?
„Празното“ множество множество ли е?
Кухините в швейцарското сирене част ли са от сиренето?
Небитието част ли е от битието?
Нулата част ли е от системата на числата?
Лесно е подобни въпроси да бъдат продължени. Но не по-малко лесно е и да бъдат отхвърлени като безсъдържателни, след което да бъдат оставени без отговор.
В същото време, и преди години, а и днес, редица музиковеди се питат: известното „клавирно“ произведение на Джон Кейдж, носещо лаконичното име „4’33’’“, музикална творба ли е или не – след като от първата до последната секунда е изпълнено само с паузи, само с тишина? Същият въпрос се появява и по адрес на неговата оркестрова версия, „аранжирана“ за голям симфоничен състав.
Аналогично, нулата е била обект на сериозни спорове – и математически, и философски, и дори религиозни: как може „нищото да бъде нещо“ сред другите числа, които (така или иначе) отразяват величината на някакви „неща“? Дори през ХVІІ век английският математик Джон Уолис (1616 – 1703), един от основателите на Лондонското кралско дружество за развитие на природознанието, ще продължава да настоява:
„Нулата не е число.“
• • •
Преди 10 години, през месец септември 2009 г., бе отпечатан първият брой на днешния „Зидарски преглед“. Няколко години по-късно списанието бе спряно – за около година-година и половина. После, през декември 2014 г. работата по него отново бе възстановена.
Тук възниква питането. Можем ли днес да изпишем лозунга:
„Десет години ‘Зидарски преглед’!“
Строго погледнато, това не би било редно. Времето на „паузата“ в неговото съществуване би трябвало да се извади от десетте години. Тогава „десетте години“ вече няма да бъдат десет години.
Но… ако „Зидарски преглед“ не е само онова, което е отпечатано върху неговите страници, ако той, без прекъсване, е привличал към себе си както мислите на Братството за неговото съществуване, така и въжделенията за онова, което все още не се е появило между кориците му, то тогава не би следвало да се мисли, че се е случило нещо драматично от временното му попадане в някакво небитие. В такъв случай горният лозунг може спокойно да бъде лансиран.
• • •
Всъщност, много ли са десет години? Или казано по по-различен начин: достатъчни ли са, за да бъдат специално отбелязвани?
Със сигурност – не.
От друга страна (как натрапчиво се промъква тази неизменна фраза: „От друга страна“!), докато времето е изтичало, върху хартията са се трупали – бавно и полека – слова и илюстрации, мисли и идеи, запечатани в писменà и вложени в рисунки и фотографии. Те са чукали на нечии душевни двери, опитвали са се да пораждат парливи въпроси, инжектирали са загриженост, съзирайки тук или там безметежно спокойствие, въставали са срещу спорадични твърдения, внушаващи, че при нас всичко е известно и ясно – прошнуровано, прономеровано и подпечатано с щемпела на Вечността.
Правилна ли е била тази редакционна ориентация? Трябва ли тя да бъде продължена? Оправдавала ли се е предоставената (а в някои случаи – и отвоювана) свобода на редакционния екип?
Впрочем, еднакви ли са нашите представи за свобода? Или поне, сходими ли са?
Със сигурност – не.
Тогава?
В това „Тогава?“ е вплетена най-сериозната трудност пред всички онези, които са ангажирани с подготовката на всеки „Зидарски преглед“. Да бъдат ли окастряни някои филизи на свободната мисъл, които са прораствали извън коловоза? Или да бъдат оставяни на собствения си растеж, доколкото са били посветени – тук може да бъде направено клетвено признание – на заветното търсене на Истината.
Но еднакви ли са нашите представи за истина? Или поне, сходими ли са?
Със сигурност – не.
Тогава?
Много лесно е да се изписва и изговаря думата „истина“, много лесно е да се агитира в нейна полза. Ето пример от древни времена, от Библията, „Първа книга на Ездра“ (3-4):
„Цар Дарий даде голяма гощавка на своите поданици, на домашните си и на всички велможи на Мидия и Персия, и на всички сатрапи, военачалници и началници на подвластните му страни от Индия дори до Етиопия – в сто двайсет и седем сатрапии. Па ядоха, пиха, наситиха се и се разотидоха; а цар Дарий отиде в спалнята си, спа и сетне се събуди.
В това време трима младежи телопазители (…), казаха си един другиму:
‘Нека всеки от нас каже една дума за това, що е най-силно от всичко. И чиято дума излезе по-умна от другите, нему цар Дарий ще даде големи дарове и голяма награда, и той ще се облича с багреница, ще пие от златни съдове, ще спи на злато, ще се вози в колесница, карана от коне със златни юзди, ще носи на глава превръзка от висон и огърлие на шия, ще седне втори след Дария за своята мъдрост и ще се нарича Дариев роднина.’
И веднага, като написа всеки думата си, запечатаха я и туриха под възглавието на цар Дария, казвайки:
‘Като стане царят, ще му подадат това писано, и за когото признае царят и тримата велможи персийски, че думата му е по-умна, нему ще се даде преднина, както е написано.’
Един написа: от всичко най-силно е виното.
Вторият написа: най-силен е царят.
Третият написа: по-силни са жените, ала над всичко одържа победа истината.
И ето, кога царят стана, подадоха му това писано, и той го прочете. И проводи да повикат всички (…), па седна в съвещателната палата, и прочетоха пред него писаното.
И каза:
‘Повикайте тия младежи, нека те обяснят думите си.’
Повикаха ги и влязоха.
И каза им:
‘Обяснете ни написаното.’
Начена първият, който казваше за силата на виното, и говори тъй:
‘О, мъже, колко е силно виното! То довежда в помрачение ума на всички, които го пият; то прави ума на цар и сиромах, на роб и свободен, на беден и богат, еднакъв ум; и превръща всякой ум на радост и веселие, та човек забравя всяка скръб и всеки дълг, и всички сърца прави то богати, тъй че никой не мисли ни за цар, ни за сатрап, а всекиго принуждава да говори за своите таланти. Кога се напият, забравят (…), а кога изтрезнеят от виното, не помнят, какво са вършили.
О, мъже, не е ли от всичко най-силно виното, щом кара към такива постъпки?’
И, като каза това, млъкна.
Почна до говори вторият, който бе казал за силата на царя.
‘О, мъже, не са ли силни човеците, които владеят земята и морето и всичко, що е в тях? Но царят ги надминава, владее над тях и им заповядва, и във всичко, каквото и да им каже, те му се покоряват. Ако каже да се опълчат един против други, те изпълняват; ако ги прати против неприятели, те отиват и събарят планини, стени и кули, и убиват и биват убивани, ала не престъпят царската дума; ако пък победят, донасят на царя всичко, що опленят, и всичко друго.
И ония, които не ходят на война и не се сражават, а работят земята, след сеитба, като съберат жетвата, и те носят на царя и, подканяйки се един другиго, принасят данък на царя.
Той е само един (…), но целият му народ и войската му нему се покорява. (…)
О, мъже, не е ли от всички най-силен царят, когато му се тъй покоряват?’
И млъкна.
Третият пък, който беше казал за жените и за истината, (…) заговори:
‘О, мъже, велик е царят, велики са и мнозина човеци, и мощно е виното. Но кой господарува над тях и ги владее? Нали жените?
Жени са родили царя и целия народ, който владее морето и земята; от тях са родени и от тях са откърмени ония, които садят лозя, от които се прави вино; те правят дрехи за човеците и доставят украшения за тях, и човеците не могат без жени.
Ако мъжете съберат злато и сребро и всякакви драгоценности, и след това зърнат жена добролична и хубава, оставят всичко и се спускат към нея и я гледат с отворени уста, и всички се прилепят към нея повече, отколкото към злато и сребро и към всяка драгоценност. Човек оставя баща си, който го е възпитал, и земята си и се прилепя към жена си, при жена си остава до смърт и забравя и баща, и майка, и земята си.
От това трябва да разберете, че жени владеят над вас. (…) И човек обича повече жена си, нежели баща и майка.
Мнозина са полудявали поради жени и са ставали роби чрез тях. Мнозина са загинали и пропаднали и съгрешили чрез жени. Нима сега не ще ми повярвате?
Не е ли велик царят с властта си? Не всички ли страни се боят да се допрат до него? Аз видях него и Апамина, дъщеря на славния Вартака, царева наложница, да седи на царя отдясно; тя снимаше короната от главата на царя и си я налагаше, а с лява ръка удряше царя по бузата. И при все това царят я гледаше с отворени уста (…).
О, мъже, как да не са силни жените, когато правят тъй?’
Тогава царят и велможите се погледнаха един друг, а той начена да говори за истината:
‘(…) Истината е велика и по-силна от всичко. Цяла земя призовава истината, и небето я благославя, и всички работи се стряскат и треперят пред нея. И в нея няма неправда.
Неправедно е виното, неправеден е царят, неправедни са жените, несправедливи са и всички човешки синове, па и всичките им работи са такива: няма в тях истина, и те ще загинат в неправдата си; а истината пребъдва и остава силна винаги, и живее и владее от века до века. В нея няма пристрастие и различаване: тя върши, каквото е справедливо, отбягвайки всичко несправедливо и лошо, и всички одобряват нейните работи. (…)’
И престана да говори. И всички викнаха тогава и казаха:
‘Велика е истината и най-силна от всичко.’
Тогава царят му каза:
‘Искай, каквото щеш, повече от написаното, и ще ти дадем, понеже ти се показа най-мъдър; ти ще седиш до мене и ще се наричаш мой роднина.’“
• • •
Като свободни зидари, с охота или без охота, ние бихме могли да се съгласим, че виното е силно, дори опасно силно!
Можем да се съгласим, че и жените са силни – опасно силни. И затова, с охота или без охота, сме затворили за тях вратите на нашите Храмове.
Можем да се съгласим и с идеята, че има и други приносители на сила.
Но ето, че според свещеник Ездра, „писмовника и посветения“ („scriba et sacer“), истината е по-силна от всичко и всекиго.
Редакционният екип на „Зидарски преглед“ е изпълнен с надеждата, че през изминалите 10 години е успял да засвидетелства неизменни опити за придържане към тази максима и че се е забелязало изповядваното верую за нейната изключителна роля във всяко просвещение. С тази убеденост той отваря вратата и влиза в следващото десетилетие.