.

Когато мислите се обмислят

 

 

Тавтологията в заглавието не е плод на досадно недоглеждане.

Свами Шивананда твърди, че

„ограничеността на мислите влече след себе си ограничение и на собствените възможности“.

От друга страна:

„Мислите стават все по-могъщи и по-могъщи, когато биват непрестанно култивирани и отглеждани.“

Следователно, изглежда полезно да бъдат постоянно обмисляни, премисляни, домисляни…

  • • •

През 2005 г. американското издателство за масонска литература „Корнърстоун бук пъблишърс“ отпечатва стихосбирката на Владимир Левчев „Зидарят на дъгата“ („The Rainbow Mason“). Много от заглавията на поетичните творби говорят красноречиво за заключените в тях послания: „Зидар“, „Братство“, Храмът“, „Думата“, „Търпението на камъка“.

Разгръщате книгата. Зачитате се:

A MASON

I have built my home on a strong rock.

I have built my home on the sky.

Спирате. Улавяте се, че превеждате наум. Превеждате на български текст, който е написан от българин на английски. Замисляте се. Кои са точните езикови еквиваленти на една поезия? Кой е правилният избор на една двусмислена и трисмислена словесност?

А иначе: каква метафора! Небето – „здрава скала“!

Всъщност, какво е небето? Докъде е небето? Кой държи отговора на този толкова елементарен въпрос? Атмосферата, завила като с пелена Земята – тя ли е небето? Кислородът и азотът, карбоновият диоксид и водните пари? Те ли са небето? Или синевата и пурпурният ореол на изгревите и залезите?

Решавате да рискувате. Връщате се и продължавате:

 

Зидар

Построих си къщата на здрава скала –

на небето.

Хвърлените срещу мене камъни

ме достигат

само ако са птици.

 

Дърветата пред моя дом

са дългостебли дъждове.

А аз събирам плодовете –

юлски мълнии.

 

Тези облаци, в които пътувам

са променливи континенти –

дишат в световния океан.

 

Слънцето е моя светъл гроб.

Луната е тайно лице в съня ми.

 

Езикът ми е моята къща

на скала.

 

Виждате, че имам

сериозни основания:

основавам се на небето.

 

                                      2000

Изумително! Небето е и непоклатим аргумент. А настанилият се върху него гради сгради. С мисълта си… Щастливец!

Отгръщате страницата. И отново се зачитате:

 

Братство

Океанът е катедрала,

в която службата не свършва никога.

Променливите кули, приливните контрафорси

са направени от дух и звук.

Ние влизаме в океана като реки,

за да станем едно с Едното.

Не посягате към следващата страница. Трябва да обмислите мислите си.

  • • •

В началото на 2011 г. Владимир Левчев публикува книгата си „Масонството: митове и факти“. Минават години – пет, шест, седем… Той обмисля мислите си, за да се реши да подготви докторска дисертация на тема „Документални източници и символна визуaлизация на Масонството“. Защитава я.

Случва ви се да разгърнете труда. Прехвърляте съдържанието, зачитате в едно от първите изречения на Увода. Авторът пита себе си:

„Какъв е приносът на отделни известни масони, но преди всичко на Масонството изобщо, към идеите на Просвещението, към модерната идея за рационален и демократичен обществен ред, за общество основано на конституция, законност и свобода на индивида? Има ли връзка Масонството с установяването на модерното демократично общество и каква е тя?“

Отбелязвате си някои думи: „Просвещение“, „рационален“, „свобода“. Долавяте, че те потъват в дълбоката ви памет. Ще търсите отговор на въпроса: дали авторът е пояснил мислите си около тях?

Оказва се, че той е отбелязал изрично:

„Масонският ритуал всъщност материализира една своеобразна философия от времето на Английския ренесанс и Просвещението…

Все пак, това е само общо казано. Очаквате конкретика. Един неин първи кълн се появява:

„Масонството е имало важна роля като мост – както между различни религии и обществени прослойки, така и между символно-мистичното мислене и рационалното просвещенско мислене.“

Нова дума потъва в дълбоката ви памет: „мост“. Благородна мисия! И трудна! Мистичното и рационалното ръка под ръка? Или само ръка за ръка? Или просто пристъпващи едно до друго? Без да размахват мечове. Владимир Левчев споделя надежда:

„Това изследване може да има приложен принос за разбирането на историческата роля на Масонството като организация, в която съществува просвещенска религиозна и политическа толерантност.“

И търси подкрепа в историята:

„Редица видни масони са участвали в буржоазните революции, които материализират тези просвещенски идеи през XVIII, XIX, та дори и през XX век.“

А сега? След като вече живеем в ХХІ век? Ние, които се числим към световното Братство на масоните, просвещаваме ли нашия век? Мислите около това питане трябва да се обмислят сериозно.

Скоро – и неминуемо – просвещенското начало се докосва до важен проблем, до религиите и идеята за Бог, за „Върховно същество“ или „Висш разум“:

Това е една просвещенска, деистична представа за Бог, която обединява авраамическите религии с рационалистическата идея за първопричина на причинно-следствените отношения в света, за света като разумен проект. Понятието ‘Архитект на Вселената’ може да включва всички монотеистични религии.“

Глаголът „може“ е сравнително обтекаем. Звучи дипломатично. Когато мисълта не е императивна, когато отсъства думата „само“, „може“ отваря вратата за въпроси. Може ли на политеистичните религии да бъде позволено да застанат до препоръчаните монотеистични? Може ли поне дуалистичните религии да получат това право? Може ли, да речем, зороастризмът, за да бъде даден само един пример, да бъде прибавен като проява на религиозен дуализъм?

Албърт Пайк причислява Зороастър (или Заратустра) към моралните учители на човечеството. Поставя го до Конфуций, Буда, Сократ, Сенека и Христос. В такъв случай, какво да мислим за зороастрийския Спента-Майню (Благотворен дух) и неговия брат-близнак Ангра-Майню (Дух на отрицанието), които, според Мирча Елиаде и Йон Кулиано („Речник на религиите“), изправят всички последователи на зороастризма пред дилемата:

„да избират между реда на истината (аша) и лъжата (друдж)“.

При това, в зороастризма

Ахурамазда, върховният господар, е творец на всички контрасти“,

а заедно с това, като баща на въпросните близнаци, той

се оказва творец на злото в две отношения: защото ‘друдж’ предхожда избора на Ангра-Майню и защото последният е негов син“.

Може би, д-р Левчев ще продължи да обмисля мислите си. Но, от друга страна, нали интелигентните хора правят непрестанно точно това – поне дотогава, докато се чувстват живи.

Една следваща мисъл, обвързваща Масонството и Просвещението, приковава вниманието:

Масонската философия се е развила до съвременната си форма през века на Просвещението, века на Разума и обръщането към експерименталното научно познание и аналитичното мислене.

Разбира се, веднага е посочено, че това е само единият подход към света и познанието му, към човека и самопознанието му. Но неминуемо срещу нас се надига болезненото питане: в каква степен съвременните свободни зидари се обръщат към „експерименталното научно познание“, в каква степен стъпват върху „аналитичното мислене“, за да продължат да си изясняват природата на днешното Масонство? Ако се вгледаме в нашето съвремие, може ли да бъде задоволяващо следното признание за миналото:

Особено през XVIII век, века на Просвещението, но и през XIX, то [Масонството] e играело важна роля в интелектуалния и политически живот на Европа и Америка.“

Към същото желание за вглеждане подтикват и други редове:

„Много от големите умове на Просвещението, които са били либерални деисти (нещо крайно еретично за времето си) и/или революционери, са били също така и масони. Интересно е как една гилдия на църковни строители може да прерасне в толкова либерално и революционно общество?“

Така е, интересно е. Но не по-малко интересно е и нещо друго: доколко днешното масонско общество е достатъчно либерално и достатъчно революционно? И ако не – защо? Защото отдавна е ликвидирало всяка реална необходимост от масони-еретици и масони-революционери? И отдавна е констатирало, че постигнатото е добро?

Мисълта за акцент върху рационалното начало у човека присъства отчетливо в едно изречение, което гласи:

Масонската философия е рационалистична, толерантна и инклузивна и в този смисъл е обратното на религиозния фундаментализъм.“

Този тезис подтиква към панорамен коментар. Несъмнено, и най-ирационалното отношение към постигането на знание се вижда принудено да използва разума, за да „докаже“ собствената му ограниченост (или дори неспособност) в областта на мисленето и така да отвори дверите на интуицията, емоцията, инстинкта, всевъзможните откровения, вярата. При това положение, ако масонската философия действително е „рационалистична“, то би следвало да се попита: колко уютно се чувстват в Братството онези свободни зидари, които изповядват типично ирационални ценности? А известно е, че както рационализмът, така и ирационализмът, предизвикват дълбочинни мирогледни промени.

Един пример. Не е трудно да се приеме, че в света на човешките представи, където си дават среща и качествени, и количествени понятия, е налице естествен процес, при който качествените понятия се прецизират постепенно и се превръщат в количествено измерими. Да речем, след като представите за „голямо“ и „малко“ (типични качествени понятия) преминат еволюционно през уточнения от рода на: „извънредно голямо“ (извънредно малко“), „много голямо“ („много малко“) и т.н., след като към тях бъдат прикрепени и измерителни системи, те се превръщат в количествени понятия. С това се осъществява и онзи процес на развитие, който обозначаваме като усъвършенстване на човешкото мислене.

Един от по-късните радетели на ирационализма, Анри Бергсон, обаче казва в своя труд „Интуиция и интелект“ нещо диаметрално противоположно:

Не бива да забравяме, че количеството винаги е качество в зародиш.“

И за да не остане и сянка от недоразумение, няколко изречения по-нататък добавя:

Една от целите на метафизиката е: да борави с качествени диференциации и интеграции.“

Разбира се, философия, която е „толерантна“ и – поради това – „инклузивна“ (сиреч, включваща в себе си различни философии), ще се възторгне от идеята да дава подслон на взаимоизключващи се учения. Почитателите на Хегел ще имат повод да припомнят неговия Закон за единството на противоположностите, но не е изключено да пропуснат, че пълното име на тази норма включва „и борба“ (на все същите противоположности). Дали обаче борбата би се приела с радост от авторитетните законодатели на Свободното зидарство?

Впрочем, възхитително достойнство на докторския труд, защитен от Владимир Левчев, е това, че той е имал смелостта да посочи някои противоречия в Масонството. Това е разбираемо за всеки интелектуалец, който не може да се задоволи с елейната патетика на неизменните венцехвалители, с каквито се сдобива всяко човешко общество. Той пише:

Трябва все пак да признаем, че има една вътрешна противоречивост в Масонството (макар че вътрешната противоречивост може да бъде и плодотворна база за разширяване мащаба на едно социално явление – нали винаги трябва да има два полюса, за да протече ток между тях). Ясно е, че тайната в Масонството отдавана не е диктувана от съображения за сигурност. От една страна, Масонството е основано на егалитаристични и демократични принципи, но от друга страна то е общество с таен ритуал и прием с гласуване и ритуална инициация, което по същество го прави елитарно. От самото начало ложите привличат видни интелектуалци и общественици. Масонството иска да бъде братство на ‘най-добрите мъже’, макар и от всички среди на обществото, братство на елита на всяка отделна прослойка и професия.

И, разбира се, Масонството е предимно за мъже. В старите английски ложи по принцип не се приемат жени, но в Америка има отделна женска ложа, ‘Орден на Източната звезда’ (‘Order of the Eastern Star’). Тя е само за сестри, съпруги и майки, както и други роднини на масони. Част от френското масонство (към ‘Grand Orient de France’) е смесено, но то не се смята за регулярно, не е признато от старите английски ложи, макар че като главна причина се изтъква това, че във френските ложи от 1877 г. се приемат и атеисти.

Но през XVIII век, та дори и до началото на XX, за равноправие на двата пола изобщо не е можело да става дума. А масоните от регулярните ложи са задължени и до днес стриктно да спазват старите правила и установените във всяка страна закони. Това е друг аспект на същото вътрешното противоречие – съжителство на консерватизъм (традиционализъм) с егалитаризъм, на елитарност с демократичност.“

  • • •

Много свързани с Масонството теми са попаднали в полезрението на Владимир Левчев при написването на коментирания негов труд: интерпретации на масонската символика, теории за произхода и социално-историческата роля на Ордена, в това число и планините от конспиративни учения, медийното моделиране на общественото мнение към Братството и т.н. Един от разделите в труда е посветен на т. нар. „свещени числа“:

Както кабалистите, или древните гностици, масоните виждат свещен, символичен смисъл в числата. И особено в числата: едно, три, пет и седем.“

Предлагайки кратко тълкувание на така изредените стойности, Владимир Левчев се спира и на известната ХLVІІ теорема от Книга І на Евклидовите „Елементи“, като коментира израза „питагорейска тройка“:

„Питагорейската тройка представлява страните на правоъгълен триъгълник, когато те са цели числа, или всеки три числа, изпълняващи условието a2 + b2 = c2. Има сведения, че такива тройки са били познати не само във Вавилон и Египет, но и на праисторическите народи, които са ги използвали в строежа на мегалити дори преди откриването на писмеността. Тези тройки позволяват построяването на прав ъгъл. А правият ъгъл символизира Майстора на ложата.

Питагорейските тройки са били използвани от древните египтяни за построяването на съвършен прав ъгъл в строителството, както и от моряците за издигане на мачтата: ако на едно въже завържем възли на равни интервали, а след това го разпънем в триъгълник със страни: три, четири и пет, най-големият ъгъл ще бъде прав.

Още едно езотерично значение на числото пет е, че то е обединяващото, хипотенузата. Ако вертикалната координата е три – числото на божественото, а хоризонталната координата е четири – числото на земното, материалното, пет е обединяващото число. Така петицата е човешкото число.

И най-накрая, Питагоровата теорема дава възможност да се конструират ирационални числа, като корен квадратен от две.

Интелектуалните игри, обозначавани като „числова символика“, са толкова древни, колкото древно е и заниманието на хората с количествено-измерителни процедури. Обикновено те извеждат като резултат едно или друго куриозно стечение на обстоятелства, натоварвайки ги с непознат до даден момент смисъл. Както се вижда, все в този дух брат Владимир е посочил, че в правоъгълен триъгълник със страни 3, 4 и 5 единици, късият катет (който непременно трябва да е насочен „нагоре“) символизира „божественото“, а по-дългият катет (удобно мислен като „хоризонтален“) символизира „земното“.

Но… много рационално авторът е поставил в началото на съответното свое изречение съюза „ако“ – дума, която мнозина могат да подминат, без да я забележат. Ако обаче сега си представим правоъгълен триъгълник, легнал върху по-късия си катет, ще трябва да стигнем до друг извод: „божественото“ е представено с числото 4, а „земното“ – с числото 3.

Освен това, само по един от тези два начина ли може да бъде мислен един правоъгълен триъгълник? Например, ако го поставим да „легне“ върху хипотенузата, след което решим, че тя символизира „земното“ (защото ни внушава усещането за нещо хоризонтално, положено върху земната повърхност), ако при това не сме забравили, че именно хипотенузата, със своето „обединяващо число 5“ събира в себе си и „божественото“, и „земното“, то ще се окаже, че – най-малкото – „божественото“ е свалено на Земята. Оттук някои биха направили извода, че то изобщо не е божествено.

Коя от всички тълкувателни версии да бъде избрана?

Последните мисли могат да бъдат протестирани, но в същото време е важно да бъде припомнено допълнението към заглавието, което  Владимир Левчев е поставил до титула „Свещени числа“. А това допълнение гласи:

„Между символното мислене и експерименталното познание“.

В такъв контекст горните изречения не са нищо друго освен един мислен експеримент.

Впрочем, математиците отдавна са открили, че има множество правоъгълни триъгълници с дължина на страните цели числа, удовлетворяващи уравнението: a2 + b2 = c2. Ето някои от тях:

Всичките ли подобни числа са „свещени“? А тези от питагоровата тройка: a = 68, b = 285 и c = 293? Или: a = 160, b = 231 и c = 281? И прочее.

Между другото, нима веднъж възникналата идея за a2 + b2 = c2, тя не може да бъде разширена, примерно, до идеята за: a2 + b2 + c2 = d2, чието геометрично изражение би бил паралелепипед със страни a, b и c и диагонал d? Представата за какво ще бъде обвързана символно с променливата d, ако а продължава да символизира „божественото“ (или „земното“), b – „земното“ (или „божественото“), а c – „числото, което обединява всичко“? Какво над „всичкото“ ще бъде представено с d? А ето и някои примерни такива „четворки“: a = 2, b = 3, c = 6 и d = 7 или a = 12, b = 16, c = 21 и d = 29.

Тук лесно може да се съобрази, че могат да бъдат потърсени и намерени числови „петорки“, „шесторки“ и т.н. Тогава картината би станала още по-сложна. А и защо мисълта трябва да бъде ограничавана само до втората степен (до числата, повдигнати на квадрат)? Нима не могат да бъдат открити закономерности, при които степенният показател е 3, 4… n?

  • • •

С примери от библейски текстове Владимир Левчев намира за уместно да възбуди един изключително интригуващ въпрос. Той пише:

Кабалистите, както и гностиците, вярват, че Светото писание има тайно свещено значение отвъд буквалния смисъл на текста. Църквата, обратно, приема официално от Никейския събор нататък възгледа, че повечето библейски текстове трябва да се приемат буквално.“

Проблемната дума в тези две изречения е „повечето“. При все и неизписана, тя присъства както в споделеното кабалистично мнение, така и в гностическото, доколкото при него съвсем не е заявено, че около всяка (именно: всяка!) дума от Светото писание трябва да се търси скрит смисъл.

Естествено, тук се появява често огласяваният по този повод въпрос,който често е оставал и без отговор: къде минава демаркационната линия между текстовете, които изискват иносказателно третиране, и онези, които трябва да се приемат буквално? Нима всеки текст, който звучи „буквално“ не би могъл да се изтълкува в иносказателен план? И обратно?

Когато Христос, според евангелието на Матей, изрича молитвата, с която бъдещите християни трябва да се обръщат към своя Отец, и включва думите:

„И не въведи нас в изкушение“,

трябва ли този фрагмент да се чете и разбира буквално? Или трябва да преведен през тълкувание? При това, две единородни църкви, католическата и източноправославната, заеха противоположни позиции, когато Светият престол взе решение за промяна на въпросния молитвен фрагмент. Първата – след векове закъснение! – реши, че тези думи излъчват буквално значение, като с това се допуска възможността Небесният отец „да въвежда в заблуждение“. Втората, източноправославната, намери за възможно да отхвърли като нелепо предположението, че е възможна „заблуда свише“. Дали обаче редовият християнин е наясно: какъв да е подходът му към тези слова?

Повод за продължение на последните мисли дава следното изречение на Владимир Левчев:

Според ‘Конституциите’ на Андерсън, първият масон е Адам, който ‘е бил създаден по образ и подобие на Великия архитект на Вселената…’.“

Дали този текст трябва да се възприема буквално или иносказателно? Авторът търси отговор:

„Масоните, като рационални хора, признават, че тяхната митология не е непременно буквална историческа истина. Свещената история на Масонството е алегоричен и символен наратив.

Всеки „рационален човек“ обаче знае много добре, че там, където се намесват символи или притчи, веднага се настаняват водопади от проблеми. Нима човешката история не е дала (нима не дава и сега) достатъчно много примери в това отношение? Или „рационалните хора“ не знаят това? И, ако биха могли да се посочат исторически причини, поради които алегорията е била вплетена в масонската литература, то какъв е нейният смисъл днес? И този въпрос ли е „еретичен“? Или е въпрос, който всеки „рационален човек“ си задава, но не всеки се осмелява да го огласи. Защо? Нали „свободно мислене“ е едната от „двете най-важни характеристики“ на модерния западен свят „от Джон Лок насам“ – както казва д-р Левчев.

Като озарение прозвучават следните думи:

„В известната книга на сър Франсис Бейкън ‘Новата Атлантида’, този незавършен утопичен роман издаден през 1627 г., една година след смъртта му, има изумително очевидни паралели с масонската философия, митология и принципи. Книгата е фантазия за едно идеално общество, както религиозно, така и научно. Това общество се управлява от ‘братята на Соломоновия Дом’, един ‘невидим колеж’, таен духовен кръг на свещеници учени, които извършват изследвания в областта на всички науки и изкуства за доброто на хората. Обитателите на Новата Атлантида, макар и неизвестни, ‘невидими’ за външния свят, знаят всички европейски езици и всичко което трябва да се знае за вулгарния (профанния) свят. Техен център е Соломоновия дом, но те пътуват невидимо във външния свят като ‘търговци на светлина’ и лекуват безплатно болните.“

Е, може би думата „търговци“ не е най-подходящата, но… така се е изразил Франсис Бейкън.

  • • •

Специално отбелязване заслужава следното отправно изречение:

„Освен с благотворителна дейност, масонското Братство все още би могло да играе роля в опазването на мира, демокрацията и толерантността по света.“

Деликатният изказ („би могло“) навява въпроси: А дали Масонството играе такава роля? Ако отговорът е „Да“, то знаем ли за това? Ако той е „Не“, то защо е не? Възможно ли е причината да се крие в забраната за занимание с политика – забрана, която парализира дори и мисълта за извънполитически мирни инициативи? Единствено грижа на политиците ли е опазването на мира? А на свободните зидари трябва да се занимават с личното си самоусъвършенстване.

Владимир Левчев също пита:

„През новия век се появиха и нараснаха две нови големи опасности за демокрацията и за плуралистичното капиталистическо общество. Важно е: дали Масонството може да помогне за справянето с тях?

След това пояснява:

„Едната голяма опасност за съвременния капитализъм е икономическият монополизъм на големите корпорации и ролята на ‘големите пари’ и лобизма в демократичния избирателен процес. Монополизмът, централизирането на икономическа власт в ръцете на една мощна международна компания, която не е контролирана от гражданите на никоя държава, е заплаха за самите принципи на свободната инициатива, за капиталистическия плурализъм в свободното общество. Както и държавното подтисничество. Без конкуренция и многообразие не може да има нито истински капитализъм, нито истинска демокрация.

Също като всевластната държава при тоталитаризма, икономическият монополизъм застрашава и демокрацията и законовия ред. Нарастващата роля на големите пари при избори може да доведе до купуване на депутати и дори правителства и така да разруши самите устои на демократичното общество. Правителството трябва да служи на народа. Всеки глас би трябвало да има значение при избори. Всички свободни индивиди трябва да имат равни права при избирането на техни народни представители и лидери…“

Вероятно всеки би се съгласил с подобни мисли, които отразяват отдавна приети в повечето страни по света конституционни положения. Но, както се разбира от цитираните думи, това не гарантира тяхното спазване. В такъв случай как да се отговори на дефинирания въпрос:

„Важно е: дали Масонството може да помогне…?“

Д-р Владимир Левчев прави аналогия с масонската ложа, определяйки я като „пример за демократична република“ и описвайки провежданите в нея избори като модел за поведение на „равноправни“ братя. В същото време, знае се, че в различните велики ложи действат различни правила. В едни право на избор имат всички членове, в други – само майсторите. А това, строго погледнато не е идеалният пример за демократизъм.

Колкото до повторения въпрос за „помощта“ на Масонството, той е оставен отворен, доколкото практикуването на демократизъм в ложите едва ли би намалило визираната опасност за капитализма. Видимо, всеки брат трябва да търси свой отговор.

Що се отнася до заплахата от религиозния фундаментализъм, той Владимир пише:

Думата ‘фундаментализъм’ е широко използвана днес, в смисъл на войнствен религиозен екстремизъм и липса на толерантност към хората с друга вяра. Тя обикновено се свързва с исляма. В интерес на истината, фундаментализъм може да означава и просто желанието на някакви хора да се върнат към фундаменталните, основните принципи на тяхната собствена религия – християнска, ислямска, еврейска или друга. Масонството няма никакъв проблем с такъв мирен и толерантен към външния свят фундаментализъм. Но то е напълно несъгласно с (и е противоположно на) религиозната нетолерантност, на желанието на религиозните екстремисти да наложат (често с брутална сила и убийства на невинни хора) своето собствено разбиране за Бог и религия, да го наложат на цялото общество и на целия свят.

Преследването на хора заради техните религиозни или философски убеждения или налагането на нашите собствени възгледи на другите определено не е масонско. Уважението към свободната воля на всеки индивид (доколкото този индивид не нарушава правата и свободите на другите, доколкото спазва общоприетите закони) е основен принцип на Свободното зидарство.“

Дали обаче и тази декларация (Свободното зидарство „не е съгласно“) може да изиграе ролята на някаква „помощ“ към обществото? Дали визирането на старозаветни и новозаветни митове може да има някакво практическо значение? Дали тази роля може да изиграе и припомнянето на масонската алегория с „камъните“ в храмовия градеж и „хоросана“, който ги споява? Изглежда и тук читателят се оказва пред неявната презумпция, че трябва сам да търси отговор?

В тази посока насочва и следното изречение:

„‘Когато затворя книга, аз отварям живота’

– така започва стихотворението ‘Ода за книгата’ на Пабло Неруда.“

Така, когато затворим докторската дисертация на д-р Владимир Левчев, ние можем да отворим живота, в който трябва да се потрудим, за да намерим търсените от нас отговори.

  • • •

Разгръщате отново „The Rainbow Mason“. Зачитате се:

 

Носталгия

След дъжда

пирамида от светлина

падна на пода на моята тъмна стая.

Погледнах през прозореца

и видях дъгата на изток.

 

В тази пирамида от светлина

искам да живея.

По този слънчев мост в небето

ще се върна в родната страна.

 

С благодарност към Владимир Левчев, тук публикуваме българския вариант на подбраните три стихотворения от книгата The Rainbow Mason. Poems by Vladimir Levchev. Carlottesville, VA: Cornerstone Book Publ. 2005

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“,  Стар Велик ораторв на ОВЛБ

към начало