.

Жертвоприношенията във времето

 

 

„Бащи и синове“, организатор ложа „Св. Йоан”, София, 21 ноември 2019 г. 

 

 

Брат Т. З., ложа „Свети Йоан“, ориент София

 

 

Като част от религиозните обреди, жертвоприношението, на­ред с многото други ритуали на поклонение, няма единен източник и еднозначно обяснение. Тенденцията да се прекланяш пред могъществото и да падаш ничком в боготворящо обожание пред идол, независимо какъв, напомня за раболепието на кучето пред своя стопанин. От порива към преклонение до акта на жертвоприношението има само една крачка.

Първобитният човек е измервал ценността на своето жертвоприношение с нивото на изпитваната болка. Когато жертвоприношението за пръв път става атрибут на религиозния обред, то се признава за такова само тогава, когато причинява болка. Към

първите видове жертвоприношения

се отнасят такива действия като скубането на косите, разрязването на плътта, самоосакатяването, избиването на зъби и отрязването на пръсти. С развитието на цивилизацията тези примитивни представи за жертвоприношение се издигат до нивото на ритуал – саможертва, аскетизъм, постничеството, лишения и последващата християнска доктрина за очистване чрез самобичуване.

Още в ранния етап от развитието на религията в нея се появяват две концепции за жертвоприношения: жертва-дар, което по същество е жест на благодарност, и жертва-дълг, което включва понятието изкупление. По-късно човекът започва да смята, че жертва от всякакъв характер може да служи като средство за предаване на съобщения към боговете. Например, тя може да бъде приятно благоухание. Така се появява тамянът и другите естетически атрибути на жертвените ритуали, които впоследствие се превръщат в религиозни празници.

Съгласно най-древните представи, жертвата е дарение към духовете в замяна на тяхното невмешателство. И чак по-късно се появява понятието изкупление. Особено внимание се обръща на първородния грях, в резултат на което принасяните жертви започват да се разглеждат като

 

всеобхватна гаранция за изкупление на греха на целия човешки род.

По време на първобитното общество, неговите членове са се чувствали обградени от цяло войнство обидчиви духове, алчни богове, божества-кредитори; затова в течение на целия си живот те са се нуждаели от многобройни жреци, ритуали, жертви, за да се избавят от духовната си и материална задлъжнялост.

Знае се, че подаръци и подкупи се дават на хората, но когато се предлагат на боговете, те се наричат с обобщаващия термин жертвоприношение. Актът на умилостивяване включвал възхвала, прославяне, ласкателства и даже развлечение. Съвременните форми на божествено преклонение представляват останки от именно тези обреди в древния култ към умилостивяване. Настоящите са просто ритуализация на древните жертвени методи.

За първобитния човек жертвоприношението на животни е имало несравнимо по-голямо значение, отколкото за съвременната цивилизация. Той действително е смятал животните за свои близки роднини. В края на краищата, суровата необходимост е принуждавала тези хора да изяждат материалната част на своите жертви, а на боговете се предоставяла насладата от душата на жертвените дарове. И така, древната свещена храна в годините на цивилизационния процес постепенно се превръща в днешния обичай, който съвременната църковна практика нарича „свето причастие“.

Да не забравяме обаче, че и самият човек е бил предмет на жертвоприношение. Принасянето в жертва на хора се счита за

 

косвен резултат от канибализма, но също така е и средство за избавление от него.

Съвременните представи за ранния канибализъм в основата си са неверни. Той е бил част от нравите на древното общество. Макар че канибализмът традиционно предизвиква ужас сред съвременните цивилизовани хора, той е бил съставна част от социалната и религиозна структура на първобитното общество. Практиката на канибализма възниква под натиска на необходимостта и се е подържала с робската зависимост от суеверията и невежеството. Обичаят духът да се изпраща заедно с покойника при съпровождането му в задгробния живот довежда до отслабване на практиката на канибализма, тъй като не е било прието да се изяждат пожертваните хора.

Жертвоприношението на хора е било практически повсеместно. То се запазва в религиозните обичаи на китайци, индуси, египтяни, при древните евреи, месопотамци, гърци, римляни и други народи. То е съществувало дори до неотдавна сред изостаналите племена на Африка и Австралия. Халдеите първи се отказват от принасянето в жертва на хора, като в повечето случаи ги заменят с животни. Преди около две хиляди години мекосърдечен японски император въвежда в практиката глинени изображения, които се принасят в жертва вместо хора, но в северна Европа

 

жертвоприношението на хора изчезва едва преди по-малко от хиляда години.

Сред някои изостанали племена хората и досега доброволно принасят себе си в жертва, което е разновидност на религиозното или ритуалното самоубийство. Някога шаманът на едно от племената заповядал да се принесе в жертва дълбоко уважаван старец. Хората се възмутили и отказали да се подчинят. Тогава старецът бил лишен от живот чрез ръцете на собствения си син, защото древните действително са вярвали в необходимостта на този обичай.

Историята не знае по-трагичен и трогателен случай, характерен за разкъсващите душата разногласия на древните и почитани от векове религиозни обичаи от древноеврейското повествование за Йефтай и неговата единствена дъщеря. Следвайки обичая и подтикван от благи намерения, този човек сключва съглашение с „бога на битките“ и се заклева да заплати определена цена за победата над своите врагове. Цената е да принесе в жертва първия, който излезе от вратите на неговия дом, за да го посрещне при връщането му у дома. Йефтай предполага, че ще може да се възползва от един от верните си роби, но се случва така, че да го поздрави по случай победното му връщането в къщи излиза неговата единствена дъщеря. И така, независимо че в този случай става дума за цивилизован народ, тази прекрасна девойка, след два месеца, прекарани в оплакване на своята съдба, действително е била принесена в жертва от своя баща, с одобрението на неговите съплеменници.

В древността, пристъпвайки към строителството на някакво значително здание, обикновено са умъртвявали

 

човек като „жертва за основите“.

Така се появява призракът-дух, охраняващ и защитаващ строежа. Древните китайци, когато искали да отлеят камбана са следвали задължителните изискванията на обичая – да жертват като минимум една девойка за подобряване на качеството на камбанния звън. Избраната девойка са хвърляли жива в разтопения метал.

Сред много групи е съществувал вековният обичай да зазиждат живи роби в имащи важно значение стени. В по-късни времена северноевропейските племена са започнали да зазиждат сянката на някой минаващ, вместо да погребват живи хора в стените на нови строежи. Китайците са погребвали в стената онези работници, които са умрели при строителството – пример Великата китайска стена, където, според някои историци, са зазидани около 10 милиона души.

При издигането на стените около Йерихон палестинският цар е положил в основата първородния си син Авирам и зазидал във вратата по-малкия си син Сегуб. Този баща не само зазижда двамата си сина живи в основите на градските врати, но неговите действия се описват и оправдават като

 

извършени по „повеля на Господа“.

Съществуващият в новото време ритуал по поставянето на дребни украшения и паметни знаци в край­ъгълния камък на нов дом напомня за първобитните жертви, зазиждани в основите.

Дълги години е съществувал и обичаят да се посвещават първите плодове на духовете. Жертването на първородното дете е било широко разпространено сред древните народи, особено сред финикийците, които последни се отказват от тази практика. При принасянето на жертва обикновено се казва:

„Живот за живот.“

Сега, погребвайки тялото, се казва:

„Прах при праха.“

Макар че зрелището с Авраам, принуден да лиши от живот своя син Исаак, е шокиращо за чувствата на съвременния човек, то не е било нещо ново или необичайно за хората от онази епоха. В продължение на дълго време бащите, следвайки обичая, в минути на огромно душевно напрежение са жертвали своите първородни синове. Сред много народи има аналогични предания, тъй като някога съществувала

 

всемирна и дълбока вяра

в това, че при всяко изключително или необикновено събитие е необходимо да се принесе в жертва човек. Всички тези обреди, понастоящем повече или по-малко символични, са останки от древните ритуали, включващи принасянето в жертва на хора.

Мойсей се е опитал да сложи край на принасянето в жертва на хора, заменяйки го с откуп. Той е въвел систематичен план, който позволявал на неговия народ да се избави от необмислени и безразсъдни клетви и преди всичко от техните последствия. Земята, собствеността и децата са можели да бъдат изкупени за определена сума от жреците. Онези групи, които са престанали да принасят в жертва своите първородни, скоро получават огромно предимство пред по-малко прогресивните съседи, продължаващи да извършват тези зверства. Много изостанали племена не само са били изключително отслабени от загубата на синовете си, но често пъти при тях се е прекъсвала даже приемствеността на вождовете.

Дори след като

 

ритуалните убийства на деца

се прекратяват, продължава практикуването на обичая младенецът да се захвърля на произвола на съдбата: оставянето му в пустиня или на вода в неголяма лодка. Смятало се е, че – ако детето оцелее – това е станало благодарение на вмешателството на боговете. Така, съгласно легендите, боговете са спасили Саргон, Мойсей, Кир, Ромул и т.н.

Еволюцията на урантийските ритуали издига жертвоприношението на хора от нивото на кървавото човекоядство до по-високи и символични нива. Древните ритуали по жертвоприношение пораждат последващите ритуали на причастието. До сравнително неотдавна само жрецът е опитвал канибалската жертва или капка човешка кръв, след което всички останали са ядели заменящото човека животно. В по-късни времена тези древни представи за откупа, изкуплението и заветите се превръщат в обреди по причестяването. Цялата тази еволюция на ритуалите оказва огромно социализиращо въздействие.

С времето, във връзка с култа към Божията майка в Мексико и на други места, започват да използват пречистването с колачета и вино, вместо с плът и кръв – атрибути от по-древното жертвоприношение на хора. В продължение на дълго време юдеите използват този ритуал при празнуването на Пасха и именно от този обред впоследствие възникна християнската версия, наречена „свето причастие“.

Древните социални братства се основават на

 

ритуала „пиене на кръв“,

а ранната еврейска община се е скрепявала с кървава церемония. Апостол Павел се е готвел да създаде нов християнски култ към „кръвта на вечния завет“. И макар че обременява християнството с ненужни учения за кръвта и жертвите, той действително, веднъж и завинаги, приключва с доктрините, които изповядват изкупление посредством човешки или животински жертви. Неговите теологични компромиси показват, че даже Откровението трябва да се подчинява на еволюцията. Съгласно апостол Павел, Христос е станал последната изкупителна жертва и сега божественият Съдия е удовлетворен напълно и завинаги.

Така, в продължение на много векове, култът към жертвоприношенията се превръща в култ към причастието. Затова причастията на съвременните религии са законни приемници на отблъскващите древни церемонии по жертвоприношенията на хора и още по-древните канибалски ритуали. ◆

 

 

Източници:

  1. „Библия, сиреч книгите на Свещеното писание на Ветхия и Новия завет“, София, 1925.
  2. Жорж Батай, „Теория на религията“, София, 1996.
  3. Йосиф Мороз, „Жертвоприношение на деца в езичеството и християнството“, София, 2003.
  4. Рене Жирар, „Видях сатаната, как падна от небето като светкавица“, София, 2006
  5. Рене Жирар, „Не знаем дали сме в края на света, но сме в повратен период“ (интервю), „Гласове“, София, 2015.
  6. www.manas.bg – „Ти действително не умираш“.
  7. www.librev.com – „Жертвоприношението на Исаак или защо съществуват неудачниците“.
  8. www.hkultura.com – „Жертвоприношение и богослужение“.
  9. www.pismatanahristos.com – „Жер­твоприношения – безумието на религиозните догми“.
  10. bibliata.zahristos.org
  11. www.kaldata.com

 

към начало