.

Между комфорта на обичая и болката от промяната

 

Протагор (486 – 411 г. пр.н.л.) е имал смелостта или безумието (или безумната смелост) да огласи пред света, в който е живеел, следната мисъл:

„Човекът е мярка на всички неща – на съществуващите, че съществуват, и на несъществуващите, че не съществуват.“

Илия Кожухаров, Главен редактор на „Зидарски преглед“

С тези думи, след като е въздигнал човека до положението му на мерило за всички неща от света на нещата, а в същото време хората и преди хилядолетия се различавали помежду си, той практически е зачеркнал всяко предположение за съществуването на каквато и да било обективна истина. Нещо повече – бихме могли да продължим по траекторията на мисълта му – доколкото и отделният човек вчера е бил един, днес – друг, а утре вероятно ще е трети и четвърти, то с трупането на годините дори и за същество, което носи едно и също име, истините биха се оказали непрекъснато променящи се.

Освен че Протагор е дарил човека с правото да бъде съдник за всички неща – дали съзнателно, или по невнимание – той фактически е отнел идентичното кардинално право на всички съвременни нему обитатели на Олимп, както и на властващите из някои водни и подземни пространства. Със същия замах е сторил същото и по отношение на всички техни предшественици и следовници из целия свят. А това вече е било сериозно прегрешение. Впрочем, дори и въпросното съдно право да е било мислено като някаква форма на безобидно съвместяване с божественото, подобни теоретични хипотези вероятно са били удостоявани от мнозина с порядъчна доза гняв.

Вековете, които настават в Европа след края на гръко-римската античност, ще донесат неистовия стремеж да бъдат налагани абсолютни истини. Понякога към тяхното обозначение ще се прикрепва декоративното прилагателно „вечни“. Дори и днес, ако внимателно се вслушваме в думите, които се говорят или печатат, не можем да не забележим високите вълни на подобни внушения. А както се знае, мнозина са били екзекутирани или милостиво изпращани в заточение, когато са се осмелявали да огласят някакво свое несъгласие с една или друга „непреходна правда“ – особено тогава, когато тя вече е била придружена от съответно изнамерено „непреходно доказателство“.

След столетия ще се роди терминът „консерватизъм“. С него ще бъде търсена възможността да се обозначава всеки набор от „безсмъртни истини“, за които дълго време се е настоявало, че образуват фундамента на всяка задължителна за човешкото общество неизменност. Едно твърдение на проф. Ноел О’Съливан в „Енциклопедия на политическата мисъл ‘Блекуел’ (София, 1997), посветено на консерватизма, излъчва подобна претенция:

„Злото и страданието са неделима част от съществуванието и следователно мъдростта не се състои в мащабни утопични планове за изкореняването им, а в по-скромни мерки, за да се обуздае и намали тяхното въздействие.“

Осъждан или приеман с акламации, представян като световно идейно течение или обвързван с национални особености, консерватизмът е излъчвал неизменно духа на споменатата аспирация: да е носител на онези дадености за човека и света, които са открити, огласени и (по възможност) разпоредени за константно приложение. Въпреки това, далеч не изолирано едно обвинение към него е бивало формулирано така (пак там):

„Консерватизмът много често е отхвърлян от критиците си като повече или по-малко явен опит от страна на ‘имащите’ да защитят привилегированата си позиция спрямо ‘нямащите’.“

Дори подобна мисъл да бъде спонтанно поставена под съмнение, внимателното вглеждане в нейните думи би подсказало повод за много по-дълбок размисъл, отколкото може да се предположи изначално.

Един аналог, взет като пример, би бил полезен.

В глава VІ от Евангелието на Матей, в стихове 9-13, се съдържа текстът на християнската молитва, вложен като повеля, идваща от Христос:

„А молете се тъй: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята; насъщния ни хляб дай ни днес; и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си; и не въведи нас в изкушение, но избави ни от лукавия; защото Твое е царството, и силата, и славата вовеки. Амин.“

Такъв е считаният и днес за каноничен превод в България, според изданието на Библията от 1925 г., осъществено от Светия синод на Българската православна църква. Несъмнено, тези думи са били произнасяни през вековете милиони пъти. Напълно възможно е изречението:

и не въведи нас в изкушение…“,

да е предизвиквало понякога смут. Но в повечето случаи безмълвието е оставало единствената реакция.

Шестте цитирани думи са били произнасяни на гръцки, латински, руски, немски, английски и на кои ли още не езици:

„kαι μη μας φέρεις σε πειρασμό…“, „et ne inducas nos in tentationem…“, „и не введи нас во искушение…“, „und führe uns nicht in Versuchung…“, „and lead us not into temptation…“.

При това, те винаги са били предшествани от едно и също обръщение:

„Πατέρα μας“, „Pater noster“, „Отче наш“, „Unser Vater“, „Our Father“.

На всички езици това обръщение е представлявало граматическият подлог, този, към когото – оказва се – и съдържателно, и чисто лингвистично е бивала отправяна молбата да „не ни въвежда в заблуждение“. Но в такъв случай, по същата необходимост следва, че онзи, който се моли, допуска възможността за заблуда свише.

В средата на 2019 г. една новина обходи света, като медийно тя стоеше под заглавия от рода на:

Въпреки конфронтацията, папа Франциск одобрява промяна в молитвата към Господ.“

Случаят заслужава сериозно внимание, което – дори тогава, когато се засягат богословски аргументи – би било полезно да се мисли в ареала на широк кръг от конфронтации между най-общи понятия: традиция срещу новаторство, догма срещу аргумент, парадокс срещу логика, подчинение срещу възражение, символизъм срещу реализъм, заповед срещу дискусия, фанатизъм срещу свободно мнение, интерпретация срещу доказателство, йерархия срещу равнопоставеност, вяра срещу знание, принудително колективно единство (равнозначно на „колективна психоза“, според Николай Бердяев) срещу право на личен избор. В подобна проблемна среда всяка конкретика е само частно проявление и декорация на фундаментални цивилизационни ценности и ориентири. В този смисъл, когато се разсъждава върху въпросното решение за промяна в хилядолетния молитвен текст, аналогията препраща всяко интелигентно съзнание към множество други подобни примери – от всички сфери на човешкото съжителство.

В конкретния случай такова съзнание неминуемо ще зададе въпроса:

Коректно ли е срещу папското предложение за замяна на фразата „не ни въвеждай в изкушение“ с „не позволявай да изпадаме в изкушение“, да се издига аргумент от рода на:

„Папа Франциск си е създал навика да казва неща, които хвърлят хората в объркване и това е едно от тях“?

Или друг въпрос:

В едно и също аргументационно пространство ли стои съобщението на Светия престол за „16-годишни изследвания на експерти“, които са открили „грешка в настоящия превод“ от „теологична, пастирска и стилистична гледна точка“, и публикация, в която се заявява:

„Това е Господната молитва. Тя не е и никога не е била молитвата на папата. Ние имаме самите думи на Иисус в Новия Завет – именно тези думи, които папата предлага да се променят. Това е не само дълбоко проблематично, но и почти спиращо дъха.“

Ако трябва да се резюмира, от двете страни на диспута стоят експерти-богослови: едните – на Светия престол, другите – на редактори, ръководещи специализирани християнски издания, на ректори, управляващи специализирани религиозни училища, на изследователи. Някои от тях заявяват открито (и дори извеждат в заглавия на свои публикации), че коментираната промяна във въпросния молитвен текст „преобръща света с краката нагоре“ и че това звучи „като някакъв манифест за революция“.

Разбира се, историята на човечеството познава една устойчива закономерност: когато в продължение на векове, или дори на хилядолетия, разкриването на някаква масова заблуда се потиска или неглижира, то в някакъв момент действително се стига до революции. И те далеч не носят само „революционна романтика“. А колкото до „вината“ за подобни сътресения, независимо от култивираната традиция, тя – обективно погледнато – далеч не се носи само от революционерите.

Тук Протагор може отново да застане пред очите ни.

Ще ни помогне ли обаче неговата мисъл за човека „като мярка за всички неща“? Ако приемем, че – по един или друг начин – тя огласява реални и устойчиви във времето констатации, то ще останем ли доволни от подобен извод? От друга страна, не стои ли античното твърдение за човека в основата на някои възвишени идеи, като тази за толерантността? Нали тя предполага съобразяване на всеки с „истината“ на всеки друг? В същото време: какво би станало с молитвите на онези хора, които хилядолетия наред са шепнели едни думи, а сега техните отлетели нейде слова ще започнат да се стълкновяват с други, вече излъчващи по-различен смисъл? Впрочем, дали са много хората по света, които са проследили ефекта от едни подобни изречения, изговорени преди години от папа Йоан Павел ІІ, който призна, че

„теорията на Дарвин е нещо повече от хипотеза“,

а медиите разтръбиха по целия свят, че Римската курия е признала еволюционната доктрина?

И финално – в по-общ план: не би ли следвало отдавна да сме свикнали с мисълта, че не е толкова необходимо да се терзаем от въпроси, отнасящи се до евентуалното съжителство с други цивилизации из Вселената, след като мнозина потръпват погнусени от идеи, родени сред представители на нашата собствена цивилизация?

И още: можем ли изобщо да разглеждаме света около нас като някаква единна цивилизация, или трябва да полагаме неимоверна воля, за да я мислим по този начин? Всъщност, колко лесно постижим е девизът:

„E pluribus unum.“

Илия Кожухаров

към начало