Бащи и синове масони и тяхната отговорност помежду им и към братството

 

 

„Бащи и синове“, организатор ложа „Св. Йоан”, София, 21 ноември 2019 г. 

 

 

Брат Лъчезар Тодоров, Стар велик секретар на ОВЛБ

 

 

 

 

Моето участие в настоящата конференция е в известна степен особено, тъй като съм поставен в групата на синовете, въпреки че възрастта ми надвишава далеч тази на всички присъстващи бащи. От друга страна, вие, бащи и синове, сте имали възможността да работите заедно на нашия Велик градеж и взаимно да си помагате. Аз съм нямал тази възможност, но съм имал шанса мой баща да бъде масонът Йордан Тодоров-Ветвинов. В същото време съм имал и нещастието той да се пресели във Вечния ориент, когато съм бил едва на 14 години – крехка възраст, в която един син има най-голяма нужда от баща.

В малкото време, което Великият архитект на Вселената ни бе отредил да бъдем заедно, баща ми успя да ми даде

 

първите уроци по човеколюбие и почтеност

– да не лъжа, а напротив, винаги да търся и да отстоявам истината, да не се примирявам с неправдата, а да се боря срещу нея. До известна степен това са изисквания, непосилни, даже непонятни, за едно малко дете, но той явно е вярвал в мен и се е надявал, че няма да забравя неговите напътствия.

Днес малцина от нашите братя знаят кой и какъв е бил моят баща, вашият отдавна покоен брат, поради което считам за свой синовен дълг поне отчасти да го извадя от това забвение, като в моя градеж ще ви запозная накратко с неговата биография.

На първо място тук ще ползвам градежа на брат Т. Т. , изнесен на 24 ноември 2007 г. по случай 10-годишнината от

 

внасянето на Светлина в ложа „Ветвинов“,

ориент Попово и 120-годишнината от рождението на техния патрон, Йордан Тодоров-Ветвинов, 15 март 1897 г. Тъй като в градежа, освен безспорните факти за многостранната дейност на баща ми, събрани в Поповския музей, са дадени и оценки за личността му, ще цитирам някои части.

„Току що завършил гимназия, Йордан Тодоров е мобилизиран и изпратен на фронта (през Първата световна война). След нея, през 1923 г. завършва юридическия факултет на Софийския университет и специализира в Париж. Съвсем млад, той се увлича по поезия, като негови творби са публикувани за първи път през 1920 г. във вестник ‘Свободна мисъл’. Сътрудничи на списанията: ‘Парнас’, ‘Хиперион’, ‘Гребец’, ‘Яснина’, ‘Завети’. Печата в антологията ‘Светлоструй’, в сборника ‘Писатели дряновци’. През 1930 г. излиза стихосбирката му ‘Вчера’, през 1937 г. – поемата ‘Бачо Киро’. Автор е на драмата ‘Бунтовна пролет’, пиесата ‘Изборни изненади’ и др. От 1926 до 1934 г., с малки прекъсвания, е редактор на вестник ‘Поповски новини’.“

„В онези години няма по-изявен читалищен деец от Ветвинов. (…) Той е драматург, режисьор и актьор в театралния състав. (…) Организира литературни четения. Постоянен лектор е в народния университет към читалището, в което изнасят сказки и изтъкнати учени като: професорите Асен Златаров, Димитър Михалчев, Андрей Стоянов, юристът проф. д-р Стефан Баламезов и много други. (…) В обсега на разностранните му интереси са музиката, изобразителното изкуство, театъра, литературната класика. (…) Търси и открива млади таланти, подкрепя ги безрезервно – морално и финансово. На него дължат развитието си заслужилият художник Димитър Вълканов и талантливият скулптор Васил Радославов.“

Изтъкнат юрист и политически деятел, той е в центъра на всяко значимо събитие. Инициативен и енергичен, Тодоров впечатлява със завладяващото си слово и със задълбоченото си мислене. Извоювал си авторитет в партийните среди, в 1933 г. той е избран за член на Върховния съвет на Радикалната партия, а през същата година – и за кмет на Попово. В този период Йордан Тодоров-Ветвинов става част и от българското Масонство.“

(Тук ще отворя една скоба, за да вмъкна нещо, което – убеден съм – ще събуди вашия интерес. Цитирам:

„По това време членове на Великата ложа на България са били само около 600 души, и то подбрани от политическия, обществения и интелектуалния елит на България, като: министър-председатели, министри, действащи и запасни генерали и полковници, университетски професори, писатели, хора на изкуството, книгоиздатели, журналисти и публицисти, просветни дейци и учители, дипломати, стопански и финансови дейци, инженери и архитекти, лекари, адвокати, съдии, ползващи се с авторитет – не само в страната, а и в Европа.

Благодарение на тях, българската Велика ложа е успяла да изгради международен авторитет и заслужено през 1939 г. става титулярен член на ИЗПЪЛНИТЕЛНИЯ КОМИТЕТ на Международната масонска асоциация.“

„През 1938 г. [Йордан Тодоров-Ветвинов] е избран с листата на Народния фронт за народен представител. Истински патриот, той смело защитава демократичните устои на писателския съюз (на който е член), на театъра, на читалищата и училищата. Речите му са изпълнени с безмерна вяра в човека, в творческите сили на разкрепостената личност.

През 1946 г. е избран за член в комисията по изборите на Велико народно събрание, а в началото на 1947 г. е избран за съдия във Върховния съд. Когато се е обсъждала неговата кандидатура, тогавашният министър на правосъдието, Ради Найденов, е казал, че

‘без колебание го поставя сред десетте най-изтъкнати адвокати по онова време’.“

„Човек с висока култура, принципен и последователен, Йордан Тодоров влага много сили и енергия в борбата за демокрация, за културно издигане на своя град и на народа си. През целия свой съзнателен живот Ветвинов действа като свободен мъж, като честен и достоен човек. Името му е изброено от Иван Богданов в книгата ‘Синовете на вдовицата’, наред с много изтъкнати български интелектуалци, общественици и политици, членове на Братството по онова време.

Затова безапелационно бе прието: неговото име да бъде дадено на създадената на 24 ноември 2007 г. ложа в ор\ Попово. С това име ние, неговите последователи, смеем да се надяваме да имаме поне малка част от резултата на неговото безсребърническо служене на обществото, на родния град. Хора като Йордан Тодоров-Ветвинов само доказват колко прави са били онези първостроители на Храма, които са поставили в основата му идеята за моралната стойност и сила на Масонството.“

Към тези данни бих могъл да добавя, че баща ми бе не само член на Съюза на писателите, а и на Съюза на журналистите и на Съюза на преводачите. Той владееше великолепно френски и руски език, а отчасти – и унгарски. Още през 1927 г. излизат преведените от него поеми на Алфред дьо Мюсе, във връзка с което

 

масонът и поет Емануил Попдимитров

е казал следното:

„Да превеждаш Мюсе е смелост, а да го преведеш е подвиг.“

В последната година от живота си, тежко болен, на легло, той преведе поемата на Павел Антоколски „Син“, която бе отпечатана дни пред смъртта му.

Също така знаеше и есперанто, курс по който е ръководил в читалището. Освен това е бил много добър стенограф. Накрая ще посоча, че притежаваше и музикална дарба. Пееше и свиреше добре на цигулка.

Препрочитайки редовете дотук, си мисля: колко много ме превъзхождаше баща ми, във всяко отношение. И колко много бих могъл да науча от него, ако не бях го загубил, бидейки едва 14-годишен. Но и това, което получих от него, особено през последните три години от живота му, не бе малко. Тогава връзката ни не беше като между баща и син. Баща ми виждаше, че изпитвам голям респект пред него, което неминуемо поставяше известна преграда между нас. И той неусетно, постепенно премахна тази преграда. Започнах да го чувствам

 

като мой добър приятел,

с когото мога да споделя всичко, да го питам за всичко. А аз бях доста любознателен и той, въпреки голямата му заетост, намираше време да ми обясни всичко на разбираем за мен език.

През лятото на 1952 г. му бе направена тежка, но твърде закъсняла операция, която го прикова към леглото до края на живота му. През тази година почти всеки ден го посещаваха негови приятели: писатели, художници, артисти, министри, адвокати, съдии и др. Той имаше много приятели. Интересуваше се от всичко и разговорите бяха по най-различни теми, обикновено до късно вечерта. Тъй като живеехме в една стая, аз се оказвах през цялото време там и слушах внимателно. Диалозите постепенно ставаха все по-интересни и за мен. Така научих много неща: за изкуството, литературата, медицината, политиката, злободневните събития, за излъченото по чужди радиостанции и пр. Тази една година се превърна за мен в малък университет. Тогава узнах много неща, които не можех да науча от никъде другаде.

Но дойде най-тъжният за мен ден: 21 юли 1953 г., когато моят приятел и баща се пресели във Вечността.

Опелото се извърши в църквата „Света Неделя“, която бе изпълнена с негови приятели и колеги. Няколко души произнесоха траурни слова, но аз запомних само част от думите на един от тях. В края на словото си той се обърна към мен и по-големия ми брат (вечна му памет!), казвайки:

„Всички приятели на нашия непрежалим покойник желаем и бихме се радвали, когато след време се срещнем с вас да не казваме:

‘Това са синовете на Йордан Тодоров-Ветвинов, а ЛИЧИ СИ, ЧЕ ТОВА СА СИНОВЕ НА ЙОРДАН ТОДОРОВ-ВЕТВИНОВ.’

Тогава осъзнах какво трябва да бъде

 

моето бъдещо поведение,

за да бъда признат за достоен син на уважавания от толкова много хора мой баща. Сякаш възмъжах и престанах да мисля и да се държа като дете. За всяко по-важно нещо, което трябваше да извърша, преценявах: дали баща ми би го одобрил? Така, дълго време той бе мой невидим съветник. Чувствах осезаемо присъствието му и мислено разговарях с него.

Твърдо бях решил да тръгна по пътя му – професионално и политически. А когато по-късно установих, че баща ми е бил и масон, при първата възможност влязох в Братството. Тук вече разбрах, че с всички съвети, които ми е давал: за човеколюбие, за морал, за търсене и отстояване на истината, за борба срещу неправдата, той още тогава, съзнателно или несъзнателно, ме е насочвал към трудния и отговорен път за духовно усъвършенстване – път, по който тръгнах през 1994 г. и който следвам неотклонно и досега.

Когато съпоставям постигнатото от него с това, което съм постигнал аз, виждам (отново ще повторя това), че той ме е превишавал многократно, във всяко едно отношение. Но за мен остава утехата, че съм вървял по пътя, който той е желал за мен; и че съм направил всичко според възможностите си. Вярно е, че те се оказаха далеч по-малки от неговите, но това не ме огорчава, защото се чувствам горд от факта, че съм имал такъв баща.

Сега ще се спра с няколко думи върху

 

взаимната отговорност между баща и син масони.

На първо място тук следва да дадем отговор на въпроса: когато синът на наш брат масон желае да влезе в редовете на Братството, допустимо ли е , според нашите канони, гарант да му бъде неговият баща?

Моето лично мнение е: това не само е допустимо, но е и задължително.

Какви са аргументите ми?

Гарантът не е някаква формална фигура, необходима при приема на търсещ. Той има изключително важно значение за качествения подбор на членовете в дадена ложа, респективно – в цялото Братство. За съжаление, практиката ни днес далеч не е такава. И това вие го знаете много добре. В редица случаи гарантът почти не познава търсещия, доколкото е помолен да изпълни тази длъжност от друг член на ложата. (Съображенията за това са най-различни, но във всички случаи са неетични.) Други стават гаранти, водени единствено от личен интерес.

При бащата-масон нещата не стоят така. Никой друг не познава по-добре даден човек, отколкото бащата своя син. Още повече, че той е човекът, който е бил отговорен за неговото възпитание, стремейки се да изгради в детето си

 

основните човешки ценности:

почтеност, нека повторя отново – безпрекословно търсене и отстояване на истината, свободен дух, защита на свободната мисъл… И най-вече, да изгради у него вярата в съществуването на онази Висша сила, която ние наричаме Космичен разум или Велик архитект на Вселената.

Едва след като един праволинеен масон е вече сигурен, че неговият син е осъзнал и приел необходимостта от тези общочовешки добродетели, би си позволил да стане негов гарант преди постъпването му в нашето Братство, едва тогава би му разрешил да почука на вратата на Храма, с молба да бъде допуснат в него.

Но отговорността на бащата-масон не спира дотук. Тя продължава при съвместната работа със сина-масон в ложата, където ще трябва да се наблюдава поведението на сина-масон, ще трябва да се помага съвместно с другите майстори да се придобиват онези необходими познания, които ще позволят изпълнението на всички масонски изисквания. А и извън ложата, бащата ще трябва да дава нужните съвети, далеч не само до момента, в който синът получи правото да носи майсторската престилка.

 

Отговорността на сина-масон

е двояка. От една страна, той е длъжен пред братята си: да спазва стриктно положената от него клетва при приема. А от друга, никога да не забравя и да признава, че до голяма степен дължи възможността си да влезе в масонската общност именно на своя баща. Все поради тази причина той трябва ежедневно да доказва с работата си в ложата, че наистина е заслужил право, което малцина непосветени могат да придобият.

Накрая, искам да завърша с перифразираните думи, които бяха отправени към мен по време на опелото на баща ми. Когато някой представи с похвални думи някого на други братя и спомене, че еди кой си е син на масона ………………….., те да кажат:

„ДА, ЛИЧИ СИ, ЧЕ ТОЗИ БРАТ Е НЕГОВ СИН!“

 

И това ще бъде най-голямата награда за бащата-масон, и най-голямата похвала и признание, които може да получи синът-масон. ◆