Или ще намеря пътя, или ще прокарам път…

 

Брат Пламен Парашкеванов,

Майстор на ложа „Св. Николай Чудотворец“ , ориент Варна

 

 

,,…А всеки Път Вселена е – и Раждане, и Смърт, а всеки Път Вселена е, която свършва с… Път…“

Йордан Ведър

 

 

Размислите ми върху тази сентенция неизбежно ме отвеждат до кризата, обезверяването и безпътието на обществото ни в днешно време. И до отговорността: човек да направи избор, да вземе решение, да продължи напред, сам или воден от някого, или да се остави на течението, застинал в ролята на пасивен наблюдател на събитията около него. Ролята за нас, Масоните, като пример на достойни членове на обществото, е във вземането на такъв тип решения – в откриването или в прокарването на верния път, в намирането на отговор за въпроса: а сега накъде? За пътищата, вложени в мисълта: „Или ще намеря пътя, или ще прокарам път…“ , може да се разсъждава по два начина: чисто теоретично и практико-приложно, но масонски.

Чисто теоретично, темата съдържа две части. Първата част: път, който търсим. Знаем, че той съществува, запознати сме с неговата правилна посока. Той е утвърден от достатъчно много хора, минали преди нас и достигнали до желания щастлив край. Втората част: убедеността, че ще прокараме път в неизвестното – път, по който не е вървял никой друг. В така поставената тема първата и втората част взаимно се изключват чрез съюза „или…, или…“ . А дали те поотделно са равностойни? В първата част разполагаме със знания. Сред тях трябва да направим избор, за да намерим своя Път. Трябва да приемем, че това е Пътят, по който ще вървим. Така ще отхвърлим останалите. Напълно логично, това не би бил случаен акт. „Търсенето“ и „намирането“ на Пътя е целенасочено и отговорно. То е ценностно ориентирано. Вероятността да попаднем на „улица без изход“ , вместо на Пътя, е сведена до минимум. Гаранция за правилността на такъв път се съдържа във факта, че той е използван от големи групи хора за постигане на някаква обща крайна цел. Такива хора могат да са обединявани в различни общности: религиозни, национални, културни, икономически и т.н. Не трябва да се забравя обаче един друг факт: не всеки път, увлякъл огромни маси хора, е верен. (Тук не е трудно да си спомним, че в човешката история има красноречиви примери на всевъзможни „движения“ , някои от които -твърде скорошни, а други – част от съвремието ни. Те сочат, че „масовостта“ далеч не прави един път истинен. Напротив, най-големите човешки заблуди са имали и най-много последователи.) Във втората част от дилемата става ясно, че останалите пътища не са за нас. Решени сме да прокараме път, защото не виждаме да съществува такъв – както за нас, така и за останалите. Състоянието е „безпътица“ . Но… тя е придружена от съблазнителното предположение, че – прокарвайки някакъв „собствен“ път той няма да бъде само наш, а и за много други (дори за всички) хора. Въпросите, които се пораждат, са:

„Как да определим вярната посока?“ , „Как да начертаем правилното трасе?“, „Как да разберем къде води този нов път?“ , „Как да прокараме самия път (или Път)?“ . Ако всички са в безпътица, ние поемаме отговорността за всичко. И за всички. Това е месианска роля. В християнството такава роля е отредена на Иисус Христос. Той идва тогава, когато хората са в тотална морална и екзистенциална безпътица. „Аз съм пътят и истината, и животът!“ („Евангелие от Йоан“ 14:6) – казва Той. Ако обаче съществуват други пътища, които са и пътища за другите, тогава как да „прокараме“ собствения? Ще бъде ли той по посока, в която никой друг не води, или ще бъде като всички останали, които все „водят към Рим“ ? Ще се пресича ли с другите пътища или ще следва свое собствено, уникално трасе? Ще върви ли по такъв път и някой друг с нас или ще бъдем сами по него? И ако някой друг тръгне с нас, как ще го убедим, че това е и неговият път? И как ще го лишим от свободата сам да направи своя избор? (В подобни случаи най- голямата наша грешка е да приемаме, че очевидното за нас е очевидно и за другите.) Най-накрая, откъде ще вземем онзи екзистенциален ресурс, с който да построим пътя? Накратко, от теоретична, екзистенциална и морална, позиция, по-добре, по-сигурно и съхраняващо – а и спасяващо – е да намерим Пътя, отколкото да го прокараме.

Прокараният от индивида път винаги е рисков, крие в себе си възможността да е погрешен, дори пагубен. Собствено прокараният път може да се окаже дефектен заради многото ограничения, които отделният човек носи със себе си – заблуди, пристрастия, неефективен опит, морални скрупули, гордост, а и безчестие, егоизъм и пр. Увлекателността на идеята сами да прокараме път може да се преекспонира и да доведе докомуникативни недоразумения, до (само) изолация. От друга страна, от социална гледна точка, собственият път може успешно да се противопостави на сляпо следваните коловози на заблужденията и да ги „разомагьоса“ . В личен план, размислите по лансираната тема относно пътищата, фактически започват с първите плахи крачки, с които човек поема по своя път в живота. Съзнавайки или не, той започва да прави избора си. Отначало е напътствай, подкрепян и ръководен, а впоследствие сам очертава все по-ясно желанията и стремежите си. Поставяйки си цели, той поема по пътеките между тях. Правейки избор след избор, всеки чертае въпросния свой път в живота – търсейки светлина и познание, стремейки се към съвършенство. Всеки път има начало и край. За да вникнем в смисъла на неговото начало, може би първо трябва да насочим поглед към края му, към точката, в която той може да бъде измерен по един или друг начин. Изключвайки чисто аритметичните резултати от едно такова изчисление, нека фокусираме вниманието си към равносметката. Обикновено правим това в края на изминатия път или в различни периоди от него, като целта ни е: да отчетем и съпоставим всички положителни и отрицателни страни в прехода. При такъв баланс неизбежно се включват: Стремежът, Целта, Действието и Смисълът. Именно тези компоненти са необходими, за да можем да стигнем до сентенцията: „Или ще намеря пътя, или ще прокарам път“ .

Стремежът, или желанието, е единият от двигателите, който е необходим, за да излезем от статичното си състояние. Вторият е Действието – нужно, за да осъществим първата си крачка. Като перифразираме мисълта на първия човек, стъпил на Луната – Нийл Армстронг, можем да кажем, че тази първа малка крачка по Пътя, е един голям скок, към преследваната Цел. Без цел животът е без смисъл. Взирайки се в нея, ние отново ще се изправим пред необходимостта от избор: било да се движим по прокараните с идентична цел от много други хора магистрали, било по тесните, криволичещи пътеки на пионерите, търсили вярната посока към нея, било прокарвайки собствен път. Такъв път ще носи нашето име и впоследствие ще бъде синоним на усилията, които сме положили, на трудностите, които сме преодолели, на победата, която сме постигнали. Като реализираме целта си, ние естествено откриваме Смисъла в осъществяването на едно такова пътуване. Животът – като Път – е разгледан много внимателно във всички ритуали на Масонството. Това е сторено по своеобразен начин – отчасти поради употребата на особени символи, следвайки примера на самия живот, истините и познанията на който само рядко остават скрити за нас. Учейки ни на усърдие, вярност и постоянство, Масонството насочва вниманието ни към себепознанието и самоусъвършенстването. Изгражда личността ни. Дава увереност и сила. Всяко поколение Масони се заема със задачата да продължи делото на своите предшественици. Всеки Свободен зидар, започва да се стреми да полага усилия за придобиване на масонски знания още от деня на приемането си – с първите три стъпки през работния килим и с разбирането, че трябва да тръгне по нов за него път, насочен към по-висша цел: „Опознай себе си!“

Само чрез редовно участие в Ритуалната работа, Свободният Зидар навлиза по собствен път постепенно и все по-дълбоко в духовния свят на масонството. Наложително е човек да вярва в себе си и във възможностите си: вглъбявайки се, да търси нравствения напредък на личността си, като по такъв начин достига до състояние да намери (или проправи) път към преследваната позитивна промяна на собствения си живот (а и на живота в неговите глобални измерения). За Свободния Зидар това е задължително. Нали той всеки път си спомня, че Мъдростта открива нещата, Силата ги осъществява, а Красотата ги увенчава. Изборът между действието или бездействието е единствено свързан с отговорността да поемем управлението на живота си – на нещата, които се случват около нас – и масонски, и профански. А над всичко това изборът ни следва да е: да живеем според повелите на закона и дълга, да изберем желанието ни за промяна да започне първо от нас самите, чрез собственото ни усъвършенстване. При това, вече сме направили първите три крачки! В евангелието от свети апостол Матей е написано: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте и ще ви се отвори, защото всякой, който иска, получава; и който търси, намира; и на тогоз, който хлопа, ще се отвори“ (7:7-8). Аз съм човек на действието. И като такъв, тази сентенция – при все и в един критически коригиран вариант – винаги е направлявала моя живот, доколкото постоянно си припомням: „Ако искам, вероятността да получа е по-голяма, отколкото ако не искам. Ако търся, вероятността да намеря, е по-голяма, отколкото ако не търся. Ако хлопам, вероятността вратата пред мен да се отвори, е по-голяма, отколкото ако не хлопам.“

Така съм по-близо до реалността, а в нея Стремежът, Целта, Действието и Смисълът – като мои вечни опори. Те са тези, които ми помагат в откриването или проправянето на път в безпътието. Те ме крепят, за да вярвам в това, че „няма невъзможни неща“ . Те ми помагат да виждам бъдещето като въпрос на избор: „или ще намеря пътя, или ще прокарам път…“ – за да постигна онова, което стои зад всеки път, Целта.