Ойтин – една масонска приказка на символите
Брат Емил Вичев, Стар майстор на ложа „Дунавска звезда” – ориент Русе,
Стар майстор на ложа Quatuor Coronati
Ойтин е малко градче в Северна Германия, провинция Шлезвиг-Холщайн (по последни преброявания от преди няколко години – 17 000 жители). Възникнало първоначално като славянско селище, през ХІІ век то се превръща в типичен средновековен търговски център. Преживяло години на свободен град, на седалище на епископия, на част от Кралство Прусия – след Втората световна война Ойтин попада в очертанията на Федерална република Германия.
Днес масонството в него е представено от ложата „Към златната ябълка”, основите на която са положени в далечната 1771 година. Тя е била организацията, чиито членове са издигали (понякога полугласно) девизи като: „Свобода”, „Толерантност”, „Хуманност”, „Братство”, „Справедливост”. Понастоящем ложа „Към златната ябълка” е побратимена с ложа „Дунавска звезда”, ориент Русе.
Някога братята от Ойтин са имали храм в местния замък. Днес деликатно свидетелство за това днес може да се съзре в някои масонски символи, останали вплетени в свода над една от неговите входни врати.
Не е възможно някой брат-гост да пристигне в Ойтин и да не бъде разведен из известния парк, разположен около замъка, за да му бъде разказана попътно една масонска приказка на символите, в която – някак неусетно – той ще се превърне в действащо лице.
И така, разходката задължително ще започне от малка, не открояваща се на пръв поглед с нищо особено, беседка. Нейните основи са изградени от много твърд, грубо обработен, гранит и са потопени във водите на Ойтинското езеро. Тук братът-гост ще чуе напътствието да приеме мястото, до което е доведен, чисто символично – с други думи, да се изпълни с мисълта за това, че животът се е зародил във водата, която му е дала началния импулс, че по същия начин всеки новороден човек е зареден с енергия, правеща го здрав и жизнеустойчив („твърдият камък”) и, разбира се, че в същото време той е необработен и че трудно се обработва.
После идва Пътят – младото създание стъпва на него и започва да се учи, ставайки чирак.
В началото пътят му е ограден от високи дървета. В парка те са 120 липи – вече големи, 175 годишни. Здраво го „придържат” от двете страни – да не се отклони, да не се заблуди. Разбира се, всеки чиракуващ би могъл да се промъкне някъде между тях, да избяга встрани – особено, ако вървежът му се стори дълъг. Но… това би била само някаква авантюра. Големите здрави дървета (а и примамливото ухание на цветовете им) ще го върнат в Пътя.
Продължавайки напред, чиракът постепенно ще започне да забелязва, че в дъното се очертава силуетът на някаква статуя. С всяка следваща крачка той ще започне да вижда все по-ясно и по-ясно, че това е статуя на жена. Не е изключено той да забърза крачките си. (Впрочем, малко или много, той вече е порасъл. Забелязал е, че половината от хората край него са жени, открил е, че вече се заглежда в тях, понякога ги сънува, установил е, че те го привличат с красотата си… Каква вълнуваща цел: Красотата!)
Някак изненадващо (може би, защото погледът му няма да е в пътя, а някъде над него – към приближаващата се статуя), чиракът ще се озове пред ров, изпълнен с вода – един символ на преградата, възпираща го да достигне до жената от мрамор. А тя ще се окаже статуя на римската богиня Флора, богинята на цветята, на пролетта – и колко естествено – на красотата.
На това място нашият чирак (тоест, чиракът в нас) ще се окаже изправен пред избор – неговият досегашен, ясно очертан, праволинеен път се разклонява в две посоки: едната наляво, другата надясно. Едната правилна, другата погрешна. Ако се случи така, че бъде избран неправилният, десният път, той скоро ще напусне парка. Това е пътят на Запад.
Ако обаче реши да потегли наляво, към Изтока, той ще продължи хода си, докато стигне до място, потънало в зеленина. Възмъжалият чирак ще се окаже обграден от всевъзможни растения. Вероятно, далеч не случайно, те ще имат в названията си вплетено името „Артемис” – името на известната гръцка богиня (предшественицата на римската Диана), която покрай многото си задължения била богиня и на лова.
Символиката изглежда ясна: юношата, оставил чиракуването зад гърба си, вече е възмъжал, станал е калфа.
Сега той ще започне все по-силно да усеща нагона да твори, да ловува, да изпълва живота си с дела, да претопява наученото, да се бори с трудностите, да изследва, да отхвърля теории, да измисля собствени учения, да издържа на изпитания, да понася житейския кипеж, но и сам да го възбужда…
Напълно естествено, в един момент калфата ще се изправи пред гробницата на Карл Мария фон Вебер – родения именно в Ойтин именит композитор-романтик, станал известен по света със своята опера (какво символично съвпадение!) „Вълшебният стрелец”.
Не е изключено калфата в нас да се отъждестви с Веберовия „вълшебен стрелец”, Макс. (Най-малкото, всичко около нас ще ни подканя да постъпим точно така.)
За да може да победи в предстоящото състезание по стрелба, което – при успех – ще му позволи да се ожени за своята възлюблена Агата, Макс ще трябва да се гмурне в най-дълбоките житейски водовъртежи – ще трябва да приеме помощта на хора, продали душата си на дявола, ще трябва да си направи винаги улучващи целта „вълшебни куршуми”, но за това ще трябва да се озове в селения на призраци и нощни духове, ще трябва да отблъсне възпиращите го съвети на майка си, ще се наложи да стреля по една невинна бяла гълъбица, без да знае, че това е неговата преобразена Агата. Накрая, ще трябва след това да признае за „вълшебните куршуми” и да се изправи срещу провокираната от това сурова княжеска забрана за встъпване в брак…
Изпитания след изпитания.
Продължавайки своята разходка из парка в Ойтин, в един момент масонът ще достигне отново до вода. Отвъд нея ще съзре така наречения „Зонентемпел” („Храм на Слънцето”) – и той на свой ред представляващ символ: крайната цел на житейския път.
Нашият пътник може да реши да се запъти към храма по най-прекия път – през едно кокетно мостче над водата. Стори ли това, ще се окаже скоро извън парка. Ако има обаче опитен водач (или ако вече е разбрал, че съблазнителните къси пътища не са Пътят), той ще започне да обикаля и обикаля, да обходи езерото, за да стигне до слънчевото средоточие.
Всъщност, така той ще се е оказал на най-високата точка в парка. Станал е майстор.
Кръглият под на Слънчевия храм ще се окаже разделен на 24 радиални сектора – едно напомняне за ежедневния наш вървеж през живота ни. Но вдигнем ли поглед нагоре, ще забележим, че куполът – който отвън е обшит с най-обикновена ламарина – е изпълнен с множество каменни дантели, дело на майсторска ръка, на майсторски усет за Красота, на майсторско Знание…
Разбира се, когато масонът е тук, той вече е побелял, остарял е. Може да му минават през главата някои не най-радостни мисли. Но… остава му утехата, че владее майсторското Знание. И че може да го сподели с по-младите край него.
* * *
Изминавал съм пътя на тази разходка два пъти. Ако отново отида в Ойтин, с удоволствие ще мина по него и трети път.
Вълнуващо е.
Сп. „Зидарски преглед“, кн. III, 2010 г.