За Симеон Радев с признателност и поклон
Брат Асен М., ложа „Симеон Радев“, София
Отново е годишнина от рождението на патрона на нашата ложа, един от стълбовете в българската история и памет – Симеон Радев. Посветил живота и делото си на борбата за независимост и възвисяване на българската нация, Симеон Радев се превръща в една от големите светлини на стремежа за решаването на Българския национален въпрос.
Като общественик Симеон Радев е известен като писател, дипломат, историк, революционер и публицист, автор на едно от най-важните историографски изследвания в българската литература – „Строителите на съвременна България”. Роден на 19 януари 1879 г. в гр. Ресен (днес в Република Македония), израсъл в родолюбиво семейство, той получава престижно образование във френския лицей в Цариград, а по-късно следва право в Женева и Париж. Будното момче не остава незабелязано от дейците на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМOРО) и става неин член на 16-годишна възраст, още като ученик в Цариград, и то по препоръка на самия Гоце Делчев. Съвсем логично, като българин от Македония, той се включва като доброволец в Балканската война, и то в Македоно-одринското опълчение. Преживява всички възторзи, трудности и жертви, включително началото на Втората балканска война. Тогава е извикан по спешност в София и командирован от правителството в състава на делегацията, върху която пада незавидната участ да търси мирен изход в Букурещ. Там участва в подготовката и подписването на примирието, последвано от злощастния Букурещки мирен договор. От този момент фактически започва дългата му дипломатическа кариера. Като български посланик в Румъния Симеон Радев остава до 1916 г. и от там заминава за Берн. Неблагоприятният за България ход на Първата световна война го кара да напусне дипломатическия си пост в Швейцария и да замине на фронта. Пребиваването му на фронта е кратко. През 1918 г. е включен в делегацията, която трябва да подпише Солунското примирие. От тази година насетне Симеон Радев се отдава изцяло на дипломатическата кариера. Последователно е пълномощен министър в Хага (1920-1921), Анкара (1923-1925), Вашингтон (1925-1933), Лондон (1935-1938) и Брюксел (1938-1940). Междувременно е и делегат в Обществото на народите в Женева. Негово дело е т. нар. Ангорски договор от 1925 г., уреждащ взаимоотношенията на България с Турция. След 9 септември 1944 г. Симеон Радев е сполетян от нелепата участ, която премазва най-изтъкнатите български интелектуалци, политици и дипломати. Той е уволнен от Външното министерство, като му е забранено да се занимава с политическа и обществена дейност.[1]
Като човек Симеон Радев е един свободен мъж, борещ се за съвършенство – той е масон. Симеон Радев е приет в Ложа „Светлина”, част от Великата масонска ложа на България през 20-те години на миналия век по настояването на Тодор Александров и близкия му приятел проф. Никола Милев. Участието в масонското движение разширява възможностите на Симеон Радев при контактите с чуждестранни дипломати и политически дейци за отстояването на българските национални интереси. През 1918 г. Симеон Радев и други български масони се обръщат към Великата ложа на Франция с писмо да обединят силите си и да бъде сложен край на войната. От тази му дейност в личния му архив има запазени документи за принадлежността му към Великата масонска ложа на България, кореспонденция, документи от участието му в международни масонски срещи, както и личната му зидарска престилка.
Като масон, Симеон Радев посвещава живота и делото си на духовното разгръщане на българското общество, освобождавайки го от оковите на робството и показващ му пътят към светлината. Всичко това той постига, защото той самият е свободен. Макар и роден през 1879 година в град Ресен, който по това време попада в границите на Османската империя по силата на Берлинския договор, Симеон Радев е заченат в онази другата, истинската, бленувана и мечтана до сетния му дъх,Санстефанска България. Вярвам, че именно това е и причината години преди да положи клетва пред Свещения закон, Пергела и Правия Ъгъл, да бъде посветен в революционното дело от Гоце Делчев и да се закълне пред евангелието, камата и револвера.
Всички тези биографични данни за Симеон Радев, които доказват фундаменталното значение на неговата фигура в хода на българската история, биха останали неразбрани и дори забравени, ако не бъде съзряна светлината, която струи от неговата душа.
В своята последна книга – „Ранни спомени”, още с предисловието, Симеон Радев ни допуска в сърцето си и обрисува с няколко думи своята богата душевност: Той пише: „В 1954 година бях много потиснат и като размишлявах как мога да освободя духа си от това угнетение, намерих, че най-доброто средство ще бъде да опиша спомените си от моите ранни младини, когато, ученик в Македония и Цариград, живеех с гордостта да казвам, че съм българин, и с радостта, че се уча. Направих това. Олекна ми. Книгата написана, оставих я настрана с надежда, че ще дойде ден да излезе на бял свят. Тоя ден дойде. Щастлив съм, че го дочаках.”.Само няколко дни след като книгата „Ранни спомени” е подписана за печат, Симеон Радев почива в София на 15 февруари 1967 година.
Но защо в последните си години Симеон Радев се връща именно към най-ранните си спомени? Защо му олеква, когато написва своята история и тази на народа си от онова време? Отговорът, разбира се, е риторичен.
Много се говори за необходимостта да познаваме историята и вярвам наистина, както научих преди години от баща си, че паметта е същината на живота, независимо от конюнктурата. Днес социалните различия са астрономически, няма и следа от дори относително социално равновесие. Защото упадъкът на морала всъщност предшества икономическия упадък. Добродетелите на дедите ни – трудолюбие, честност, вяра, съпричастие, стремеж и вярност сякаш изчезват, сякаш са забравени. Остава ни само един път за спасение и той е в огъня на миналото, защото от историята трябва да вземем огъня, а не пепелта[2]. Днес ние трябва да помним нашата история, да живеем с нея, но нашата, българска историческа енергия не е само в носталгията по миналото величие, а и в осъзнатата стойност на свободата и в стремежа към съвършенство, защото „Да живееш, значи да се бориш – робът за свободата, а свободният за съвършенството”. Именно това е и мисията на Симеон Радев, чрез своето безсмъртно дело, той оставя в историята и народната памет извървения от националните герои път към свободата, а след него и към съвършенството.
Връщайки се на думите на Симеон Радев от 1961 г. си зададох още един реторичен въпрос: Защо е бил потиснат Симеон Радев след всичко което е направил за България?
След 9 септември 1944 година, голяма част от тогавашните дипломати, намиращи се зад граница остават вън от България. От завърналите се, са оставени на работа само 20 души, в това число и Симеон Радев. Намерението на тогавашното ръководство е било те да бъдат използвани предвид новата международна обстановка, главно за подготовка на позициите на България на Парижката мирна конференция. Те участват действително съвестно. Най-полезен е бил именно Симеон Радев, но и други запознати дотогава с отношенията ни с балканските страни. Оценката за тях като професионалисти е била отлична. Симеон Радев е бил един от най-добрите ни „специалисти по Турция”. Веднага след подписването на Парижкия мирен договор през 1947 година са уволнени всички „ненужни дипломати”, включително и Симеон Радев.
През 1964 година на посещение в България идва (след дълго замразяване на отношенията) министърът на финансите на Турция. Взето е решение да се активизират българо-турските отношения. Изведнъж, обаче се оказва, че нашето министерство няма достатъчно подготвени специалисти. Освен това институционалната памет в значителна степен е загубена. Да се водят такива сложни разговори с опитна, пазеща традициите си дипломация като турската, е много трудна кауза. Взема се решение да потърсят помощта на бивши дипломати – запознати с материята. Задача почти неизпълнима. Знае се как са били те уволнени. Новите началници, няма как да влязат в контакт с тези, които са засегнати лично от тях. Тогава се решава да изпратят най-младия стажант-аташето в „Турска секция” – Стамат Стаматов, да ги намери и сондира мнението им, дали биха се съгласили да консултират министерството по поставените задачи. Никой не се отзовава. Освен Симеон Радев. Той посреща Стаматов изключително топло и вежливо. Симеон Радев се интересува за всичко. За атмосферата в министерството, за подробностите около предстоящите разговори. Накрая без да се замисля отговаря кратко: „Щом е за България – ще дойда!”.[3]
Последните думи на Симеон Радев преди смъртта му са: „Дадох ли нещо на България?”[4] – въпрос, който големият българин очевидно е задал на самия себе си. Едва ли това питане издава примирение и скромност пред лицето на смъртта, по-скоро в него е събрана цялата мъдрост, сила и красота на неговия живот и неговото дело. Мъдростта на опита и времето,силата да преглътне болката и утаилата се през годините горчивина и красотата в убежденията му, че е можел да направи още, и още за България… За целокупна България, за обединението на своя изстрадал български народ, за неговото трайно освобождение. Защото, както казва Симеон Радев: „Свободата е трайна не когато тя слиза до народите, а когато народите се издигат до нея.”
Делото на Симеон Радев съдържа достатъчно голям заряд от свобода и красота, за да бъде винаги близко на стремежите на обикновените хора, да бъде пленяващо, окрилящо, вдъхновяващо ги в обществените борби и да се предава от поколение на поколение. Крехката идея за свободата се оказва трайна и устойчива пред натиска на времето като нетленния камък.
Някъде във „Философията на историята” Хегел беше писал, че ако в историята на народите има прогрес, то е преди всичко прогрес в завоюването на свободата, в разширяването на нейната територия, защото на човешкия дух свободата е също така субстанциално присъща, както тежестта – на материята.
Тази велика мисъл никога не би трябвало да се забравя, тъй като единствено тя би могла да ни обясни защо народът ни е населил пантеона на националните си герои с борци за свобода, трагично загинали, понякога дори без да са могли да му дадат онова, към което са се стремили, а не с царете и управниците, които са дали материален просперитет. Именно защото свободата представлява висшата ценност, към която човечеството неизменно се стреми – която прави човека – човек и народа – народ[5].
И накрая, преди да завърша, се чувствам длъжен от името на целия български народ да кажа:
Благодаря ти, братко! Ти даде себе си за България. Ти гради през целия си живот. Ти даде мъдростта, силата и красотата на твоето дело. Ти показа на своя народ пътя към съвършенството. Поклон!
Хрониката – електронният вестник на ОВЛБ, януари 2020 г.
[1] Пламен Крайски (зам.-председател на Държавна агенция „Архиви”, 2009-2011 г.) и доц.д-р Пламен Павлов (ВТУ „Св.св. Кирил и Методий”). („Симеон Радев родолюбец и масон”)
[2] „Ние трябва да вземем от миналото огъня, а не пепелта.” (Жан Жорес)
[3] Симеон Радев: „Щом е за България – ще дойда!”
[4] Тези паметни думи на Симеон Радев са изписани и върху паметника му до НДК в София. (Ред. бел.)
[5] Виж „Левски и народът, който чака свободата на тепсия”.