Психотерапевтичната стойност на масонската ложа

10 години списание „Зидарски преглед“

 

 

 

Настоящият градеж ще се дистанцира от обичайната проблематика на масонските градежи. Той черпи вдъхновение от един по-ежедневен и непосредствен феномен. Това е нещо, което всеки от нас несъмнено е преживял, наблюдавал, а вероятно и обмислял. Тъй като всички ние носим единствено собствените си сетива и преживявания и сме стопани само на собствения си живот, често си задаваме въпроси относно несгодите в него:

 

„Защо това ме сполетя, с какво го предизвиках, къде сбърках?”

Често сме тъжни и угрижени, замислени и вяли, защото ежедневието – или на масонски език, профанският живот – ни сблъсква с трудности и изпитания. От друга страна, когато в живота ни се появи нещо хубаво, добрата стратегия е: просто да му се насладим и по-малко да умуваме върху него. Но това съвсем не означава, че за радостното събитие няма причини или че то е плод на случайността. Казано по друг начин, човешкият стил на мислене е следният:

 

за лошите неща винаги има причина, хубавите просто се случват и са даденост.

Критично настроеният разум обаче ни подсказва, че това не е съвсем така.

Като масони нашата връзка с масонството е ложата, наш дом – Храмът. Ако надникнем зад мистицизма на случващото се там, ще видим, че това не е сборище на духове и призраци, а е вид социална среда със свои закони, правила и норми – среда, създадена и поддържана от хора. Онова, което се случва с нас като масони, се случва „тук и сега” и то има отражение върху начина, по който се чувстваме. И аз самият съм улавял да казвам, а съм чувал десетки пъти и от братя думите:

„От седмица вече нямам търпение да дойде понеделник”,

или:

„След ложа се чувствам зареден, два-три дни, някъде до четвъртък съм щастлив, приповдигнат и всичко ми се отдава с лекота”.

Братя мои, като човек занимаващ се с психология съм проумял, че думите са нещо много повече от смислообразуване, те не просто са носител на значение, а са натоварени с емоция.

Все като психолог започнах да търся причината за това споделено приятно чувство. Търсенето даде резултат и с изненада установих, че психологическата компонента на преживяно благополучие е много по-дълбока. Разбира се в изследователската дейност винаги съществува риск просто „да намерим” онова, което „търсим” – в смисъл, че сами манипулираме условията на експеримента, така че той да ни даде желания резултат.

На пръв прочит, посещението в масонска ложа силно ми напомни участието ми в една друга общност. Това е групата за личен опит в курс по психодрама. Психодрамата е вид психотерапевтична школа –направление, което най-общо казано има за цел човешкото усъвършенстване, развитие и разгръщане. Посещенията там се организират два пъти месечно или един цял уикенд. За да може да работи оптимално , групата е между 7 и 15 човека. Всичко това е доброволно и вътрешно мотивирано за всеки един от членовете. Дотук – малко общо с ложата. Но…

Психодрамата работи с нерешени човешки конфликти и афекти на личността (житейски ситуации – минали, настоящи или бъдещи). Както говори и самото име на школата, тя поставя човешките проблеми на сцена. Хипотезата е, че изиграният (опредметен, материализиран) проблем се решава по-лесно от изказания вербално. Него можеш да го „пипнеш” и да оперираш с елементите му сякаш редиш пъзел. Психодраматичният метод има пет основни компонента: сцена, водещ, протагонист, помощник, Азове и публика. Действието минава през три фази:

– подготвителна,

– игрова и

– дискусионна.

Това е най-общо и грубо представяне на самата психодрама.

Но нека да проследим, какво от въпросната терапевтична техника се случва в Ложата.

Самото кандидатстване в такъв курс се изразява в интервю, което досущ наподобява срещите с братя и въпросника преди собствения ни прием. Това интервю цели да оцени зрелостта на кандидата, неговата мотивация за членство и работа в групата, както и потенциала му да допринесе с качествата си за развитието на групата. Сам по себе си, този елемент има характер и на изследване, резултатите от което могат да бъдат оценени качествено. Така и Ложата – и братята – всъщност прилагат своите психологически умения спрямо новия кандидат.

Вторият елемент – при формирането на група за личен опит – има съществена прилика с ритуала при прием на търсещ в следните положения. Провеждат се игри за изграждането на групова динамика – това са дейности за постигане на сплотеност, приемане, доверие и създаване на сигурен групов климат. Една от игрите изисква разделяне на двойки. Единият член от двойката е с превръзка на очите, а другият го води за ръка из помещението, насочвайки го с думи и давайки му възможност да докосва предмети и да избягва препятствия. Друга подобна игра (доколкото съм запознат) наподобява действия в един друг ритуал: човек с вързани очи и отпусната стойка бива бутнат, така че да загуби равновесие и да падне върху прострените ръце на останалите от групата. От начина, по който човек пада – от това, дали е отпуснат и пластичен или вдървен и стегнат, се прави оценка доколко той се доверява на помощта на другите и е готов да я приеме. Крайната цел на всички тези игри е една – изграждане на доверие между членовете, постигане на сплотеност, сигурност и приемане в групата. Но нали нашият начин за постигане на все същото доверие не се изчерпва само до ритуала по приема? Нали стремежът ни в тази посока е постоянен? Нали затова заменяме официалното „Вие” с приятелското „ти”.

Психодрамата, както и други групови направления – когнитивно-поведенческата терапия, групите за взаимопомощ и прочие, се опитват да създадат почти лабораторна среда на защитеност и сигурност на нейните членове. Всеки човек е свободен да разказва за членството и собствените си преживявания, но е етично задължен да съхрани достойнството и анонимността на другите от групата, които не са изявили подобна воля. Практически, това е същият етичен закон и на нашето Братство, а причината е в уважението, зачитането на личната свобода и пространство на всеки член. Запазването на това положение на нещата, гарантира до голяма степен доверието вътре в групата. Ние правим всичко по собствена воля: от постъпването си в Масонството до края на земния ни път към „Великия Изток” и зачитането на тази наша воля от скъпите ни братя е предпоставка за топлотата и добрия климат, които имаме.

Основният елемент на психодрамата е играта на роли. В масонската ложа също има игра на роли. Тук разликата е в това, че изборът на роля не е толкова свободен. Имаме сановници, майстори, калфи и чираци, имаме водещ (Майстора на рожата), сцена, а част от участниците са и публика. Смисълът на тази „игра” е в упражняването на нов тип поведение в защитена среда – такава, която, разбира се, може да те санкционира, но преди това ще те предупреди. В ложата всеки, поемайки собствената си роля, учи: учи нов тип социално поведение. И имайки сигурността, създадена от братята му и тяхната безрезервна добронамереност, бива насърчаван и коригиран. Метафората при чирака е в дялането на необработения камък. Но поначало, масонската ложа е онази лаборатория, в която се учим да бъдем хора.

Дискусионната част в края на самата ложа има за цел даването на обратна връзка. Всеки от братята има възможност да сподели преживяванията си от самата ложа и да получи така наречения “feedback” („обратна информация”, „обратна връзка”) от всеки един от останалите. Това е в помощ на всички членове, защото често въпросната обратна връзка е под формата на идентификация (влизане в ролята на друг и преживяване от негова позиция). Например, брат се идентифицира с Майстора на ложата:

„Уважаеми майсторе, на тази конференция аз щях да кажа на твое място това-и-това.”

Подобна практика е инструмент, който работи и в двете посоки: Братът е успял да разкрие пред ложата свои собствени чувства, желания и стремежи, а майсторът е получил идея – още един възможен вариант за поведение. (А в добавка е и разбрал, че някой е ангажиран с неговите чувства и ги съпреживява.)

Прочитането от секретаря на водения протокол от последната ритуална дейност има освен своя административен смисъл, също и характера на обръщение към онези, които са отсъствали. Между редовете, това действие казва:

„Миналия път вие не бяхте, но ние не сме ви забравили. Добре дошли сте отново! Ето какво случи тогава. Сега ще го чуете, за да наваксате по-лесно пропуснатото и да не се чувствате отхвърлени от групата.”

Така се снема напрежението от братята, които се опасяват, че ложата живее и без тях и че няма да ги приеме отново. Запазва се целостта и спокойствието в групата.

В дневния ред на ложата често се поставят проблеми на отделни нейни членове. Огромната терапевтична стойност на този акт носи следния смисъл:

„Твоят проблем става общ за вниманието на всички и те са готови да вземат отношение по него, да те подкрепят със съвети и действия и да ти помогнат да намериш собствения ресурс за справяне с него.”

Това се случва и в профанския живот. Но почти винаги, когато потърсим емпатичния отклик у хора, които (дори) имаме за близки, моделът на отсрещната реакция е:

„А пък на мен, да знаеш, какво ми се случи!”

Това ни фрустрира дълбоко, нашият собствен проблем остава във висящо положение. В противовес, някакво чувство за вина ни кара да се вслушаме в разказа на другия, за да сме по-малко чудовища, които не се интересуват от близките си. Така, на изхода на нашето себеразкритие, ние се оказваме не облекчени, а дори по-натоварени.

Това, което прави масонското ни движение уникална среда за разгръщане на собствения ни потенциал, е възможността за реализиране на висши човешки потребности. Те са формулирани от американския психолог Ейбрахам Маслоу и са представени под формата на пирамида, в основата на която са разположени най-низшите физиологични потребности, над които стоят нуждите от сигурност, любов и приятелство, после чувството за собствен престиж и увереност, за да се стигне около върха до липсата на предразсъдъци, творчеството, моралността. Като чирак аз откривам всичко това в масонството, в неговия ритуал и традиции, в неговите висши цели.

Задоволените потребности създават хармония у човека, проявите на един или друг дефицит, както и фрустрацията, намаляват; обратно – субективното благополучие расте. Емпатичния характер на ложата, запазването на почти професионалния психологически елемент – да не бъдеш съдник, а партньор – са безценни. Така както масонството не позволява да се говори за религия, етнос, партийна принадлежност и цвят на кожата – и професионалистът психолог заема същата позиция. Той е над тези неща, за да се докосне до същинско човешкото. Хуманистичният подход в психологията твърди, че терапевтична стойност има дори само това, човек да бъде, изслушан, разбран и уважаван безрезервно – нещо което мен лично ме смая в деня моя прием. В профанския ни живот, постоянно ни обвиняват, съдят, порицават.

Често братята казват:

„Когато съм на ложа, забравям за проблемите.”

Аз казвам:

„Когато съм на ложа, намирам сили да ги разреша.”

 

Брат Б. Т., чирак в ложа „Сириус”

Градежът е изнесен на 27.04.2009 г.