Втори шанс за скакалеца
„Бащи и синове“, организатор ложа „Св. Йоан”, София, 21 ноември 2019 г.
Екатерина Гумнерова
Само преди месец българският филм „Баща“ бе награден с най-голямото отличие „Златна роза“ измежду десетки други. Защо ли? Защото изглежда темата за поколенията и съдбата на нацията ни тревожи не само нас, участниците в тази конференция, но и младите мислещи творци. Баща и син, в разрив и невъзможност да общуват, разголват истината за своя живот, всеки поотделно; и търсят да пресекат две житейски линии, които всъщност са паралелни и нямат шанс да се срещнат в пространството. Няма такава геометрия. Казал ни го е още Питагор. Но човекът в своята наивна същност вярва, че винаги има опрощение и любовта винаги ще победи.
Буря от преживявания съпътстват съзряването на една личност. Трупат се много опити и много разочарования. В момента обществото вини нас за неблагополучието на младото поколение. Тече неистова борба за дискредитиране на бащите. Къде сбъркахме? Наистина ли оставихме след себе си
един толкова различен свят,
който е достоен да бъде обречен на разруха? Кого обезсърчава това твърдение повече – старите или младите? Анализатори и историци се стараят да прокарат разделителна линия и да подредят света „поновому“. Но не пипайте изконните семейни ценности, не пипайте патриархалните порядки в нашето консервативно общество.
Ние наследихме ценности, които се опитахме да предадем на синовете си. От древна Гърция взехме схващането за мъжество, умереност и мъдрост. От Сократ и Платон, по-специално, прибавихме като основна мярка справедливостта. Аристотел ни научи, че добродетелта не е вродена в характера и за да я предадем на своите деца ще преминем през дълъг процес на упражнения. Християнската етика дойде по пътя на знанието при нас, родителите, макар и не по пътя на религията; а това са вярата, надеждата и любовта, които се опитахме да вдъхнем на синовете си. Волтер и Дидро ни научиха, че
трябва да четем,
за да сме просветени и ние неистово се придържахме към книгата, като се стараехме да откъснем децата си от компютъра, телевизора и бойните игри. В един период на материална задоволеност им купувахме скъпи играчки, дори лъскави возила. Дали не успяхме да разграничим ясно пред синовете си понятието за земни интереси и стремежа към щастие, който винаги е свързан с нравствения идеал?!
Както и да го анализираме – кризата дойде. Трябваше да се случи онзи обществен трус, онова глобално явление, което се вмъкна отвън-навътре и разруши семейната среда. Между 60- и 30-годишните настъпи разрив.
Какво се получи? Какъв е резултатът? В средата на миналия век Камю и Сартр първи се усетиха: те вече знаеха отговора и го нарекоха „отчуждение“. Пълна незаинтересованост от социалния климат. Макс Фриш го нарече „Хомо Фабер“ – дехуманизирания човек. Характерно за „модерния човек“ е неговото
непробиваемо Его,
притежание на последните материални продукти на цивилизацията. Той е космополит, пътува, но не за да контактува или опознава света. Той живее не във времето, а покрай времето, за него не съществува любовта, а само „сексуалната хигиена“.
Това ли момче расте и живее до нас? Не живее ли то подражателски, следвайки налагани от рекламата типажи? Съпровождаме го всеки път с тревожен поглед, когато излиза от вкъщи. Дали отива на училище или на фитнес, за да помпа мускули? Опитваме се да си припомним себе си в тази възраст.
Но нека започнем подред –
мъжът в огледален образ.
На мъжа не е присъщо да иска да стане баща. Младият мъж изживява страстта без стремеж за себеподобно утвърждаване. Стотици филмови епизоди ни показват стъписването на младия мъж при новината, че „тя е бременна“. Следва уплах и в най-добрият случай, ако младежът е много възпитан, той казва с разкривена усмивка, че много се радва. Не е истина, той не е подготвен. Ние не сме го подготвили за тази роля. Но бащинството се пробужда с всички сетива, когато детето проговори и прояви разум. Тогава синът става обект на любопитство. Дали ще прилича мен? Дали ще реагира и мисли като мен?
Не, няма да мисли като теб. И започва едно моделиране, съпроводено с много противостоене, борба за надмощие и опит да се налагат модели. Експерименти, които понякога са рискови. Трогателни са младите, които идват, за да се „отрекат от стария свят“. Те имат завладяващи идеи, но не си заслужава да пренебрегнеш опита на предходното поколение или да го неглижираш така, че да оставиш да се разруши постигнатото. Как са постъпвали мъдрите траки, чиято цивилизация датира отпреди 7 000 години, но не се слави с писменост?
По време на важни разговори и диспути
първенците са вземали със себе си винаги по едно будно момче на възраст от около 10-12 години, за да слуша.
Чиста памет, необременена. То е трябвало да помни, за да предаде на бъдещото поколение опита на предходното. Това е грижа за бъдещето. А китайците заравят каолинови находища и не ги докосват 100 години, за да има резерв за техните бъдещи изящни порцеланови изделия. Ето това пък е грижа за материалното наследство, което ще осигури продължение на традициите.
Как е съзрявал българският мъж. Нека погледнем нашите народни традиции. Самотен ли е той в своето развитие или надгражда опита на предходното поколение?
Бащата вика насаме сина и го наставлява:
„Ще отидеш в гората. Ще гледаш никой да не те види. Ще търсиш най-здравото дърво и ще отсечеш сам най-якия кол. Ще го заостриш. Когато навън всичко помръзне и идва Голям Сечко, ще тръгнеш из село и ще викаш, колкото ти глас държи. И ще забиваш кола в земята, докато излязат стопанките.“
Момчето удря, забива, мушка и шуми, в което се изразява символично
оплождането на земята.
Жените го възнаграждават с плодове, те знаят, родил се е нов потентен мъж! По-късно този езически кол дава името на Коледуването.
Бащата има още едно ръководство за възмъжаване. Това става на Водици. Там жените не са добре дошли. Три дена се търси най-засуканият чеп и когато дървото полети към реката, в ледените води се хвърлят всички момци, на които им е дошло времето да ергенуват.
Този, който хване пръв чепа, е вече признат за мъж.
Дотук с родителските наставления (без „пчелички и птички“) – способен си вече да създаваш поколение. Бащата е прочел своята лекция, мисия на живота му. Тези ритуали се свързват по-късно с някои верски практики.
Как съжителстват днес моите герои баща и син на 60 и 30 години. Те живеят заедно, и двамата са висшисти. Единият няма още капитал за собствено жилище, а другият все още се държи за своята панелка. Докарали са го едно „здрасти“ на ден. Бащата роптае: че синът му не може един огън да запали, не е бил войник, нехае за семейство, не бил родолюбец, бил гражданин на света, но не си мие чашата… И какви ли още не упреци. Синът има претенции към родителя: че няма инициатива, че чака наготово, че е свикнал държавата да му дава, че не се оправя с компютрите, не знае английски, мрънка… и за това е досаден.
Разрив ли е това? Различията могат да се изглаждат. Всъщност, липсва една енергия, която да даде тласък на мъничка стъпка един към друг. Трябва да възпитаваме и изграждаме онова
чувство, което се нарича обич.
В литературата и митологията има много примери за беззаветна родителска обич. Достатъчно е да си припомним за цар Егей, който погрешно разчита като знак за смърт вдигнатите черни платна на кораба, с който всъщност синът му пристига като победител. И обзет от безумна родителска обич, от скръб се хвърля в морето. Сега го наричаме Егейско море, като символ на бащината обич.
Обратно, бащите могат да не показват своята обич, дори да действат противоестествено. Нима Иван Грозни не е обичал сина си, когото убива, за да запази имперските интереси на Русия. Според известната картина на Репин, в очите му се чете онзи трагизъм, който го извисява до саможертвата на цар Егей.
Героите на Радичков от „Последно лято“ и на Хайтов от „Дърво без корен“ са също страдалци за каузата на децата си, в периода на скъсване с патриархалния бит на селото и нахлуване на безпардонният, бездуховен градски живот на техните синове.
Младите бързат. Те искат, колкото може по-скоро, да хванат
жезъла на семейното и обществено ръководство.
Понякога правят грешки. Понякога си личи, че искат да бъдат признати – не от нас, а от техните приятели. Ние трябва да приобщаваме приятелите им, да сме „в час“ с тях.
Бащата старее. Понякога той има нужда от помощ. В гениалния роман „Татко“ на Уилям Уортън (станал известен ни с романа си „Пилето“) главният герой се прибира при родителите си в заника на дните им, за да се грижи за тях. „Татко“ е съкровената история, през която е възможно да мине всеки син в живота си. Главният герой е изправен пред предизвикателството да опознае отново родителите си и чрез този нов опит да намери път към собствения си син. С изумително изящество и дълбоко съпреживяване авторът разказва универсалната приказка за сблъсъка между поколенията. Този сблъсък често произтича от любовта, която не винаги знаем как да изразим.
Моят герой Бащата признава сам, че мачът е
3:0 в полза на Сина.
Не го питам защо, очевидно е, съгласявам се и аз. Не показвам симпатии – нито към единия, нито към другия. Бъдещето е на младите. Днес Бащата си помага с бастун, може би от утре ще му е нужна проходилка, но той показва достойнство, увереност, че е оставил материални блага, има бодър дух, готов е да сподели с вас своя опит и да ви даде неочаквана идея. Той просто не заслужава да бъде „отписан“.
Опитвали ли сте се да уловите скакалец? Достатъчно е да го хванете за едното краче и той вече не може да скача. Но когато вече сте готов да го признаете за инвалид от група А, той ви изненадва, разперва криле и се понася на своите въздушни перки, отново и отново жизнен, осъзнал своята мисия в природата и своя втори шанс. ◆