За толерантността и масонския стремеж към съвършенство

 

 

Да се опитаме да разберем правото на всеки човек да открие истината за света по свой начин – това е изключителна проява на добронамереност. Ето защо тя е едно от най-високите нравствени завоевания на човечеството. В същото време толерантността е плод и на висок интелект. Най-често нашите представи и умения се оформят от учителите ни, от близките и приятелите ни. Невинаги ние можем да ги избираме. Не всеки е имал щастието да бъде ръководен от мъдри наставници, но веднъж открил, че толерантността е висша духовна ценност, човек би трябвало да се стреми да я овладява и да я прилага по подходящ начин според разнообразието от предизвикателства, които животът му предлага.

За да бъдем толерантни, е необходимо да съумеем да се поставим

 

на мястото на Другия до нас,

да съпреживеем неговите мисли и чувства. Психолозите наричат тази способност емпатия – значително по-рядко срещано качество от симпатията, която проявяваме към определени хора.

Ние сме много по-склонни да предлагаме своите разбирания и правила на другите, отколкото да приемаме техните. Но историята показва, че насилието върху човешката мисъл, принудителното налагане на един или друг модел, доктрина, догма или учение не води до добри резултати. Какво по-естествено в такъв случай от проявата на толерантност, от признанието на чуждите убеждeния.

С право Спиноза казва на различни места в своя

 

„Богословско-политически трактат“:

„Никой, когато и да било, не би бил в състояние да пренесе върху другиго своята власт, а следователно и своето право, така, щото да престане да бъде човек.“

„Тъй като най-доброто у нас е разумът (intellectus), то несъмнено е, че – ако ние действително желаем да искаме да подирим полза за себе си – трябва повече от всичко да се стараем, доколкото е възможно, да го усъвършенстваме, защото в неговото усъвършенстване трябва да се изразява най-висшето наше благо.“

„А онова, което е добро само в резултат на заповеди и разпореждания, или заради това, че служи като символ на някакво благо, то не може да усъвършенства нашия разум.“

„Но наистина, ако висшата тайна на монархическото управление и най-големият негов интерес се заключава в това: да бъдат държани хората в заблуда, а страхът, с който те да бъдат удържани, да се прикрива с гръмкото име на религията, за да се сражават хората за своето поробване, като за някакво свое благополучие, и да считат не срамно, а във висша степен почетно да не жалят живота и кръвта си, заради суетността на някакъв един човек, то, в противовес, в свободната република нищо такова не може да бъде мислимо и най-малко от всичко опити от подобен род могат да имат успех, защото, чрез предразсъдъци или по друг начин да се потиска свободното съждение на всеки един човек противоречи напълно на общата свобода.“

„Всякакви гнусни лицемери, подтиквани от онази злоба, която те наричат ‘ревност по отношение на божествената истина’, навсякъде са преследвали мъже, отличаващи се с честност и прочути с добродетели, и поради това – предизвикващи неприязън сред масите, а именно: публично предавали на проклятие техните мнения и разпалвали срещу тях гнева на свирепата тълпа. И това дръзко нахалство не можело да бъде лесно обуздано, защото то се прикривало с религията.“

„Едва ли можем да си представим по-голямо зло за държавата от това, при което почтените хора са прокуждани в изгнание като злодеи, защото убежденията им са в разрез с общоприетите и защото не умеят да се преструват.“

Дали изискването да бъдем толерантни означава само да проявяваме търпимост, или просто трябва да се примиряваме с обстоятелствата? Ако бе вярно последното, то толерантността нямаше да се различава от търпението на роба, който е готов да понесе всичко в името на своето съществуване. Толерантността предполага различният от нас да се възприема

 

без раздразнение или страх.

Той трябва да стане източник на нещо ново, което може да ни обогати, да ни накара да разширим представите си за света и за самите нас.

Нека да се опитаме да усетим силата на разбирането, да почувстваме удоволствие от разнообразието и дори обич, както ни учи Монтен. И все пак, не е ли твърде голям скокът от разбиране към обич? Възникват множество въпроси:

Трябва ли да бъдем толерантни към нетолерантните и ако не – няма ли да заприличаме на насилници?

Възмездена ли е винаги толерантността или както всяко донкихотство изглежда като налудност?

Трябва ли да възприемем нещо от изключително толерантния будизъм и да признаваме правото на истината да се явява в множество форми?

Какви са границите на толерантността?

Дали ако приемем, че трябва да сме толерантни към всякакви мисли, но не и към всякакви действия, ще можем да предложим някакви правила за толерантност?

Веднага възникват и следващи въпроси:

Дали думите, включително подбудителството към разрушителни действия, трябва да бъде толерирано?

Дали едно представяне на човеко-ненавистнически идеи и убеждения трябва да бъде търпяно в името на свободата на словото?

Няма ли да предоставим по този начин форум на много мизантропи?

Една неограничена толерантност не би ли облагодетелствала силните за сметка на слабите?

Тези въпроси могат да бъдат решени до голяма степен, ако издигнем като критерий общото благо и го превърнем в

 

абсолютна ценност,

чрез която да определяме стойността на всяко действие. То би допълнило толерантността като ценност, при което отказът от нея би бил недопустим.

Разбира се, една общност трябва да уточни онези нетолерантни постъпки, при които магистратите са длъжни да се намесят. Формулировката общо благо трябва да се конкретизира като се държи сметка за всички случаи, когато толерантността е недопустима. Толерантност, при която не се държи сметка за нейните граници, е крайност, водеща до заблуждение и трагични последици. Всичко това не е предложение за цензура или потискане на словото, но пълната безнаказаност би довела до расови и полови престъпления и би оневинила различните форми на подстрекателство към тях. Също така, от споделеното не следва, че трябва да изгорим книгите на Маркиз дьо Сад, доколкото понякога ненасърчаването е по-ефикасно от цензурирането. Материалната подкрепа от страна на меценати в изкуството може да се насочи с оглед на критерия: кое изкуство допринася за общото благо и толерантността и кое не.

Внимателното вглеждане в хората около нас ни показва, че е възможно човек да е щастлив и когато живее по

 

модел, различен от нашия.

Уилям Джеймс подчертава:

„Първото нещо, което трябва да научим в общуването с другите, е да не се намесваме в техните специфични начини да бъдат щастливи, стига тези начини да не предполагат насилствена намеса в нашите.“

Какъв по-изразителен призив за толерантност може да искаме!

Човек понякога е толкова непредсказуем в постъпките си, че може да изненада дори себе си. Неслучайно Артур Рембо възкликва удивено:

„Аз съм някой друг!“,

на което френският писател, драматург и член на Френската академия, Пол Клодел, отговаря:

„Най-страшното е, че аз съм аз и никой друг.“

Това, че с поведението си можем да изненадаме и самите себе си, е едно от нещата, които трудно приемаме, но ние трябва да го направим, защото то би означавало толерантност и към самите нас. Да бъдем приятели на себе си, невинаги е лесно. Колко често се упрекваме за едно или за друго – дни, седмици или години! Не е ли по-добре да приемем фактите дори, когато те не ни харесват и след това да решим: какво може да се направи при дадените обстоятелства. Често не си даваме сметка, че дори и най-неприятното събитие е само част от нашия удивителен живот, просто един инцидент, който може би утре няма да има значение. Защо да не помислим с благодарност за хубавите неща, които ни се случват?

 

Недоверието, завистта и страхът,

които понякога ни обземат, са лоши съветници и подбудители на най-недостойните дела. Този, който робува на нелепи догми и доктрини, никога няма да се докосне до това, което обединява хората – нуждата от толерантност, уважение и любов. Не е възможно постигането на нравствените цели, стоящи пред Масонството, ако всеки свободен зидар не се издигне над съсловните, етническите, религиозните, партийните и други пристрастия и не освободи своята мисъл от множество предразсъдъци. Човешката солидарност изисква здрав разум, взаимно доверие и снизходителност. Само така са възможни напредъкът и човешкото щастие.

Хората живеят в общество, необходимостта от общуване на всеки човек с другите е научно доказана. Защо това да не става на основата на взаимопомощ и сътрудничество? Необходимо е само да се овладеят и контролират егоистичните и агресивни инстинкти, които тлеят вътре в нас. Толерантността е един от ключовете за постигане на подобно разбирателство.

От векове много светли умове са посветили своите усилия за облагородяване на човешката природа и култивиране на

 

разумни компромиси в социума.

В своите писма за толерантността Джон Лок казва:

„В никакъв случай една разраснала се и влиятелна общност не придобива юрисдикцията над тези, които не са се присъединили към нея. Това означава, че мирът, равноправието и приятелството трябва да се спазват винаги – както между отделните хора, така и между отделните съсловия, църкви или държави.“

Човешкият ум не може да бъде ограничаван в определена схема, колкото и привлекателна да е тя. Още преди хилядолетия Епиктет пише:

„Никой не може да господства над ръководното начало на душата на Другия. (…) То значи: докато другите вършат личните си работи според своите разбирания, сам да се придържаш към поведение и начин на живот (…), така че Другите да са в съгласие с природата ти. Всъщност, за да е човек човекът, не му стига да има очи, но и да гледа на света по човешки.“

Колко актуално звучи и днес този зов да бъдем толерантни и да живеем в съгласие с другите! И колко е трудно понякога това!

Като се опитваме да направим света по-добро място за живеене, винаги трябва да започваме от собствената си личност. Толерантността е онзи инструмент, който ще ни помогне да бъдем истински зидари на Духовния храм, който от векове масоните изграждат.

 

Литература:

1. Франсоа-Мари Аруе Волтер, „Трактат за търпимостта“, в: „Избрани философски съчинения“, „Наука и изкуство“, София, 1986.
2. Лидия Денкова (съставител), „Толерантността“, „Просвета“, София, 1995.
3. Бенедикт Спиноза, „Богословско-политически трактат“ („Богословско-политический трактат“, в електронна версия: http://www.civisbook.ru/files/File/Spinoza_B-P_tr.pdf).
4. Tzvetan Todorov, „Les morales de l`histoire“ („Моралът на историята“), „Grasset & Fasqulle“,1991.
5. William James, „Talks to Teachers on Psychology and to Students on Some of Life’s Ideals“ („Разговори с учители по психология и с ученици по някои от идеите на живота“), „Longmans, Green & Company“, London, New York, Bombay, 1899.

* * *

Братът, автор на следващия текст, пожела анонимност. Тази молба съдържаше и искането: да не се посочва името на ложата, в която той членува. В същото време, във връзка с лаконичността на градежа, авторът сподели следното обяснение:

„На много места разсъжденията предполагат разгръщане в различни посоки. Нека това бъде направено от братя, които биха приели моя текст като покана за обсъждане.“

В допълнение, някои дискусионни твърдения буквално налагат коментари.

Зидарски преглед