Дадох ли нещо на България? 140 години от рождението на Симеон Радев

 

Симеон Радев е виден български писател, дипломат, историк и публицист. Автор е на „Строителите на съвременна България“ – едно от най-важните историографски изследвания в българската литература.

Роден е на 19 януари 1879 г. в град Ресен. Учи в Ресен, Охрид и Битоля. Изпратен е със стипендия на Българската екзархия във Френския лицей „Галатасарай“ в Цариград. На 16-годишна възраст е заклет за член на ВМОРО лично от Гоце Делчев. В Цариград става член на местния комитет и участва в акциите по връчването на Проекта за реформи в Македония и Одринско през 1896 г. След завършване на лицея в Цариград, заминава да учи право в Женевския университет. По-късно учи право и икономически науки в Париж при проф. М. Пантелони и политическа икономия при проф. Б. Ваберг във Виена.

Отдаден на журналистиката от 1901 г. той е редовен сътрудник на вестник „Вечерна поща“ на Стоян Шангов, като кореспондент в чужбина, а в 1903 г. постъпва на работа в редакцията. През 1905 г. Симеон Радев заедно с Ал. Балабанов става редактор в списание „Художник“, което излиза от 1905 до 1909 г.

След Младотурската революция от 1908 г. Радев участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове. От писмата му от Солун до д-р Никола Генадиев черпи информация сам княз Фердинанд и те изиграват определена роля и за неговото навлизане в дипломатическата кариера. От турска страна дори му е предложен министерски пост и място в Отоманския парламент.

През март 1911 г. Радев основава всекидневника „Воля“. По това време публикува и книгата „Строителите на съвременна България“, едно от големите и оригинални историографски изследвания в България.

Симеон Радев се записва като доброволец в Балканската война, първо в главната квартира като преводач, а после се премества в Македоно-одринското опълчение, където в редовете на Трета солунска дружина взима участие в боевете в Източна Тракия и срещу сърбите при Осоговската планина в Междусъюзническата война през 1913 г. Награден е с орден „За храброст“ ІV степен.

След началото на Междусъюзническата война Радев е извикан в София и прехвърлен в Букурещ, където взима участие в изработването на временното примирие и Конференцията за подписване на мира в Букурещ. След подписването на мирния договор той остава като пълномощен министър в Букурещ до 1916 г. по личното настояване на румънския крал Карол I.

След влизането на Румъния в Първата световна война е преместен в Берн, Швейцария. През 1917 г. си подава оставката и отива на фронта. В края на войната Радев, заедно с А. Ляпчев участва от българска страна в подписване на Солунското примирие. В 1918 г. Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане“, преведена на български език през 1927 г. Тя е част от дипломатическата му дейност за запознаване на европейската общественост с причините за участието на България във войните и правата й върху Западна Тракия и Македония.

След войната Радев продължава дипломатическата си работа като пълномощен министър в Хага (1920–1921) и Анкара (1923–1925).

По покана на Тодор Александров Симеон Радев става масон. Заедно с А. Цолингер и Ал. Самарджиев е делегат на Международния масонски конгрес в Женева през 1923 г. и е автор на връченото на Великия командор Исак Ревершон изложение за ситуацията в България и ролята на българското масонство в Деветоюнския преврат и последвалото управление.

През 1925 г. Симеон Радев подписва Ангорския договор в Анкара. По късно е посланик във Вашингтон (1925–1933), Лондон (1935–1938) и Брюксел (1938–1940).

След 9 септември 1944 г. е уволнен и пенсиониран. Забранява му се да се занимава с политическа и обществена дейност. По-късно по предложение на Тодор Павлов той диктува мемоарната си сага от 10 тома за архива на БАН. От тях досега са публикувани само няколко – „Ранни спомени“ том 1, 2 и 3, „Това, което видях от Балканската война“ (1993), „Конференцията в Букурещ и Букурещкия мир от 1913 г.“ (1993) и „Българската студентска колония в Женева“ (1898–1899 г.) (1994), том 3 на „Строителите на съвременна България“ (2009), „Д-р Стоиловата външна политика и помирението с Русия“ (2012).

Освен публицист, историограф и дипломат Симеон Радев е и вещ ценител на изкуството и на художественото слово. Плод на тези занимания са редица блестящи статии в българския периодичен печат. Част от тях са поместени в книгата му „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“, която излиза в 1965 г. и е посрещната с изключителен интерес.

 

Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 г. Последните му думи са:

Дадох ли нещо на България?

 

Продължение от сп. „Зидарски преглед“, кн. 24, 2019 г.

Издигнат по инициатива на Фондация „Достойни българи“, подпомогната щедро и всестранно от О∴В∴Л∴Б∴, паметникът се появи повече от половин век след смъртта на Симеон Радев.

Защо се случи това закъснение?

Защото Симеон Радев не е достатъчно извисена фигура в националната ни история, поради което е трябвало дълго да се размишлява над въпроса: дали е достоен за паметник или не?

ли може би поради чисто политически съображения? Нали той си е позволил да напише в капиталния си труд „Строителите на съвременна България“ (влагайки една остра реплика в устата българския екзарх, Антим І), че „народ, който е освободен, скоро ще трябва да търси кой да го освободи от освободителите му“. А освен това, още в Предговора към този свой труд е посочил, че има и една мечта: да види отпечатани онези книги, които ще се окажат „истински разобличения за политиката на великите сили, които са упражнявали тъй често решающе влияние върху съдбините на България“.

Впрочем, Симеон Радев е имал и още една мечта. Написвайки „Строителите…“, да спомогне, щото „да не бъде принудено новото поколение да учи политическото ни минало в книгите на чужденци, писани повърхностно и пристрастно“.

Дали когато днешните „млади“ минат покрай паметника и погледнат към седналия замислен мъж („Дадох ли нещо на България?“) ще разпознаят човека, който е изваян? Дали ще се отклонят от пътя си, за да прочетат името му? Дали ще се случи някой да положи цвете – извън паметните дати на раждането и кончината му?