Синергията „баща – син“
„Бащи и синове“, организатор ложа „Св. Йоан”, София, 21 ноември 2019 г.
Брат Д. Д., Стар майстор на ложа „Анкх“, ориент София
Седнах да пиша тия редове, мислейки за връзката родител-дете. Много пъти в живота си съм бил на кръстопът, не съм знаел в коя посока ще поема, каква позиция ще заема. Изборът, казват, е психологическо решение – след преценката на множество опции и избор на една или повече от тях. Разбира се, от дистанцията във времето осъзнавам, че невинаги съм бил прав. И как иначе?
Нали е записано в Евангелието от Йоан (8:7):
„А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.“
Бях ли мъдър, когато станах родител? Разбира се, да призная своята мъдрост би било неуместно и доста надменно. Не че гледайки как растат децата ми, не бих искал да кажа като всеки родител, че съм бил мъдър. И още как.
Но децата се появяват на този свят, като свежия полъх на утринния бриз, защото имат на какво да ни научат, да донесат знанието си и нашето призвание.
Синергията дете-родител
е пряко свързана с взаимодействието между хромозомите в генома. И както се осъществява колаборацията между клетките в организмите, така функционира и онзи специфичен дух в общото цяло на тези свързани по такъв начин същества. Защото организацията на двете форми на живот е така обогатяващо устроена и канонично моделирана, по образ и подобие, че единствено Всевишният разбира естеството на произведението си. Защото целта на произведението е да принесе и полза, и радост за общото човеческо благо.
Детето е заветът на Всевишния към нас, родителите. Както казах, то ни ръководи в бъдещите ни избори. Понякога те са сложни, но отговорността към чедото ни кара да бъдем уравновесени оптимисти, отговорни във всеки един случай.
Ние, бащите, сме миналото за децата ни, а те – нашето бъдеще. И не само. Ние сме и тяхното бъдеще, защото бъдещето преминава през миналото и настоящето. Отговорността пред децата ни, е в това: те да бъдат доволни от миналото си, за да имат бъдеще.
Какво можем да им дадем?
Шанс? Средства? Поуки?
Защото, освен че градим собствения си живот, градим и техния. Създаваме им минало, преминавайки през настоящето, за да имат бъдеще.
Даваме им сигурност, сила, стабилност. Защото: може ли птичето да отлети без укрепнали крила? Укрепналите крила за нашите деца са нашите опит и дръзновение, нашите сила и мъдрост.
Какво могат да ни дадат?
Шанс? Средства? Поуки?
Разбира се. Че кой не иска децата му да са успешни по начин, щото като родител да може във всяко време да се обърне и да узнае с удовлетворение какво е дошло след него? Тяхната увереност е нашата сладка слава, житейската ни разточителност. Тяхната воля е нашата радост. Техните успехи са нашите мечти.
Могат ли децата да изкупят вините на родителите си?
Кой от нас иска да погледне детето си в очите и да види жертвата в него? Нима не е по-лесно да огладим с ръката си стърчащия перчем овреме, за да бъде разбрана от нас съществената грижа за малкия човек. А след време малкият ще стане голям и по същия начин ще приглажда друг такъв следващ палав перчем.
Товарим децата си с нашите вини и неуспехи, провокирали множество от нашите комплекси. Защото, все пак, сме хора. Защото искаме те да са по-добри и по-успешни от нас самите. Не се примиряваме лесно с тяхното мнение и свободата на израстването им. И понякога, съзнавайки, че ги мъчим дотам, че да допускат много от известните нам грешки, ги караме да поправят и поправят, докато пак, според нас, не спрат да бъркат. А те, всъщност, съпротивлявайки се, ни преподават
урока за нашите собствени грешки и комплекси.
Защото, когато погледнеш детето си в очите и видиш в неговия поглед от недоумението и неразбирането до неприемането, тогава установяваш, че вървиш по погрешен път, изпълнен с множеството затруднения. И пак си на кръстопът, и не можеш да вземеш решение, защото… решението е с едно наум и това „едно наум“ е детето.
И пак, Йоан (8:7):
„А като настояваха да Го запитват, Той се поизправи и им рече: който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея.“
Поуката е нашето дете. И детето е поуката. А ние сме обикновени свидетели на неговото развитие, щастието на наследството и мъката на съперничеството помежду ни. В борбата личностна израстваме заедно – и то, и ние. Ролите учител-ученик постоянно се менят. Ако ли не, как бихме достигнали тази мъдрост родителска, а то – тази мъдрост детска. Рано или късно ще си отидем и тогава ще остане то – само в света си, за да продължи с наученото. На това се и надяваме, заспивайки всяка нощ, за да имаме онази мотивация, с която се събуждаме всяка сутрин.
В настъпващият период на Вечността, когато ще бъдем телесно разделени завинаги, ще бъдем свързани духом навеки. Поученията ще са вече част от онова негово ежедневие, когато детето вече е родител и корабът на житейското му пътешествие ще срещне
айсберга на поученията.
И тогава, ако не сме „постлали“ добре, се очаква оня неизменен крах. Ако ли пък успеем да осветим пътя му, нашето създание ще преживее неизменния катарзис, превръщайки се в мъж и баща, отговорен и раздаващ се.
Кога ни е по-лесно да видим детето?
Когато успеем да овладеем Светлината и да я отразим към него. Когато преживеем неговата симпатия и гордост, от това, което е баща му, защото вече ще знаем, че то умее да преценява, да разсъждава и овладява. Когато успеем да събудим онази кармична частица, заради която то е нашето дете. Защото колко по-лесно е за един родител да стои с изправена глава и да гледа детето си в очите?
Как да погледнем децата си в очите?
Казват: очите отразявали душата човешка, разказвали истината за човека,
неговата светла или тъмна страна. Каква е мечтата бащинска да погледне детето си и да разбере, че то е съпричастно и разбиращо, добронамерено и мотивирано от онова, което е бащата. В същото време тези очи са огледало за отсрещния. Детските очи отразяват видяното, чутото, разбраното и приетото. Респектът, с който гледа едно дете, е незаменима мечта за всеки баща. Онзи респект, който е обусловен от благоговение пред родителя, на свой ред заел историческата роля за детето.
В началото, при укор, всяко дете гледа виновно, с наведена глава. Постепенно учим, възпитаваме кураж у него, за да го привикнем да посреща трудностите с отворени очи и с изправена глава.
Впоследствие ролите се обръщат и ние започваме да гледаме виновно при детския укор, защото не можем да приемем, че детето е вече голямото, разумното същество, към което взаимно сме се стремили.
Какъв искам да съм за детето си?
Трудно е да опиша радостта си, когато откроя волята, увереността, съдържателността, отговорността НА ДЕТЕТО – особено, след като съм се постарал да вложа волята, увереността, съдържателността, отговорността ЗА ДЕТЕТО.
Старах се, посветих всеки елемент от себе си, за да придобия онова
знание за свързаност,
за синергия с него. То да изживее своя духовен катарзис, за да изживея и аз своя. Онзи очистваш процес, към който вероятно се стремим всички, без да му придаваме много важност. Онази разтърсваща и затрогваща връзка родител-дете, която в моментите на житейски крах ни изправя от раз, защото… така трябва. Кой баща би се огънал пред погледа на сина си? Жертвайки себе си, ние издигаме тях, защото по-важни от тях няма, защото те са нашето Аз, нашето Его, нашата традиция, нашата Любов, Красота, Светлина…
Искам да съм за децата си Бащата! Искам да съм за децата си добър, можещ, уверен, сигурен, знаещ. Човек, с когото да се гордеят. Защото тяхната гордост е моето минало, настояще, бъдеще. Защото говорим: колко сме свободни и с добро име. А колко от нас виждат точно това чрез децата си? В очите им?
Питам се:
мога ли да направя нещо, което би накарало детето ми да се срамува от мен? Да носи онзи лош привкус в устата си, когато узнае неприятни истини за мен?
Отговарям си:
ще живея така, че детето ми да погледне света с увереност, гордост, самочувствие и благодарност.
Седнах да пиша тия редове, мислейки за връзката родител-дете. Много пъти в живота си ще съм на кръстопът, но зная каква позиция ще заема. Вероятно ще допусна още много грешки, но ще зная едно: че обичам да обичам децата си. И във формата на всичко преходно, това е то, непреходното, простичкото, но успешното за мен, според мен.
И това, да обичам децата си, е моето простичко наследство, което наследих от своите родители. И знам, че трябва простичко да се обича. ◆