„Светската религия” на Огюст Конт или защо един „прокълнат атеист” и масонството са се търсели взаимно?

 

 

 

Едва ли със следващите надолу редове ще успея, да отговоря удовлетворително на въпроса от подзаглавието. За да бъде сторено това, трябва да се направят много справки в архиви, трябва да се издирят много оригинални свидетелства, трябва да се вникне в света на един от най-необикновените мислители на Европа от първата половина на ХІХ век. В същото време, дори този въпрос да остане в съзнанието на онези, които ще се запознаят с настоящото кратко есе, като въпрос без отговор, мисля, че това също би било полезно. Един ден някой по-осведомен от мен брат би могъл да постигне повече.

Син на благочестиви родители, Исидор Мари Огюст Франсоа Ксавие Конт (1798–1857) води в младите си години твърде безпорядъчен живот. 20-годишен се сближава с чувствително по-възрастна от него жена, от която ще му се роди дъщеря. На 23 години ще заживее с жена, известна със своето леко поведение. По-късно ще сключи брак с нея и така тя ще стане госпожа Конт. Скоро обаче при него ще започнат да се появяват признаци на умопомрачение. По време на един от своите припадъци Конт ще хвърли съпругата си в езеро, откъдето тя едва е спасена. След време и самият той ще се опита да се удави в Сена, но също ще бъде спасен.

Изпробвал различни занимания – преподавател по математика, банкерски секретар, сътрудник на именития мислител Сен-Симон, дописник на списания, през пролетта на 1826 г. Конт открива в дома си

 

курс по позитивна философия за „учени слушатели”.

Курсистите му са били от ранга на Александър фон Хумболт (1769–1859). Прекъсната за около 3 години по време на неговото заболяване, серията от лекции е възобновена и завършена през 1829 г. Впоследствие целият курс ще бъде повторен пред по-широка аудитория.

През 1830 г. Конт пребивава известно време в затвора поради отказа му да постъпи в националната гвардия – решение, продиктувано от неговото категорично несъгласие да свързва републиканските си убеждения със служба в монархически военен корпус.

Някои съвременници на Конт ще огласяват не най-добри отзиви за него. Ще сочат, че той е добросъвестен, но ограничен мислител, притежаващ всички качества на „полуумен фанатик”. В същото време, в продължение на десетилетия, той ще се радва на най-близко приятелство с такива видни братя масони като философа Джон Стюард Мил във Великобритания и автора на колосалния Речник на френския език, брат Емил Литре, във Франция. Далеч не еднократно те ще организират широки кампании за събиране на средства, които да позволяват на Конт да преживява.

Най-изненадващо, когато след „Курс по позитивна философия” (1830–1842) Огюст Конт публикува четирите тома на своето – по собствените му думи – „най-важно” негово съчинение, „Система на позитивната политика, или Трактат по социология, установяващ религията на Човечеството” (1851–1854), неговите приятели масони – разочаровани – ще оттеглят подкрепата си, приемайки странната му пре-ориентация за напълно неподходяща. Споменатият негов близък приятел, брат Мил, ще огласи станалото известно по целия свят мнение за  „добрия Конт” (автора на Курса по позитивна философия), и „лошия Конт” (автора на новата светска религиозна система).

Тук неминуемо следва да се запитаме:

 

какво е представлявало масонството в тази част на света по онова време, кои са били неговите нравствени ориентири?

Видимо, сега би било неуместно да правя опит за лаконичен и еднозначен отговор.

А междувременно Огюст Конт е започнал изграждането на организация, на която е дал името „Позитивистко общество”. В днешно време, след десетилетия архивни изследвания, е установено, че освен от Франция при него са пристигали бъдещи последователи на учението му от Белгия, Холандия, Великобритания, Италия, Испания, Германия, Русия, Мексико, Бразилия и Съединените щати. В определен момент той разпраща послания към различни точки от света с предложения и съвети за преустройство на световното общество. Пише на руския император Николай І, на Великия Везир на Отоманската империя, брат Мустафа Решид Паша, дава указания на свой ученик да влезе в преговори с Ордена на йезуитите.

• • •

Мустафа Решид Паша (1800–1858) е бил високопоставен държавник от времето на Османската империя, изпълнявал длъжността на неин посланик в Париж и Лондон, на Министър на външните работи и шесткратно – на Велик везир. В историята на Османската империя е запомнен преди всичко като архитект на осъществените реформи в средата на ХІХ век (известни под името „Танзимат”), които завършили през знаменателната за България 1876 г. с приемането на първата имперска Конституция.

Списанието „Мимар Синан”, издавано от Великата ложа на Турция, сочи, че Мустафа Решид Паша е установил някои първи контакти с Ордена на Свободните зидари в Лондон през 30-те години на ХІХ век. Вероятно по онова време той е чул или прочел

 

откъс от ритуален текст,

който се е превърнал за него в максима на целия му наситен със събития следващ живот:

„Ако по твоя път ще трябва да се бориш със сили, по-могъщи от теб, ще трябва да се пребориш безпощадно с мислите на онези, които управляват тези сили. Ако си сигурен, че пътят ти е истинен, трябва да действаш дори и да си сам.”

Към тези думи е бил добавен

 

важен заключителен императив:

„Никога недей да криеш своите дела.”

• • •

На 4-ти февруари 1853 г. Огюст Конт пише на Мустафа Решид Паша писмо, което още с първите редове поставя днешния читател пред въпроса: дълбока неосведоменост ли показва то или представлява само наивен опит за предразполагане на отсрещната страна в някакъв предполагаем диалог. В него се казва:

„В столетието, в което живеем в Европа, има различия в политиката на Изтока и Запада, които не могат да бъдат пренебрегнати. Западът е безсилен да управлява социалния живот, задоволява се с едно бездушно насилие. Въпреки, че насилието е задължително за икономическия просперитет, то е причина за масови безредици. В противовес на това, източните управници, във функциите им на такива, са истински лидери на народите си и изпълняват едновременно две задължения, които трябва да прави всяко правителство – тоест, да насърчава подвластното им население да прави добро и да го предпазва от злините.

С това поведение в нашия век пред нас се проявяват две държави – Руската и Османската. Вашето правителство умело поддържа решителното поведение за нововъведения от страна на вашия Падишах. В нашето съзнание стоят двете норми, които са рядкост за ислямския свят. Едната от тях е прекрасният пример за моногамията, а другият е премахването на пазарите за роби, които засенчваха великолепието на Османския трон.”

След това, като прави лаконична анотация на двата свои трактата, които по всяка вероятност са придружавали писмото, Огюст Конт, пише:

„Надявам се, в оставащото от държавните Ви работи свободно време да се запознаете с ‘Катехизис на позитивизма’ и ‘Позитивизмът като политическа система’. Първата от творбите ми дава обща представа за моята доктрина, а втората – за нейното приложение в най-съвършен вид.”

След някои констатации („От векове Западът и Изтокът са в търсене на глобалната религия, която все не могат да намерят”), Конт поставя сериозен акцент:

„Впрочем, когато хората от Запада и Изтока работят заедно в науката, в противовес на теологията, те намират много сходства и се допълват. Точно това ме накара да изтласкам настрана каквито и да било теологически схващания. Смятам, че изцяло в светлината на позитивизма като религия, възприет както от отделната личност, така и от обществото, ще намерим нов бряг, който ще обгърне всички ни.”

Ако Конт не е бил категорично убеден в онова, което е отправял като послание, то може да се остане с впечатлението, че не са му били чужди

 

някои похвати на дипломатическото лукавство:

„От средновековието насам, отдалечаването на надарените умове от теологията, макар и под различна форма на Изток и на Запад, се е осъществявало с еднакви темпове. Причината е проста – всяка от двете монотеистични религии е претендирала да е световна религия. Как са могли да се разберат? Да е световна дадена религия, това е присъщо само на позитивизма. Но трябва да уточним и следното: ислямският ум, ако се вземе предвид, че е по-близък до прагматизма, е много по-близък до реалността от католицизма. Затова ислямът би се възпротивил по-малко срещу възкачването върху трона на позитивизма, отколкото това би сторил католицизмът.”

Вероятно Конт е разчитал, че тези негови редове няма да станат световно достояние, защото – от друга страна – в изпратените на неговия доверен ученик

 

инструкции за водене на преговори с Ордена на йезуитите,

той не коментира „отдалечеността на католицизма от реалността”, а просто предлага:

1. йезуитите да се откажат от името, което са възприели и да ориентират към името „игнациани”, с което да напомнят постоянно на целия свят своята обвързаност със създателя на техния Орден, Игнаций Лойола;
2. генералът на Ордена да бъде официално провъзгласен за глава на католическата църква и да се пресели в Париж, като остави на Папата поста епископ и княз на Рим;
3. „игнацианите” да встъпят с позитивистите в религиозно-политически съюз, за да може да бъде изкоренен протестантизмът, деизмът и всяка форма на скептицизъм, откъдето да може да се постигне преобразуване на целокупното човечество върху общи католико-позитивистични начала;

и

4. през 1862 г. или най-късно през 1863 г. да се осъществи церемониално публично ознаменуване на началото в техните съвместни действия.

През 1862 г. Огюст Конт е бил вече от 5 години мъртъв, но – вероятно – така далечният срок е показвал преценката му за реалните възможности по осъществяване на лансираната идея.

А иначе във визираното свое писмо до Мустафа Решид Паша, Конт продължава:

„Да, всички предпоставки за създаването на догматиката на позитивизма като религия се осъществиха на Запад, и поради това тя можеше да се зароди само там, но Ислямът подготви Изтока за по-лесното му възприемане.

Първо, ислямът предпази вярващите си от революции, както и от ереси от рода на протестантството и деизма. Предаването на властта от баща на син е много по-строго и определено. От друга страна ислямът прие върховенството на правителствата и управлението, като по този начин лидерите имаха възможността да вършат по-малко зло, а действията им да се препокриват с думите. На Запад се наложи ‘управниците’ да запушват ушите си заради философите, а философите да се опитват да изказват вижданията, които имат ниските класи. Това предизвика сред населението анархистични смутове. Изтокът живя извън тези вълнения. Ето защо спасението може да бъде само от Изтока. Пред историята аз възприемам по такъв начин ислямския гений и вярвам, че след като отмине първоначалното възмущение последователите на исляма ще приемат позитивизма като религия и ще го обикнат. Ислямът може да премине към позитивизма без да има нужда от каквито и да било метафизични мостове.

Ако мюсюлманите направят това, те могат да считат, че ще са изпълнили повелите на Пророка си, че вървят по неговия път и че могат да организират разпространението на ‘религията на човечеството’ по целия свят.”

Заключението добавя последен щрих в общата картина от изумителни твърдения:

„В близко бъдеще ще се разбере, че само тази ‚велика цел‛ ще запълни в човечеството мястото изпразнено от господ.

С уважение и поздрави,

Огюст КОНТ”

Тук – отново, като някакъв рефрен – се възбуждат въпроси от рода на вече поставените:

 

с какво масонството се е оказвало привлекателно за един не-масон

и с какво идеите на този не-масон, заклеймяван като безбожник, са се възприемали като привлекателни за Масонството.

Допълнителен пример. В наскоро подготвеното изследване на Садек Бигдели (бакалавър по право на Техеранския университет, магистър по право на Харвардския университет и магистър по международно право и икономика на Бернския университет), озаглавено „Първата генерация мюсюлмански интелектуалци и ‘човешките права’”, като се пресъздава фрагмент от живота на един от някогашните ирански обществени дейци, се казва:

„Мирза Малкам Каан Назем Ал Довлех (1833–1908) е роден в християнско-арменско семейство в Есфахан. Вдъхновен от реформите на Танзимата, баща му, Мирза Якуб Каан (1815–1881) активно се застъпвал за равнопоставеност на религиите,:

‘Иранците трябва да сме благодарни, че в Европа и в Османската империя хората не са наясно с това как религиозните малцинства са третирани в Иран, в противен случай те не биха смятали иранците като достойни за «права и равенство». (…) Кой е онзи несправедлив човек, който е разпоредил, че парите, които трябва да се платят като компенсация на семейството на някой убит не-мюсюлманин, са равни на цената на едно египетско магаре? Коя е тази «учена и справедлива» личност, която е [изработила решението], че някой, обърнат в исляма, има приоритет в наследството на имущество пред нечии немюсюлмански роднини?’”

И по-нататък:

„Мирза Малкам Каан оказал изключително голямо влияние в пред-конституционната история на Иран. Той бил изпратен в Париж да изучава инженерни науки, но развил интерес към политическата философия и особено към идеята на Сен Симон за социалното инженерство, както и към ‘религията на човечеството’ на Огюст Конт. След завръщането си в Техеран, планирал съвместна кампания (заедно с едно тайно сдружение върху основата на масонския модел, наричано ‘Дом на забравата’ [‘Faramoush-Khane’]) – проект, посредством който той се опитал да убеди Краля Насер ал-Дин Шах да започне реформи от типа Танзимат в Османската империя. В крайна сметка Шахът станал подозрителен по повод активността на Малкам и го заточил в Багдад, а по-късно – в Истанбул. В три от ранните си творби от периода между 1860 и 1862 г. (…) Малкам открито описал проекта си като ‘приемане на западната цивилизация без каквато и да било интервенция в Иран’, чрез която той замислял ‘едно общо подчинение на Европейската цивилизация’ във всички аспекти на живота, включително политическия и икономическия, по начин еднопланов, универсален и валиден за всички. По това време, Мирза Малкам Каан заявявал:

‘Европейските науки заливат народите по целия свят и колкото повече им се дава път, толкова по-добре можем да се възползваме от тях.’”

Оказва се, че

 

представата за „европейска цивилизация” и представата за Масонство, са се сливали

в някаква обща артерия, през която се е считало, че могат да се преливат ценностни идеи към извън­европейски региони. А сред въпросните идеи – и идеите на „добрия-лош” „полуумен фанатик” Огюст Конт.

Впрочем, в така далечни една от друга страни като Бразилия и Виетнам са издигани храмове на неговата „светска религия”, а по много места от света учени и днес си спомнят една от неговите мисли (цитирана по памет):

„Когато не се разполага с инструменти за решаване на дадени проблеми, те би следвало да се свалят от пиедестала на науката и да се предоставят на други активни люде, които да занимават с тях публиката си.”

В това припомняне, тук и сега, съзнателно пропуснах уточнението на Конт относно областите, в които проявяват активност „другите люде”. Не исках да предизвикам нечие докачение. ◊