Отново за „специфичната морална система“ на масонството

 

 

Новоприетият свободен зидар представлява ценност, която обичайно не се възприема по онзи начин, по който той може да бъде полезен за Братството. Тези, които имат многогодишен опит, обикновено гледат на него като на поредния „новобранец“, който ще трябва да учи много. В същото време те не отчитат, че такъв брат може да стори много добрини с въпросите, които би задал. Разбира се, това може да се случи само тогава, когато предварително е култивирана онази среда, в която той да се чувства спокоен, а не в постоянен стрес при мисълта за евентуално показана от него неопитност. При подобни обстоятелства патерналистичното отношение не е полезно. У по-чувствителни натури, то може да предизвика допълнително затваря в собственото Аз. С годините такъв брат ще натрупа масонска рутина, а старите му въпроси са избледнели – или ако е разбрал, че няма особен смисъл да ги огласява – Братството ще изгуби онова, което иначе всяка „млада кръв“ носи със себе си.

Един Стар майстор на американска ложа обаче не е забравил определени питания, които, по всяка вероятност, са тревожили мисълта му още от първите крачки в Храма. Ложата носи името „Калибърн“, а името на нейния Стар майстор е Ричард Грейтър. Свободен зидар от 1996 г., понастоящем той е сановник, отговарящ за образованието в работилницата. В тази му функция се долавя и отзвук, и признание за неговата служба като

 

Председател на Комитета за образование и информация

към Великата ложа на старите и приети зидари в щата Охайо. От около 2007 г. се занимава с проблеми, свързани с евентуално необходимите реформи в Масонството, с някои от причините за загубата на членство и ентусиазъм сред Братството, с интерпретацията на нови идеи, с помощта на които да се парират подобни негативни тенденции. Тогава публикува текст, титулуван с питането: „Да реформираме Масонството?“, придружен от пояснителното подзаглавие: „Един въпрос за бъдещето на Масонството“. Показателен в този случай е фактът, че въпросният текст е претърпял още през следващата година първа преработена публикация, през 2010 г. – втора преработена публикация, а в края на 2014 г. – и трета преработена публикация. Не по-малко показателен е и фактът, че в края на 2015 г. той представя есето си „Време е мечтите да задминат спомените!“, а през 2017 г. – „Моралната система на Масонството“, отново с подзаглавие, гласящо: „Какво я прави толкова специфична и защо я крием?“

• • •

Последният текст започва с двукратното повторение на достатъчно известното дефинитивно твърдение:

„Масонството представлява специфична морална система, забулена в алегория и илюстрирана чрез символи.“

Веднага следват въпросите:

„Кое прави ‘моралната система’ на Масонството толкова специфична и защо нашите основатели смятат, че е необходимо тя да бъде скривана? Може ли един прост етичен кодекс да е действително толкова различен, че да е необходимо той да се пази в тайна?“

Нека тук ние обърнем тези въпроси към себе си. И нека заедно с това се запитаме: колцина от нас са си ги задавали, колцина от нас са ги огласявали?

Между другото, не е изключено някои братя да са държали в ръцете си

 

учебното помагало „Християнска етика“,

раздавано преди години безплатно на учениците от гимназиалния курс. Това помагало бе одобрено със заповед на Министъра на образованието и науката от 2003 г., но скоро след това въпросната заповед бе отменена – поне така свидетелстваха някои експерти, работещи в министерските инспекторати. Самото внушение, че учениците в България трябва да изучават „християнска етика“, без да се поставя въпросът: има ли „мюсюлманска етика“, „юдейска етика“ и т.н., връща мисълта към питането на брат Ричард Грейтър:

„Кое прави ‘моралната система’ на Масонството толкова специфична?“

В следващите нататък редове той изпробва

 

някои начални констатации:

„Символите, които използваме в нашия ритуал, не са нищо повече от работните инструменти, които употребяваме за обяснение на нашите философски и етични понятия и като такива са достатъчно обикновени. В лекцията за току-що въведения чирак ни учат на добродетели като смелост, справедливост, мъдрост и умереност, които – взети заедно – формират основния кодекс за правилно поведение. Но едва ли тези добродетели са уникални. За първи път те се появяват преди повече от 2 000 години в онова време, което историците наричат ‘Аксиална епоха’, ‘Осева епоха’ (от 800 г. пр.н.е. до 200 г. пр.н.е.).

През това време, едновременно и независимо, са положени духовните основи на човечеството от учители като Сидхарта Гаутама (Буда) в Индия, Конфуций в Китай и Сократ в Гърция. Всички те са преподавали една и съща основна истина: вървете по средния път (‘на либелата’), живейте морален живот (‘според отвеса’) и постъпвайте с другите така, както бихте приели те да постъпват с вас (‘според правия ъгъл’). Възникналата по онова време философия ще повлияе силно върху по-късната християнска мисъл и върху възхода на западната цивилизация, като и до днес остават основите, върху които човечеството все още съществува.“

• • •

 

Изразът „Аксиална епоха“

не се радва на някакво широко разпространение. Това налага известно пояснение.

Непосредствено след края на Втората световна война немският философ Карл Ясперс (1883–1969) издига тезата за интелектуалния взрив, който – едва ли не едновременно – се е осъществил на няколко места по света, формиращи някаква земна „ос“ (лат. „axis“): Китай, Индия, Иран, Израил и Гърция. „Едновременното“ избухване се е случило между 800 и 200 г. пр.н.e. Ето какво е становището на Ясперс:

„Този период е препълнен с изключителни хора и събития. В Китай живеят Конфуций и Лао Дзъ, възникват тенденциите в китайската философия. В Индия е времето на Упанишадите и Буда, също всички тенденции, включително скептицизъм и материализъм, софистика и нихилизъм, са разработени. В Иран Заратустра представя предизвикателната си концепция за космическия процес като борба между доброто и злото, а в Палестина е времето на пророците – Илия, Исая, Йеремия. Гърция ражда Омир, философите Хераклит, Парменид и Платон, трагичните поети, Тукидид и Архимед. И цялото развитие, за което тези имена всъщност само намекват, става през тези няколко века почти едновременно в Китай, Индия и Запада.“

 

Много години преди Яспер обаче, Албърт Пайк, предлага в своята книга „Преддверието и средният кат“ по-голяма продължителност на коментираната „осева епоха“ като прибавя към имената на Буда, Конфуций, Заратустра и Сократ тези на Христос и Сенека. Разбира се, изказаните мисли водят брат Ричард Грейтър до нов въпрос:

„Ако Масонството не прави нищо повече от това: да преопакова една философия, която е съществувала от дълго време, тогава какво можем да кажем, че е онова, което прави нашата масонска система толкова специфична? Някои твърдят, че не моралът ни е това, което е специално, а по-скоро средствата, които използваме за постигане на целите си. С други думи, особеността на системата ни е само в уникалните средства, които прилагаме – използвайки каменоделските инструменти на зидарите и историята на Хирам (сиреч, алегорията и символите). И всичко това, за да правим добрите хора по-добри.“

И тези обяснения обаче попадат в графата

 

„незадоволителни аргументи“:

„Преподаването на сложни принципи чрез алегория също не е твърде уникално. Най-познатият пример за нас, разбира се, е Иисус, който често е използвал притчи, за да преподава добрите вести от Новия Завет. А ‘Златното правило’, което Иисус също е преподавал, е било пряко следствие на Аксиалната епоха. В заключение, ако Масонството само се стреми да направи добрите хора по-добри чрез познатата практика да се разказват колоритни истории, защо в такъв случай нашите братя от ХVІІ век е трябвало да извървят толкова разточително дълго време, за да пазят своята работа в тайна? Няма нищо ново в нашия етичен кодекс, нито нещо уникално в средствата, които използваме за неговото предаване е разпространение. Нашата особеност и причините за нейната тайна трябва да се крият другаде.“

Накъде следва да се насочи търсенето на отговори?

• • •

Обмислянето се разгръща в пространни абзаци, в които още веднъж се отваря дума за някои подробности около споменатата Аксиалната епоха – заради забелязаните, може би леко идеализирани, нейни достойнства.

Заедно с това на места съдържанието ще възбуди

 

усещане за провокация,

на други не е изключено да се доловят и

 

признаци на оскърбление:

„През по-голямата част от историята хората са били поданици на принцове, които са управлявали посредством ‘божественото право’. И в знак на признателност за така предоставеното им божествено право, князете са подкрепяли свещениците, които повелявали стриктно придържане към религиозната ортодоксалност. Църквата и държавата са оформили съвместно една здрава крепост, която е защитавала привилегирования статус и на княза, и на свещеника. Човекът не е притежавал нито своето тяло, нито душата си.

Имало е обаче едно изключително време в историята, когато хората са живеели свободно; и интересно, това е било през Аксиалната епоха. Тя започнала през 508 г. пр.н.л. с основаването на две големи републики, едната в Атина, а другата в Рим. Идвайки от латинската фраза ‘res publica’ (буквално, ‘нещо от народа’, ‘народно дело’), една република е политическа система, при която народът запазва контрола над собственото си управление. След 500 години обаче, с окончателната капитулация на римския сенат пред Октавиан през 27 г. пр.н.л. тази първа републиканска ера внезапно завършила. Ще изминат почти две хилядолетия, преди светът отново да се опита да осъществи някакъв републикански експеримент, а обикновените хора да поискат демокрация.

А когато това време дошло, то дошло на най-невероятните места: сред мъничка група колонии по крайбрежието на Новия свят, отдалечени през цял океан. Именно тук, по източното крайбрежие на Северна Америка, се случило нещо забележително: първата в света либерална революция. Водени от мъже, вдъхновени от античната гръцко-римска представа за републиката на добродетелта, тези мъже се надигнали срещу един божествено поставен на престола монарх и поискали обратно своята свобода на избора и свобода на съвестта. Без никакви роби повече, тези мъже въвели в практиката принципите на Просвещението, отличителен белег на което било издигането на стена, която разделяла църквата от държавата. И тези мъже, в голямата си част, били масони, като най-известният, разбира се, бил бащата на нашата страна, Джордж Вашингтон.

Последвали и други либерални революции: във Франция през 1789 г., Хаити през 1791 г., Латинска Америка през 1813 г., Италия и Унгария през 1848 г., Мексико през 1855 г. и Куба през 1895 г. Водачите на всички тези либерални революции – всички те – Джордж Вашингтон , Жорж Дантон, Тусен Лувертюр, Симон Боливар, Джузепе Гарибалди, Лайош Кошут, Бенито Хуарес и Хосе Марти – са били масони. Всички те свалят деспотичните режими, подкрепени от религиозната ортодоксия.

Философията, която вдъхновила тези революционни лидери, не е бликнала от някакъв вакуум. Обръщайки погледа си с няколко десетилетия назад, за да открием философските основи на тези революции, едно зачатъчно събитие се откроява: формирането на първата Велика ложа на Англия на 24 юни 1717 г. Мисля, че открихме политическата опасност в нашата ‘особена система’, която е заставила нашите братя от онова историческо време да я скрият толкова внимателно. Всеки един смел масон, който е водел тези либерални революции, е бил ‘предател’ много преди да стане герой. Ясно е, че е имало политически причини за запазване на масонската философия под секрет! Но политиката е само част от нашата история, а за останалото трябва отново да погледнем към Просвещението.“

Показателно, и брат Ричард Грейтър се обръща

 

към ерата на Просвещението, към „Века на разума“.

Но нали в същото време много мислители са обявявали на всеослушание разочарованието си от все същия разум. Нали не случайно от наблюдателницата на прохождащия ХХІ Исак Паси ще погледне към последните векове и ще вложи резултата от своята инвентаризация в труд, обоначен с титула: „Човек не само с разум живее: Десет етюда върху европейския ирационализъм“. А портретираните в него ирационалисти ще са: Блез Паскал (1623–1662), Артур Шопенхауер (1788–1860), Сьорен Киркегор (1813–1855), Фридрих Ницше (1844–1900), Густав Льобон (1841–1931), Николай Бердяев (1874–1941), Мигел де Унамуно (1864–1936), Анри Бергсон (1859–1941), Зигмунд Фройд (1856–1939) и Карл Густав Юнг (1875–1961). Няколко имена ще изненадат с присъствието си в този списък, други – помислени – с отсъствието си. Така, още в уводните думи на този обемист труд ще може да се прочете:

„Много често, макар и различно в различните възрасти, у нас започват да се прокрадват скептични нотки спрямо рационализма: действително ли разумът може всичко, действително ли е всемогъщ, наистина изумителните успехи на разума дават ли достатъчно основание за неговите прекомерни претенции да знае всичко, да може всичко и да прави всичко? И не е ли възможна – и не само теоретично – и такава ситуация, при която всичко – и самият разум – да загине тъкмо от могъществото на същия този разум и неговите наистина главозамайващи успехи?“

Неминуемо се надига възражение срещу тези мисли на проф. Исак Паси, изключителния ерудит Исак Пасии: а кой е казал, че разумът претендира да знае ВСИЧКО? Нима това не е амбиция на учèния, в които разумът е

 

изначално поставен в ъгъла,

но спрямо които се проявява колкото широка, толкова и необяснима търпимост?

Разбира се, проф. Паси е направил уговорка, припомняйки попътно един разказ за античния мислител Пирон:

„Това в никакъв случай не дава основание за апология на незнанието, за оправдаване на съвета на древния философ, че за човека в потъващия кораб е препоръчително безразличието на свинята. Защото много често мъките на познанието са за предпочитане пред блажената Аркадия на невежеството, тъпотата и безразличието.“

И по-нататък:

„Затова, и при цялото триумфално шествие на европейския рационализъм в следренесансовата философия, и още повече след като поставената на плещите на Разума действително Велика френска революция не изпълни много и много от своите обещания (както впрочем и всяка революция), в европейската философия и естетика, както и в европейското изкуство през ХІХ и ХХ вес, започват да претендират за място и да играят все по-значителна роля ирационализмът, интуицията, несъзнаваната воля, неосъзнаваният стремеж, инстинкт, влечение, склонност, желание, нагон, либидо, потиснат комплекс и изобщо цялостният душевен свят, означаван като несъзнавано, за чието изследване най-голямата заслуга е на философията на живота.“

Остава да се изработи методика за

 

точно претегляне на благата,

с които се е сдобило човечеството, опирайки се на своя разум, и всичко друго, което се е родило при неговото отсъствие.

• • •

Като маркира създаването на Кралското научно дружество през 1660 г., брат Ричард Грейтър продължава своя труд със следните изречения относно началните импулси на Просвещението:

„Можем да открием неговите първи размирици на 17 февруари 1600 г., в деня, когато църква и държава са се договорили заедно да запалят огъня на невежеството. Именно на този ден Джордано Бруно, италианският доминикански монах, философ, математик и астроном, роден през 1548 г., е бил изгорен жив като еретик. Бруно е бил изгорен заради две идеи: едната космологична, а другата богословска. И двете се оказали фатални.

Неортодоксалната му космологична идея била следната: нито Земята, нито Слънцето са център на Вселената. Отивайки дори отвъд Коперник (който вярвал, че Слънцето е центърът на Вселената), Бруно, предугаждайки онова, което по-късно съвременната наука ще докаже като правилно, поучавал, че нашето Слънце е само едно от някакви безкрайно много независимо движещи се небесни тела. На останалия свят щяло да отнеме над един век, за да го настигне.

Странно е, че космологичната ерес на Бруно се открива почти дума по дума в лекцията за буквата ‘G’ при степента на калфите:

‘Безброй светове са около нас, търкаляйки се в безграничното пространство…’

Лекцията за буквата ‘G’ поставя акцент върху геометрията като непогрешимия природен закон, който управлява Вселената. В нашето ‘G’ ние откриваме космологичната ерес на Бруно, изобразена в голям формат и закрепена в Изтока на всяка масонска ложа. Колкото и днес това учение да е познато на всяко дете в училищна възраст, когато разглеждаме факта, че ритуалът ни датира от едно време, през което подобни вярвания са имали тежки последици за живота и дори са носели смърт, то причината за нашата тайна отново става ясна.“

Припомнянето на

 

варварското умъртвяване на Джордано Бруно

може изпълни с мирова скръб съзнанието на всеки по-чувствителен човек – всъщност, на всеки нормален човек. Какъв е бил смисълът на въпросното позорно деяние? Изращането на свободната човешка мисъл в затвора, заключването ѝ в тъмница?

Дали днешното човечество се е изпълнило с поука от споменатия позорен акт (и множеството други като него)? А адресирано вече към самите нас: дали ние намираме сили да се противопоставяме достатъчно активно на всичката глупост и всичката аморалност, заливащи на талази човечеството? Или обратно – с безучастното си присъствие в света наторяваме масовото отсъствие на разум, с което фактически се уподобяваме на малки (но много на брой!) следовници на Джовани Мочениго, предал учителя си Бруно с писания до Инквизицията?

• • •

„Моралната система на Масонството“ продължава със следните редове (някои от които изискват снизхождение, доколкото в един момент се предлагат обяснения, адресирани едва ли не към малки деца):

„Но този космологичен възглед е бил само по-малката от ересите на Бруно. Много по-голямата му ‘грешка’ била неговата теологическа ерес, която действително разклатила църквата до основите ѝ. Тази по-голяма ерес на Бруно била следната: богът, земната природа и Вселената са едно и също и бог е едно иманентно присъствие по протежение на цялата Вселена, а не трансцендентно и сетивно чувствително антропоморфно същество, отделено от нея. Неговата Вселената е била Вселената на безкрайното пространство и време, без да има нужда от Творец, нито от очакван Страшен съд. Тази идея остава еретична и днес.

Мислите на Бруно са били първото възраждане на великите философии от Аксиалната епоха, а по-късно ще станат известни като пантеизъм. Пантеизмът е вярата, че Вселената (Природата) и Бог са едно и също нещо. Най-вече заради тази втора ерес Бруно е бил изгорен. Ще са необходими двама от най-големите умове на човечеството – физиците Исак Нютон и Стивън Хокинг, за да бъде реабилитиран Бруно. Нютон, разкривайки законите на природата, които управляват Вселената, потвърди космологията на Бруно. Хокинг, в най-новата си книга ‘Великият дизайн’, се отказва от необходимостта, повеляваща някакъв създател, отливайки представата за Бога във Вселената, като възвръща теологията на Бруно.“

Впрочем, в своето

 

донесение до Инквизицията

споменатият Джовани Мочениго е нахвърлил самия план на осъдителната присъда:

„Аз, Джовани Мочениго, донасям според дълга на съвестта си и по разпореждане на изповедника ми, че много пъти съм слушал от Джордано Бруно, когато съм беседвал с него в моя дом, че светът е вечен и че съществуват безкрайни светове (…), че Христос е извършвал мними чудеса (…) и, доколкото е можел, се е опитвал да избегне смъртта, че не съществуват възмездия за греховете, че създадените от природата души преминават от едно същество в друго. Той разказваше за своето намерение да стане основател на нова секта под името ‘нова философия’. Говореше, че Дева Мария не е могла да роди, че монасите позорят света, че всички те са магарета и че ние нямаме доказателства относно това: дали нашата вяра има някакъв смисъл пред Бога.“

Вече чул присъдата, Джордано Бруно се обърнал към своите съдии, изговаряйки следните думи:

„Вие, вероятно, произнасяте своя вердикт с по-голям страх, отколкото аз го изслушвам.“

В книга ХІІІ на „Зидарски преглед“ от май 2016 г. бе поместен посветеният на Джордано Бруно текст на бр:. Г. Б., озаглавен „Мъченикът на свободната мисъл и модерната наука“. В него се споделяше със сънародниците свободни зидари

 

нещо важно и слабо известно:

„Днешният паметник на Бруно е изграден на мястото на неговата екзекуция. То носи името ‘Кампо дей Фиори’ (‘Площадът на цветята’). Първият паметник е издигнат през 1849 г. по време на Римската република, но е бил разрушен по време на Реставрацията.

Интересна е историята на втория паметник. Той е изграден от италианските масони в отговор на енцикликата ‘Humanum Genus’ от 1884 г., издадена от папа Лъв XIII. В тази енциклика Масонството се описва като

‘секта, която е възродила духа на непокорните демони’.

Паметникът е създаден от скулптора-масон, Еторе Ферари (1845–1929).

През 1885 г. е сформиран организационен комитет за строителството на монумента. През следващите години въпросът придобива политическа окраска и гражданите на Рим се разделят на привърженици и противници. Въпросът за неговото изграждане е разгледан от общинския съвет. Католическото мнозинство отхвърля предложението. Студентите от университета в Рим протестират срещу това решение.

Еторе Ферари работи безплатно. Заради забраната, статуята на Бруно остава в работилницата му няколко години. По-късно, един нов състав на общинския съвет дава разрешение за нейното монтиране.“

И по-нататък:

„Скулпторът Еторе Ферари става Велик Майстор на Великия Ориент на Италия през 1904 година (…). В неговата встъпителна реч след избора му на този най-висок пост в италианското Масонство той посочва:

‘Масонството не трябва да се държи постоянно изолирано и в сянка, а трябва да влезе в контакт с живота, да води своите свещени битки под светлината на слънцето, за висотата на своята мисия, в защита на справедливостта и за едно велико образование. Новите потребности представят нови проблеми; новите проблеми изискват нови решения; от новите задължения произтичат нови права. Масонството не може и не следва да си затваря очите за новата светлина, а трябва да я фиксира, да упражнява контрол и да я насочва.’“

В последно цитираните думи се откриват

 

познати идеи,

изговаряни в различни места по света, но насочващи мисълта – както изглежда – в една и съща точка.

Брат Ричард Грейтър продължава:

„Обръщайки отново поглед към буквата ‘G’ в Масонството, странно, но винаги ме е пробождала мисълта: ние използваме буквата ‘G’ както като символ на Бога, така и като символ на геометрията. Когато Бог се нарича с толкова много различни имена – Яхве, Аллах, Свети Дух – изглежда някак неуважително да изберете само една буква от азбуката. Масонството със сигурност разполага с други по-елегантни символи, които да представляват божеството – всевиждащото око или пламтящата звезда. Следователно: защо да се използва единствено ‘G’ и в двата случая? Дали Масонството не крие втората пантеистка ерес на Бруно, употребявайки символично един и същ знак, за да подскаже, че геометрията (законите на природата, управляващи Вселената) и Бог са наистина едно и също? Ако това е вярно, то подобна тайна би била някакъв изключителен загадъчен акт, достоен за най-добрия трилър на Дан Браун!“

• • •

Връщайки се към „специфичната морална система“ на Масонството, както и към всевъзможните

 

сътресения на историята,

предизвиквани от „еретици“, читателят е поканен да придружи автора към „ХLVІІ теорема“ от Книга І на Евклидовите „Елементи“, за да прочете неочакваното пояснение:

„Всъщност това няма да е Евклид, когото очаквате, нито неговото ХLVІІ предложение: A² + B² = C².“

ХLVІІ предложение е известната теорема за сумата от квадратите на катетите в правоъгълния триъгълник и нейната равностойност на квадрата на хипотенузата. Брат Ричард Грейтър изяснява намерението си:

„Този Евклид е Бенедикт Спиноза, отлъченият холандски еврейски философ от португалски произход. Роден през 1632 г., той публикува влиятелните си трудове през годините, които са се оказали решаващи за формирането на Просвещението – същото онова време, когато се развива съвременното Масонство. Въпреки че Спиноза е бил разглеждан от Георг Вилхем Фридрих Хегел като най-великия философ, вие ще откриете малко споменавания на името му в популярни произведения по философия. В основния поток той може да е само бележка под линия, но когато Алберт Айнщайн е бил попитан: дали вярва в Бог, той отговорил:

‘Вярвам в Бога на Спиноза, който се разкрива в подредената хармония на онова, което съществува, а не в някакъв Бог, който се занимава със съдбите и деянията на човешките същества.’

‘Magnum opus’ на Спиноза е станала една книга, озаглавена ‘Етика’. Той я е написал в стила на математическите доказателства – точно така, както античният Евклид е написал ‘Елементи’, шедьовърът, служил като стандартен учебник по геометрия в продължение на повече от две хилядолетия. Поради този своеобразен стил на писане и влиянието на творчеството му, Спиноза може да се мисли като Евклид на Просвещението. ‘Етика’-та е много трудна за четене, което може би е причината за това, щото в много учебници да не ѝ е засвидетелствано високо уважение. За да бъдем справедливи, трябва да се отбележи, че най-добрите умове и днес все още спорят: какво всъщност означава тази негова работа? Пантеист ли е бил? А може би – атеист? Или просто погрешно разбран покръстен евреин?

Целта на Спиноза при написването на ‘Етика’-та е била очевидно педагогическа, тоест да насърчи едно идеално състояние на човешкия характер – или, с други думи, да направи добрите хора по-добри. ‘Етика’-та е книга, която започва с Бог и завършва с човешката свобода. Отначало тя изглежда като непроницаема верига от глупави предложения, но по-внимателното вглеждане доказва, че трактатът представлява пътуване, при което умът приема да се придвижи от състояние на робство към фалшиви вярвания и системи на властване, за да се насочи към обещаната земя на яснотата и себепознанието. Това пътуване завършва в неговата ХLVІІ теорема:

‘Човешкият ум има адекватно познание за вечната и безкрайна същност на Бога.’“

 

Игра на случая

ли е било съвпадението между важната ХLVІІ теорема от Книга І на Евклидовите „Начала“ и съпоставимо важната ХLVІІ теорема от Част ІІ на „Етика“-та на Спиноза? Със сигурност, любителите на числовия символизъм (и мистицизъм) ще открият някакво дълбоко закодирано послание. Брат Ричард Грейтър обаче не проявява интерес към тази числова констатация.

• • •

В противовес, по-важно се оказва друго съпътстващо положение. Той цитира ХLVІІ теорема на Спиноза като изписва: „Човешкият ум има…“ („The human mind has…“). Основното значение на думата „mind“ е: „ум“, „разум“, „разсъдък“, „интелект“. Наистина, тя може да означава и „дух“, и „съзнание“, и „нрав“, а и „начин на мислене“, „мисловност“, „манталитет“, та дори и „склонност“, „вкус“, „мнение“, „мисъл“, „намерение“, „решение“, като в по-старата английска езикова практика е имала смисъла и на „спомен“, и на „памет“.

В някои преводи на въпросната ХLVІІ теорема на Спиноза е използвана думата „душа“. Например, такъв е случаят с българския превод от 1981 г. (издателство „Наука и изкуство“). При него заглавието на ІІ част от този труд на Спиноза гласи:

„За природата и произхода на душата“.

А теоремата е изписана така:

„Човешката душа има адекватно познание за вечната и безкрайна същност на бога.“

Идентичен е случаят с руския превод. Там текстът на теоремата е:

„Человеческая душа имеет адекватное познание вечной и бесконечной сущности бога.“

В оригиналната версия на „Етика“-та, написана на латински, втората част носи заглавието

„De Natura et Origine Mentis“,

откъдето при „mens, mentis“, лат. – „ум“, „мисъл“, „мнение“ (оттук и „mentalis“ – „отнасящ се до психиката, интелекта“, „мисловен“, „умствен“), преводът би следвало да гласи:

„За природата и произхода на ума“.

 

Думата „mentis“/„mentе“

се появява за първи път в оригиналния латински текст на „Ethica“ в Забележка 2 към Теорема 8 от Част І в две съседни изречения („et sine ulla mentis repugnantia“, „и без каквато и да било интелектуална (мисловна) съпротива“ / „quomodo affectus in mente producuntur“, „как се възбуждат страстите в ума“). При руския превод в първия фрагмент се чете:

„без каквато и да било съпротива от страна на ума“,

а във втория:

„по какъв начин тези афекти възникват в душата“.

В българския превод и на двете места срещу „mentis“/„mentе“ стои „душа(та)“.

Видимо, днес трябва да сме много внимателни и, когато четем за „съпротива на душата“ или за явления, „пораждащи се в душата“, периодично да изпробваме заместване на тази дума с „интелект“, „ум“, „разум“, „мисъл“ и т.н., след което да изследваме получаващата се смислова трансформация.

• • •

Брат Ричард Грейтър продължава с коментара си за „Magnum opus“ на Спиноза:

„Това е един труд, посветен на моралната терапия, която се стреми да освободи читателя от силата на страстите и да ни даде контрол над нашия живот. Надеждата в ‘Етика’-та е по посока на това: да превърне страстите в действия, но не чрез потискане на човешката склонност към афектация, а чрез извеждане ѝ на по-високо ниво на самосъзнание. С други думи, ‘Етика’-та на Спиноза поставя основата на една ‘на морална система’, която учи хората да ограничават желанията си и заедно с цялото човечество да поддържат своите страсти в рамките на дължимите граници.

Като наука, етиката се интересува много от добродетелите, необходими за социалния и политическия живот, като основни сред тях са приятелството и отговорността, която всеки от нас трябва да съобразява с нуждите на обществото. За Спиноза, ангажирането с отговорност е необходим компонент на човешката свобода. Той ни учи не само да поемаме дълг към живота, но и да намираме радост и щастие в осъществяването на тази цел. Казано по друг начин, Спиноза призовава всеки от нас да разпространи цимента на братската любов и привързаност и да се обедини с цялото човечество, възприемано като общество от приятели и роднини, между които не трябва постоянно да тлее раздор (религиозен или политически), а да се поддържа благородно съревнование – или по-скоро подражание на онзи, който може да работи най-добре и да постига съгласие по най-добрия начин.

Етиката на Спиноза остава интересна и днес, защото изгражда основите на съвременния демократичен индивидуализъм и отделянето на църквата и държавата. Назад във времето етиката и моралният закон са били съсредоточени в религиозната ортодоксия. От Кодекса на Хамурапи до Десетте заповеди на Мойсей, моралният закон винаги е идвал директно от ръката на Бог. И човекът се е покорявал… не поради вътрешното си желание да бъде добър, а от страх, свързан със спасението на безсмъртната му душа. Неговото нерационално въображение, обхващащо както надежди му, така и страховете му, го е държало в състояние на психическо робство – бил е затворник не само на страстите и суеверните си убеждения, но също и на различните църковни и политически власти, които са се възползвали от поробеното му състояние.

Но със своята ‘Етика’ Спиноза поставил нова основа за един морален кодекс – разума. А с разума като негова сърцевина този морален кодекс може да служи на всеки. Ценността на живота, като цел сама по себе си, формира крайъгълния ѝ камък. Силите ни за постигане на онова, което желаем, зависят от помощта и сътрудничеството на другите. Разумът – а не страхът от божественото наказание – диктува сътрудничеството като средство за нашето самосъхранение. Докато страстите са причина за конфликт, разумът е източник на общност и консенсус. Разумът ни помага да видим нашата обща полза. И именно разумът е този, който е крайъгълният камък на Просвещението.“

Всичкият патос, който се излъчва от завладяващите идеи на Спиноза, е достоен за възхита. Самият той, при всички житейски премеждия, би трябвало да е щастлив, че не е станал свидетел на бурната вълна срещу все същото Просвещение, но пък – в противовес – духът му би следвало да е повторно възрадван, след като

 

високопоставен свободен зидар

е намерил за възможно да възкреси паметта за него. Не е изключено, това намерение да се е зародило тогава, когато пред погледа на брат Ричард Грейтър са попаднали встъпителните размисли на Спиноза в Глава ІV, насочени към осмисляне на понятията за съвършенство и несъвършенство. Ето какво казва Спиноза:

„Който е решил да направи нещо и го е направил, той ще нарече това ‘съвършено’; и така ще постъпи не само той, но и всеки, който познава добре, или счита, че познава добре, мисълта и целта на съответния творец. Ако например някой е видял някаква работа (тук имам предвид работа, която още не е завършена) и научи, че цел на работещия по нея е да построи къща, този някой ще назове такъв дом ‘несъвършен’, и обратно – ‘съвършен’, щом види, че работата е доведена до края, предположен от онзи, който я е замислил. Ако някой види нещо, подобно на което никога не е виждал, и не знае замисъла на неговия съзидател, то той, разбира се, не ще може да знае, съвършено ли е въпросното изделие или не. Изглежда, такова е било първото значение на тези думи.“

Накратко: наличието и познаването на ясно и подробно изложена цел, последвано от нейното реализиране във всеки един пункт, предопределя

 

постигането на съвършенство.

Близостта между „завършвам“, „изкарвам докрай“ („perficio“) и „съвършен“ („perfectus“) е подмамваща. Вероятно поради тази причина в български преводи на „Етика“-та могат да се открият места, на които вместо „съвършен(о)“ стои „завършен(о)“.

Спиноза обаче е предупредил, че по всяка вероятност такова е било само „първото значение на тези думи“, поради което продължава:

„След като людете започнали да формират общи идеи и да създават представи-образци за домове, постройки, кули и т.н. и започнали да предпочитат едни образци пред други, всеки започнал да нарича ‘съвършено’ това, което му се струвало, че е в съгласие с общата идея, формирана за такъв род неща, и обратно – ‘несъвършено’ онова, което му се струвало, че е в по-малко съгласие с формирания за него образец, дори и то, според замисъла на автора си, да се е оказвало напълно завършено.“

Тук вече следват

 

интригуващи мисли:

„И тъй, когато те видят, че в природата се случва нещо, което е твърде малко съгласувано с образеца, формиран за този род неща, то те решават, че самата природа се е оказала недостатъчно силна или че е сгрешила и е оставила едно или друго нещо несъвършено. По такъв начин, както виждаме, оказва се, че людете са свикнали да наричат природните неща ‘съвършени’ или ‘несъвършени’ по-скоро вследствие на предразсъдък, отколкото въз основа на истинното им познание.“

При това, Спиноза изрично напомня, че още в Част І е заявил:

„Природата не действа в съответствие с някаква цел; понеже това вечно и безкрайно същество, което наричаме Бог или Природа, действа според същата необходимост, в съответствие с която съществува. Ние показахме, че – по силата необходимостта на Природата, поради която то съществува – по същата [необходимост] и действа. И тъй: основанието или причината, поради която Бог или Природата действа и поради която съществува, е една и съща.“

Summa summarum: както Богът/Природата не съществува заради някаква крайна цел, така също Той/Тя не действа заради какъвто и да било подобен замисъл. А ако на някого това се струва немислимо, то – за да няма недоразумения – Спиноза ще припомни (а и ние би следвало да отчетем това), че още в коментарните бележки към ХХХІІІ теорема от Част І, гласяща:

„Нещата не биха могли да бъдат създадени от Бога по никакъв друг начин и в никакъв друг порядък, различен от този, по който те са създадени“,

той е заявил изрично:

„От предишното следва ясно, че нещата са сътворени от Бога с най-голямо съвършенство, тъй като те се явяват необходимо следствие от дадената [негова] най-съвършена природа.“

При това, по-рано, редове преди ХІІ теорема, той вече е отбелязал:

„Ничие съществуване не може да ни бъде известно по по-категоричен начин, отколкото съществуването на безусловно безкрайното или съвършеното, т.е. Бога.“

И тъй като същността на Бога

„изключва всякакво несъвършенство и включва в себе си абсолютното съвършенство“,

това довежда до заключението, че заявената позиция би трябвало да стане ясна

„на всеки що-годе внимателен читател“.

Разбира се, на „внимателния читател“ не може да му бъде отказано правото да посочи епизоди от едни или други свещени книги, в които се описват случаи на

 

промяна в решенията на Бога.

Тогава единственото обяснение, което може да се предложи (и Спиноза обявява това нееднократно), следва да изглежда така: хората показват несъвършено познание, погрешно разбират причините и следствията, заплитат се в предразсъдъци и – за да имат все пак едно или друго обяснение на нещата, които се случват – приписват някаква глобална цел в битието на всичко съществуващо, като правят аналогии с целите,

„от които самите те обикновено биват мотивирани“.

Така те стигат до твърдения: че

„всички неща в природата (…) действат заради някаква цел и дори (…) сам Бог насочва всичко към някаква определена цел“,

че

„Бог е сътворил всичко заради човека, а човека – за да го почита“,

че

„боговете устройват всичко в полза на човека, за да са привързани хората към тях...“

(Забележка в скоби. Тук и навсякъде в „Етика“-та думата „богове“ следва да се чете с известна доза упрек от страна на Спиноза, доколкото още в самото начало на труда си той е обявил, че Бог е „единствен“.)

Спиноза определя това като „предразсъдък“, от който произтичат

 

редица други предразсъдъци,

сред които и тези:

„за доброто и злото, за заслугата и греха, за похвалното и срамотното, за реда и безпорядъка, за красотата и грозотата и други от този род“.

И още, че

„си струва труда те да бъдат призовани пред съда на разума“.

Sic!

Изглежда Братството на свободните зидари би следвало да проявява сериозен интерес към подобен род разсъждения, доколкото в повелите, които то следва да спазва, стои и тази за избягване на предразсъдъците. Ето един повод, засвидетелстван от Спиноза:

„Всеки, по свое усмотрение, е измислял различни начини да почита Бога, за да може Бог да го обича повече и да застави цялата природа да служи за удовлетворяване на неговите страстни желания и ненаситна алчност. Така, този предразсъдък се е превърнал в суеверие и е пуснал дълбоки корени в умовете на хората. Това е била и причината всеки да се старае преди всичко да разбере и обясни крайните причини на всички неща. Но, докато търсели начин да докажат, че Природата не върши нищо напразно (т.е., че не върши нищо, което да не е от полза на човека), изглежда доказали само това, че Природата и боговете безумстват не по-малко от людете. Моля ви, вижте сега до какво най-после е довело всичко това! Сред толкова полезни неща в природата те трябвало да открият и немалко вредни неща, като бурите, земетресенията, болестите и прочее, и приели, че те се случват, защото боговете се разгневяват заради нанесените им от людете обиди или грешки, допуснати в почитането им. И въпреки че опитът всекидневно опровергавал това и показвал с неизброими примери, че ползата и вредата застигат еднакво и благочестиви, и нечестиви, все пак те не изоставяли вкоренения предразсъдък.“

Интригуващ е фактът, че Спиноза споменава в цялата своя „Етика“ само еднократно „земетресенията“ и „болестите“ – вероятно, защото е решил, че веднъж завинаги е изяснил причината за тяхното съществуване, пишейки:

„Изобщо [хората] казват, че понякога Природата няма достатъчно сили или прави грешки и създава несъвършени неща, което аз причислявам към измислиците. (…)

И тъй, в действителност ‘съвършенство’ и ‘несъвършенство’ са само модуси на мисленето, именно понятия…“

Но… в такъв случай,

 

природните бедствия

не би следвало да се мислят като нещо друго, освен като прояви на Природната/Божествената представа за съвършенство. Оттук няма и една крачка до Хегеловата теза от последния му труд „Философия на правото“:

„Това, което е разумно, е действително, и това, което е действително, е разумно.“

А дори и след като самият Хегел е почувствал опасността от недоразумения около този негов афоризъм, дори и след като впоследствие е пояснил, че само Бог е „истински действителен“ и че в ежедневието мнозина обозначават като „действителни“ всякакви чудатости и заблуждения, които не заслужават гръмкото определение „действителни“, то трябва да се припомни фактът, че Хегел е панлогист – разбира се, с уговорката, че под „логика“ той не си представя традиционното разбиране за наука, имаща отношение към коректността на мисленето, а изпълването с рационалност на целокупния Всемир.

• • •

Брат Ричард Грейтър не се впуска да коментира онези лансирани от Спиноза идеи, които биха го отклонили встрани от поставената цел. А той търси аргументи в защита на

 

представата за „специфична“ масонска морална система.

Ето защо той връща мисълта си към Свободното зидарство, като в някои моменти – може би, с чисто реторична цел – задава въпроси, по-скоро подходящи за профанното мислене:

„За да стане масон, кандидатът трябва да потвърди вярата си в бога. Той полага клетвата на Масонството пред олтар, върху който е положена Книгата на светия закон (в повечето случаи – Светата Библия) – книга, приемана като правило и ръководство в живота. Но Масонството признава като братя онези, които вярват в различни богове и поставят върху техните олтари в ложата различни книги на свещеното право. Как може това да съществува? Как да съгласуваме това Братство в общността на хора от различни култури, които се придържат към различни религиозни вярвания, след като почти всички тези религии проповядват изключителен в своята особеност път към Бога и спасението?

Вярвам, че намираме търсения от нас отговор в ‘Етика’-та на Спиноза, където за първи път светът придобива морална система, основана само на разума. Всеки от нас може да се прекланя пред Бога по свой собствен начин, но в допълнение към божествения морален кодекс, преподаван ни от нашите лични религиозни вярвания, сега имаме човешки морален кодекс, независим от Бога, който може да бъде споделен от всички. Вярвам, че това е втората рационална основа за нравствеността, която е толкова ‘специфична’ за ‘специфичната морална система на Масонството“. И като такава, тя лесно стои рамо до рамо с теистично основаните морални кодекси, не като заместител, а като спътник… точката в центъра, около която цялото човечество може да се обедини като едно цяло.

В началото на работата си Спиноза е заявил, че неговата философия няма да опише човешката природа като такава, каквато трябва да бъде, а просто такава, каквато е. Но постъпвайки по този начин той е преобразил всичко, до което се е докоснал. Кодексът му обезоръжава и надхвърля религията и политиката. В крайна сметка:

„Смисълът на неговата философия е бил не просто да интерпретира света, а да го освободи, балансирайки го.“

Това е и работата на Масонството. Най-накрая намерихме обекта на нашето търсене.“

• • •

Всеки, който е стигнал до тези последни изречения, може да прецени сам: дали авторовото заключение е убедително, и – ако това не е така – защо?

Така или иначе, не може да бъде отминато без похвала дори само намерението да се огласят въпросите:

„Кое прави ‘моралната система’ на Масонството толкова специфична и защо нашите основатели смятат, че е необходимо тя да бъде скривана? Може ли един прост етичен кодекс да е действително толкова различен, че да е необходимо той да се пази в тайна?“

 

Ако един бивш Председател на Комитета за образование и информация към Великата ложа на старите и приети зидари в щата Охайо задава коментираните въпроси, ако търси решения на днешни проблеми, засягащи Свободното зидарство, ако сред тях се оказват и размисли, свързани с представите за съвършенство, то ние имаме ли право да подминаваме с небрежен поглед подобни интелектуални терзания? Имаме ли право да стоим със самодоволно изражение, без да покажем желание за изясняване на онези критерии, които трябва да формират преценките ни в това отношение? И дали някои гръмко произнасяни от нас думи не са само звуци, изпразнени от съдържание?

 

Брат Илия Кожухаров, главен редактор на сп. „Зидарски преглед“,

Стар велик оратор на ОВЛБ