Кодът за вселенските тайни е Божият образ в човека – неугасващата Светлина в него

 

Дискусия „От траките и богомилите към масонството” – Велинград ’2020”

 

 

Любчо Иванов, Стар почетен майстор на ложа „Розата на Тракия”– ориент Стара Загора

 

Първото, което искам да направя, е да благодаря на организаторите от пазарджишката съюзна ложа „Тракия” в ОВЛБ и за тазгодишното издание на традиционната Велинградска публична масонска дискусия. И най-вече затова, че след като споделих на няколко последователни годишни кръгли маси, вълнуващите моето национално масонско съзнание „траколожки” аспекти, а по време миналогодишното издание и пространния си градеж „Наш български дълг е да свържем смислено в единния път на космическото познание траките и богомилите с масонството”, то тазгодишното ни събиране обединява усилията ни за споделяне конкретно на нови знания, хипотези и идеи дефинитивно, точно в тази връзка, под недвусмисленото мотото „От траките и богомилите към масонството”. Като при това някои от нас идват днес тук с направени по-широки крачки в привличането на тази наша изследователска масонска кауза в науката, в спомагане издаването на книги, появата на публикации в масовите и масонските информационни средства, в привличането за съвместна работа на представители на науката, националните ни библиотечни институции, създаването, издаването и излъчването на книги, видеозаписи на лекции и т.н. А днес разбираемо очакваме да чуем и видим с любопитство до къде и как ще надникнем в темата, ще се придвижим ли още по-уверено напред в натрупването на познанията за историческите епохи, за човека живял по нашите земи поне преди 2 300 г. и след това, неговото духовно съзряване, което е хвърлило своя посветителски мост със Стрелата на времето, достигнала до наши дни и пътуваща към бъдещето.

В подробно изложените си тезиси преди година тук, подкрепени със ситуирането в съзнанието ни на коментирани общодостъпни факти, в контрапункт на английската и френска изследователски школи, се опитах да ви призова да се противопоставим на все по-усилващата се тяхна активност в отричането на приносната връзка на България и българското богомилство в зараждането и развитието на катарството. Споделяйки, заедно с другите участници във форума, надявам се тази връзка още по-осезателно и още по-аргументирано да ни убеди трайно, че траките и богомилите препредават на развиващата се човешка раса едно и също космическо познание. Да се осмелим да разкриваме все по-ясно духовните процеси и историческите извори, от който можем жадно да черпим знания и изследователско вдъхновение за по-нататъшното изясняване на практическата историческа и идейна връзка между мистериите на траките, учението на богомилите и катарите, трансформацията на идеите им в розенкройцерството, та до крайния многолик резултат в образа и съдържанието на съвременното масонство.

Разбира се, главните ментални преходи на човечеството са твърде сложни от взаимно проникващите през техните епохи многобройни учения, религии, философски школи и т.н. при безкрайните военни походи, преселения и мисионерски духовни пътешествия.

Така, че „българският” просветителски маршрут нито е толкова опростен, нито толкова лесно обясним, нито е съвсем чисто български. Изисква се добросъвестно опознаване на детайлите, доколкото човешката памет е съхранила за нас спомен за тях. В противен случай нашите усилия в краен смисъл, ще имат чисто патриотарски националистичен масонски дух. Т.е. ще бъдат тенденциозни, несъстоятелни и укорими. И доколкото в миналогодишното си изложение „свързах” звената на тази схема, не без оптимистична доза условност, то възнамерявам сега да се върна с малко повече внимание почти в началото на схемата и да продължа по-нататъшното си лично участие в тези форуми с фокусирането на вниманието ни върху взаимното идейно проникване и влияния на срещналите се на един исторически и географски терен главни мистични учения, движения, явления…

И доколкото на миналогодишните форуми успяхме да научим нови факти и трактовки за духовната връзка на преживяванията за познанието на Веселената от траките и богомилите, сега ще се опитам да събера една друга скромна и сравнително кратка аналитична връзка за епохата по нашите земи при появата, развитието и трансформацията на богомилството по европейския му път в изгрева на Ренесанса на Стария континент и Реформацията на Острова.

Краткото битуващо основно обобщение за богомилите е, че те са идейни последователи на учението на български свещеник, живял по време на царуването на цар Петър I (927–969), който днес и засега ни е известен като поп Богомил. За първи сведения за появата на богомилството се смятаха до скоро, а навярно и още днес, тези, които споменават за враждебното отношение на Цариградската патриаршия към него (Словото на Презвитер Козма „Срещу богомилите”.) и за окачествяването му като вредна за интересите на църквата и държавата  манихейска ерес [1], примесена с павликянство [2].

Съвременните учени характеризират богомилството като дуалистично, антифеодално и реформаторско народно движение, възникнало в лоното на българската църква през Х век и бързо разпространено в българските земи – Мизия, Тракия  и Македония, в бурните времена, предшестващи  византийското  нашествие. Като корените му като цялостно социално по съдържание и религиозно по форма движение трябва да се търсят непряко в учението на дуалистичния гностицизъм [3] и пряко в масовите депортации от Византия на арменци и сирийци, сред които има мнозина павликяни, в земите на Тракия и Македония.

Но е много важно да се знае, че учението на поп Богомил представлява едно връщане към скромното християнство на Иисус Христос, когато не е имало нито църква като официална институция с храмовете си, нито тежки църковни одежди. Това е връщане към практиката, когато Христос и неговите апостоли са седели на една маса и са живели скромно, дори бедно, а богомилската трапеза е наподобявала тази на Христос и неговите апостоли – обикновено хляб и зехтин. Именно тази велика идея за връщане към началното християнство по-късно възприема и протестантството. Според богомилите раждането, разпятието и възкресението на Исус Христос са привидни и затова отричат култа към Богородица и Кръста. Исус губи двубоя с Дявола, но ще дойде Второто пришествие, когато Дяволът ще бъде окончателно победен. Богомилското учение създава и своята апокрифна литература: Катарският требник, Тайната книга („Йоановото евангелие”) „Ходене на Богородица по мъките”, „Детство Исусово” и др. А много важен момент е и това, че в него влизат съставки от далечни култури и религии, например: зорастризъм, орфизъм, будизъм, гностицизъм, павликянство. За толкова широк културен кръг, който да е поставен под знака на Христос, можем с известни условности да говорим в нашето съвремие, единствено за масонството. Като в един такъв разговор приобщим и стремежа на масонството към ценните демократични и хуманни принципи на богомилството като отричането на войната и насилието, и стремежа към социално активен, природосъобразен и морален начин живот.

Но това са малко или много известни и отчитани влияния върху населението по нашите земи в епохата на богомилството, а в Западна Европа и света – по време на тяхното разпространение. Но нека се опитам максимално добросъвестно да ви внуша внимание и върху една друга твърде мощна и конкретна предпоставка с неясно докрай, но с вероятно силно взаимно двустранно проникване с богомилството при съдбовната им среща на кръстовището на духа, по българският древен път към съзряване на ценностите на масонството в човешката цивилизация.

В книгата „Пътеводител към изгубеният символ. Връзката между масоните и столицата на Съединените щати” под редакцията на Джон Уебър от Библиотека „История на тайните открития” (изд. „Бард, 2009 г., стр. 17) е публикувано съобщението „Произходът на суфистите” от автора на „Бялата богиня” Робърт Грейс с предупреждението, че повечето масони ще бъдат изненадани от тази версия за произхода на масонството:

Суфизмът (за него ще говорим подробно по-нататък – бел. авт.) е най-древното духовно масонство, чиито произход никога не е бил проследен и датиран. Самите суфисти не проявяват особен интерес към подобни проучвания и се задоволяват с това да посочат появата по техния начин на мислене в различни региони и периоди…

Всъщност самото масонство започнало като софистско общество. То достигнало до Англия по времето на крал Ателстан (924-939 г.) и било въведено в Шотландия в началото на ХIV век., маскирано като занаятчийска гилдия от рицарите тамплиери. Реформирането му в началото XVIII в. в Лондон от група протестантски учени, които погрешно взели сарацинските му термини за еврейски, объркало много оригиналните му традиции. Ричърд Бъртън, който е едновременно масон и суфист, отбелязва тясната връзка между двете общества, но не е бил достатъчно посветен в тях, за да осъзнае, че масоните са започнали като софистка група. Идрис Шах Сайед посочва, че масонството е метафора за „повторно морално повдигане” на духовния човек след преживян провал и че трите инструмента, които се показват в съвременните масонски ложи, символизират трите пози за молитвата „Буиз” или „Боаз” и „Соломон, синът Давидов”, които са почитани от масоните като създатели на Соломоновия храм в Ерусалим, както и техните наследници. Сред истинските им имена са Тубан Абдел Фаиз („Из”) и неговия „правнук” Мааруф, синът (ученикът) на Давид от Тай, чието тайно суфистко име било Соломон, защото бил „синът на Давид”…

На Балканите, включително и на територията на нашата Родина – днешна България, ислямът се появява още през 7 век (около два века, преди съзряването на богомилството), когато след първите византийско-арабски  войни много пленници са заселени на полуострова. А едва през 14–15 век получава широко разпространение, когато някъде е бил налаган насилствено, а има и случаи, в които е бил приеман доброволно, поради облекчената административно-данъчна система, предлагана от Османската империя. Твърди се, че представители на старите балкански аристократични фамилии са сред първите, възприели исляма.

Въпреки че в исляма не съществуват отделни изповедания с ясно очертана теоретична и институционална разлика, се е наложило разделянето му на две основни общности – сунити [4] и шиити [5], като всички други деления могат да бъдат отнесени към едната или другата група.

Но по-интересната група, към които отправяме днешното си внимание са т. нар. суфии или суфити, които са всъщност мистици. Те подобно на аскетите от другите религиозни школи, търсят центъра на познанието не във външното откровение, а във вътрешното преживяване. Думата „мистик”, която преминава в европейската литература от гръцката култова образност, е представена в трите основни езика на исляма – арабски, персийски и турски – чрез думата „суфи”. Но тя има специфична религиозна конотация [6] и употребата ѝ е ограничена в средите на мистиците, изповядващи ислямската вяра. Въпреки, че с течение на времето е възприела възвишеното съдържание на гръцкия термин – устни , запечатани от свещени тайнства, очи затворени в пророчески екстаз. Самата арабска дума е имала по-скромно значение, когато около 800 г. сл. Хр. влиза в обръщение. Въпреки, че произходът на думата дълго е спорен, защото повечето суфии откриват произхода ѝ в арабски корен, който носи значението „чистота”. В този смисъл „суфи” означава „чист от сърце”, но в края на краищата науката (Ньолдекс) убедително доказва, че думата произхожда от „суф” – „вълна” и се отнасяла първоначално за онези ислямски аскети, които подобно на християнските отшелници обличали груба вълнена дреха в знак на покаяние и отказ от мирската суета. А най-ранните суфии били всъщност по-скоро аскети и съзерцатели, отколкото мистици. С развитието на тяхното учение се появили мурджиите и най-накрая ашарите, схоластичните теолози на сунитския ислям в наши дни. Първите явни признаци от тяхното влияние в суфизма, днес науката открива в началото на IX в. сл. Хр. Суфиите не престанали да изнуряват плътта и да се гордеят с бедността, но започнали да гледат на аскетизма само като на пръв етап на едно дълго пътуване, като предварителна подготовка на духовен живот, по-пълноценен от този, който може да преживее обикновения аскет.

До интереса по темата „богомилство – суфизъм” се стигна естествено, по време на работата по развитието на позицията на миналогодишното ми изложение пред Велинградската кръгла маса: За да разберем по-пълно свободното масонство, трябва да проучим първоначалните духовни учения, с които то е свързано. Едно от тези духовни учения е това на манихейството, основано около третото столетие в източната част на Мала Азия.

Още повече, че се оказа, че тази връзка на богомилите, със суфиите, е популярна не само сред научните среди, но и сред много приятели и дори последователи на богомилската идея у нас.

При търсенията на „неутрална” информация за същността на суфизма и неговите последователи в исторически аспект, полезна за усилията се оказа книгата „Мистиците на исляма. Пътят на суфиите” от Рейнълд Никълсън, един от най-големите познавачи на ислямския мистицизъм през ХХ век. Но пропускаме повечето от историята за зараждането на суфизма, тъй като конкретният ни интерес е съсредоточен към неговата развита същност при разпространението му на Балканския полуостров и по нашите земи, ние посочваме онова, което авторът на книгата подчертава за неговата същност:

Според напредналите в мистицизма суфии усмиряването на душата е морално преобразяване на вътрешния човек. Когато казват „Умрете преди да умрете”[7], те имат предвид, че по низшия аз на човека може да бъде напълно заличен, а че може и той и трябва да бъде пречистен от своите качества, които са изцяло лоши. Тези качества – невежество, гордост, завист, недоброжелателност и други биват унищожени и заменени с противоположните им качества, когато волята е подчинена на Бога и мисълта е съсредоточена върху Него. Следователно, „смъртта на аза” е всъщност преминаване към „живот в Бога”.

Какво чуваме? – Едни звучащи твърде богомилски, но и твърде съвременно за древния ни масонски занаят, съвършени аспекти на доктрината на суфизма.

Единно в същността си е и мнението на веригата от наши научни и творчески корифеи в областта на изучаването на богомилството – акад. Йордан Иванов (1872-1947), неговият верен студент – писателят Стефан Гечев (1911-2000), техният съмишленик проф. Георги Василев – преподавател в Университета по библиотекознание и информационни технологии (починал 2017 г.) и др., че са две основните зони в България, където се смята, че е възникнало богомилството. Едната е в Родопите, срещу Пловдив, и в самия град, където то прави връзка с павликянството. Павликянството е негов предшественик, от което богомилите възприемат много неща. А павликянството е арменско учение, както вече припомнихме, чиято идея също е за връщане към първоначалната, чиста Христова община, така че Пловдивско е едно от доказаните места. Друго място например е около София, тогава Сердика, където е имало богомилски общини. В нашата страна има много селища, предимно села, но и градове, които са свързани с идеята за присъствието на богомилите: село Богомил в подножието на Сакар планина, Хасковско; с. Богомилци в Разградско; с. Богомилово, вече квартал на Стара Загора; град Павликени; с. Горно Павликени, Ловешко; селата Благослов и Йеремия в Кюстендилско и други. Също такова е имало и около Велико Търново. За това сочат съборите срещу богомилите при управлението на Борил през 1211 г, а също и съборът от 1360 година, воден от Теодосий Търновски.

Богомилството се заражда в исторически момент, когато суфизмът вече се е зародил в своите първични аскетични форми в Източна Мала Азия. И когато той идва развит на Балканите, при присъстващите вече по нашите земи представители на исляма, няма как да се подмине връзката му със солидното присъствие на павликянството, предшественика на богомилството. Въпреки, че първичните съвременни асоциации за тези две учения, явно присъстващи в различни степени на влияние по родните земи на богомилството, са антагонистични, то в този период все още са живи заветите на пророците, върху които се изграждат различните религии. А като морален коректив срещу етичните им отклонения от толерантните към друговерците завети на пророците в религиозната практика, се раждат и мистичните ереси. Като, че ли в потвърждение на това тук е мястото да спомена за едно появило се, разпространявано и претендиращо за достоверност факсимиле на оригинал на уникален Указ (Ахтинаме) на Пророка Мохамед за правата на монасите от Синайския манастир „Света Екатерина” през 20-те години на VII век, подпечатан с изображението на дясната длан на Пророка и съхраняващ се в Истанбул, в което се завещава:

В името на Аллах Всемилостивия и Всемилосърдния!

Този Указ, написан по заповед на Мохамед, син на Абдула, Пророк на Аллах, Предупредителят и носителят на Благата вест, за да не търсят оправдание идващите след нас.

Заповядах да съставят този документ за християните на Изтока и на Запада, за тези, които живеят наблизо и за жителите на далечните земи, за християните, живеещи днес и за тези, които идват след тях, за християните известни ни лично и за тези, които не знаем..

Всеки мюсюлманин, пристъпващ и нарушаващ този указ, ще бъде смятан за пристъпил Божия завет и съгрешил против Божия обет и с такива деяния ще си навлече гнева на Аллах, независимо дали е владетел или простолюдие.

С това обещавам на всеки монах или странник, търсещ нашата помощ в горите, в пустините или в населени места, или в местата за поклонение към Бога, че враговете му ще бъдат прогонени от мен, от моите приятели и помощници от моето семейство и от всеки, който обяви, че ме следва, и ние навсякъде им обещаваме своята защита, понеже те са всъщност част от моя завет с Аллах.

И ще пазя всички, които са ми поверени от всякакви гонения, притеснения или преследвания от техните врагове в замяна на половината данък, който те са се съгласили да плащат. Ако ли те предпочетат да защитят себе си и своята собственост сами, те притежават това право, и по отношение на това право никой да не ги принуждава против волята им. Нито един епископ да не се гони от епархията си, нито един монах от своята обител, нито един свещеник от храма, и нито един поклонник да не среща препятствие по пътя на своето поклонение. Нито една от църквите и други християнски храмове да не се подлагат на разорение или унищожение. Нито един камък от църковна сграда да не се използва за строеж на дом или джамия, и всеки мюсюлманин, престъпил тази заповед, да се смята за отстъпил от Бога и Неговия Пророк .

Епископите и монасите не подлежат на облагане с данък, ако живеят в горите или по реките, на Запад или Изток, на Север или Юг. В това аз давам честната си дума. Отсега те живеят под защитата на моето завещание и завет, и се ползват с всякаква защита от всички притеснения…

…Никой да не пристъпва указанията на този документ отсега, та до Съдния ден.

Мохамед, вестител на Аллах.

В публикация на Христо Буковски в bukovski.blog.bg, се припомня, че през 998 г. на път за Драва цар Самуил присъединил Далмация и областта на Босна и Херцеговина към България. До 1019 г., докато била под български контрол, в Босна усвоили богомилското учение, а след присъединяването на България към Източната римска империя, там, за да избегнат тиранията на Константинополската патриаршия или на Ватикана, българското богомилско учение станало официално за Босненската църква.

Но натискът от Ватикана бил огромен, знаем и от други исторически източници. След десетилетия на отхвърляне, католическите емисари превзели областта. А папската власт, хич не си поплювала. Нейните слуги убивали посветените в „българската ерес”, папската инквизиция безпощадно ги изгаряла. Но не само затова хората там приели исляма, когато областта била завладяна от мюсюлманите. Като авангард на ходжите, първо са проникнали дервишите. Дервиш или дарвиш (на арабски и персийски) буквално означава „който ходи от врата на врата“. Като и богомилите (които били наричани и „торбеши”, защото винаги носели със себе си книга), дервишите също обикаляли с торби преметнати през рамо. Дервишите просели, но им било забранено да го правят за себе си и с това целели да смирят гордостта и самолюбието си, а изпросеното дарявали на други бедняци. Те вярвали, че като се унижават при просенето и се отричали от изпросеното материално, ще се сближат с духовното. Те скитали, за да се освобождават от зависимостите към телесните си потребности, емоционалните си привързаности и пристрастяването към удобствата. Смайвали хората със своите чудеса като показвали как духът им владее материята и дори когато си причинявали сами рани, те моментално зараствали.  Знаели и умеели всичко, но като посветени в древни знания суфии, те се подчинявали на повелята да мълчат за тайните.

Като посветените ни предци сред траките, и суфиите изповядвали единствеността на Бога и единността Му с всичко съществуващо. Те споделяли идеите за равновесието между външните и вътрешните форми на живот, на макрокосмоса и микрокосмоса, за усъвършенстването на човека, за разбирането и за любовта. И суфи е начин на живот, истинен път (тарика), непрекъсната верига на духовна традиция на просветляване и единение с Бога, която има свои форми на проявяване чрез феноменалната, исторически установена религия. За суфия е неотменно разбирането, че той е причастен към вътрешната истина на всички религии, а ислямът се приема като феноменалната среда, завещана от Пророка Мохамед, която дава възможност за най-пълно и автентично изявяване на толерантната същина на суфизма.

Пътят на суфия следва да доведе до проникване в същината на единия Бог. За битието на Бога можем да знаем само това, че то е създаващо битие, Божие действие, различно и дори обособено от непостижимата Божия същност. Ал-Кубра разработил възгледа за десет принципа, или десет необходими компонента, степени на мистичния път, между които са покаянието, уповаване на Бога, самоограничение до най-необходимото, усамотение,  постоянно припомняне на Бога,  съзерцателност, търпеливост, която включва и пълно неприемане на джихад като военни действия,  пълно съсредоточаване върху Бога, върху пророка, върху стихове на Корана и т.н.

Това бил познат път и за мистиците, посветени в българското богомилско учение. И от тракийския му корен те знаели, че по време на мистичното възхождане на адепта[8] може да се явява неговият отвъден двойник, който суфиите наричат „шахид ал-гайб”. По същество той е Посветеният в Отвъдното и затова е надеждният наставник на посветеният.

Централен момент в практиката на суфиите е припомнянето на Божието име като начин адептът да поддържа постоянно активна паметта си за Бога, за да приеме в екстаз всеприсъствието Му, и като средство на възхождане, етап от подготовката на човека да приеме всецяло Бога. Но и при нашите посветени предци не е било по-различно.

Когато нашите „квазижреци” нестинарите „поемат тежестта на Бога в себе си”, те се впускат в своя огнен танц. Не устояват и дервишите – те се въртят в магичната си „сема”.

Както е добре известно родоначалник на дервишкия ритуал е Мевляна Джалал ад-Дин Мухаммад Руми (1207- 1273), роден на 30 септември 1207 г. в град Балх. А „Балх” се наричат всички градове, които българите са основавали по своя път, а неговият е останал в днешен Афганистан. Руми бил осенен за танца докато безпомощно страдал по убийството от учениците му на неговия духовен наставник – странстващия дервиш и суфист Шамс-е Тебриз-и (Шамс от Тебриз). Съкрушеният от скръб Руми, започнал да се върти в джамията около колоната, която в смазващата си самота бил обгърнал, и така в унес, започнал да реди своите първи стихове…   Впоследствие от това въртене в осъзнатата мъка на земното битие произлязъл церемониалният танц „сема” на общността край Руми. Като отмятат черните наметала на физическата си същност, те се завъртат в бели роби,  които са техните савани, а масивните им високи шапки („сикке”) символизират надгробните им плочи. Този танц помагал на дервиша да осъзнае и открие собствената си духовна същност и да възвиси човешкия си дух до единение с Бога. Въртенето му символизира въртенето на Вселената и всичко в нея като мислиш, чувстваш и вършиш e да се потопиш в светлината и любовта на Всевишния и да се стопиш в Божествената любов. По време на „сема” дервишът мисли единствено за Всевишния като следва заръката: И споменавайте Ме, за да ви споменавам и Аз, и благодарете Ми, и не Ме отхвърляйте.  Обредът последователно въплъщава пътя на посветения „към Бога”, „заедно с Бога”, „в Бога” и „връщането от Бога към човечеството”, за да прозре единството с Всевишния и да благодари за него.

Затова стиховете на Руми са достигнали до нас като призив за всеобща духовност, независимо от потеклото и религията на хората. Но освен, Мевляна Руми, в суфистката литература се помнят с високо признание и произведенията на Иби Араби и Сухрауарди, които разработват ученията за мистичния път, озарението и пребиваването в бога, а най-издигнатите от тях в духовната йерархия са опит – този на съвършения човек.

През вековете и дервишите често са били обект на гонения от страна на държавната власт в мюсюлманските държави, защото отклонявали хората от традиционния ислям. Те често намирали подслон в днешните български земи, водени от именити посветени суфии като шейх Бедредин Сивами в Добруджа, шейх Хасан Демир баба в Лудогорието, светецът Бали ефенди край София и редица други. Те ратували за близост на хората, независимо от религията, която опитвала да се наложи над тях, и с това спечелили богомилите, напатили си ужасно от Църквата, защото и те имали подобни мистични практики и също водели аскетичен начин на живот.

Според Хазрат Инаят Хан (сред най-известните представители на суфизма, основател на Международно суфи движение) схващането, че учението на дервишите принадлежи строго и само към мюсюлманската религия, не е точно, споделя Христо Буковски. Защото както сам твърди Хазрат Инаят Хан , суфизмът е възникнал в Египет като разклонение на древната египетска мистична школа и от там се е разпространил по света.

Но това твърди в „Богомили – тайните на тяхното тайнство” и Магдалена Атанасова за същността на древната традиция, която задвижва развитието на нашето българско учение, създало богомилския танц на посвещението, навярно около 300 години преди великия поет Руми от въздигнатия от българите град „Балх” да създаде дервишкия церемониален танц „сема”:

Богомилите са носители на древна езотерична традиция, която води началото си от Хермес Трисмегист в Древен Египет, и изграждат космогонията си върху седемте херметични принципа в синтез с християнските мистерии, които са общовалидни за целия Космос. Те първи достигат до схващането за хелиоцентричната структура на космоса. Почитат и се прекланят пред жизнената сила на Слънцето, позната като прана..

А колкото до посветителския танц на богомилите, Христо Буковски смята, че той е реплика на русалийския танц, продължение на колабрисмуса на древните траки, свързано с хорото за умрелите, което се играе в Западна България. Това Христо Буковски документира в множество пътувания, като го съобщава само 10 дни преди да го намерят изобразен на колоните на храмовете на Хор и Озирис в Египет. С изключение на Египет, навсякъде, където е срещано изображението, е написано, че това е онзи магичен танц – лаколач. Това изображение присъства на много места – Барселона, манастирът Монсерат, Босна и Херцеговина, и у нас – на паметниците като черквата в с. Извор, в Преславския манастир и др. А задълбочавайки разчитането на „Деянията на Йоан”, се вижда много точно, че е описано точно този танц, на който Исус е научил своите ученици, а той стои в средата по време на Тайната вечеря. Време е да се разбере, настоява във връзка с това Христо Буковски, че тайната вечеря не е когато Юда е набелязан като предател, а когато учениците виждат Бога, извършва се тяхното посвещение и то точно чрез този танц. Става въпрос за едно древно посветителско тайнство, което се е разпространило в последствие по света.

През януари 2015 г. в БАН бе експонирана изложбата „Средновековни предшественици на реформацията в Европа: богомили, патарени, катари, лоларди”, за която един от нейните автори проф. д.ф.н. Георги Василев, сподели приживе:

Изложбата представлява паневропейското влияние на богомилството, за което се знае като нещо далечно, но в нея то е представено в детайли. Посетителите могат да разберат какво от богомилството е прониквало във всяка отделна страна, какви образи и следи е оставило то. Част от фактите на изложбата, както и нейната трета част, „Панорама на богомилски и апокрифни образи в английската култура XII-XIX век“, са включени в книгата ми „Българската „ерес” и английската Реформация (богомило-катарски влияния върху Уиклиф, Лангланд, Тиндейл, Милтън и Блейк). Изложбата е представена в 52 постера с обяснителни текстове. Най-ценното обаче са изображенията, свързани с богомилското влияние. Една от изненадите например е в Англия, където се оказва, че е проникнал образ на Христос Орач, който e от българския апокриф „Повест за кръстното дърво” от 10 век. Той е включен в поредица от керамични плочки от 14 век от вече несъществуващата църква в Тринг, недалеч от Лондон. Не се допускаше дори, че богомилството е имало влияние в Англия, но ето там се появява именно образът на Христос Орач. И то не само това, а се създава и една цяла иконография сред английските средновековни дисиденти – лолардите. Те не могат да бъдат наречени еретици, те са ранни реформатори. Иконографията представлява Христос, като земеделец, който е целият в рани, а над главата си носи ореол от земеделски инструменти. Лолардите са го виждали като техен брат в тежката им участ на свръх експлоатирани селяни, защото в средните векове няма по-нещастен човек от селянина. Всички са го възсядали и са използвали труда му – местният феодал, кралят, църквата. Този образ на Христос Орач е едно забележително проникване на българското влияние в английската средновековна култура. Той се повтаря и в голяма средновековна поема в Англия от 14 век на Уилям Лангланд – „Видението на Петър Орача“.

Налага се да се върнем към началото при краткото ни представяне на богомилството, за да го допълним сравнително по-пълно с един от известните родни факти за внасянето на древноегипетските езотерични идеи на Балканите. Защото тук са се развивали някога културните традиции и мистерии на древните траки, които са простирали своето присъствие и духовно влияние, непосредствено до границите на прякото влияние на египетската древна езотерична традиция в Мала Азия и явно взаимно са си влияли.

В основата на богомилството и вярата му в Христос и християнството, стои Венеамин, по-малкият син на цар Симеон, известен още като Боян Мага. Когато баща му умира, на престола сяда брат му Петър, а Вениамин отива да учи в Константинопол, където завършва Магнаурската школа. Има сведения, че там е бил приет в тайна египетска школа за посветени, където е въведен в древните познания по космогония, езотерика, религия, философия, лечителство. Когато се връща в България, основава духовна школа.

Учението му е универсално, за цялото човечество, защото е синтез на всички езотерични пътища, водещи към Бога.

Като начало на зараждането на богомилството е приета 928 г. Тогава в Преслав от ръката на египетските учители са ръкоположени неговите първи апостоли. В ранг епископ са издигнати няколко човека сред тях е и епископ Йеремия, когото историята ни познава като поп    Богомил, разпространител на богомилското учение. С нарастването броя на привържениците на богомилското учение името богомили започва да се утвърждава все повече. Това име се налага главно поради обстоятелството, че поп Богомил е първият проповедник на новото учение, а същевременно и поради убеждението на неговите последователи, че те са най-близки и мили на Бога. Така названието богомили се затвърдява трайно и се запазва през вековете.[9]

А ако се обединим около горното твърдение на Маргарита Атанасова, нека възприемем и нейната „богомилска” обосновка за „някои прилики с масонството”:

В началото на своите служби богомилите четат уводния текст от Евангелието на Йоан: В началото бе Словото… След завършване на богослужението вярващите се сбогуват, като се целуват помежду си. Помежду си се наричат братя и сестри и се поздравяват с думите: Словото на живота да опазим! Имат четири основни ритуала: общи молитвени събрания, приемане на слушатели в степен вярващи, посвещаване на вярващи в степен съвършени и взаимна изповед на членовете на братството. Върху главата на кандидата поставят Евангелието от св. Йоан и прочитат част от него. Корените на богомилския светоглед трябва да се търсят в Евангелията. Особеното им предпочитание към Евангелието на Йоан може да се обясни с разбирането, че именно то съдържа езотеричната страна на Христовото учение. От Катарския требник, друг автентичен документален източник, става ясно, че богомилите си служат в своите проповеди с редица книги, сред които и приписваната на цар Соломон книга „Еклесиаст”.

И преди да направим изводите и предположенията си на базата на тази дълга и сложна историческа „балканска” разходка, съвременните твърдения и споделените мнения, то нека отново си припомним къде в края на краищата се разпространява богомилството, извън изстраданата си апостолски първична Христова любов в родното си огнище:

Богомилството се разпростира в цяла Европа, като неговото разпространение започва от България през Сърбия и Македония. Сърбите проявяват много голяма жестокост към богомилите, Жупан Стефан Неманя, тогавашен средновековен княз на държавата им Рашка, организира един събор срещу тях във втората половина на XII век. На него те са осъдени и са им наложени най-жестоки наказания. Някои от тях са горени, убивани. От сръбските земи те отиват в местните македонски земи, но се укрепват много стабилно в Босна, където успяват да основат самостоятелна църква. Тя е единствената богомилска църква в света, която съществува до 15 век, когато Босна е завладяна от турците и се ислямизира. От България и Босна богомилството се разпространява в Северна Италия, също и в Южна Франция. Тамошните разклонения на богомилите се наричат катари, албигойци или бугри (т.е. българи – така звучи народностното име българи на старофренски). Именно във френските земи се създава една великолепна цивилизация – катарската, която по това време е била най-развитата част на Европа. След това богомилите преминават в Германия, във Фландрия и стигат чак до Англия… Богомилството представлява едно освобождаване на християнството от догмата. Всеки човек има право да общува със Светите писания. Не е необходимо да се кланя на поп или на епископ, той може сам да чете Новия завет, да го коментира със своите близки, със съвършените богомилски водачи, докато църквата вече е силно догматизирана и тя налага власт в християнството. Това една твърда власт, според която трябва да се поклониш и подчиниш на попа, да платиш данък. Още по-твърдо е отношението на църквата в Западна Европа, където разпространението на Библията е било само на латински език. Народите на Западна Европа, които вече са говорили новите си езици – старофренски, староиталиански, средноанглийски и т.н, не са могли по този начин да се запознаят пълноценно с действителния текст на Библията, защото тя е съществувала само на латински език. Именно това освобождение на вярата от диктата на официалните църкви е привличало хората.[10].

След прогонването на богомилите от България най-благоприятна почва за развитие на своето учение те получават в Бавария, там се сформират и започват работа около 40 центъра. По-късно, през ХIV век, Европа е изпълнена с мистични движения, водещи началото си от един и същ извор – богомилското учение. В този век Християн Розенкройц основава мистичното братство на розенкройцерите. Приема се, че Орденът на Розенкройцерите е създаден въз основа на богомилството. Розенкройцерите са прониквали във всички области на живота и навсякъде са внасяли нови идеи, творчески импулси. Християн Розенкройц поставя началото на една нова епоха в културата на западния свят, неговите идеи са непресъхващ духовен извор за Европа и в наши дни. А масонството възкръсва с огъня на този дух в своя съвременен вид.

След логиката на тази вълнуваща историческа съпоставка, което съпреживяхме заедно, имам смелостта да взема повод от съобщението „Произходът на суфистите” от автора на „Бялата богиня” Робърт Грейс в книгата „Пътеводител към изгубеният символ. Връзката между масоните и столицата на Съединените щати” и ако позволите да го репликираме, че не бяхме изненадани от категоричното му съобщение, че суфизмът е най-древното духовно масонство, а от хипотезата, която роди направеното усилие да надникнем с богомилски очи в лансираната версия за произхода на масонството. Тя бе предизвикана в дръзкия хипотетичен отговор на въпроса, родил се в края на краищата: защо самите суфисти не проявяват особен интерес към подобни проучвания и се задоволяват само с това да посочат появата на техния начин на мислене в различни региони и периоди? А не е ли защото те знаят по-пълния отговор и може ли той да бъде:

В развития суфизъм има влияние и най-голямото мистично учение, развило се през Средновековието на Балканите – богомилството!

И тогава можем ли да си помислим, че в самотното „суфитско” внушение със съобщението за „най-старото духовно масонство” на Робърт Грейс, не става въпрос само за слабо познаване на съзряването и въздигането на мистичните еретични процеси и тяхното взаимно проникване и влияние на Балканите и в Източна Мала Азия? А за смесване и волна, или неволна подмяна на главната роля на богомилството, заедно със съществуващата роля и на зрелия суфизъм, и идеите му като предходници на част от съдържанието на мистичните преживявания в съвременното масонство, наметнато с езотеричния хитон[11] на древните мистични и библейски епоси, между които и този на орфизма.

Белите страници на този исторически период са факт, но с повече наследствена тракийско-богомилска любов, пред нас се разкриват непрекъснато нови картини на българското общочовешко учение, което не само прониква в умовете и сърцата на средновековните хора, но и оставя дълбок отпечатък върху бъдещото развитие на историята. Световната мисия на богомилите се свързва с обединяването на човечеството и с духовните ценности на траките в една голяма общност на любовта, чиято съвременна колективна еманация на световните мистични школи и езотериката е масонството. Затова нито за миг не трябва да забравяме основния масонски смисъл в това, че „най-същественото и най-ценното в богомилските разбирания за човека и Бога е, че кодът за вселенските тайни е Божият образ в човека – неугасващата Светлина в него.

 

8 февруари 2020 г.

 

 

[1] Манихейството е универсална дуалистична религия, съществувала до Средновековието. Значимостта ѝ за историята на България е, че оказва влияние на арменските павликяни, които на свой ред са сред източниците на богомилството — известна средновековна гностическа ерес, възникнала в югоизточните Балкани. Повечето оригинални произведения на основателя на манихейството Мани са изгубени. (Бел. авт.)

[2] Павликянството е религиозно движение, появило се през VII век в Голяма Армения и Горна Месопотамия, в контактната зона между Източната Римска империя и Арабския халифат. За негов създател се смята Константин Мананали, създал първата арменска павликянска общност около 660 година. Въпреки гоненията, движението укрепва позициите си сред широки кръгове от населението и достига апогея си през 844 г. с основаването на Павликянската държава  с център Тефрике – днешен Дивриги в област Сивас, Турция. Павликяните са превъзходни бойци и с арабските си съюзници представляват опасност на източните граници на Византия. Те завладяват територията от град Ефес (50 км южно от град Измир) до град Никомедия (в близост до Цариград). Василий I успява да сломи съпротивата на павликяните и през 871 г. превзима Тефрике. [5] Оцелелите павликяни бягат в Армения и Сирия. През 970 г. павликяните от Сирия са депортирани на Балканите, както и други павликяни преди това през 747 г., 755 г., 778 г. и 872 г. (Бел. авт.)

[3] Гностицизъм – знание, познание, наука, отнася се до разнообразно, синкретично религиозно движение (съчетание на различни, често привидно противоречиви мисловни, идейни течения или вярвания, съществуващи паралелно). (Бел. авт.)

[4] Сунитите са най-многобройната група в исляма и смятат себе си за носители на неговата автентична традиция. Основно, сунитите смятат, че на този етап връзката („откровението“) между Бога и човечеството се изчерпва с проповедта на Мохамед и текстовете на Корана, чиито предписания сунитите вярно следват. (Бел. авт. )

[5] Шиитите също смятат себе си за потомци на автентичното предание, но възлизащо към зетя Али на пророка Мохамед. За шиитите потомците на Али са носители на истинското предание и са по-достоверни от тълкуванията на сунитските теолози. Най-многобройни са шиитите в Иран, Ирак и Азербайджан. (Бел. авт. )

[6] Конотацията е идеята или усещането, което една дума или фраза пораждат и което допълва буквалното и значение. (Бел. авт.)

[7] Предание хадис на Пророка Мухаммад (Мохамед). (Бел. авт.)

[8] Адепт – посветен последовател на някое учение.. (Бел. авт.)

[9] „Богомили – тайни на тайнството им”, Магдалена Атанасова. (Бел. авт.)

[10] „Проф. Георги Василев: Богомилите в България не са унищожени, в страната ни има жив пренос на техните идеи”, интервю на Ива Сапунджиева, Информационна агенция „фокус”, 25 януари 2015. (Бел. авт.)

[11] Хитонът  е най-употребяваната дреха през архаичния период и класическата античност. Това е вид туника, представляваща нещо като чувал без дъно или плащ от лека материя, който се закопчава на едното или двете рамена. Изработва се обикновено от вълна или лен. (Бел. авт. )