Гордостта да бъдем масони

Извори от българското масонство

 

Градеж на брат Георги Балански,

Стар велик втори надзирател на ОВЛБ,

Почетен майстор с особени заслуги на ложа „Сговор 92“, ориент София,

Оратор на Изследователската ложа „Quatuor Coronati“.

 

Бюлетин ОВЛБ, април 2013

 

 

„Не си въобразявай, че ще станеш истински масон, ако изучиш т. нар. „занаят“ или дори ако опознаеш нашите традиции. Масонството има своя история, своя литература, своя философия. Неговите алегории и традиции ще те научат на много неща, но много повече неща има другаде. Потоците на знанието, които днес текат пълноводни и широки трябва да бъдат проследени до техните извори, които бликат от далечното минало и там ще намериш началото и смисъла на масонството.”

Албърт Пайк, „Морал и догма“, 1871 г.

 

Всеки от нас е пристъпил прага на храма по единствено възможния начин – със завързани очи, лишен от скъпоценности и метални предмети, частично разголен, беден и безпомощен. Символично всеки извървява свето странстване (циркумамбулация, ходене в кръг около свещен обект по посока на часовниковата стрелка символизиращо движението на Слънцето) в търсене на истината и светлината, среща препятствия, които преодолява благодарение на солидарността, на подкрепата, която безрезервно получава от своите братя. Това е ритуалът по инициацията преживян от милиони свободни и с добро име мъже по света направили своя избор да се влеят в близо шест милионното масонско братство – най-старото и най-голямо общество на хора, изповядващи единни морални и етични ценности. Общество, оказало огромно влияние върху развитието на цивилизацията и обществения прогрес през последните 300 и повече години. След полагане на клетвата и свалянето на превръзката от очите, ярката светлина, символизираща светлината на познанието, заслепява за миг новопосветения и от търсещ той се превръща в неофит, препасал престилката на чирака. Макар и невидима пред него се изправя символичната стръмна стълба (библейската „стълба на Иаков“), която му предстои стъпало по стъпало да изкачва в стремежа към самоусъвършенстване до края на сетните си земни дни.

В този продължителен и нелек процес той не е сам. Подкрепян е от своите братя. Най-значима е ролята на неговите поръчители, което е и тяхна отговорност, както и на майстора на ложата. Необходимата за духовно израстване среда е пълноценният ритуален живот в ложата. Тук съзнателно използвам понятието „ложа”, която има по-всеобхватно символично значение от понятията храм или по-скромното – работилница, както нашите предци-масони са назовавали своя дом за ритуална работа. Понеже целта ми е да диря изворите на гордостта да се зовем масони, не може да не отбележа, че предците ни между двете световни войни са съумели да създадат Възпитателния институт „Заря“, издателство „Акация“, да издават редица списания и множество книги, да закупят терен и да построят своя единен дом в центъра на София.

Наред с ритуалния живот в работилницата, съществено място в изграждането на ценностната система на масона има и познатата от по-старата масонска терминология „агапия“, което наименование произлиза от библейското разбиране за „обич”. Това е същата по-позната в съвременното ни масонство „бяла маса” замислена с идеята да бъде своеобразно продължение на ритуалната работа, място за опознаване и братско единение, за споделяне на духовни и нравствени ценности, за обмен на идеи, мнения и информация, и далеч не толкова като обилна вечерна гощавка.

Древната поговорка, че „никой не става мъдрец отведнъж“ в случая може да бъде перифразирана, че никой не достига до своето просветление изведнъж. Затова стълбата с различни по големина и брой стъпала още от древността е възприемана като символ на моралния и интелектуалния прогрес, водещ от по-ниското към по-високото ниво.

Всеки от нас изкачва своята стълба на духовно изграждане и извисяване, чийто край естествено и неизбежно завършва с преминаване на работа в ложата на Великия Архитект на Вселената. Не случайно на най-високото, божественото ниво, на показаното тук табло,  символизиращо ложата на първа степен, грее ярко звездата с Всевиждащото око в центъра. Процесът на себеопознаване е продължителен и нелек, процесът на изграждане и усъвършенстване – още по-труден и продължителен. За това са необходими упорита работа и време, затова са създадени и трите степени в  синьото масонство. При преминаването в следващата степен чиракът или калфата биват посвещавани в поредното по-високо ниво на тайнство и езотерично познание.

Ето какво казва за значението на ложата в книга III/1922 г. на списание „Свободен зидар“ Александър Теодоров-Балан, професор, основател и първи ректор на Софийския университет, по това време Първи заместник на Великия майстор на Великата ложа на България, а по-късно и Велик майстор на ВЛБ: „Не е ложата мястото, дето зидарят има да упражнява принципите на братството и да усъвършенства себе си в  човещина – не! Ложата ни събира, за да ставаме помежду си все по-близки и по-сърдечни братя. Там се обработват братските чувства; там се укрепява и развива зидарската челяд: там се промисля за устройството и издръжката на тая челяд. В ложата ние се учим на ред, на точност, на устройство; учим се на спокойно, почтено и безстрастно мислене и вършене, на правда и търпеливост, на добродетел и милосърдие; готвим се за благородни подвизи, които могат някога да искат от нас и скъпи жертви. Ние сме усвоили за това отколе изпитани и свето пазени зидарски средства, веществени и отвлечени, които действат внушително върху душата.

Поради това назначение на ложите, в тях се избягват въпроси и разисквания, способни да възбуждат, да размиряват, да помрачават разположението за доброта и сърдечност. Затуй се правят в ложите и от ложите по уречени случаи и времена братски трапези, слави и забави. Щото се допуща в ложите от вида на градежи и разисквания, то са все поуки било в зидарска история, теория и практика, било в човешка умствена, нравствена и художествена култура”.

Да се върнем обаче към днешния ден. Пътят пред всеки, прегърнал идеалите и каузата на „Обществото на свободните мъже“, не е гладко застлан, нито е ясно очертан, често е и противоречив, защото идеалното не може да се откъсне изцяло и да се абстрахира от грубоватата реалност на заобикалящата ни действителност в профанския живот.

За да не допуска колебания и моменти на разочарование, всеки трябва да бъде винаги наясно със себе си, при това съвсем искрено и убедено да знае какво търси, какво се стреми да постигне чрез принадлежността си към голямото франкмасонско братство. За да преодолява успешно трудностите трябва да бъде трайно мотивиран от неговите непреходни ценности. Затова не само преди да пристъпи прага на храма, но и след това всеки от нас, независимо от придобитата степен и действително постигнато развитие, трябва да живее в хармония с вътрешните си мотиви и убеждения. По-често да се запитва и искрено да си отговаря какво е дал и дава на масонството, с какво се е обогатил от него. В духовен и нравствен смисъл, естествено.

Всеки човек се нуждае от своята естествена среда. Според своето интелектуално ниво и интереси, духовност и нравствени възгледи, той търси и се стреми да общува с единомишленици, с хора, с които има повече или по-малко силна духовна връзка. Затова открай време съществуват клубовете по интереси за различни съсловия. Аз бих си позволил да допълня, че истински достойните,  стремящи се да бъдат свободни и независими мъже, имат потребност от нещо по-извисено – от една добра масонска ложа. Нас ни свързва нещо по-висше, по-силно и по-трайно отколкото това, което може да се намери в който и да било клуб по интереси. И това е масонството. Ето защо нито за миг да не забравяме в името на какво сме посветили на масонството част от времето си, от своите стремления и душевни вълнения. Процесът на все по-дълбоко вникване, на все по-пълно осмисляне е продължителен и на практика безбрежен за краткия ни земен път. Затова не бива да губим своя ориентир, какъвто може да бъдат и напътствията, завещани от Албърт Пайк¹:

„...Ако всички хора винаги са се подчинявали от все сърце на благото и нежно учение на масонството, този свят щеше да е винаги рай, докато нетърпимостта и гонението го правят ад. Защото това е масонското кредо: „Вярвай в безкрайната Божествена доброта, мъдрост и справедливост; надявай се доброто да победи злото завинаги и истинната хармония да надделее в океана от хармония и дисхармония, който бушува във Вселената. Бъди благотворителен, както самият Господ Бог е към безверието, грешките и глупостта на хората, щото ние всички сме едно голямо братство.” („Смисълът на Масонството”, 1858 г.).

За да бъде човек целеустремен той трябва да бъде силно мотивиран. Един от водещите мотиви за масона е естественият стремеж у всеки интелектуално издигнат и духовно извисен човек да бъде припознат и приобщен към признато елитарно в духовен смисъл общество, каквото несъмнено е или би трябвало да е франкмасонството. Общество, в което през изминалите три столетия са блестели имената на едни от най-изтъкнатите представители на човешкия интелект, на хора, у които божествената искра се е разгоряла в ярък пламък, отчетливо видим и през отминалите столетия, а оставената от тях следа в историята нивга няма да избледнее.

За нация, чиито граждани в преобладаващата си част все още могат да „намерят цървулите на дядо си на тавана“ (перифразирана мисъл на знаменития социолог Иван Хаджийски), думата елитарно все още звучи за едни неразбираемо, за други превзето, за трети неприемливо, защото противоречи на остарели и вече опровергани възгледи. Но нима внимателният подбор сред търсещите на хора с добра обществена репутация не цели именно това? Нима посветителско общество със строги критерии за подбор, където не се влиза, ако не те поканят други достойни мъже, с йерархична структура и ритуали, стимулиращи самодисциплина, самовглъбяване и нравствено извисяване не води до постигане на именно такива резултати? Всичко това би било вярно стига критериите да са правилно заложени, а принципите при подбора зорко спазвани.

„Поетът“ е казал, че и ние българите сме дали нещо на света. Макар и във вътрешно-национален план, българското масонство също има своя, при това най-скромно казано, значителен принос за цялостното политическо, научно, духовно, икономическо, военно и т.н. изграждане на нашето общество и държавност, на възкръсналата след столетия на тъма нова България. Безспорни авторитети  сред нашите братя днес (някои от които с благодарност цитирам в този си градеж), изтънко познаващи историята на масонството, нееднократно подчертават, че всички ние сме в дълг към нашите предци, защото недостатъчно познаваме тяхното дело, слабо го популяризираме и почти нищо не правим то да стане знайно и достъпно за младите поколения. Известно е, че народ, който не познава своята история и не се учи от нея е обречен да повтаря грешките от миналото. Под въпрос е и неговото бъдеще. Тази характерна нам национална черта за съжаление не е подминала и днешното масонство с познатите ни родилни терзания – противоборства, роене, злепоставяне пред световното масонство и т. н. При положение, че всеки от нас се е клел, че подбудите му за членство са единствено идеални, да се чуди и мае човек, какви ли ще да са материалните причини и действителни подбуди за появата на такива явления. Донякъде утеха носи фактът, че притовоборството и роенето не са български патент. В нашето съвремие те се наблюдават и в много други страни по света, особено отчетливо в новите европейски демокрации, не липсват и в зората на организираното масонство преди близо 300 г., когато столетие е било необходимо двете Велики ложи на Англия (познати още като „модерните“ и „древните“) да се обединят.

По-важното в случая е, че делата на редица изтъкнати българските масони през всички етапи от развитието на Ордена у нас са извор на гордост, че сме масони, източник на вдъхновение за неуморна работа върху градежа на храма на човечността.

Проучвайки писмените извори с информация за българското масонство до принудителното угасяване на светлините на Великата ложа на България на 24 юли 1940 г., за пореден път у мен се породиха размисли, защо ние българите от няколко десетилетия насам все търсим изворите за своята национална гордост и самочувствие там нейде в древността, дирим корените на българския род в подножието на Хималаите и Памир, препрочитаме под лупа епоса на Гилгамеш (цар на Урук и син на бог), с надежда да открием българска следа в зората на Шумерската цивилизация, че дори и преди нея. Безспорно и с основание може да се гордеем с древната история на българите, с траките, живели по нашите земи, които не са отстъпвали по своето културно развитие на древните гърци. Допускам също, че имаме по-близко родство  с древните българи и траките, отколкото днешните гърци с древните ахейци на Омир. Затова трябва да взимаме пример по родолюбие от тях, ревностно да издирваме и тачим не само най-далечните си предци, но също така не бива да  подминаваме и по-близката ни история с нейните ярки личности. Причините за това необяснимо на пръв поглед явление не представляват загадка за мислещите хора. Те имат и дълбок политически привкус, поради което ложата не е мястото за тяхното обсъждане. Но това не означава, че наслоените с десетилетия предразсъдъци не бива да се осъзнават, постепенно разчистват и преодоляват.

Очевидно е също така, че не може да се мерим с англичани, шотландци, ирландци, французи, немци и други народи от западната част на континента и зад океана по дълбочина на масонската история и традиции. С изградената до голяма степен по масонски модел държава в Северна Америка, още по-малко. Задминали са ни и някои от по-близките ни съседи. Но ако се вгледаме в историческата реалност, че пет столетия България е била изличена от картата на Европа, нима не дава основание за гордост фактът, че само четири години след освобождението, когато държавата ни прави първите си стъпки в условията на окръжаваща я враждебност, на мощно злокобно вмешателство във вътрешните  български дела, през 1880 г. Иван Ведър и неколцина съмишленица, посветени в майсторска степен в чужди ложи, създават в Русе първата масонска ложа „Балканска звезда”. Към нея се присъединява и първият български княз Александър Батенберг, свободен зидар от австро-унгарско послушенство.

Българи са посвещавани в чуждестранни ложи и преди Освобождението – известни са имената на архимандрит Ефрем (посветен в Кишинев през 1820 г.), Цанко Дюстабанов, Константин Величков и др.

Много съществен фактор за авторитета и влиянието на масонството у нас е внимателно провежданата от Великата ложа на България между двете световни войни политика, насочена преди всичко към качествения подбор, а не към преследване на количествени критерии. Поради това едни от най-изтъкнатите български интелектуалци, съществена част от елита на нацията по това време, са били масони. Иван Богданов („Синовете на вдовицата“) твърди, че поради незначителния брой на масоните в България  (0,01% от населението, в сравнение с 4% в САЩ) влиянието на масонството като коректив в общественото развитие не е особено забележимо. В случая обаче не процентите, а личностите, които стоят зад тях са важните. Те именно определят влиянието на българското масонство.

Теорията, че народните маси, а не личностите, са творецът на историята, от години вече е загърбена от своите апологети и забравена. Народните маси са само олицетворение на Силата, която без да бъде направлявана и ръководена от Мъдростта, а завършека на делото увенчан от Красотата, се  „изгубва в пространството подобно на барута, запален на открито, и на парата, неукротена от науката“ (курсивът е мисъл на Албърт Пайк). Негови са и думите: „Сляпата Сила на народа е Сила, която трябва да се стопанисва и да се управлява по същия начин, както се управлява сляпата сила на парата, която повдига тромавите железни ръце и задвижва големите колела, зарежда оръдието или изплита най-фините дантели. Тя трябва да бъде управлявана от Интелекта. За хората и за Силата на хората Интелектът е това, което тънката игла на компаса е за кораба, – неговата душа, която винаги съветва огромната маса от дърво и желязо, и винаги сочи на север“ и още „Силата на самото Божество е в равновесие с Неговата Мъдрост. Единственият резултат от това е Хармония“ („Морал и догма“, глава „Чирак“).

Политиката на Великата ложа на България между двете войни за внимателния качествен подбор на братството и резултатите от това са оценени изчерпателно в един от градежите на брат И. Г., майстор на изследователската ложа Quatuor coronati, Ориент България (Б.Р. градежът е писан през 2012 г.) В своето изследване „Приносът на масоните за създаването на българското гражданско общество между двете световни войни” той пише:

„Става дума за качеството на българските масони между двете войни. Първо, подборът в  ложите е бил много сериозен и прецизен – било е почти невъзможно некачествен човек  да бъде приет. Второ – като цяло работата вътре в работилниците (както масоните наричат своите ложи) е била  на висота.   Може да се каже, че за тези двадесетина години между двете световни войни се създава един елитен корпус от достойни, качествени мъже с високо развито гражданско чувство, които  активно  работят за изграждането на българското общество. И то не защото ложата е решила така, а защото в ложата те са израснали като граждани.

Явно всички те са заемали такива ключови позиции в гражданското общество, не защото са масони, а защото са образовани, ерудирани, защото притежават организационен и човешки опит, и защото се ползват с доверието на съгражданите си. Явно ръководствата на военните съюзи през всичкото време са доминирани от масони, не защото са масони и защото се крепят един друг – а защото са най-уважаваните и доказали се в боевете военачалници, които  са били избирани по демократичен път от колегите си. За живота и делото на повечето от  тези цивилни и военни  може да се напишат отделни студии, че даже и книги. Обикновено те са първенци и новатори в своята професионална област, често са с различна  политическа ориентация, но при всички случаи са  хора с доказан морален кредит”.

За да не претоварвам изложението с предълга поредица от имена си направих труда да броя имената в публично известните списъци с ясното съзнание, че матковите книги на българското масонство от това време и до днес са в неизвестност. Поради това трябва да се разчита само на трудовете на задълбочените изследователи на масонството. Смята се, че седемнайсет от министър-председателите на България до 1944 г. са били масони. Редица от ръководителите на политически партии, също. Списъкът на масоните сред министрите е дълъг и обхваща над 15% от тях (според Иван Богданов, „Синовете на вдовицата“), редица от действащите и запасни генерали по това време също са били масони – Александър Протогеров, Петър Мидилев, Владимир Вазов, Георги Тодоров, Стефан Тошев и др. Докато политиците по принцип и особено в българската история са повече или по-малко спорни личности, някои и откровени проводници на чужди интереси, бих казал, че от още по-голямо значение за авторитета и влиянието на масонството в България има фактът, че неговите идеи и философия са привлекли в братството едни от най-забележителните български учени и университетски преподаватели, сред които се открояват първият ректор и съосновател на Софийския университет акад. Александър Теодоров-Балан, акад. Михаил Арнаудов, проф. д-р Александър Станишев, проф. Любомир Милетич, Стилян Чилингиров, Георги Златарски, д-р Асен Златаров и др.; писатели, хора на изкуството, журналисти и издатели, сред които Захари Стоянов, Алеко Константинов, Михалаки Георгиев, Констатин Величков, Стилян Чилингиров, Йордан Бадев, Тодор Кожухаров, Стоян Коледаров, Димитър Мишев, д-р Борис Вазов, Георги Белчев, Данаил Крабчев, Никола Милев и др.; художници и скулптори като Васил Стоилов и Иван Лазаров и др.; музикални дейци, като Панайот Пипков и др.; дипломати, сред които бих откроил Симеон Радев. Списъкът с имената на бележити българи масони е твърде дълъг и съдържа още редица изтъкнати стопански и финансови дейци, като Атанас Буров, Георги Губиделников, Крум Мутафов и др., много лекари, инженери и архитекти, адвокати и съдии и т. н.

Ангел Кънчев също е бил масони, някои изследователи свързват с масонството имената на Георги С. Раковски, Иван Селимински и други деятели на национално-освободителните борби за освобождаване от турското владичество.

За международния авторитет на Великата ложа на България говори и факта, че нейни почетни членове са били видни личности на европейското масонство и интелигенция, като Едуард ла Тант Картие, Велик майстор на Великата ложа „Алпина“ на Швейцария, Анри Лафонтен, белгийски сенатор и председател на Дружеството за мир при Обществото на народите и др.

В обобщение бих присъединил и личното си мнение, че в случая не количеството, а качеството на Ордена, в който всеки един брат приляга като дялан камък в масонския градеж, е решаващият фактор за неговия авторитет и влияние. Така със сигурност е било, така и трябва да бъде.

Годишно, между 1925 г. и 1940 г. във Великата ложа на България са членували средно около 440 (между 407 и 487) активни братя (без изключените, заличени, приспани и починали). Така например в годишния доклад „За вещественото и нравствено състояние на Великата ложа на България“ за времето от 26.09.1927 г. до 23.09.1928 г. се отчита, че в общо деветте ложи в края на периода са членували 433 братя. Таблицата съдържа статистическа информация за организационното състояние на масонството през 1928 г. Ако се съберат всички инициирани за масони между 1920 и 1940 г., числото няма да надхвърли 900.

Данните позволяват да се направи също така любопитно сравнение с днешното масонство не само по броя на членовете, а също и за активността в живота на ложите.

Видният познавач на българското масонство и гарант на ВЛ на България пред ВЛ на Франция Алберт Лантоан в статията си „Свободното зидарство на Балканите” (1928 г.) казва: „ В ложите е представен елитът на обществото – лекари, професори, писатели, адвокати, директори на администрации, високостоящи граждани, офицери, духовни лица. Няма повече от 600 членове за цяла България”. Тази констатация е в подкрепа на изказаното от него мнение в същата статия, че „Всяко общество бива покварено чрез увеличаване на посредствеността”. Според него българските масони си дават сметка за тази опасност и затова се стараят да не нарушават принципите при подбора.