С масонско любопитство за безсмъртието на душата

 

VІІІ конференция „Масонство и общество“, организирана от ложа „Светлина София 94“, София, 2 ноември 2019 г.

 

 

Любчо Иванов, Стар майстор на ложа „Розата на Тракия“, ориент Стара Загора

 

 

На големия скулптор и приятел, брат Людмил Бонев, приживе член на ложа „Светлина София 94“, и на всички братя, приятели и близки, чиито души са напуснали тленните им тела и са полетели към Вечния изток.

 

 

След Третия масонски духовен събор в Бургас „Да бъде Светлина!“, където ми беше дошло времето да разсъждавам върху достойното остаряване в Масонството, само няколко седмици след него, някак си темата за смъртта и безсмъртието на душата застана прямо и ясно пред любопитното ми свободнозидарско съзнание. Няма да открия някаква голяма тайна, ако напомня, че темата за смъртта и възкресението на душата е основният философски въпрос и в нашия майсторски масонски ритуал. Или, че ние се прощаваме с нашите братя, завършили земния си път, с увереността, че те отиват на работа там, във Вечния изток, призовани за това в работилницата на Великия архитект на Вселената. Често повтаряме това като клише, но замисляме ли се в дълбочина: какво говорим? Или повтаряме думите като спасителна мантра на отношението ни към отишлия си физически от този свят брат? Или се самоуспокояваме с надежда за собствената си програмирана фатална човешка участ?

 

Ние няма да получим еднозначен и всепризнат убедителен отговор, 

колкото и да се лутаме в безкрайния лабиринт от знания, поучения и вярвания, които ни предлагат религиите, човешкият опит и науката.

До този момент смисълът на религията, също както и смисълът на философията, се състои в опита човекът да се примири със смъртта, да направи смъртта – по възможност – желана. Смъртта – като освобождение от тъмницата на тялото, като избавление от страданията на този изменчив, суетен, зъл свят, като начало на вечността – това е всъщност съвкупността от религиозните и философските учения до Христа и извън Христа, в древната религия, в гръцката философия, в будизма и така нататък.

Въпреки разнообразието на тези разбирания, повечето религии са на едно мнение, поне относно една мисъл. Те вярват, че нещо вътре в човека — дали се нарича душа, дух, или нещо призрачно — е безсмъртно и продължава да живее след смъртта на тялото. Почти всяка от стотиците религии и секти на така нареченото християнство защитава вярването в безсмъртието на душата. Това вярване е официална доктрина и на юдаизма. То е самата основа на индуското учение за прераждането. Мюсюлманите вярват, че душата продължава да живее и след като тялото умре. Австралийският абориген, африканският анимист, шинтоистът и дори будистът поучават с вариации на същата тази тема.

От друга страна, има хора, които поддържат възгледа, че съзнателният живот свършва със смъртта. За тях идеята, че емоционалният и интелектуалният живот продължава в една нелична, призрачна душа, отделена от тялото, изглежда нерационална. Сред тях са и известните древни философи Аристотел и Епикур, лекарят Хипократ, шотландският философ Дейвид Хюм, арабският учен Авероес, древният велик поет Омар Хаям и първият министър-председател на Индия след получаването на нейната независимост, Джавахарлал Неру.

Изправени пред такива противоречащи си идеи и вярвания, ние трябва да зададем въпроса:

 

дали наистина имаме безсмъртна душа?

Ако душата всъщност не е безсмъртна, тогава как едно такова фалшиво учение е могло да стане съществена част на толкова много религии днес? Откъде е дошла тази идея?

За гръцките философи от пети век пр.н.е., Сократ и Платон, се смята, че са сред първите, които лансирали идеята, че човекът има душа, която е безсмъртна. Но те не били авторите на това учение. Факт е, че последователите на зороастризма в древна Персия, а и египтяните преди тях, също вярвали в безсмъртието на душата. Въпросът тогава е: какъв е източникът на това учение? Но това е дългата история на зараждането и развитието на световната доктрина за безсмъртието на душата, която е развита в около 700 000 материала в световната мрежа и в около 3000 авторски книги, без библейските писания и енциклопедични източници.

Осъзнаването на съдържанието на доктрината за безсмъртието на душата поражда много въпроси, на повечето от които ние нямаме отговор. Човек, по природа, винаги търси доказателства, за да приеме дадено нещо като факт. Има ли доказателства за безсмъртието на душата?

Самата душа има триединна същност: ум, чувство и воля. Ето защо душата концентрира в себе си ценностната система на човека.

Духът е вечен, тялото временно, душата безсмъртна. Тялото е носител на духа и душата, но те самите (духът и душата) не са ограничени в пространството и времето. Така човекът представлява едно триединство от временно, безсмъртно и вечно. Библията учи, че при смъртта на човека тялото отива там, откъдето е взето (земята), духът там, откъдето е дошъл (при Бога), а душата се явява при Бога, за да даде отчет за земния си живот.

И така, при смъртта настъпва библейското разделение на тези три съставки на човека, които отиват на три различни места – тялото в пръста, духът при Бога и душата във вечния си дом.

Триединната структура на феномена „живот“ се потвърждава напълно и от науката. Молекулярната биология и биониката учат, че животът се състои от три задължителни компонента: материя, енергия и биологична информация. Това напълно съответства на библейския възглед за триединството на човека – дух, душа, тяло, което е много силно доказателство за достоверността на библейския разказ.

И все пак, да се върнем на въпроса, относно доказателствата или основанията за безсмъртието на душата.

Вярата в безсмъртието на душата е всеобщо разпространен факт.

Археологическите и исторически паметници на най-старите цивилизации показват, че вярата в задгробния живот е била винаги съставна част от културата на хората.

 

Отношението на човека към смъртта

Никое същество не се отвращава от смъртта така, както човекът. Това отвращение към смъртта, т.е. към преходността на живота, показва, че в човека е заложено желанието за безсмъртие, че човек всъщност не би трябвало да умира. Смъртта е единственият враг, срещу когото човек воюва през целия си живот и накрая бива победен.

Какво идва след програмираното поражение и каква е съдбата на победения?

– това е главният въпрос.

 

Физическият закон за запазване на масата и енергията

Според този закон, открит от Декарт и Лавоазие, енергията и материята в природата не се унищожават, а преминават от една форма в друга. От химията се знае, че както мъртвото, така и живото тяло са изградени от едни и същи елементи. Съгласно закона за запазване на масата, в природата нищо не се губи, а само преминава от една форма в друга. Тогава каква е разликата между живото и мъртвото?

Разликата е във феномена „живот“, който напуска тялото при смъртта. Ако материалната част от човека не се губи, а само се видоизменя, то не е възможно по-висшата форма, която оживотворява материята и е носител на индивидуалните качества на личността, да изчезне. Както енергията не изчезва, а се превръща в друга форма на проявление, така и душата не умира, а продължава да съществува във форма, която за нас е обвита в тайна.

 

Природата е твърде пестелива с ценностите си навсякъде в неодушевения и биологичния свят

Съхранението на човешкия геном е гарантирано по един най-съвършен начин, за да осигури запазването на биологичния вид Homo sapiens. А нима човешката душа, която е много по-ценна от генома, ще бъде подложена лекомислено на скоропостижно унищожение? Това е необяснимо. Та нали тя е носител на целия интелект и личност на човека! Положително Творецът е осигурил много по-съвършени гаранции за нейното съхранение, за да осъществи в пълнота функциите, за които тя е създадена, както в този живот, така и във вечността.

Душата е най-ценното в този свят. Или както е казано:

Душата стои по-ниско от Бога, но по-високо от всичко създадено.

 

Библията учи, че Бог създаде човека, за да има общение с него

Това общение се реализира посредством духа и душата, докато човек е на този свят. Във вечността общението с Бога се реализира чрез душата. А за да стане това, тя трябва да се запази, тъй като е носител на ценностите, чрез които осъществява контакта и общението със своя Творец. Нима общението с Него трябва да продължава само дотогава, докато човек е на този свят, което е по-малко от един миг в сравнение с вечността?

 

В хода на хилядолетната история човекът е създал много

Голяма част от великите и безсмъртни идеи, създадени от човека приживе, са реализирани и са станали основа на прогреса на човечеството. И днес се възхищаваме на идеите на древните цивилизации. Идеята е творение, тя е продукт на човека и си остава завинаги свързана с него. Велики мислители създават велики и безсмъртни идеи. Има ли нещо нелогично в това, че идеята може да бъде безсмъртна, защото е плод на безсмъртния дух на човека. Възможно ли е идеята да бъде безсмъртна, а нейният създател да не съществува никъде?

Можем ли да приемем, че великите паметници и творби на човешкия гений (скулптури, картини, музикални произведения и творения на словото) съществуват столетия или хилядолетия, а човекът – техният творец е осъден да изчезне завинаги? И защо човекът е създал всичко това? Той го е получил като вдъхновение свише, реализирал го е на дело, чрез таланта си е увековечил това творение и го е оставил като красноречиво доказателство за стремежа на човешкия дух към безсмъртие. Гениално просто, безсмъртното творение е чудесен израз на безсмъртния дух на твореца.

 

В човека дълбоко е залегнало убеждението, че доброто трябва да се възнагради, а злото – да се накаже

Виждаме обаче, че в този свят не всяко добро получава награда и не всяко зло – възмездие. Ако животът би се ограничавал само в този свят, тогава би се нарушил закона за равновесието. Трябва да има обезателно време, място и състояние, където да се въздаде за прав­дата и да се получи възмездие за злото. Така че всичко не се урежда със смъртта. Напротив, всичко се урежда след смъртта.

 

Колко често хората се оплакват, казвайки: Животът е много кратък!

А откъде знаем, че животът е кратък? Каква мярка използваме, за да разберем тази нерадостна констатация? Ние твърдим, че животът е твърде къс, защото вътре в нас има една невидима мярка, с която сме измерили нашето земно съществуване и сме установили, че в сравнение с тази мярка животът ни е кратък и то неимоверно кратък. Тази вътрешна мярка, вложена в човешкото сърце, е наречена от мнозина „вечност“. А всичко това значи, че с нашата биологична смърт животът не свършва, че безсмъртната част от човешкото триединство продължава да живее.

 

Да си представим за миг, че идеята за безсмъртието на душата е измама

Кои са измамените? Не онези низки и лекомислени души, които никога не са изпитвали радост от истината за безсмъртието, не онези егоисти с дребна съвест, лутащи се в мрака на невежеството или суеверието. Не, тези хора няма да са измамените. А кои? Измамените ще бъдат всички онези велики и святи хора, които са живели за нещо повече от собственото си щастие и са отдали живота се за благото на хората. Даже и делото на Христос няма да има стойност, ако човек е само временен обитател на този свят и с това се свършва неговото съществуване. Даже божественият финал на цялата човешка драма на Голгота нямаше да има смисъл.

И тъй, на кого да вярваме?

На тези ли непродуктивни човешки същества, които тънат в невежество, виждайки смисъла на живота си само в ядене, пиене, разгул, нескончаем егоизъм и самоунищожение? Или на великаните на духа, които с живота си програмираха и положиха основите на духовното, научното и материално благосъстояние на човечеството?

 

Всеки нормално мислещ и здрав човек търси реализация

Това търсене на удовлетворение, щастие, радост, веселие, почести и удоволствие от собствените дела, определя и смисъла, и целта на човешкия живот. Мнозина си мислят, че подобни цели могат да се постигнат в пълнота, поради което инвестират немалко време, финанси и интелект в това отношение. Много често вместо всичко това хората се сблъскват със скърби, безпокойство, грижи, непосилен труд, упреци, несправедливост, лишения, немотия, обиди, трагедии и много други реалности, които огорчават ежедневието и насочват очакванията за реализация на друго място и под друга форма.

Тъй като стремежът за реализация, радост и щастие е вродено свойство на човешката природа, то всеки човек в една или друга степен носи в себе си тези заложени от Твореца неща. Дали и в каква степен те ще се осъществят през земния живот е твърде относително нещо. Но те са заложени и желанието остава. Моралната същност на човека и здравата логика изискват продължение на земния живот, където желанието за съвършенство и неговата реализация да не бъдат разделени, където нереализираните морални стремежи да бъдат удовлетворени.

Този факт определя и голямата разлика между вярващия и невярващия. Вярата в безсмъртието е неделима от вярата в Бога. Поради това вярата в Бога придава на земното съществуване ценност и съдържание, като необходимо приготовление за вечността. Ако премахнем от човека вярата в безсмъртието и в Бога, то

 

стойността на човека

се доближава до тази до животното – става стока, имаща значение само в този свят. Тогава и смисълът, и целта на живота губят своето значение.

Мнозина са онези, които – виждайки това разминаване между житейска реалност и лични надежди и очаквания – не искат да мислят по тези въпроси и си казват:

„Това е съдба и не може да се промени!“

Но какво е съдбата, според енциклопедичното определение:

„Висша сила, която предопределя човешкия живот; стечение на обстоятелствата, което не зависи от човешката воля; участ; жизнен път.“

Зад всички тези определения трябва да стои сила, която е извън човека и програмира неговия живот. Нещо повече – тази сила трябва да притежава изключителна интелигентност, за да има власт над човека. Самият този факт задължително трябва да насочи мислите на човека към Твореца, а оттук и към безсмъртието на творението му – човешката душа.

 

Човек има вродено непреодолимо желание за живот

Той иска да надживее себе си и да остави нещо след себе си. Какво оставя човек след себе си – това зависи единствено от ценностната му система. Атеистът, материалистът и ограничените към материалното в този свят се стараят да оставят на поколенията някакви материални следи от живота си: имоти, богатства, слава, ценности на изкуството и др. Тези хора не искат след смъртта им да бъдат окончателно забравени, а да оставят следи от живота си. А това не е нищо друго, освен форма на увековечаване или израз на вроденото чувство на безсмъртие в човека. Самият факт, че родителите се радват на децата, внуците и правнуците, показва, че човекът живее с надеждата, че след неговата смърт, освен биологичната наследственост, ще остане и друго нещо от него.

 

Универсалният характер на религиите

Те предполагат задължително в своята конкретност безсмъртен компонент в същността на човека. Това е душата, идваща от вечния Бог и отиваща към вечността.

 

Езичеството и суеверието

Те са друго доказателство за съществуването на нематериална духовна част в човека, чрез която медиумите и окултистите комуникират със свръхестествени форми на битието.

 

Психологията изобилства с описания на хора, намиращи се пред лицето на смъртта

Навярно сте срещали спомените на онзи английски офицер от Първата световна война, в които той пише:

„Многобройните мои наблюдения потвърждават факта, че в предсмъртния си час хора са виждали ясно миналите си злодеяния. (…) Последните им думи винаги са били:

‘Боже, помогни ми!’

(…) Когато човек е лице срещу лице със смъртта, не вярва, че това е краят.

(…) Смъртно раненият войник се моли за опрощаване на греховете му, моли се на Създателя да бъде милостив в присъдата Си.“

 

 

Примерът, който заслужава размишление

Става дума за разговора с един банкер, в който той споделил каква точна отчетност и строга отговорност се търси от държавата за всяка стотинка в банката. И последвалият въпрос към него:

„Според Вас, кое е по-важно – парите или животът?

Разбира се, че животът“

– бил отговорът.

И последвалият нов въпрос:

„Добре тогава, ако за парите, това по-малоценно нещо, се иска такава строга отговорност и отчетност, мислите ли, че Този, Който ни е дал живота, няма да потърси един ден от нас отчетност за живота и за времето, с което разполагаме!“

За да се реализира тази отчетност е необходимо да се явим пред Него с цялостната си личност. Това е душата.

 

 

Науката доказва безсмъртието на душата

В областта на медико-биологичните науки има обилни доказателства както за съществуването и свойствата на душата, така и за нейното безсмъртие. Ето накратко някои от тези доказателства, за които пише подробно в своята книга-изследване „Живот след смъртта / Какво казват науката, религиите и Библията?“ проф. Дечко Сивов, един от хилядите автори по темата в света:

„Невробиолози и физици от Харвардския университет съобщават за съществуването на човешка душа. Те определят душата като особена форма на електромагнитна енергия и проследяват поведението ѝ при умиращи пациенти, като установяват, че тя напуска умиращия след около 0,6 сек. след издъхването му.“

„На световен конгрес в Калифорнийския технологичен институт по темата за душата и живота след смъртта участват световно известни специалисти в тази област. Предоставена е обилна литература, с повече от 3500 пациенти, преживяли клинична смърт и реанимирани към живот. Данните показват че душата продължава да съществува и след като сърцето е спряло и мозъкът не функционира.“

„Данните се потвърждават и от английски медици от централната клиника на Саутхемптън, които доказват независим живот на душата от мозъчната дейност.“

„Във връзка с многото изследвания и резултатите в областта на реанимацията след клинична смърт в САЩ е създадена световната асоциация IANDS (‘International Assotiation for Near-Death Studies’), в която членуват учени от много държави на света.“

„Заслужава внимание мнението на изтъкнатия изследовател в областта на клиничната смърт, световно известния германски специалист по неврология и главен лекар на болницата ‘Леополдина’ в Швайнфурт, проф. д-р Вилфрид Кун. След многогодишни изследвания в тази област той казва:

‘Не трябва ли да си направим извода, че всички ние имаме душа, която съществува независимо от тялото и след смъртта продължава да живее? (…) Откакто се занимавам с тези въпроси, вярата ми в съществуването на задгробен живот непрекъснато расте.’“

„Екип от холандски лекари под ръководството на известния кардиолог, д-р Пим ван Ломмел, провеждат пред последните 15 години мащабни изследвания с пациенти, преживяли клинична смърт. Тези високо квалифицирани медици си поставят въпроса:

‘Как би могло да се преживее в състояние на ясно съзнание извън тялото в момент, в който мозъкът не функционира, т.е. пациентът е в клинична смърт?’

Изводът е, че при човека съществува нематериална част, която продължава да съществува, след като материалната част (тялото) вече е мъртва. Резултатите са публикувани в най-авторитетното научно списание ‘Lancet’. С неопровержими доказателства авторите доказват, че съзнанието не е функция на мозъка и, че мозъкът ‘не е мислеща материя’. Тази революционна идея в областта на медицинската физиология печели все повече привърженици сред специалистите.

Екипът на д-р Ломмел, благодарение на спазваната абсолютна научна хигиена, оборват съществуващото досега мнение в неврофизиологията, че феноменът NDE (‘near death experience’ – преживявания близки до смъртта) е резултат на мозъчна хипоксия, страхова реакция или медикаментозно въздействие. В специализираната научна литература се дава твърде обилна статистическа информация, която всеки може да намери в книгата на д-р Ломмел ‘Безконечното съзнание – нови медицински факти във връзка с феномена Близко до смъртта’.“

Независимо от сензационния характер на научните факти и скептицизма на мнозина, колегите на д-р Ломмел признават, че той е направил

 

изключително голяма крачка

към научното доказване за съществуването на безсмъртна душа. Самият д-р Ломмел призовава научната медицинска общественост да преразгледа радикално класическото учение на неврофизиологията и да приеме съществуването на безсмъртна душа.

Феноменът „NDE“ е преживяване, което се среща все по-често, защото съвременната реанимация много по-често може да върне хората към живот. Преживяванията на реанимираните общо взето са близки по характер, което показва, че източникът на тези преживявания е един и същ.

За повече информация по тази тема се препоръчва книгата на световно известния хирург и висш духовник, Валентин Войно-Виснецкий, „Дух, душа и тяло“. Сред християнския свят авторът е известен като симферополския архиепископ Лука; книгата на известния учен и духовник, Александър Милеант, „Живот след смъртта“; „Отвъд вратата на смъртта“ на д-р Морис Ролингс; „Живот след живота“ на Раймонд Муди.

Но

 

една формална увереност в съществуването на безсмъртие

не е достатъчна. Важното е да знаем къде ще бъде душата след биологичната смърт. Във вечността има само две места – в присъствието или в отсъствието на Бога. Първото сме нарекли рай, а второто – ад.

Безсмъртието започва на земята. Тук е времето, когато се сеят семената, които ще поникнат във вечността. Една китайска поговорка гласи:

„Не се копае кладенец, когато ожаднееш.“

Известни са думите на железния германски канцлер Ото Бисмарк:

„Ако нямаше задгробен живот, не си струва дори събличането и обличането на дрехите.“

Гьоте с право казва:

„Най-важният въпрос сега е: какво човек слага на везните на вечността. Всичко друго е суета.“

Още по-силни са думите на великия Пенчо Славейков, единствения българин, номиниран някога за Нобелова награда:

„Смъртта завършва земния живот.

Зад него ново битие настава

и то на нашите дела е плод.

Така урече Бог и Богу слава“.

Тук е мястото да припомня, че дописвайки „Книга за Пътя“ на Лао Дзъ, завършвам книгата си „Бащата на нещата“, представена на миналогодишното издание на конференцията „Масонство и общество“, със строфа от масонското си самосъзнание:

„Храмът приема мнозина,

но малцина си тръгват от него избрани.

Слънчевата пътека към Вечния изток

е по-тясна от Пътя.“

 

(В материала са използвани библейски текстове, публикации в интернет, енциклопедични източници, книги и автори, които са цитирани в текста.) ◆