Делото на Кирил и Методий – зад митовете, легендите и клишетата

 

Бр.  А. П., ложа „Боянският майстор“ – ориент София

 

Създаването на азбуката (коя!, кога!, от кого!) е материя, много обговаряна, но малко обследвана, толкова правдиво описвана, колкото и обвеяна с много и от различен произход митове и легенди… Това е може би територията на най-изопачаваната материя – спрямо първичните, основополагащите за българската история и българщината истини!

Какво казва официалната историография?

Че, според Христо Ботев, делото на светите братя Кирил и Методий е дело на гении,

„записали такива важни и знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че българи са внесли нещо в историята на обществения напредък“.

Че Константин Кирил е високообразован – в Цариград се сдобива с титула „Философ“ и заедно с брат си Методий, като притежаващи големи способности и владеещи славянски език, получават по искане на моравския княз Ростислав (862 г.) държавна мисия: да преведат на разбираем език словото Божие, да го отнесат в Моравия и да основат там национална църква. И Кирил, по гръцки образец, създава славянската азбука (глаголица) като заедно с Методий превежда от гръцки на славянски необходимите църковни книги.

Че като са създали славянската писменост и азбуката, тези мъже, Кирил (827–869) и Методий (825–888), завоюват завинаги ореола на

първите поборници срещу догматиците.

Че тяхното дело е демократично и високохуманно. Константин Философ изповядва демократичните и прогресивни идеи за правото на народите на културно развитие и ги отстоява не къде да е, а в Рим, пред папския престол!

Че глаголицата е първата българска азбука, съставена от Кирил при помощта на брат му Методий в малоазийския  манастир „Свети Полихрон“ (близо до днешния турски град Бурса) през 855 г. Така, тя (по-стара с 40-50 години от другата старобългарска азбука – кирилицата) представлява цялостна система за графично предаване на тогавашната славяно-българска реч.

Че най-старият датиран писмен паметник с глаголица е от 982 г. – надпис, открит в Иверския манастир, един от 20-те ставропигиални манастири в Света гора.

Че най-старият в света запазен кирилски надпис е в скален манастир край село Крепча, община Опака – изписан, според датировката на проф. Казимир Попконстантинов от монаха Антоний през 921/922 г., когото българските археолози смятат и за създател и на самия манастир. Значението на надписа е разчетено като:

“ВСИЧКИ БЪЛГАРСКИ СВЕТИИ“.

Че св.св. Кирил и Мет

одий са

 

предтечите на Ренесанса на запад.

Че в Европа подобен духовен поврат идва векове по-късно! Чрез писмеността, която двамата братя създават, българската земя се превръща в огнище, от което се пръска светлината в другите славянски земи. И в това дело Константин-Кирил Философ е духът, а Методий – неговата плът. Константин носи пламъка, идеята, откритието, а Методий – търпеливостта, постоянството, вярата. И всяка година на 24 май България скланя признателно глава пред величието на тяхното дело.

Да, така е. И главното – всичко в последния абзац е същественото, най-важното и непреходното! И безспорното – което и досега, и през идните векове ще напомня на Европа и света за възможностите на българското Просвещение и за непреходната гордост на България!

Да видим обаче, дали в обследването на кипежа от онази далечна епоха няма открити

 

нови обстоятелства и свързани с тях тълкувания,

които – без ни на йота  да поставят под въпрос величието в делото на двамата братя – да пренареждат някои от щрихите на онова време, когато говорим за появата на нашата, българската писменост, наричана съвсем неправилно „старославянска“. Просто защото през IX век писмено е фиксиран само СОЛУНСКИЯТ ГОВОР, диалект от южнославянската езикова група. Към това време диалектната разслоеност между и вътре в трите големи групи славяни е толкова напреднала, че солунският диалект няма как да притежава белезите за такава представителност! А колкото до термина „църковнославянски“ – той просто се появява в Русия чак… в началото на XIX век.

Ще се опитам да маркирам само същественото, по моему.

 

Съжителството

По земите ни са живели всякакви етноси и неизбежно в нашата древност е имало всякаква контаминация (смесване и заимстване) – в езиково, културно, писмено отношение, дори и кадрово (например, ние сме дали и Киприян, и Цамблак на Киевска Рус). А мнозина дори не знаят, че по нашите земи са живели както готи (протогерманско племе), така и гети (тракийско племе). Поради фонетичното сходство двете имена са размесвани често, но няма причина делата на едните да се бъркат с делата на другите.

Заимстването на писмени знаци (букви) и думи е явление, характерно за културното развитие на много народи не само в древността. Пулсациите на историческите обрати, политическите интереси и езиковите норми са размествали и намествали по причудлив начин съжителството на графемите. Например, днес в езика на поне две сродни нам страни се употребяват латински букви: Република Северна Македония (Ј, ј), и Украйна (I, і, Ї, ї). Заедно с това, исторически е установено, че между отдалечени във времето и пространството писмености често могат да се открият изненадващи прилики, което съвсем не означава приемственост или връзка.

Предтечите

Има мнозина, чиито имена патината на времето и главно липсата на следи е изличила незаслужено в историческото наследство. Има и други, например, като една историческа личност, развивала голяма, дори огромна за времето си, писмовна, книжовна и религиозна дейност – готския, днес почти култов – епископ Вулфила (познат още като Улфила и Урфила), живял през ІV век. Той играе твърде съществена роля в тогавашната книжовна дейност по нашите земи. Център на активността му е град Томи, днешна Констанца в Румъния, а след 348 г., когато е бил прогонен оттам начело на голяма група готи – град Никополис ад Иструм (на около 18 километра северно от Велико Търново). Прието е, че именно той превежда Библията от гръцки на готски език. Изследователи дори считат, че той е авторът на готската азбука. Създава школа, която живее столетия – явно е имала твърде силен исторически заряд! Няма да е пресилено да се каже, че такъв заряд без автентична писменост бива твърде съмнителен.

Вулфила е нещо като готския Константин-Кирил Философ. Много вероятно е готски общини и поселения, предимно в Източна България, да са съществували столетия, да са имали грамотността (малцина) и практиката (също малцина) да боравят с готското писмо… Някои историци допускат, че при пътуването си в Крим св. Кирил открива документи, написани с готско писмо. Но понеже той открива и мощите на св. Климент Римски, които после занася в Рим, първият факт остава някак си в сянка, като исторически второстепенен. Все пак вторият факт е ПРИЧИНАТА да славят и канонизират св. Кирил във Вечния град!

До ден-днешен се спори: дали епископ Вулфила не е бил арианин по вяра (по причина, че той е популяризирал именно арианската версия на Библията)? Повечето специалисти считат това за невярно. Но Вулфила остава в историята главно с факта, че превежда

Светото писание на готски език.

Съхранени са преписи от готския превод, в т.ч. и знаменитият „Сребърен кодекс“ („Codex Argenteus“), чийто текст е написан със сребърни и златни букви на пурпурен пергамент. В чисто теологичен аспект повечето специалисти са на мнение, че Вулфила е бил ортодоксален епископ. Така или иначе, предимно покрай него знаем за т.нар. готска писменост, която графически е най-близка до кирилската.

Едно отклонение. В размирния ІV век арианството е толкова силно, че малко е оставало то да се наложи в Западна Европа над римската фракция. Това е времето непосредствено след Никейския събор от 325 г. – първия християнски Вселенски събор (ако не се вземе предвид съборът в Йерусалим). Константин е напуснал земния свят през 337 г. и страстите са се нажежили. Борбата между двете фракции – ортодоксалната римска и арианската – е била на живот и смърт! Повечето епископи през V век в Западна Европа – по времето на франкския крал Хлодвиг I – са били… ариани. Тогава там арианството доминира и ватиканското бъдеще е било под сериозна угроза!

 

Арианството

е форма на ранното християнство, която постулира, че Христос не е вечен, а е човек, получил божествен статус, т.е. той е само ПОДОБЕН на Бог. Категорично е отхвърлена идеята за Светата Троица. По въпроса има пряк сблъсък още на споменатия Никейски събор, където 250 епископи ГЛАСУВАТ: от месия Христос да бъде обявен за Бог, както и четирите евангелия да бъдат признати за канонични, а останалите – за забранени под страх от смъртно наказание!

Въпреки че на този събор, под въздействието на император Константин (обявил се тогава за Христов апостол, при това богоравен!), се налага обратната на арианите фракция, борбата е дълга и противоречива, което не е попречило императорът да бъде изповядан в последния му час точно от… арианин!

С коварна и гениална стъпка обаче, Ватиканът (ползвайки се от класическата схема с женитбите) бракосъчетава последния могъщ крал-рибар Хлодвиг I, управлявал франките през 481–511 г., с католичката Клотилд, и така му въздейства да приеме през 496 г. християнството от католически ръце, да се сключи вечен съюз, като му е обещано той да стане нещо като император на Запада. (Изразът „крал-рибар“ е титла при династията на Меровингите.

Знакът „риба“

е символ, обозначаващ принадлежност към кръвната линия на Христос!) А въпросният крал е първият, успял да обедини приблизително земите на днешна Франция и се е оказал най-могъщият владетел на запад по онова време… Така Ватиканът постига не само стратегически превес в църковния двубой с арианите – той трасира пътя си към триумфа като върховен духовен авторитет на запад, равен с гръцката православна вяра в Константинопол. Открива му се възможността да разширява териториите под властта на римското християнство чрез проповеди, ритуали и писмена на латински език.

Ако тогава арианството бе победило, цялото историческо последие на континента е щяло да тръгне в съвсем друго русло. Нашето, включително книжовното – също!

 

Създаването на различни азбуки

По онова време разпространението на книжнината е било съсредоточено изключително в отделни центрове. Ръкописите са били във владение на малко хора, предимно монаси. Например, в областта Кутмичевица, където е живял и творил Климент Охридски, по негово време няма и следа от кирилицата. Днес все повече се налага становището, че той не е имал касателство спрямо нейното създаване. Друг е въпросът: кога най-после ще се отърсим от мита, че именно Климент Охридски е създателят на тази азбука, която бил нарекъл с въпросното име в чест на св. Кирил? Впрочем, св. Кирил най-вероятно не е работил и върху глаголицата – в западноевропейските и византийските източници от периода ІХ–ХІІІ век се говори само за това, че Методий е свързван с проповядването на християнството с помощта на някакви негови еретически писмена (според тезата на историка изследовател на нашата стара и средновековна история, доц. д-р Веселина Вачкова)! Това навежда на мисълта, че той може да е и техен създател.

Кирил е упоменаван в съвсем друг аспект и контекст – откриването и пренасянето на мощите на св. Климент Римски. Толкова! Еднозначно и категорично обозначаване на истината по този въпрос няма!

 

Глаголицата

е име, което има смисъл само у нас. Съдържателно означава „обговарям нещата“. Известно е, че глаголицата е ползвана изключително и за дълго в земите на днешните Западни Балкани (Хърватска, Босна, част от Сърбия, Македония), докато в Източна България по онова време тя присъства известно време, но някак си само покрай кирилското писмо, продукт на Преславската книжовна школа. По тези места глаголицата ни е позната само от един източник: чрез отделни букви/буквени групи, изписани върху една от стените на баптистерия в т.нар. „Кръгла църква“ в Преслав.

Някои изследователи съзират глаголически следи и в т.нар. „Надпис от Мурфатлар“ № 4 – край едноименното селище недалече на запад от днешния румънски град Констанца. Но това не е доказано; по-скоро там става дума за прабългарско руническо писмо. Всъщност, многобройни рунически знаци (епиграфи) са намерени по камъни, глинени предмети и други археологически находки на много места в североизточна България. По-точно – срещат се навсякъде, където е имало значими прабългарски строежи, като Плиска, Мадара, Преслав, Силистра…

По-важно обаче е друго: намереният при разкопки бронзов предмет, известен като „Розетата от Плиска“, носи гравирани същите знаци като тези от Мурфатлар. Това дава основания да се заговори за „писмеността от Мурфатлар и Плиска“ като писменост на езика на Аспаруховите българи!

Западните балкански територии познават повече от една графическа версия на глаголицата. На територията на днешна Хърватска, където тя е най-разпространена, има нейна дълготрайна версия – т.нар. „ъглеста глаголица“ (известна още като „Йеронимова“). Там глаголически надписи и текстове битуват чак до XVII век.

 

Кирилското писмо

е трайно употребявано в продължение на дълъг период САМО в източните български земи. Впрочем, терминът „кирилица“ се появява чак през ХVІ век. Не е известно друго име за нея до това време.

Артефактите на кирилица, колкото и да са малко го потвърждават недвусмислено. Всъщност, те не са малко. Само от X век знаем за няколко такива: Крепчански (921–922 г.), Преславска керамика (931 г.), Добруджански, плоча на Мостич от средата на века (943 г.), подписът на игумена на Зографския манастир, Макария (980 г.), Самуилов (991 г.), Варошки (993 г.), Темнишки (края на X – началото на ХІ век). А да не забравяме, че това е територията на вече споменатия епископ Вулфила! И обратното – по земите на Охридската книжовна школа кирилицата се появява с много голямо закъснение, докато на северозапад (в Хърватско, Босненско) глаголицата се шири с векове.

Сравнителният анализ на езиковите особености на най-старите глаголически и кирилски паметници показва, че при първите преобладават западните (охридски) словни характеристики – например, типът на т.нар. „лигатури“, докато при вторите – източните (преславски) езикови белези. Ще рече, изглежда, има някакво ситуирано териториално делене. Влиянието на глаголицата зад граница е най-силно на запад, а на кирилицата – на изток-североизток. Например, в Киевска Рус никога не е имало глаголица! А преди време, при разкопки в Новгород, бе открит един дървен Псалтир, написан на кирилица, който бе датиран към времето отпреди 1030 г. И понеже явно е бил пренесен там от тукашните земи, не е изключено да е написан към края на IX век.

Каква би могла да бъде причината за това явление?

 

Историческите успоредици

са твърде рисковано нещо, но все пак мисля, че има поне 2 основни причини.

Първата причина. Западните земи към Хърватско и Моравско са границата с латинската азбука и латинското богослужение. Естествено е по тези земи да бъде въвеждан графемен строй на абзука, който е коренно различен от латинската – за да се постигне категорично разграничаване чрез противопоставяне. Тук интересите на Борис І и на Византия съвпадат, а великоморавската мисия на двамата братя е само първият – и кратък – етап от тази борба с латинизма. Никак не е случайно, че в продължение на доста векове след това глаголицата битува в хърватските земи.

 

Печатани на глаголица библии

там има дори до ХІХ век!

Втората причина. Към централните български земи е логичен обратният подход – за приобщаване към високите византийски образци, включително в писмеността. По това време Борис І следва политика по изграждане на първата българска империя, владее много територии, не само на Балканите, но и в Румъния, включително Трансилвания, половин Унгария и пр. И понеже гръцкото унциално писмо си прилича с готското, естествено е в Преславската книжовна школа да са приложили синкретичен (обединителен) метод, като са оформили съобразно фонетичните особености на тогавашния старобългарски говор 36 знака за букви. Споменатото гръцко унциално писмо е само от 24 знака.

 

Съжителството на азбуките

По същество дълго време е имало съжителство не само между двете наши азбуки, а между трите: глаголица, кирилица и готска. Имало е влияние между тях и практическо смесване в изписването, имало е, както бе вече споменато, дори и заимстване – без това да се е считало за неприемливо, както би било според днешните разбирания. Това се вижда дори и в надписа на Омуртаговата колона, където има и латински, и гръцки букви, дори и прабългарски руни! Така наречената първа езикова кодификация е извършена едва през ХІV век, по времето на патриарх Евтимий.

По отношение на употребяваните на Балканите азбуки почти безспорното е: от една страна, има много голяма близост между гръцкото унциално писмо (първообразът), готското и кирилското писмо. Но, от друга – готското писмо е графично малко по-близо до кирилското, отколкото унциалното, докато глаголическото представлява съвсем друг тип изобразителна система.

 

Съвремието

Нашата предпоследна версия на кирилицата (до 9 септември 1944 г.) е контаминация между, грубо казано, 2/3 кирилско (24 букви) и 1/3 глаголическо писмо (12 букви). Типични глаголически знаци са малката и голямата носовка (ѧ и ѫ), знакът за т.нар. широко Е (ѣ), краесловните ер-ове и др.

След 9 септември 1944 г. те са премахнати. Това е наречено „опростяване на азбуката“. От днешна езикова гледна точка е спорно доколко то е допринесло за по-добра изразителност на невероятното ни словно и фонетично богатство!

 

Историческата роля и значение

Неслучайно в речта си на международния конгрес по българистика в София през май 1981 г. акад. Дмитрий Лихачов изрича своите (според мен) сакрални слова:

„Обединената духовна енергия на траки, славяни, готи и българи създава средновековното културно чудо, което аз наричам ‘ДЪРЖАВА НА ДУХА’.“

Във времена, когато по света доминира свещената догма за триезичието (еврейски, гръцки и латински), да успееш дори да поставиш на обсъждане посоката на мисленето по този въпрос е било велико! Св. Кирил го прави със знаменателните свои думи по време на диспута за триезичието във Венеция:

„Бог не изпраща ли дъжд еднакво за всички? Също тъй слънцето не свети ли на всички? И не дишаме ли еднакво всички въздух? И как вие не се срамувате, като признавате само три езика и като повелявате, щото всички други народи и племена – да бъдат слепи и глухи?“

И не само това. ДОКАЗВА правото на всички народи да имат своя писменост на своя език. Нечувано и… грандиозно!

Това е може би първият и най-очебиен пример как този велик ум, философ и полемист преборва ЦЯЛАТА ЗАПАДНА ДОГМАТИКА. Права на народи в онова време?! Демократизъм чрез равнопоставеност на писмености?! Надмогване волята и интересите на свръхмощната римска теокрация?!

Да, св. Кирил, иже нарицаем още Константин и Философ, го прави!

Прави и нещо много повече: възвестява в лоното на християнството нов църковно-литургичен и книжовен език, прави

 

пробив в тогавашния европейски цивилизационен модел

и поставя славянството наравно с всички останали християнски народи, т.е. вгражда го неразривно в основите на възземащата се европейска цивилизация. За пръв път в историята Източна Европа ще съизмери духовен ръст с тогавашния световен стожер Рим!

След него, векове по-късно, дело от подобна величина ще съгради друг велик син от българските земи – св. Киприян, който за първи път ще обедини цивилизационно и духовно руско-литовския свят под своя пастирски жезъл. И така ще го стори, че племенникът му, Григорий Цамблак, да се обърне към русите със знаменателното:

„Нашето отечество го роди, а вам Бог го дари…“

За да стане сетне достоен следовник на св. Кирил в европейския културен диалог. На големия теологичен събор през 1418 г. в Констанс Германия той ще ОБОРИ цялата схоластика на западната теологическа мисъл, и то в присъствието на новоизбрания папа Мартин V!

БЪЛГАРСКИЯТ ЦИВИЛИЗАЦИОНЕН И КУЛТУРЕН КОД от онова велико време се равнява с Рим! Това се помни, където трябва, извън нашите граници!

 

Архивъпросът е:

Защо ние не го помним, както трябва, и защо не носим наследието му с достойнството, което са ни дали тези велики наши предци?! ◆