.

Поздравителни думи в ложа „Орфей”

 

Образци на ораторско слово

 

 

Поздравително слово на гостуващия МУ брат Илия Кожухаров, Стар велик оратор на ОВЛБ и главен редактор на сп. „Зидарски преглед“, към новоприет брат и ложата.

23 януари 2020 г.

 

 

Драги новоприети братко Милене,

Когато Уважаемият майстор на ложа „Орфей”, брат Е. Б., и брат Г. Ч., отправиха към мен поканата да гостувам по повод на твоя прием, аз дълго време обмислях полезността от едно такова мое присъствие. Както виждам, ти си млад човек, а аз вече прехвърлих 70-те. Замислих се: дали при подобно стечение на обстоятелствата един старец ще може да намери най-подходящите думи за поздрав?

 

Попътно обаче си спомних фрагмент от стихотворение на именития немски писател, драматург, режисьор и мислител, Бертолд Брехт, в което той – сякаш обръщайки се към бъдните поколения от млади хора – поставя като надслов следните думи:

 

 

„Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му.”

 

 

И така: защо понякога някои (поети или не) мълчат?

 

 

Уилям Шекспир начева своя сонет № 66 със следните думи:

 

„Зова смъртта. На този свят съм сит.”

 

Отчитам, че това не са уместни слова за поздрав към един новоприет млад брат. Но… нека чуем аргументите на Шекспир, който – към времето, когато е писал своите сонети – е бил сравнително млад 30-35-годишен мъж:

 

„Достойнствата – родено лицемерие,

и гаврата с човешкото доверие,

и с чест удостоени подлеци,

и силата – в ръцете на скопци,

и съвършенството във мрак и неизвестност,

и с вид на вещ, на сведущ, глупостта,

и в глупост обвинена прямотата,

и творчеството – с вързана уста,

и истината – в служба на лъжата.”

 

„И истината – в служба на лъжата!”

 

Тези редове са излезли изпод перото на Шекспир в последните години на ХVІ век. А днес? Как стоят нещата днес?

 

Шекспир завършва този свой сонет със следните два реда:

 

„Отдавна бих напуснал тази кал,

но, друже мой, за тебе ми е жал.”

 

Неволно, в хода на едни такива не най-отрадни мисли, си спомням и за един наш покоен вече брат, Майкъл Бейджънт. Роден през 1948 г. в Нова Зеландия, той напусна този свят преди 7 години, през 2013-а. Получил бакалавърско образование по психология, чувтвително по-късно, през 2000 г., Майкъл Бейджънт се дипломира като магистър по теология във Великобритания, а придобитата от него специалност може да бъде обозначена като „Мистицизъм и религии” или „Мистична ритуалистика в религиите”.

 

След като работи като фотограф и фотожурналист в Австралия, Индия, Южна Африка и Южна Америка, накрая Майкъл Бейджънт се установява в Англия. Междувременно, в съавторство с Хенри Линкълн и Ричард Лий отпечатва придобилата световна известност книга, „Светата кръв и Свещеният Граал‟, в която са лансирани идеи, опечалили (и със сигурност – възмутили) милиарди религиозни хора по света.

 

Независимо от това, Майкъл Бейджънт е приет в масонството в Англия, а след това, в продължение на 10 години (от 2001 г. до 2011 г.), е главен редактор на списание „Масонството днес‟ („Freemasory Today‟) – официалното издание на Обединената велика ложа на Англия.

 

И сега, години след кончината му, върху отварящите се прозорци на два негови сайта, могат да бъдат прочетени три изречения, които, видимо, могат да се приемат като негово мото, завещано на поколенията. Тези изречения гласят:

 

„НЕ СПИРАЙ ДА ЗАДАВАШ ВЪПРОСИ!

НЕ СПИРАЙ ДА ТЪРСИШ ОТГОВОРИ!

НЕ СЕ СТРАХУВАЙ ОТ НИКОГО!”

 

Ако имам правото да ти дам някакъв съвет, драги братко Милене, то той би изглеждал така: запомни тези три максими, но не ги дръж в спомените си само като красиви думи, а ги превърни в своя конституция, която да спазваш всеки ден, всеки час.

 

По този повод веднага ще се опитам да насоча мисълта ти към една повеля, която ти чу при твоето трето символично пътуване, изречена от Уважаемия майстор на ложа ти:

 

„Познай себе си!”

 

Едни приписват тази мисъл на Сократ, други твърдят, че е била изписана върху входа на светилището, в което е пророкувал Делфийският оракул, трети я приписват на други мислители, а по всяка вероятност в античните времена тя е мигрирала от град на град и от мъдрец на мъдрец. Всъщност, човечеството е съхранило много древни послания, които пази като реликви. Те всички звучат завладяващо, въздействат буквално магнетично. За немалка част от тях обаче е валидно нещо общо, което е доста по-различно от традиционното благоговейно отношение: те са лесни за назидателна декламация, но се оказват трудни за изпълнение.

 

Ето, ти бе посъветван да се заемеш със собственото си опознаване. Ако обаче на минутата започнеш да спазваш препоръката за постоянното задаване на въпроси, би следвало да се запиташ: знаеш ли как да опознаваш себе си? Нещо повече: знаеш ли доколко това е възможно?

 

Когато се отвори дума за познание, обикновено в представата на интелигентния човек възникват два образа: на познаващото тяло и на познавания обект. Но… в случая се изисква инструментът на познанието, да прибави към всичко, което би се заело да изучава, към целокупния Всемир, и самия себе си. А това вече изглежда малко по-различно.

 

Тук не е изключено онзи, който забележи тази подробност, да реши, че въпросният „инструмент на познанието”, сиреч, нашата рационална съставка, може да бъде разделен на две, като едната половина се ангажира с ролята на „познаващото”, а другата – с ролята на „познаваното”. С това, разбира се, аз не те подтиквам да раздвояваш съзнанието си, откъдето да се появят съмнения за склоняване към съзнателна шизофрения. Но, ако само за момент забравим за каквато и да било подобна опасност, въпросът за познаването на онази ментална половина, която е натоварена с идеята за познаващата способност, остава като напълно валиден въпрос.

 

Ти можеш да предприемеш ново разделяне на познаващата компонента, но вече изговореният въпрос ще се повтаря със същата настойчивост, с която е бил изговорен и първия път.

 

При такова положение на нещата, ако приемеш, че процедурата на перманентно деление е безконечна, ти няма в нито един момент да имаш правото да заявиш, че си приключил с делението, защото безкрайността е именно процес без край. А ако в друг момент решиш да спреш визираното деление на „познаваща” и „познавана” съставка, то ще трябва отново да чуеш многократно изричания въпрос: как познаващото би могло да познае своята познаваща способност?

 

Наистина, в такава обстановка всеки би могъл да заяви, че той просто вярва в осъществимостта на коментираната познавателна способност. Но… това вече не би било знание.

 

Драги братко Милене, с тези свои думи на практика аз се приближих до няколко страници от фундаменталния труд на Имануел Кант „Критика на чистия разум”, посветени на антиномиите, пред които се изправя човешкия разум – онези антиномии, които съпътстват твърде често живота му и които мнозина изобщо не подозират, че съществуват.

 

Сега ти би могъл да ме апострофираш със следния въпрос: защо, след като преди малко ти цитирах трите препоръки на покойния брат Майкъл Бейджънт, защо след като първата повелява да не се престава със задаването на въпроси, сега ти показвам, че в определени случаи това води до улица без изход? И точно поради факта, че съм много по-стар от теб, би трябвало да ти предложа отговор, ако ти отправиш такова питане към мен.

 

Ще изпробвам следната идея. При положение, че с влизането ти в нашето Братство ти започнеш да приемаш мен като твое друго Аз, при положение, че заживееш с мисълта да започнеш да ме познаваш като едно такова твое друго Аз, след което – спокойно и без каквито и да било задръжки – решиш да ми съобщаваш онова, което си открил, ако в същото време аз започна да постъпвам с теб по същия начин, ако всеки от нас възприеме този тип поведение и отношение като най-отличителната добродетел на Ордена ни, то тогава всеки от нас би могъл да се приближи до реалния шанс да получи познание за себе си. В добавка, това би изпълнило с дълбинен смисъл и понятието „братска верига”.

 

А сега, с всичко което изрекох дотук, ти желая:

 

„На добър час в Свободното зидарство!”

към начало