.

Масонството и просвещението. Франция.

 

 

Клетката, в която се пресича тезата за прогреса с географската ориентация към Франция, съобщава:

„През XVI–XVII век се случва първата научна революция. Нютон формулира теорията на гравитацията – универсалния закон на Вселената, над който учени и философи се мъчат от древни времена. Науката вече не може да изгражда обемисти системи, а просто обяснява връзките между различни наблюдавани явления.

Волтер, принуден поради интриги да бяга в Англия, прекарва там няколко години. Връщайки се, той запознава френското общество с идеите на Нютон. Вдъхновени от Волтер, икономистът Ан Тюрго и математикът Никола дьо Кондорсе създават теория за напредъка. Те излизат със смела теза: човекът постоянно се усъвършенства; и той ще живее все по-добре и по-добре. Дори в тъмните векове на Средновековието човекът е натрупвал знания за своя решителен скок напред.

„Способността за усъвършенстване при породите растения и животни може да бъде разглеждана като един от общите закони на природата. Този закон се разпростира и върху човешкия род.“

Никола дьо Кондорсе

Развивайки способността за използване на ума, който не познава разлики нито в расата, нито в пола, човечеството постепенно преминава през няколко етапа на развитие. Усъвършенстването на разума чрез освобождаването му от предразсъдъци (преди всичко, религиозни) и експерименталната наука по модела на Нютоновата физика ще се случват вечно.

На практика, вярата в прогреса ни е заставяла да се борим с онези форми на обществения и политическия живот, които забавят усъвършенстването на институциите, науките и изкуствата. Едно друго съпътстващо следствие се е изразило във възприемането на европоцентризма, защото европейците очевидно са били изпреварили другите народи по степента си на развитие, а това е означавало, че те били длъжни да поемат върху себе си мисията по разпространението на цивилизацията.“

Изредените ХVІ и ХVІІ век, а и последвалия ги ХVІІІ век, са още далеч от ХХ век, когато човечеството ще предприеме ужасяващи по мащаба им и немислими по степента на тяхната злокобност стъпки около износа на европейска цивилизация. Но все същото човечество вече ще се е подготвило със серия лабораторни упражнения, преминати в някои от предходните векове.

Отново споменатият тук френски мислител, Никола дьо Кондорсе, публикува през 1795 г. „Ескиз върху историческата картина на напредъка на човешкия ум“. Структурирал основното съдържание на този свой трактат в 10 глави, всяка съответстваща на отделна историческа епоха, той пише още в първите абзаци на Въведението:

Несъмнено, прогресът може да бъде повече или по-малко бърз, но никога човечеството няма да тръгне назад – най-малкото, дотогава, докато Земята продължава да заема същото това място в световната система и докато общите закони на тази система не предизвикат върху земното кълбо нито общо разтърсване, нито такива изменения, които не биха позволили на човешкия род да се запази върху нея, да използва своите способности и да намира източници на съществуване.“

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 25, март 2020 г.

Споделени са интригуващи основополагащи схващания. Например:

„Земеделието съдействало за по-нататъшното размножение на хората, а на свой ред това обстоятелство ускорявало прогреса.“

„[Фактите] трябва да се извличат от историята на различните народи, да се подбират и съчетават и върху тази основа да се строи хипотетичната история на единния човешки род, да се рисува картината на неговия прогрес.“

„Остава само да се нарисува последната картина, картината на нашите надежди, картината на прогреса, който ще бъде постигнат от бъдещите поколения и който, така или иначе, се осигурява от природните закони.“

„Трябва да се изясни: с какви връзки природата е свързала прогреса със свободата, добродетелта и уважението към естествените права на човека; по какъв начин тези единствени реални блага – така често разединени, че дори са ги считали и продължават да ги считат за несъвместими – в противовес, трябва да станат неразделими? Това ще се случи тогава, когато Просвещението достигне едновременно до необходимия предел. (…) Благодарение на солидарността, с която вече са изпълнени всички просветени хора, още отсега между тях могат да се открият само приятели на човечеството, единодушно подпомагащи неговото усъвършенстване и щастие.“

„Ще проследим произхода и историята на общите грешки, които – повече или по-малко – са възпирали движението на прогресивната мисъл и които, както и политическите събития, често са водели след себе си обратното движение на човека към първобитното невежествено състояние.

Операциите на ума, въвличащи ни в заблуждение или заставящи ни да упорстваме в отстояването на погрешни мисли, започвайки с някой тънък паралогизъм, способен да обърка дори и най-просветения човек, и свършвайки до мечтанията на безумеца, са същина в изследването на различните методи за правилно разсъждение, в изследването на начина за откриване на истината, на теорията за развитие на нашите индивидуални способности.“

„Може дори да се забележи, че, според общите закони за развитие на нашите способности, някои предразсъдъци е било естествено да се раждат във всяка епоха от прогреса ни, за да разпространят още по-широко своето развращаващо влияние, защото хората остават верни на заблужденията, идващи от младенчеството им, от родината им, от техния век – и всичко това, дълго след като те са усвоили истините, необходими за разрушаването на тези заблуждения.“

„Ако класата на философите понякога създава препятствия по пътя към тържеството на истината, то по-слабо просветените класи спъват разпространението на вече известните истини, а класите на някои важни професии противодействат срещу тяхното популяризиране. Тези са трите рода врагове, с които разумът е принуден да воюва непрестанно и над които той често може да възтържествува едва след дълга и тежка борба.“

„Ако съществува наука, с помощта на която може да се предвижда, насочва и ускорява прогресът на човешкия род, то историята на онова, което е било свършено, трябва да служи като фундамент на тази наука. Разбира се, философията е длъжна да осъди онова поверие, според което се предполага, че правилата на поведение могат да бъдат извлечени само от историята на миналите векове и истината може да бъде позната само тогава, когато се изучават възгледите на древните.“

 

Изглежда примамливо цитирането на избрани фрагменти да продължи с вече засвидетелстваната изчерпателност. Това обаче не е възможно. Все пак, някои маркирани от Никола дьо Кондорсе белези на Първата историческа епоха звучат така:

„Споровете, възникващи в дълбините на самото общество, нарушавали хармонията, обществото се оказвало заплашено от разрушение. Поради тази причина било естествено да се постигне съгласие: решението на спорните въпроси да се предостави на онези, които поради възрастта и личните си качества биха внушили най-голямо доверие. Такъв е произходът на първичните политически институции.“

„Изобретяването на лъка е било дело на гениален човек; във формирането на езика участвало цялото общество. Тези два вида прогрес са еднакво присъщи на човешкия род.

Единият, по-бързият, се явява плод, който надарени от природата хора са способни да родят (…). Другият, по-бавният, се ражда в резултат на размишленията и наблюденията на всички хора.“

„Отмъстителността и жестокостта по отношение на врага, издигнати в добродетел, възгледът, осъждащ жените на някакъв вид робство, правото да се командва по време на война, предоставяно като прерогатив на някое семейство, и накрая, първичните идеи на всевъзможни видове суеверия – такива са заблужденията, с които се отличава тази епоха. (…) Човек приема без разсъждения само грешките, насадени му с първоначалното възпитание – грешките, които са станали за него някак естествени.“

„Тук могат да бъдат забелязани началните следи на организация, която оказвала върху развитието на разума противоположни влияния: ускорявайки успехите на просвещаването, в същото време се разпространявали заблуждения, обогатявайки науката с нови истини, народите бивали хвърляни в невежество и религиозно робство, принуждайки хората да купуват някои временни блага, се правело така, че цената да бъде дълга и позорна тирания.

Тук имам предвид формирането на класите: на хората, пазители на традициите, науките, изкуствата, мистериите, религиозните церемонии, суеверните обреди, често дори тайните на законодателството и [останалата] политическа дейност. Разбирам това разделяне на човешкия род на две части: едната, предназначена да дава наставления, другата – създадена за това, щото да вярва на тези наставления; едната високомерно да скрива онези знания, с които се гордее, другата – почтително да приема онова, което първата снизходително ѝ разкрива; мисълта на едната да се рее над човешкия разум, другата – смирено да се отказва от своя природен ум, падайки под човешкото достойнство и признавайки на другите хора предимства, които надхвърлят фактически общата им природа.

Това различие, остатъци от което все още можем да наблюдаваме в края на ХVІІІ век в лицето на нашето духовенство, се е срещало при най-нецивилизованите диваци, които вече имали своите шарлатани, магьосници и чудотворци. Това явление се среща дотолкова често във всички епохи на цивилизацията, че може да се заключи: причините несъмнено се коренят дълбоко в самата природа на човека. А в това, което представлявали сами по себе си човешките способности в онези зачатъчни периоди от живота на обществото, ние ще намерим причината за лековерието на хората при първите измами, както и обяснението на примитивните хитрости на първите фокусници.“

Нататък, като отбелязва предполагаемото култивиране на някои обществени норми (превръщането на военнопленниците в роби, вместо да бъдат убивани, засвидетелстването на гостоприемство спрямо чужденците, осъществяването на благотворителност, смекчаването на безправното отношение към жените, формирането на основи за законово правораздаване, но заедно с това – примерно, разрастването на социалното, а оттам и на политическото неравенство или привилегированото положение на някои кланове при определянето на племенни вождове), Дьо Кондорсе пише:

„В същото време ние виждаме, че се усъвършенства изкуството за мамене на хората, за да могат те да бъдат лесно експлоатирани, че тяхната воля и възгледи, подчинени на страха и наивните надежди, са поробвани от авторитета. Установяват се по-стройни култове, изработват се по-сложни религиозни системи. В известна степен идеите за свръхестествените сили стават все по-изтънчени. (…) Навсякъде една класа люде, нагло стремейки се да използва своите предимства, се отделя от останалите, за да ги угнетява по-добре. Посвещавайки се изключително на медицина или астрономия, тези класи се въоръжават с всички средства за подчинение на масите, лишавайки ги в същото време от последните възможности те да смъкнат маската на лицемерието им и да строшат тяхното оръжие.“

След подобни мисли мнозина братя могат да се почувстват уязвени, доколкото – отправяйки ги към нашето съвремие – не е изключено да ги изтълкуват като задочно обвинение към институции, по адрес на които се полага традиционно благоговейно отношение. В същото време, преминавайки от брой в брой, настоящата публикация идва като проекция на споменатата още в началото студия на Стария велик оратор, брат Михаил Димитров, „Ерата на Просвещението, Буржоазната революция и английското Масонство“ („Зидарски преглед“, книга ХХІІІ, 2019), както и на застъпената в нея теза за необходимостта от пълноценно изясняване на контекста, в който са се развивали едни или други изследвани събития. Ето, цитираните тук фрагменти са част от въпросния търсен контекст.

Никола дьо Кондорсе:

Добавете жаждата, жестокостта, развратеността и предразсъдъците на просветените народи. Последните изглеждали на народите, пребиваващи в първобитно състояние, по-могъщи, по-богати, по-образовани, по-дейни, но по-порочни и, в частност, по-малко щастливи, отколкото били самите те. Пак те е трябвало все по-рядко да се удивляват от превъзходството на културните народи и повече да се ужасяват от размаха на многобройните им потребности, от мъченията, провокирани от техния ламтеж, от вечната възбуда на страстите им – винаги действени и винаги ненаситни. Някои философи съжалявали тези изостанали народи, други ги превъзнасяли. Последните наричали мъдрост и добродетел онова, което първите приемали като глупост и леност.“

„Тук ще бъде посочено: защо прогресът на разума не винаги е водел обществата към щастие и добродетелност, по какъв начин предразсъдъците и заблужденията са можели да оказват своето вредно влияние върху благàта, които е трябвало да се явят като плодове на просветата, но които са зависели в по-голяма степен от чистотата на знанията, отколкото от тяхната широта. Тогава ще стане ясно, че този бурен и мъчителен преход от първичното грубо общество към цивилизацията на просветените и свободни народи по никакъв начин не се явява израждане на човешкия род, а неизбежно пречупване в неговото постепенно движение към пълното съвършенство. Ще видим, че пороците на просветените народи са причинени не от разцвета знанията, а от техния упадък; и че знанията не само никога не са развращавали хората, но винаги са смекчавали нравите, ако не са можели да ги поправят или изменят.“

Антоан Вато, „Фирмата на Жерсен“ (1720)

Преминавайки през етапите в разделението на труда, във формирането на категории хора, които било получавали житейски блага без да полагат труд, било работели без да получават съразмерни на труда им ползи, отбелязвайки специално и класата на търговците, Дьо Кондорсе, пише за следващите епохи:

„Почувствала се по-голяма необходимост от по-правилно и по-широкообхватно законодателство. Нужно било с по-голяма точност да се определя както наказанието за престъпленията, така и формите на договорите, трябвало да се подчинят на по-строга регламентация случаите, изискващи намесата на закона.

Този процес се извършвал бавно…“

Колко голям трябва да е проблемът около Закона, щото хилядолетия по-късно човешкият род да прилага из различните места на земята диаметрално противоположни закони? И думата „бавно“ ли е трябвало да се използва, за да бъде определен коментираният процес?

Нататък – с известна доза романтичен нюанс в аналитичния поглед:

„Привикването към един по-уседнал живот установява по-голямо равенство между половете. (…)

Мъжът започва да вижда в жената приятел и се изпълва накрая със съзнанието, че тя помага за неговото щастие. Независимо от това, дори в страни, където жените се ползвали с най-голямо уважение, където многоженството било забранено, нито разумът, нито справедливостта достигат до признанието за пълното равновесие на съпружеските задължения или до правата за развод и равнопоставеност при наказанията за изневяра.

Историята на тази категория предразсъдъци и тяхното влияние върху съдбата на човешкия род, трябва да влезе в картината, която имам намерение да нарисувам. И нищо не би могло да послужи като по-добър показател в това отношение, отколкото разбирането, че щастието на човечеството е неразривно свързано с прогреса на разума.“

Навлизайки в трактата на просветителя Дьо Кондорсе, благосклонният читател започва да прави – страница след страница – постоянни паралели със съвременния свят, с днешния ден:

Тиранията, концентрирана върху малко пространство, не можела да продължава дълго. Народите скоро отхвърляли от себе си игото, наложено им изключително със сила. (…) И силата, както и мнението, не можели да изковат достатъчно здрави вериги, ако тираните не отмествали границите на своите владения и не разпростирали властта си върху достатъчно голямо пространство, за да имат възможност, разделяйки потиснатия от тях народ, да скриват от него тайната на своето могъщество и слабост.“

Или:

„Въстание на гвардията или бунт в столицата могат да бъдат гибелни за деспота, без по никакъв начин да отслабват деспотизма. Унищожавайки династията, осветена от някакъв предразсъдък, генералът на победоносната армия може да основе нова, но за да даде плът и кръв на същата тирания.“

Или:

„При народите, които все още не са изпитали нещастието да бъдат нито победители, нито победени, можем да наблюдаваме онези прости и важни нравствени достойнства на земеделските нации (…), картината на които, представлявайки смес от величие и дивачество, от великодушие и варварство, е така привлекателна, че ни принуждава и сега да им се възхищаваме и дори да съжаляваме за тях.

В противовес, картината на нравите, която наблюдаваме в държавите, основани от завоеватели, ни представя всички черти на унижението и разврата, до които деспотизмът и суеверието могат да доведат човешкия род (…) – с една дума, всичките онези деяния на произвола, на закономерната тирания и суеверните жестокости, които могат да бъдат изобретени единствено от презрението към човека.“

Или:

И въпреки всичко, прогресът би бил извънредно слаб, а науките биха останали дълго време в своето първично състояние, ако някои семейства, и в частност – някои изолирани касти, не са превърнали науката в главна причина за своята слава и могъщество. (…)

Те наследили професиите на първите шарлатани и магьосници, но ги прилагали с голяма изкусност, за да измамят и по-развитите умове. Действителните им познания, привидната строгост на живота им, лицемерното презрение към онова, което се явявало желано от обикновените смъртни, придавали на властта им известно обаяние. Между другото, поради силата на самото това обаяние техните слаби познания и фалшиви добродетели постигали в очите на народа сакрално значение. Членовете на тези касти преследвали с почти еднакво усърдие преди всичко две съвършено различни цели: получаването на нови познания и използването на онези, които вече имали, за да могат да мамят хората и да господстват над техните умове.“

Жан-Батист-Симеон Шарден, „Композиция с арт-елементи“ (1766)

Онзи, който познава историята на реализма като течение в изкуствата, и дори на неговата фаза, обозначавана като „критически реализъм“, би могъл да приеме Никола дьо Кондорсе като жрец на това направление, а в известна степен – и като негов близък предтеча. Това обаче поставя твърде болезнения въпрос: доколко днес, в текстовете, които пишем и които с лекота наричаме „градежи“, ние сме реалисти, или дори критически реалисти? Доколко, тези наши творения носят белезите на взискателния поглед върху нещата? Твърде нерадостният, но обективен, отговор бе следвало да пророкира общата ни загриженост.

Дьо Кондорсе може да ни служи като пример. Той настоява определени злини да бъдат забелязани, повтаря многократно диагнозите си, упорито изписва по няколко пъти едни и същи думи, между които могат да бъдат откроени едни и същи призиви.

Ето, той ще нарече онези „мъдреци“, които са успявали да „изчислят и предскажат“ някои небесни явления, „узурпатори на изключителното право да поучават“. С уговорката, че „достоверността“ на някои сведения отслабва поради смесването им с „различни небивалици“, ще посочи, че жреците изглежда са изучавали „практическата механика“, като едно от средствата, с помощта на които „умовете са можели да бъдат поразявани с чудеса“. И така нататък, и така нататък.

Все пак, Дьо Кондорсе ще напише:

„Математическите и физическите науки били разделени на много отделни дисциплини. Тъй като те се основавали на изчислението и наблюдението, а онова, на което те можели да научат човека, не зависело от мирогледа на отделните секти – то те се отделили от философията, над която въпросните секти все още господствали. По такъв начин станали занимание на учени, сред които почти всички имали мъдростта да допускат външни лица в дискусиите на своите школи.

Под термина ‘философия’ започнали да разбират само общите принципи на мирозданието, метафизиката, диалектиката и морала, част от който се съдържала в политиката.

За щастие, епохата на това разделение предшествало времето, когато Гърция (след дълги бедствия и сътресения) трябвало да загуби свободата си. (…)

Деспотизмът на римляните, отнасящ се с огромно безразличие към успехите на просвещението, се разпространил чувствително по-късно върху Египет, когато град Александрия се оказал нужен за продоволствието на Рим. Явявайки се още тогава метрополия на науките, както и център на търговията, Александрия е успяла сама да защити свещения огън на просвещението – благодарение на своето население, богатство, голямо струпване на чужденци и учреждения, основани от Птолемеите, които победителите нямали намерение да разрушат.

Сектата на учените, където математическите науки се разработвали от момента на нейното формиране, и философското обучение, което се ограничавало почти само до доказателството относно полезността на съмнението и определянето на тесните граници на достоверността – тази секта на учените трябвало да бъде школа; нейнното учение не можело да внушава опасения у деспотите, поради което виждаме господстващото ѝ положение в Александрия.“

Но:

Във физиката Аристотел (…) е платил данък на навиците от неговото време и духа на школите, изкривяващи тази наука с онези хипотетични принципи, които със свойствената им обща неяснота обясняват всичко с една или друга лекота, защото не могат да обяснят нищо с точност.“

И още по-нататък – за ученията, които били издигнати в Академията на Платон, Лицея на Аристотел, школите на стоиците, градините на Епикур, все учения, които си „оспорвали господството във философията“:

„В Академията учели, че не съществува нищо, което да е несъмнено достоверно, че човек не може да възприеме никой предмет с действителна истинност, нито може да го постигне със съвършена яснота; че, накрая (а трудно било да се върви нататък), не можем да бъдем уверени и в тази невъзможност (нищо да не знаем) и че е нужно да се съмняваме дори в необходимостта да се съмняваме във всичко.“

Когато един трубадур на любовта към човешкия разум, припомня основни положения от учението на скептиците, той най-напред трябва да бъде поздравен за обективността, но след това неминуемо би се породило очакване: какво ще бъде предложено в защита на все същия човешки разум? В следващите редове ние продължаваме да четем за античния скептицизъм:

Това учение било излагано, защитавано, от него се ползвали като оръжие за настъпление срещу възгледите на другите философи; но неговите хипотези служели по-специално за гимнастика на ума и за това, щото, подчертавайки неувереността, която дискутиращите откривали, да се даде възможност силно да се долови безполезността на човешките знания и безсмислието в догматическата самонадеяност на другите философски секти.

Това допускано от разума съмнение, когато то насочва нашата мисъл към задължението да не разсъждаваме за думите, с които не можем да изразим ясни и точни идеи, да съразмерваме нашето съгласие със степента на вероятност на всяко едно твърдение, да определяме за всеки клас знания предела на достоверност, достъпна за нашето разбиране – самият този скепсис, ако се разпространява върху доказани истини, ако напада принципите на морала, той вече се превръща в глупост или безумие. Той благоприятства невежеството и покварата, и онази непремереност, до която са дошли софистите, заместили в Академията първите ученици на Платон.“

Изглежда, че след тези думи античният скептицизъм е трябвало да се счита за победен; и никакво негово възкресение не би следвало да е възможно. Но Дьо Кондорсе, заявявайки намерението си да разкрие „причините за заблужденията“ на скептиците, чувствайки се задължен да посочи онези „преувеличения“ в ученията им, които можели да бъдат приписани само на „манията им да оформят странни възгледи“, все пак отбелязва, че, ако причините са били

инстинктивно и достатъчно твърдо отхвърлени от хората, по силата на онова чувство, от което самите те се ръководели в живота, то въпросните причини никога не са били добре разбрани, нито са били напълно опровергани от философите.“

Sic!

И така, мисълта е достигнала някакъв „водораздел“. Той разединява не някакви молекули или клетки, а хора. От едната страна са редовите люде, а от другата – философите. Първите са отхвърлили нещо достатъчно твърдо, вторите не са разбрали отхвърленото, а и не са го опровергали напълно. Чия страна да бъде избрана?

Тук човек може неволно да пожелае да прочете целия трактат до края. И това изглежда препоръчително, заради изключителната полза и удоволствие. Да, някои ще преминат през фрагменти, които ще конфликтуват по болезнен начин с мирогледа им. Със сигурност това ще ги принуди да захвърлят студията на този европейски просвещенски мислител. Ако обаче достигнат до последните страници, те вероятно ще узнаят нещо, което – потегляйки от частен проблем – в един момент ще зазвучи обобщаващо:

„Ние трябва да считаме пълното разрушаване на предразсъдъците, създали неравенството в правата между двата пола, гибелно дори за онзи, за когото това е било благоприятно, като един от най-важните резултати в прогреса на човешкия разум – резултат, важен за колективното щастие. Напразно биха били търсени мотиви за оправдание на това неравенство в различната физика, в различията, които биха искали да открият в силата на ума, в тяхната нравствена отзивчивост. Неравенството е било породено само от злоупотребата със силата и впоследствие софистите напразно са се опитвали да го оправдаят.

Организации, структурирани по-добре, отколкото онези проекти за вечен мир, които са изпълвали свободното време и са утешавали душата на някои философи, ще ускорят братството на нациите. И международните войни, както и убийствата, ще се окажат в числото на тези необикновени жестокости, които унижават и възмущават природата, които за дълго време поставят клеймото на позора…“

Такива добронамерени читатели ще бъдат изненадани от един обстоятелствено подготвен и внезапно поставен въпрос, който – във връзка с претенцията на Масонството да бъде „царствено изкуство“ – може да прозвучи болезнено:

„Ние ще отбележим тук прогреса, който изкуствата трябва да очакват още – или от успеха на философията и науката, или от по-големия брой и по-внимателни наблюдения над предметите, влиянията, средствата на самите тези изкуства, или, накрая, от разрушението на предубежденията, които са стеснявали кръга на техните действия и ги задържат под игото на авторитета, от което науката и философията вече се освободиха. Ще изследваме: трябва ли тези средства, както са предполагали, да се изчерпят, тъй като най-величествените или най-трогателните прояви на красотата вече са уловени, най-удачните сюжети вече са използвани, най-простите и най-поразителните комбинации вече са употребени, най-силно изразените и най-общите характери вече са нарисувани, най-енергичните страсти и техните най-естествени или най-истинни прояви са въплътени в дело? А същото се е случило и с най-внушителните истини и с най-блестящите картини. В такъв случай, изкуствата, колкото и да се предполага, че техните средства са изобилни, обречени ли са на вечното еднообразие на подражание на предишните образци?“

По-нататък акцентът ще бъде изведен извън art-ареала:

„Прогресът на науките осигурява прогреса на индустрията, който от своя страна ускорява научните успехи; и това взаимно влияние, действието на което се възобновява непрестанно, трябва да бъде причислено към най-действените, най-могъщите причини за усъвършенстването на човешкия род.“

В един момент погледът ще се плъзне върху следните думи:

„Способността за усъвършенстване или за органична трансформация при породите растения и животни може да бъде разглеждана като един от общите закони на природата. Този закон се разпростира и върху човешкия род.“

Жан-Батист-Симеон Шарден, „Композиция с арт-елементи“ (1766)

И прескачайки няколко мисли, истински финално, ще се открие своеобразен апотеоз:

„Но физическите способности, силата, ловкостта, деликатността на чувствата не трябва ли да бъдат причислени към онези качества, при които личното съвършенство може да се предава по наследство? Наблюдението над различните породи домашни животни трябва да ни убеди в това, а и ние можем да го потвърдим чрез наблюденията, извършени непосредствено над човешкия род.

Накрая, може ли тези надежди да се разпространят и върху интелектуалните и моралните способности на човека? И нашите родители, от които наследяваме достойнствата или недостатъците в устройството на техните тела, които ни предават и отличителните черти на своята фигура, и предразположението към известни физически привързаности, не биха ли могли те да ни предадат и онази част от своето физическо устройство, откъдето произлизат умът, силата на разума, енергията на душата или моралната чувствителност? Не изглежда ли правдоподобно това, че възпитанието, усъвършенствайки тези качества, влияе върху самото това устройство, като го видоизменя и усъвършенства? Аналогията, анализът на развитие на човешките способности и дори някои факти сякаш доказват реалността на тези догадки, които биха разширили още повече пределите на нашите надежди. Такива са въпросите, с изследването на които би трябвало да завърши последната епоха. Доколко тази картина на човешкия род, освободен от всички негови вериги, избавен от властта на случая, както и от господството на враговете на прогреса му, и шестващ с твърди и верни крачки по пътя на истината, добродетелта и щастието – доколко тази картина представлява утешителна гледка за философа, угнетен от заблуди, престъпления и прояви на несправедливост, с които земята е все още осквернена и жертва на които често се явява и самият той? Именно в съзерцанието на тази картина философът следва да вижда награда за своите усилия, насочени към тържеството на разума, за защита на свободата. Тогава той би дръзнал да ги присъедини към вечния низ от човешки съдби; именно там той би намерил истинско възнаграждение за добродетелта, удоволствие от съзнанието, че е извършил някакво трайно благо, което съдбата няма да унищожава повече с гибелно противодействие, довеждайки нови предразсъдъци и робство. За него това съзерцание се явява убежище, където паметта за неговите гонители не може да го преследва, където – живеейки мислено с човека, който е с възстановени права, каквито природата му заслужава по достойнство – той забравя за всичко, което жаждата, страхът или завистта мъчат и развращават. Именно там той наистина съ-съществува със себеподобните си в някакъв рай, който неговият разум е успял да създаде и който неговата любов към човечеството е украсила с най-чистите наслаждения.“

Ето щрих от просвещенския контекст, засвидетелстван – нека бъде припомнено – през 1795 г. Ето щрих, който можем да си припомняме по-често.

  • • •

Табличната клетка, в която се срещат Просвещението, Франция и политиката гласи:

„Общоприето е, че Просвещението завършва с Великата френска революция, която ограничава свободата в дейността на ‘Републиката на учените’. Това е отчасти парадоксален резултат: монархията е била унищожена (както много просветители мечтаели и призовавали), но революцията се оказала безмилостна в отношението си към своите учители. Тя не успяла да тръгне по пътя на рационалната трансформация в политическия и обществения живот, отклонявайки се към пътя на терора по отношение на старата власт и ‘враговете на народа’. Революцията сложила край на Просвещението и свободата на мисълта: за идеи сега вече изпращали на смърт.

Произходът на държавата често се обяснявал от просветителите в духа на теорията за обществения договор. Хората първоначално съществуват в естествено състояние, при което няма държава и владетели. Тогава те се ръководят от природните закони – основните принципи на справедливостта, които се откриват от разума. В търсенето на сигурност и по-голямо щастие те се обединяват в държава и преминават в състояние на общество, където са принудени да се подчиняват на законите, установени от техния владетел. Ако господарят управлява с уважение към основните права на човека, с любов към реда и мира, държавата ще живее дълго. Ако той потиска своя народ, хората ще въстанат срещу такъв господар и държавата ще престане да съществува.

Основният обект на критика от страна на френските просветители е произволът (тиранията или деспотизмът) на владетеля спрямо гражданите на собствената му държава, когато владетелят, покварен от желанието да разшири личната си власт, променя по свое усмотрение основните закони, заплашва религиозната свобода или престава да се грижи за безопасността на своя народ.

В същото време политическите идеали на просветителите се различавали значително: от демокрация и републиканство (Дидро, Русо) до конституционна монархия (Монтескьо). Дидро пише, че равенството в потребностите и имуществото сред гражданите прави държавата по-стабилна, но социалното разслоение изглеждало на Волтер като необходима част от обществения живот, докато за него по-важно било равенството пред закона. Всички просветители мечтаели за свалянето на тираните, но не желаели кръвопролития. Те не призовавали да се издигат барикади и аристократите да бъдат завличани към ешафода. По-скоро се надявали да променят мнението на хората и техните обичаи посредством разпространяване на идеите си чрез литературата или публичната дейност; и така да принудят правителствата да проведат необходимите реформи.“

Един паралел, от по-късно време, но провокиращ не най-ведри размисли.

Христо Ботев, в писмо до Иван Драсов от 7 юли 1875 г.:

Бай Драсов!

Последното ти писмо приехме и според него ти пишеме в Бялград. Тука, във Влашко, народните ни работи са в твърде лошо положение или, за да бъдем по-точни, няма общи народни работи. Каравелов не само са е отказал да работи, но още и тези, които желаят да продължават да работят, гледа да ги изстуди и да ги направи като себе си просветители.“

И така: революция или просветителство? Готовност за пламенна саможертва или убеденост в силата на еволюционното градиво? Действие или теория?

Ботев отдавна е намерил отговор в друго писмо до Иван Драсов от 16 март същата година:

От ония, на които девизата е ‘азбуката’, т.е. по-вярно парàта“

– пише той, не може да се очаква „нищо“.

„На лятошното събрание (…) предложих да се викат някои и други от тукашните младежи, но Каравелов въстана против това (…), защото те му били потребни, за да състави с тях своето ‘Дружество за разпространение полезни знания’…“

И още:

Струната между мене и Каравелова се скъса вече окончателно.“

рансоа Буше, „Тайното послание“ (1767)

  • • •

Вижданията на френските просвещенски дейци относно икономиката се преплитат с техните идеи за политиката; а и не би могло да се очаква нещо друго, след като – строго погледнато – икономиката е сегмент от политиката (колкото и днес това да се забравя твърде често).

Още с първите редове, в които не могат да пропуснат името на споменатия вече Ан Тюрго, авторите на „Философия на Просвещението в една таблица“ приковават вниманието:

Човекът е ценен като част от обществото. Колкото повече са хората, толкова по-силно е обществото. Но просветеният суверен, според Дидро, не се занимава само с прираста на населението: той се нуждае от способни и силни хора. Способностите се развиват в свобода, силата – при необходимото възпитание и осигуряване на високо ниво на благополучие. Съответно, икономическото развитие на страната зависи от прилагането на тези принципи в живота – това се опитвал да направи генерал-контрольорът (министърът) на финансите при Луи XVI, Ан Тюрго.

Обсъждането на проблемите, свързани с икономическото развитие, станало за просветителите част от една по-широка дискусия относно политическото преобразувание на Франция, която в ерата на ‘стария режим’ не е имала толкова развита индустрия, каквато е имала икономическият лидер по онова време, Великобритания. Но ХVІІІ век бил време на сериозен ръст във вътрешната и външната търговия (в това число и с колониите). Представителите на буржоазията и търговците станали новият елит и последвали просвещенските призиви за политическа и културна автономия.“

Колкото и да е преценено за необходимо да се спомене подробност от рода на тази, че придворният живот се преместил постепенно „от Версай в Париж“, то по-важният аспект се оказва друг:

Появата на нов икономически елит повлякло след себе си развитието на материалната култура. Това било напълно в синхрон с надеждите на просветителите, които – въпреки че критикували алчността и користолюбието – все пак свързвали Просвещението и с материалния прогрес. Обогатяването на част от населението трябвало с времето да послужи в полза на общественото благо, стимулирайки икономическия просперитет на цялата държава. В същото време увеличението на хората, заети в търговията, не се възприемало положително от всички просветители…“

Акцентът, който тук следва изрично да бъде забелязан, стои върху факта на някои идейни различия сред просветителите. Вероятно, малцина са се оказали подготвени за обстоятелството, по силата на което всяко завишаване на личната свобода в едно общество прави неговата монолитност по-проблематична. Така стоят нещата и днес. А това тревожи и обърква много умове.

При такива обстоятелства изглежда полезно да си припомним мисълта на един именит учен, Карл Густав Юнг, родословието на когото, по неговите собствени думи, е било свързано с Масонството. В своята студия „Подход към несъзнаваното“ (1961) Юнг пише:

Здраво и нормално общество е това, в което между хората обикновено няма съгласие, защото общото съгласие е относително рядко срещано, извън сферата на инстинктивните човешки качества.“

Интригуващо е да се изследва въпросът: дали тази негова мисъл се е отнасяла и до обществото на свободни зидари? Във фрагмента от книгата му „Спомени, сънища, размисли“ (1962), в който той споменава думата „Масонство“, изглежда се появява някаква сянка на отговор:

„През зимата на 1955-56 година изсякох имената на моите предци върху три каменни плочи и ги поставих в двора на Кулата. Изрисувах нейния таван с хералдически мотиви – мои, на съпругата ми и на зетьовете ми. Първоначално гербът на фамилия Юнг е имал като елемент птицата феникс, очевидно свързвана с представата за ‘млад’, ‘младост’, ‘подмладяващо обновление’. Моят дядо променил елементите на герба, вероятно воден от дух на съпротива срещу неговия баща. Дядо ми е бил пламенен масон и Велик майстор на Швейцарската ложа. Това имало много общо с промените, които той направил в хералдическата преориентация. Споменавам този факт, който сам по себе си може да се стори без връзка, защото той има историческо отношение към моето мислене и моя живот.

В съответствие с тази ревизия на моя дядо, гербът ни вече не включваше изначалния феникс. На негово място бил поставен светлосин кръст в горния десен ъгъл, а в долния ляв – син грозд; и двата символа бяха върху златист фон, разделени от широка светлосиня лента, преминаваща диагонално през изобразения щит, върху която бе нарисувана златна звезда. Символизмът на този герб е масонски, или розенкройцерски. Точно така, както кръстът и розата представят розенкройцерския проблем около противопоставянето (‘per crucem ad rosam’, ‘през кръста към розата’), по същия начин и двата елемента: християнския и дионисиевия, кръстът и гроздето, са символи на небесния и хтоничния (земния) дух. Обединяващият символ е златната звезда, ‘aurum philosophorum’ (‘философското злато’).“

И така, потомъкът на Великия майстор, оглавявал Великата ложа на Швейцария, веднъж подсказва:

Здраво и нормално общество е това, в което между хората обикновено няма съгласие“,

но заедно с това описва трудно мислим акт: един „обединяващ символ“, който свързва християнския кръстен знак с дионисиевите вакханалии.

Разбира се, хората търпят еволюция. И все пак, когато в едни по-ранни години (1933, 1936) Юнг публикува изказвания, сочещи с възторг

„властната поява на националсоциализма, към който целият свят гледа с удивление“,

когато отстоява тезата, че

„времената на масовите движения са времена на водачеството“,

че

„всяко движение достига своя връх във водача, който с цялото свое същество въплъщава смисъла и целта на народното движение“,

че

той е инкарнация на народната душа и неин говорител“,

че стародавният немски бог на бурята, Вотан, „се е събудил в душите на немците“ и че това „оживотворява като конкретизиран ‘архетип’ политическия сценарий“, в очертанията на който „трябва да се позволят неговите ужасяващи“ изяви, това говори единствено за някаква приета с възторг колективизация на едно национално съзнание. Подобно положение на нещата не предполага никаква свобода за хората, позволяваща онова либерално поведение, при което помежду им „обикновено няма съгласие“.

Дори когато по-късно, след краха на националсоциализма, Юнг изненадващо ще се присъедини към тезата за „колективната вина на целия немски народ“, отново няма да се открият следи от мисли за някакъв естествен индивидуализъм на живеещия в общество човек. (Всички последни позовавания – по „Психоанализа / Класиците“ на Йозеф Ратнер, София, 2005.)

Така ние и днес, векове след Просвещението, оставаме с не най-ясни ориентири относно връзката: индивид – общество.

  • • •

В табличната клетка, в която „колоната на Франция“ се пресича с „реда на изкуството“, се откриват само седем изречения. Те гласят:

„Ако отворим статията ‘Изкуство’ в Енциклопедията на Дидро, там няма да намерим почти нищо за литературата, живописта или скулптурата. Под изкуство там се разбират предимно занаятите. В това се забелязва огромното влияние на англичанина Франсис Бейкън върху френските просветители. Механичните изкуства и занаяти трябва да служат на човека за познанието, за преобразуването и бъдещото подчинение на природата. Те са много по-ценни от изкуството, създаващо красивото. Първите пораждат щастието на хората, вторите само принуждават човека да повярва в съществуването на това щастие. Има обаче ценност и в художественото, ‘подражателно’ изкуство: то трябва да учи хората и да им дава нравствени наставления, да им помага да различават правдивото от лъжовното, дължимото от забраненото.“

Несъмнено това е недостатъчно. А в определена степен – и невярно.

Колкото и определянето на просвещенските времеви граници да се сблъсква с разнопосочни мнения, колкото и някои историци да отнасят неговото начало към финалните години на ХVІІ век, а други – към средата на ХVІІІ век, колкото и изкуствоведи да свързват края му със смъртта на Волтер (!) през 1778 г., а други да добавят още около десетилетие, до началото на Великата френска революция от 1789 г., в размитите очертания на доловимия времеви отрязък от около век във Франция далеч не са творили само представители на „механичните изкуства и занаятите“. Могат да бъдат изредени няколко имена: Жан-Антоан Вато (1684 – 1721), Жан-Батист-Симеон Шарден (1699 – 1779), Франсоа Буше (1703 – 1770), Жан-Оноре Фрагонар (1732 – 1804). Онова обаче, което трябва веднага да се добави, е: по една или друга причина тези творци са причислявани към европейското естетическо направление рококо, дошло, за да смени предхождащия го барок.

Веднага възниква далеч не лекият въпрос: как рококо е съжителствало с Просвещението? Как едни митологични и пасторални сюжети общуват с остро дискусионната словесност на просветителите? Доколко интересът към идеята за „вечната младост и красота“, за „галантното изящество“, гарнирано с „деликатен повей на меланхолия“, е хармонирал с бурните послания, раждащи се изпод просвещенските пера, от които – по сполучливия израз на един доскорошен брат – понякога е „капела кръв“?

Безусловно, на този род въпроси биха могли да се посветят отделни студии.

  • • •

Жан-Пиер Хуел, „Щурмът на Бастилията“ (1789)

Триадата Просвещение, Франция и религия звучи – колкото и това да изглежда пресилено – като ансамбъл от синоними. Много от твърденията, изложени в съдържанието на съответната таблична клетка, създават впечатление за повторение на вече написаното в колоната за общите насоки от все същото направление. Ето:

Като цяло Просвещението било с антиклерикална насоченост и една от най-важните задачи на френските просветители била освобождението от предразсъдъци и суеверия, преди всичко религиозни. Но въпросите за вярата и религията се решавали по различни начини. Достатъчно е да бъдат приведени два цитата на Волтер:

‘Ако Бог не съществуваше, той би трябвало да бъде измислен’ (за вярата)

и

‘Смачкайте гадината!!’ (за църквата).

В лицето на свещениците (в широк смисъл, това са били всички, които служат на религиозния култ) те виждали лицата, които се интересуват единствено от умножаването и запазването на суеверията. Те са обвинени в желание за власт и корист, в подкрепа на деспотизма. Съответно, отхвърлен е типът вяра, който се предлага от богослужителите. Човекът на Просвещението, който е бил готов да насочи силата на разума си, за да преобрази света, не се е нуждаел от ръководство, предлагано от страна на свещеника или Писанието. На религията на Откровението, с нейните Божии пратеници и пророци, е противопоставена естествената религия, постижима чрез светлината на разума. За естествената религия била характерна представата, че още в самата човешка природа е заложено познанието за Бога и че за него е достатъчно да се действа благочестиво и морално.

Популярна доктрина по онова време бил деизмът, който отчасти съвпадал с учението за естествената религия. Деистите, като например Волтер, вярвали в Бога-творец, който е създал този свят, но вече по никакъв начин не участвал в неговия живот (самата Вселена, подредена и красива, била най-ясното потвърждение за Неговото съществуване). Всичко по света се случвало според законите на природата. Героите и събитията от библейската история били възприемани от деистите като измислица, изгодна за служителите на култа. Поклонението към Бога не се изразявало чрез участие в ритуали, а чрез самоусъвършенстване и старание. Усърдието и изкусността в работата им били молитвите на деистите, те били ‘най-угодни на Бога’.“

Последният абзац от съдържанието на тази клетка вероятно би възмутило мнозина:

„Френското Просвещение включвало също и атеисти: това били Дидро, Холбах. Те смятали, че склонността да вярваме в свръхестествено същество, създало света, е архаична заблуда. Причините за появата на света и принципите на неговата структура трябвало да бъдат обяснени чрез изучаването на материята и нейното движение, тъй като нямало нищо друго освен материя. Холбах оспорвал също и връзката между религиозността и нравственото възпитание. През цялата история Църквата потискала свободата на мисълта и насърчавала невежеството, заставяйки хората да вярват сляпо. Резултатът бил не смекчаване на нравите, а увеличаване на насилието и нетърпимостта. Разпространението на научните знания щяло да принуди хората с времето да изоставят религията.“

  • • •

Непосредствено свързано с някои от последните мисли в предходната клетка – тези за нравственото възпитание, се оказва съдържанието на табличния сегмент, отнасящ се до разбиранията на френските просвещенски дейци в областта на морала:

Френските просветители виждат себе си отговорни за усъвършенстването на човечеството. Особено популярна сред тях е идеята за естествения морал. Всички хора имат една и съща природа: раждат се, живеят и умират. Осъзнаването на естественото равенство трябва да накара човек ‘да уважава другите хора и да се отнася към тях като към такива, какъвто е самият той’. Милосърдието, човечността и справедливостта трябва да определят човешките взаимоотношения. Ако някъде има неравенство, то може да бъде прието само при условие, че е установено в полза на по-ниските слоеве от обществото (например, ако фабрикант предоставя работни места на стотици работници, строи училища за техните деца и харчи пари за покровителство).

По своята природа човекът е склонен да се подчинява на страстите и особено – на егоизма. Но страстите могат да бъдат заставени да служат на интересите на обществото. Човекът трябва да бъде преориентиран от личния към общия интерес, удовлетворяването на който ще бъде от полза и за самия този човек. Нравственият живот води до слава, както доказва Луи дьо Жокур в ‘Енциклопедия’-та, а славата прави човека безсмъртен. Споменът за неговия достоен живот ще остане за поколенията, докато хората с високо обществено положение са добре познати докато са живи, но бързо се оказват забравени след смъртта.“

Като щрих към горния цитат може да послужи написаното в „Енциклопедия“-та от Луи дьо Жокур относно търговията с негри:

„Става дума за купуването на негри, което европейците извършват по крайбрежията на Африка, за да използват тези нещастни хора в колониите си като роби. Покупката на негри води до робство, това е търговия, която нарушава религията, морала, природните закони и всички права на човешката природа.

Негрите, казва един съвременен англичанин, изпълнен с просветление и човечност, не са станали роби по закона на войната; нито са се отдали доброволно на сервитут. Следователно децата им не са родени роби. Всички знаят, че са купени от принцове, които твърдят, че имат права над свободата им и че търговците ги транспортират по същия начин, както и останалите стоки до техните колонии, или до Америка, където ги излагат за продан.

Ако подобна търговия може да бъде оправдана от морална гледна точка, то тогава няма престъпление, колкото и да е зверско то, което да не може да бъде легитимирано. Царе, князе, магистрати не са собственици на своите поданици, следователно те нямат право да се разпореждат със свободата им и да ги продават за роби.

От друга страна, никой няма право да купува или продава хора и да става техен господар; хората и тяхната свобода не са обект на търговия; те не могат да бъдат продавани и купувани, за тях не може да се плаща каквато и да е цена. От това трябва да се заключи, че човек, чийто роб избяга, трябва да е бесен само на себе си, тъй като е придобил незаконна стока с пари, след като самото придобиване е забранено от всички закони на човечеството и справедливостта.

Следователно за нито един от тези нещастни хора не трябва да се твърди, че е роб и че няма нужда да бъде обявен за свободен, тъй като той никога не е губел свободата си. Неговият принц, баща или който и да е друг няма правото да се разпорежда с него; следователно извършената продажба е нищожна сама по себе си: този негър не може да се раздели или лиши от естественото си право. Той го носи навсякъде със себе си и навсякъде може да поиска да му бъде позволено да се възползва от него. Ерго, проява на явна нечовечност от страна на съдиите в свободните страни, в които е транспортиран, е да не го освободят на момента, като го обявяват за свободен, тъй като той е подобен на тях и има душа като тях.“

Патосът на подобни текстове ги превръща по-скоро в прокламации, отколкото в статии от енциклопедии. Повторенията на едни и същи мисли изригват като възвания, като призиви от митинги или манифестации. Явно такова е било времето.

Но днес има смисъл в тяхното припомняне, защото и те са част от европейската история.

  • • •

Представянето на феминизма при френските просветители започва с изречение, явяващо се типична аксиома за всеки рационалист:

От една страна, разумът няма пол.“

Веднага обаче е добавено следното:

„От друга страна, някои типични особености правят жените различни от мъжете.“

Тези две твърдения са достатъчни, за да бъде възбуден продължителен спор, предопределен с избора, който ще бъде направен от всяка страна – да издигне първото изречение до ранг на несъмнена истина, или да въздаде такава оценка на второто?

Арсений Куманков, Григорий Часовски и Артур Третяк продължават така:

Просветителите могат да заявяват, че за жените е характерна изтънченост на темперамента и поставяне на разума в подчинение на страстите, докато мозъкът на мъжа е по-стабилен, а умът му – подвижен. В резултат на това жените са по-склонни към предразсъдъци и суеверие, по-трудно им е да се отърват от тях, отколкото мъжете. Освен това, жените са по-слабо образовани, тъй като рядко се обучават на нещо, различно от етикета. В същото време просветителите разобличават убеждението, вкоренено от древни времена и поддържано от различни политически и религиозни системи, според което мъжете превъзхождат жените.

Нека бъде отбелязано, че жените са изиграли забележителна роля за разпространението на просветителските идеи. Именно жените са били собственички на повечето салони, където ‘обществото на писателите’ е можело да намери своята публика. Често жените са предоставяли убежище на философи и учени, преследвани от властите (Волтер е бил укриван от маркиза Емили дьо Шатле в нейния замък, Дьо Кондорсе се е крил в дома на мадам Верне). С редица жени просветителите са водели активна кореспонденция, а и те самите са писали и са били печатани, което говори за тях като за активни участнички в процеса на Просвещението.“

Ако някои изречения бъдат прочетени повторно, биха могли да се открият поводи за определен кръг въпроси:

Дали твърдението, че „жените са по-склонни към предразсъдъци и суеверие“, превръща автоматично множеството мъже, носещи същата склонност, в някаква безобидна част от обществата?

Дали множеството запомнени от историята мъже, при които разумът се е оказвал „в подчинение на страстите“, не са сътворили планини от беди за цялото човечество, каквито не са могли да извършат всички родили се и живели някога жени?

Дали, ако все още има много места по земята, където жените са „по-слабо образовани“, вината за това не пада върху мъжете?

(Следва продължение)

 

Зидарски преглед

към начало