Бащи и синове

 

„Бащи и синове“, организатор ложа „Св. Йоан”, София, 21 ноември 2019 г. 

 

 

Брат А. К., ложа „Свети Йоан“, ориент София

 

  

Бащи и синове – първото, което ми хрумна бе да пропусна „тичането на мисълта по тази пътека“. По би ми прилягало „дядовци и внуци“, но, така да се каже, тръгнах… И сега учтиво моля за снизхождение и насърчение, тъй като вече седмица говоря със себе си, а в момента се готвя и да ви отегча.

Темата е отворена и тъй голяма, че ме върна в годините на горд баща на син. Тук отварям скоба. Символиката, смисълът на тази тема, касае също и онези, които са щастливи с дъщери или още сменят памперси. Размишлявайки, „от пръв поглед“ се вижда многообразието, затворено в темата, както и странната взаимосвързаност на всичките ѝ аспекти. Затова трябва да се говори разумно. Тук благодаря за разговорите, съветите и съграденото от уважаемия брат Васко Бояджиев.

„Бащи и синове“ ме вълнува и то не за да умувам и пиша. Това е живот и борба, които споделям пред вас

 

като на изповед.

Как да ви привлека там, където толкова много и тъй красиво е стореното от нашите предшественици. Не по-малко трудно е и обстоятелството, че пред деист не се говори с аргументи като за дълбоко вярващ християнин, а пред уважаван майстор – като пред чирак. Но уважение и искреност дължа на всички и вярвам, че споделеното има смисъл, когато е разбираемо и има рационална цел.

И тъй, потоците на мисълта на един чирак по темата „Бащи и синове“.

Генетиката е определяща част, но ние не сме дружество от биолози или лекари и не е необходимо да анализираме подробно и научно този аспект. „Едиповите комплекси“ и техните отражения биха били интересна част от един градеж, но тъй като Карл Юнг и Ерих Фром са „разгледали“ темата по-добре от Фройд, бих оставил място само за цитати. Надявам се да намери разбиране подходът, а именно: чрез крайностите да измерим

 

духовното пространство на темата

– от зачеващия и любящия до наказващия и изискващ баща, от непокорния Иван Грозни или (по-добре) св. Борис І Покръстител до техните синове и драми. Но не сме и политици, които в символиката на горепосоченото, прочитайки го, биха имали полза за ума.

Търсим Светлината и ето, случайно или не, проблесва името на Стефан Цвайг, оттеглил се от този свят, възкликвайки:

„Той вече не е моят, моят си отиде“

– миг преди да предизвика сам своя край.

И това „проблясване“ в главата ми е свързвано с въпроса:

„Няма(л) ли си (е) синове?“,

които да осмислят новия свят, и с чието общуване осмислянето да се случи. Защото в един момент бащите са история, синовете са настояще и бъдеще; и бъдещето би било по-добро и по-сигурно, ако съдържанието и целите на бащите се споделят със синовете. Бих искал да изследвам как новото, бързо сменящото се, променя ценностите, как и какви са последиците в отношенията между бащи и синове – съответно, какви изводи могат да се направят за целите на самото Масонство.

Но всичко започва с Книгата (Библията) в притчи Соломонови:

„Синко, не ходи на път с тях…“

– тъй бащата съветва, предпазва сина от онези, които го канят:

„Ела да натрупаме всякакъв драгоценен имот.“

И пак там прочитаме

 

притчата за блудния син и прошката,

която той получава, когато се завръща от грешния път. Изниква и Рембранд – в сравнение с Давид и Соломон – почти наш съвременник.

Картината в Ермитажа, „Завръщането на блудния син“ – една от най-великите картини, рисувани някога, въздейства мигновено. Оставя те безмълвен. Няма излишни жестове – коленичил син, склонил глава на бащиното сърце и две ръце прегръщащи, прощаващи и… все нещо ми пречи; и когато гледам, и когато чета поетичното мислене върху непреходността на библейските сюжети и мъдрости, чиито автори са имали отговори, а днес – въпроси.

Не мога да споделя оптимизма – блудният син се завръща. На генетично ниво – няма къде да се дене, ще се бунтува, ще експериментира, както са правили баща му и дядо му, ще греши, ще намери пътя, ще получи прошката. Да, но преди тази картина Рембранд е направил няколко гравюри и рисунки с туш на същата тема – оскотялото лице на сина ни потриса. Има и рисунка, на която завърналият се яде храна от тази за прасето. Но не това ми пречи, тревожността ми произлиза от факта, че науката само доказва безкрайната мъдрост на Твореца. ДНК-веригите ни се възпроизвеждат безгрешно или по-образно, ако 62 Библии се препишат и се допусне само един грешен знак. Тук думата ми е за съдържащите се в тях милиони знаци-букви, които съответстват количествено на комбинациите от молекули, формиращи човешкия геном.

Устойчиви са гените… Устойчиви са митовете, но това го виждаме ние, затънали в поредния мит.

Дали да чакаме да дойдат разкаяните и като какви? Днес това е въпросът. И след като

 

непокорството и любопитството

са част от същината на младия, как да реагираме, къде тук може Масонството да донесе Светлината с ценностите, които го съграждат? И как?

Очевидно, и преди хилядолетия, и досега, човечеството съществува в съответстващите исторически епохи по замисъла на Твореца, борейки се за щастие в обществата. А те или се развиват или загиват. След столетия някъде някой открива руини на нещо, което не е пряк предшественик, не са нашите дядовци и прадеди, а ничии. „Човешкият прогрес“ е като път, който лежи върху натрошеното (отпадналото) при естествения подбор, дори в цивилизациите. Все ми се струва, че такъв е бил замисълът – изпитание. Затова бих посочил 18-те века забвение на египетската писменост и култура, цивилизацията на Маите и много други.

Глобалният свят от общества, които не разбират, че не е важно да имаш, а да бъдеш, изглежда върви в грешна посока. Непрекъснатият континуум от осъзнаване на грешки, искане и получаване на прошка днес е на път да се разруши. Не е обезателно да се оцелява, но цялостният ни „научно-технически“ прогрес, по същината си атеистичен и грешен, е в състояние да вкара цивилизацията ни в гроба.

Творецът ни е оставил в нужната степен както мутациите, така и естествения подбор, а и онова, което наричаме „свободна воля“. Не ме прави атеист това, че приемам Дарвин, нито откритието на гените, нито изкривеното пространство-време, усещано като гравитация. Колкото повече откриваме, толкова повече и не знаем. Но така успявам да разбера величието на Твореца, непонятен за моя ум в неговата безкрайност. Не мисля, че

самото понятие за безкрайност

може да бъде схванато от ум на биологична основа.

Изпитание ще е да влияем на еволюцията по начина, по който го прави човечеството днес. Очевидно ще сгрешим. Как и кога ще разберем това?

 

Тук ще се върна на Масонството. Ще се опитам да свържа в една картина наглед странни неща. Огромната „скорост“, с която цивилизацията ни се движи през последните години, доведе до Ницше („Бог е мъртъв!“), последваха Хитлер и Сталин, отнет бе животът на над 60 милиона човешки същества. Назовавам само знакови имена, за да маркирам историческите моменти и последиците от тях. Все по-рядко виждам радостта от труда на хората под слънцето (това отново е християнско). Бог е изместен от парите. Създадена е

 

нова глобална религия,

а нейната църква се нарича банка! Дори има световна такава. Един от постигнатите ефекти е в това, че парите стимулираха създаването на огромно количество „писане“, фентъзи и прочие глупости. Дан Браун замести Достоевски, Толстой, Стайнбек, Хемингуей и др.

Поговорете с децата, които завършват университета. Те масово не знаят откъде е притчата за „блудния син“, не знаят какво е „Битие“, какво е алегория. Тогава не е ли страшно, че няма да се върнат, няма да коленичат и няма от кого да получат прошка? Те не знаят, че има прошка в големия смисъл на тази дума! Откраднати синове… Тичането по материалното имане ги погубва преди да станат любопитни или бунтари и да изпитат онова, което би ги върнало при нас в духовния смисъл. Като вопъл го казвам с надеждата синовете ни да го чуят и да го разберат.

От дълбините на историята, от гъвкавите тела на жени в тръстиките из египетските барелефи, от стройните фигури на атлетите от Акропола, от всичките тях звучи:

 

„Същите сме!“

Много от най-дълбоките и най-добри удоволствия в живота – от любов, от отглеждане на деца, от работа, идват най-често при онези, които се ангажират с дейност, различна от търсенето на удоволствие. Съмнително е, че най-добрият начин да достигнем до удоволствието е да го търсим. Съвременната цивилизация възпитава хедонисти, които, търсейки

 

удоволствието в материалното,

не могат да постигнат и да изпитат щастието чрез истински важните неща.

Улисан в профанския си живот, едва ли бих могъл да разсъждавам, да търся основанията за липсата на благодат, за липсата на все по-малкото радости. Ложата е мястото, където чрез градежите си търсим причината да посочваме спасението. Някак тук трябва да назовем диагнозата. Кога синът разбира бащата, дали въобще стига до това разбиране? Елементарният отговор е: когато и той стане баща. В профанния битов аспект – да, но в духовния – не винаги.

Опасностите са давани по възхитителен начин в примери за непостигане на завръщането. Случвало се е променящият се свят да отклони синовното разбиране, да му попречи. Ние не, но светът, който създадохме и създаваме, се е променил рязко и ни изправя пред крайност. Блудният син моли за прошка по интернет от частния си самолет, но винаги ще му е тъжно. Винаги ще бърза за някъде и няма да постигне истинската радост от живота.

Как смея да твърдя това ли? Ами той, „синът ми“, си е същият. По ред причини, подменените ценности и липсата на знание са го въвлекли в път, който – освен, че няма да го направи щастлив – ще доведе до

 

трагични последици за цялата ни планета.

Екологичните ни проблеми днес са следствие от изместването на истинските ценности, извършено от хедонизма. Удоволствието чрез консумация е основа на глобалната икономика и като че ли никой не смее да се опълчи публично срещу тази самоубийствена за човечеството практика. Непрекъснато говорим за повишаване на световния ръст на икономиката, като че ли от това зависи хорското щастие на тази планета.

Тук се колебая да поставя въпроса: докъде да стигне Масонството в общуването със света, щото да разчисти пътя на блудния син? Той сам ли трябва да реши кога и как да се завърне към вечните истини? И ако назовем истинските крадци на синове, това ще ни избави ли? Ще можем ли с непонятни думи и философски разсъждения да ги привлечем и впечатлим? Как да ги оставим да се лутат в света, отчаяно атеистичен и злонамерен? А дори и да избавя моя син, каква полза от самотата, на която го обричам, ако този на ближния остане непросветен?

„Ако Бог ми предложи да ми разкрие всичките тайни на Битието, но да не ги споделя с никого, то бих му отказал!“

– казва Хегел, въпреки че едва ли е имало друг, който толкова да е желаел да ги разкрие. И ако откриваме чрез

 

изграждане и възвисяване на духа,

то къде да споделим онова, до което сме достигнали? И къде да насочим силите си, че нашите мисловни достижения да не останат в музеите и в прашните библиотеки, а да бъдат идеи и Светлина за утрешния ден.

Аз не успях да внуша на сина си чувството за естествен дълг пред Твореца. Хилядолетия наред, освен бащина, това е било и обществена задача. Днешното, онова извън храма, пречи, заблуждава и измамва без цел, защото отдавна я е изгубило – няма Бог. За много къс исторически период, без хората да са сигурни в последиците, поехме по някакъв експериментално-либерален път. Иска ми се да се говори за всичко това мъдро и с любов, за да отклоним колкото се може повече „синове“ от ръба на пропастта. Натрупването на знания не бива да служи на материалното така, че да обезсмисля духовното. Много често срещам и чувам в рекламите фразата:

 

„Ти можеш!“

Нека върнем истинския смисъл, заложен от Стайнбек в „На изток от Рая“, където бащата убеждава Каин, че може да бъде добър човек. И така, остава ни надеждата: духовното да бъде цел не само на Братството ни. ◆