Брациговски майстори

 

 

Бр. П. Г., ложа „Орфей“, ориент София

 

Историята, която искам да разкажа, започва в края на ХVІІІ век със самопровъзгласилия се господар на нова малка автономна държава в рамките на Османската империя, Али паша Тепеделенски. Тя се намирала на територията на днешна Албания и Македония. Предвид факта, че е мюсюлманин, а и империята в този момент имала много други задачи за решаване, султанът се примирил с този факт. Али паша Тепеделенски, имайки се за деребей в тази територия, започва безмилостно гонение на християните, изразяващо се главно в непосилни данъци, довели до фалита на цели родове. Част от тях били български. Намирали се в областите Костур и Корча (днешна Гърция и Албания). Географски, тази част от империята е най-западната и – напълно естествено – най-близко до западната цивилизация, която в този момент бележи най-бурното си развитие. По море „ботушът“ се намира само на 75 километра разстояние, а Дубровник – на 150 километра по суша.

Преди да продължа мислите си за гонението и преселението на тези българи, искам да разкажа тяхната предистория. Абсолютно сигурно е, както ще стане ясно по-нататък, че те са ходили на гурбет в днешна Италия, където са се научили на дюлгерски занаят. Не се знае откога са започнали със странстванията си, но при всички случаи те са били резултат от разоряването на земеделци и скотовъдци и превръщането им в безимотни занаятчии.

Академик Александър Теодоров-Балан и Константин Иречек са изследвали региона на Западна Македония и Албания и говорят за поне три фалита на селяните там: през ХV, ХVІ и ХVІІ век. Логически тези фалити са се оказали впоследствие свързани с търсенето на ново препитание, каквото било именно занаятчийството.

Човек не е безусловно свързан със земята и зависи единствено от двете си ръце и от онова, което носи на раменете си. Ако говорим за втората половина на ХVІІІ век, то в Европа това е епохата на късния барок – епоха, през която строителите в Западна Европа са натрупали огромен опит и самочувствие, преминали са през романтиката, готиката и ренесанса и са вярвали, че познават камъка така, както в момента Норман Фостър и Заха Хадит вярват, че владеят бетона и стоманата.

Около 200 български рода започват преселение на Изток към центъра на империята, където централната власт е по-силна и където няма изстъпления от местни деребеи. Пътят им минавал покрай Гевгели, Дойранското езеро, планината Беласица, Петрич, Неврокоп (Гоце Делчев) и достигал до долината на река Места. Вървейки, някои от родовете оставали из попътните села. Едни от първите места били селата Лещен и Ковачевица (днес архитектурни резервати). Следвали Батак, Пещера и Брацигово. В Брацигово се заселили най-много родове. Около 150. Получили разрешение от бея на Татар Пазарджик да се установят в рамките на селото, в замяна на поддръжката на неговите чифлици, но при условие, че той не ги използва за ангария. Местните брациговци веднага ги кръстили „арнаути“ (т.е. албанци), а пришълците кръстили тамошните люде „мърваци“ (от „мърва“, сгурта и пепелта, която остава след преработката на руда; в по-общ план – „рударци“). Годината била 1791-а. Има надпис на една чешма, строена от пришълците, на която е написано:

„Во время избавления, соградисе сей източника за споменъ на преселването лето 1791, 7 юлия.“

Тази година се счита за годината, в която арнаутите започват строителната си дейност на новото място.

Местните мърваци се занимавали основно с ангария, рударство, земеделие и скотовъдство, къщите им били от кирпич и слама върху дървена конструкция. Пришълците арнаути, в тяхната си махала, започнали да строят каменни къщи на два и три ката. Занимавали се основно с дюлгерство, но и с други занаяти, като сапунджийство, дърводелство, мелничарство и дори – с отглеждане на маслодайна роза и производство на розово масло. Десетки години наред мърваците и преселниците македонски българи, арнаутите, живеели отделно едни от други. Населявали отделни махали и нямали допир помежду си – нито при ежедневната работа, нито по хора и сборове. Не се сродявали и чрез женитби помежду си. При срещи и едните, и другите извръщали глави настрана и избягвали погледите си. Мърваците се подигравали на арнаутите, че били голи и горделиви, а арнаутите подхвърляли на мърваците, че били развлечени и „торлаци“. Мъжката и женската носия на преселниците също била наричана „арнаутска“. По своя вид, украса и цветове тя се различавала много от мървашката. Друга интересна разлика била в това, че арнаутите започнали да изпращат децата си в килийното училище на Кричимския манастир, но по-късно построили училище в Брацигово, което всички техни деца били длъжни да посещават.

Оттук започва интересна история. Мъжете арнаути дюлгери си имали свой собствен език, който другите не разбирали. Наричали го „мащерски“ или „мештровски“, което ще рече „майсторски“. Този таен език наброявал около 600 думи. Използвали се само по време на работа, така че никой страничен да не ги разбере. Може би, най-известното изречение от този таен език било:

„Флясаш ли мещровски?“ („Говориш ли мещровски?“)

И днес в говора на населението в Брацигово се срещат множество думи от италиански произход като: регула, лонжа, скала, калцун, бандера, пиято, бомба, витло, була, порта; и немски думи като: гърфел, панча, кубе, плавец, щивали, лапка и пр.

От начало йерархията била по-проста. Имало два еснафа – на старите и младите, които през 1845 г. (преди 173 г.) се обединили в единен еснаф. Той си имал устав (регула) и съвет (лонжа). Йерархията на дюлгерския еснаф се състояла от баш или уста-майсторите на върха – с тестир, т.е. с пояс. Под него стояли майсторите, но без тестир. Под тях били баш калфите и калфите и накрая чираците. Еснафът бил разделен на тайфи от по 20-30 души, всяка от които с един уста-майстор, майстори, калфи и чираци. Всяка тайфа се отчитала пред лонжата с членски внос от членовете си, който се използвал основно за благотворителност. Интересен е един от членовете на устава (регулата), който гласи: уста-майсторът разрешава на майсторите да бият с пръчка или затварят калфи и чираци. Части от Регулата се пазят в музея на брациговските майстори в Брацигово, помещаващ се в Поповата къща.

На брациговските майстори бързо им се разнася славата из целия Балкански полуостров – от Браила на север, до Цариград на юг. На Изток в Мала Азия участват в изграждането на укрепления на Османската империя. Изграждат множество църкви, мостове, конаци, керван-сараи, крепости и т.н., като най-внушителният им градеж е Рилският манастир, довършен от първомайстор Исидор от Брацигово. Към Брацигово започнали да се стичат българи от цяла България, за да се научат на занаят. Към средата на ХІХ век брациговската школа наброявала около 200 майстори и калфи и около 100 чираци, които се пръсвали из целия Балкански полуостров. Безспорно, най-известният ученик е Никола Фичев от Дряново, който успял да се издигне до самия връх в йерархията, като му била присъдена най-високата степен – уста (майстор).

Може много да се разказва за строителните постиженията на тези българи. Мисля, обаче, че те имат една друга, много по-голяма заслуга, която е забулена в тайна. Съществува следният прелюбопитен факт. Описва го Атанас Мишев, един от историците на Априлското въстание. Той разказва, че всички въстаници от Априлското въстание, които останали живи, но пленени били изпратени на заточение в Мала Азия, Одрин и Пловдив, както и на острови в Егейско море, говорели помежду си, според показания на тъмничарите, някакъв неразбираем език. И той бил именно мащерски. Изключено е всички те да са били дюлгери. Тогава, как този таен и ревностно пазен език се е оказал разкрит пред хора, непринадлежащи на дюлгерския еснаф?

В природата, ако един модел е успешен (рационален), то той мигновено се мултиплицира в най-различни форми. Дали по същия начин успешният модел на йерархичност, на спазване на определен устав и съхраняване на тайна при дюлгерския еснаф не е бил приложен в пълна сила и при формирането на освободителното революционно движение в България? Кога и как е станало това – не е известно. Но този естествен процес на трансформация около принципите на оперативното масонство, в познатото ни символично Масонство, може да се наблюдава по цял свят.

Историята на България може би била друга ако Али-паша Тепеделенски през 1790 г. не бе прогонил тези българи от земите си.

Но в историята няма ако. ◆