Списание „Заря“ – масонска читанка по родолюбие. Част III.

 

Продължение от сп. „Зидарски преглед“, кн. ХХVII

 

Втората част на градежа, посветен на списание „Заря“ (1929-1931 г.), последното издание на Великата ложа на България за просвета и духовно израстване на нацията, разглежда публикации на изтъкнати познавачи и изследователи, които отвяват наслоения в продължение на век и половина дебел слой прах, покриващ плътно или силно замъгляващ прочита на важни страници от историята на българския род. Става дума за документално потвърденото положение на българското население в пределите на „необятната Османска империя“ през последните десетилетия преди Освободителната война 1877-1878 г.

Както пише историка-османист Владимир Тодоров-Хиндалов,

„... в навечерието на Руско-турската война 1877-1878 г. българското население, или поне част от него, живее при стандарт, който буди недоумение у редица чужденци, посетили страната и описали впечатленията и преценките“.

Същото или сходно мнение изразяват изтъкнатите военни кореспонденти по време на войната: руснаците Евгений Утин и Василий Немирович-Данченко, писателят Фьодор Достоевски, немецът Артур фон Хун и други чужденци, опознали и описали живота на българите по онова време.

 

На същото мнение са бележитите българи: Георги С. Раковски, Захари Стоянов, Иван Хаджийски и др.

 

Разгледаните в предходната част статии в сп. „Заря“ описват и трагични за българското население събития. Владимир Тодоров-Хиндалов специално подчертава:

„Изселването е било винаги най-страшната язва на българството. Нашата история не познава по-голямо зло, по-жестока народна напаст от изселването. (…) След всяка война, която Турция е водила със своите неприятели, още от зората на XVII век, след всяко българско въстание, още от 1669 г., (…) цели върволици от изселници потърсили спасение в Русия и, главно, във Влашко, Молдова и Трансилвания, гдето след полувековно робство, бивали претопявани и претворявани във власи. На стотици хиляди се изчисляват българските изселници през 500-годишното робство.“

Добре би било, особено като лек срещу чуждопоклонството, което от столетия задушава българщината, да си припомним и думите на Иван Хаджийски (тук и навсякъде нататък подчертаванията в цитатите с получерен шрифт са мои – Г.Б.):

„Тъкмо думите ‘българин’, ‘българска работа’, ‘българско производство’ изразяваха тогава националния подем, националната гордост и чест. И може ли да бъде другояче?

Българският народ чрез своите търговци и еснафи беше завоювал стопански не само страната, която политически му бе отнета преди четири века, но бе излязъл вън от границите на грамадната турска империя. Копието и боздуганът се бяха преклонили пред иглата и аршина.“

В края на публикуваната втора част на градежа, основно през погледа на руските кореспонденти Василий Немирович-Данченко и Евгений Утин, е описан и най-трагичният епизод през Руско-турската война, 1877-1878 г. – варварското изтребление на около 17 000 българи за броени дни, без оглед на пол и възраст в Стара Загора и околностите от армията на Сюлейман паша. Градът е опожарен и сринат до основи. Изтъква се и

 

чутовният подвиг на българските опълченски дружини,

които погиват, за да осигурят отстъплението на руските войски към Шипка.

Надолу следва третата и последна част, в която – както и в предходните – съм се старал по-скоро да представям размислите на цитираните автори, без да влизам в полемика с едни или други застъпени мнения, дори и тогава, когато се откриват известни противоречия. Настоящата част започва с поредния кратък епизод от героичната история на Българското опълчение.

 

Сп. „Заря“ запознава читателите си и с един, сам за себе си, забележителен епизод от войнския принос на българите за успешния завършек на войната. Става дума за Българското опълчение. Първоначалното ядро от около 700 души е формирано в Кишинев. В хода на войната числеността достига около 10 000 души. В боя за защитата на Стара Загора участват 4 опълченски дружини, които, както вече стана дума, осигуряват отстъплението на руските войски.

В статията „Из историята на българското опълчение“  авторът Д. Уста-Генчов, описва епизод от битката срещу османската армия при т. нар. Шейновски укрепен лагер, в която са участвали „7 дружини българско опълчение и 1 сотня (конни) опълченци“. Д. Уста-Генчов цитира дословно думите на полк. С. И. Кисов („Българското опълчение в освободителната руско-турска война 1877–1878г.“) за сражението на 28 декември:

„Един батальон от Углицкия полк, обаче, който беше залегнал пред турската батарея, по командата: ‘Стани и напред!’, не се помръдна от мястото си. Знаменосецът няколко пъти изкача със знамето напред; батальонният командир взема знамето от знаменосеца и на два пъти изскача пред батальона с вик: ‘Подире ми, юнаци!’, но никой не го следваше: като че ли войниците бяха приковани или окаменели (…) Но 5-та дружина (от българите опълченци – бел. моя, Г. Б.), начело с дружинния си командир майор Попов, настига първата линия, прескача през неподвижния батальон и го увлича подире си, настига стрелковата верига и наедно с нея се хвърля на неприятелската позиция.

Както виждаме, заповедта на ген. Скобелев подействала на българските опълченци. Те се показали истински храбреци. Вейсел паша бил разбит и пленен.“

 

За съседните на България държави

Списанието заделя внимание върху историята и положението в съседните на България държави. Още в първия брой на „Заря“ Васил Узунов публикува статията „Турция“  и, по-специално, разглежда как Мустафа Кемал Ататюрк превръща остатъците от бившата Османска империя в светска национална държава (тук и нататък правописът в цитираните фрагменти – запазен):

„Турският народ бе остарял и грохнал от недъзи. Много сполучливо го наричаха ‘Болния човек на Европа’. Но за срам на нашия млад народ, надценяван и превъзхваляван до войните, ‘Болният човек’ преживя всички войни и се възроди из собствената си пепел като баснословният феникс, благодарение на своята богата опитност, на традициите си, на внезапно блесналото национално съзнание и на желязната упоритост, предизвикана от ужаса пред робството, което се готвеха гяурите да му наложат. Въпреки териториалните загуби едничка Турция между своите съюзници остана свободна и най-малко унижена.“

В статията си „Югославия“ (кн. 4/1929 г.), авторът Георги Кулишев, анализира политическото положение в страната след извършения на 6 януари 1929 г. преврат, с който крал Александър I Караджорджевич отменя Видовденската конституция, разпуска парламента и поема цялата власт. Авторът констатира:

„Режимът, установен с този преврат, е режим на пълен и неограничен абсолютизъм. Конституцията е отменена. Всички политически права и свободи са суспендирани. (…) Защо и как бе обявена диктатурата? (…) Откак съществува кралство С. Х. С. (Кралство на сърби, хървати и словенци), то се намираше в една безспирна и остра криза, поради сблъскването на две противоположни тежнения: от една страна стремежът на несръбските народи да запазят своята индивидуалност и свободи, от друга – великосръбските опити на Белград за хегемония и централизъм. (…) Имаше два пътя на следване: или да се пристъпи към сериозно задоволяване законните искания на несръбските народности, или да се отиде към военна диктатура. Белград избра второто, като предпочете да тури на карта дори съществуването на държавата. Не искаше да се откаже от бляна за обезличаване и смазване на народностите.“

Конкретно за България и

 

останалите извън границите ни сънародници

авторът констатира:

„За отношението на новия сръбски режим към България и българския народ – не можем да кажем нищо отрадно. В Македония и западните покрайнини положението е още повече влошено през последните месеци. И естествено, не можеше да се очаква нищо добро за македонските българи от една промяна, която ‘македонизира’ Хърватско и другите несръбски области и която е внушена от долни шовинистични страсти.“

 

Темата за малцинствата

Въпреки, че от катастрофално завършилите за България и българите две Балкански войни и Първа световна война, от наложения от победителите Ньойски договор (27 ноември 1919 г.), са минали 10-12 години, темата за малцинствата, тежка за всички победени държави, особено силно засяга българите. А и не само тях. Неминуемо тя е застъпена и в списанието. Първата такава публикация, озаглавена „Малцинствата“, намираме в кн. 2/1929 г. с автор д-р Константин Д. Станишев. Той е изтъкнат лекар-интернист, политик, общественик и масон. Първомайстор е на ложа „Светлина“. При учредяването на Великата ложа на България (27 ноември 1917 г.) е избран за Велик втори надзирател, а през 1921 г. и 1923 г. – за Велик секретар на ВЛБ от 1930 г. до смъртта на Великия майстор, Петър Мидилев (1939 г.), д-р Константин Станишев е Първи заместник на Великия майстор.

В статията си той пише:

„Просветените умове и благородни сърца на нашия континент с радост посрещнаха 14-те точки на Уйлсона (Удроу Уилсън, Президент на САЩ (1913–1921), (виж още специално просветения на него брой на сп. „Полет“ – бел. моя, Г. Б.) и се надяваха на един справедлив без победители и победени мир. Политиците и дипломатите, обаче, вслушвайки се, между другото, и в гласа на своите още ожесточени народи-победители, пак се поклониха на вечния принцип Vae victis (Тежкò на победените). Те вписаха в договорите за мир или в отделни анекси и клаузи за малцинствата, без намерение, обаче, да ги приложат някога. Това пролича още когато на другия ден, след като Давидович подписа Сен-Жерменския договор; сърбите се провикнаха – ‘Няма Македония, има Южна Сърбия, няма българи в нея, има прави сърби.’ (…) За голямо съжаление няма перспективи за нас, македонските българи, да настъпят скоро по-честити дни в пределите на днешна Югославия. Там днес управляват военните, които не могат да се освободят от химерите си за една велика Сърбия. Управниците на тая държава тровят своя народ, като систематически насаждат в душата му нечовешки чувства към всичко, което не е сръбско.“

Правата на малцинствата са тема и на статията „Договорите за права на малцинствата“, кн. 3/1929 г. Авторът и’, Трифон Трифонов, разглежда

 

мирните договори (Версайската система от договори),

сключени след Първата световна война и по-специално – включената в тях клауза за правата на малцинствата:

„Това признаване правата на малцинствата от един световен конгрес и поставянето им под гаранцията на О.Н. (Общество на народите, създадено на Парижката мирна конференция, 1919 г. – бел. моя, Г. Б.) се считат новост най-сензационна.“

Трифон Трифонов разглежда сключените между победителите и отделните държави договори, съдържащи постановления за покровителство на малцинствата.

Затрогващо четиво е статията „Ньой. По случай дванайсет годишнината от подписването на мирните договори“, с автор Георги Бръчков (най-вероятно член на ложа „Светлина“).

Тя не може да се преразказва, трябва да се прочете.

За илюстрация, помествам кратка извадка от нея:

„За България Ньой е синоним на жестокост, на безчовечие, на садизъм. Той бе Голгота за България.

На 27 ноември 1919 год. в Ньой се извърши най-голямата неправда спрямо българския народ, неправда, каквато историята на човечеството не е отбелязвала и то само защото България се намеси във войната; а тя се намеси не с някакви империалистични домогвания, не с намерение да завладява чужди земи и народи, а само да освободи и обедини своите братя и да си възвърне заграбените земи чрез Букурещкия мир – 1913 год. Нима и Франция не стори същото, нима Франция не вдигна оръжие за свободата на Елзас и Лотарингия? Но делото на Франция нарекоха високоблагородно, изпълнен свят отечествен дълг, а делото на България, която сложи костите пред отечествения олтар на 200 хиляди свои синове, в Ньой бе третирано като престъпление и като на престъпник наложиха наказания най-крути, най-жестоки, с цел да я разсипят, да я унищожат.“

В края на статията авторът пророчески заявява:

„За да се избегне бъдещата война, едно само средство има – да се премахнат причините за нея, а причините се знаят от всички: ревизия на мирните договори, неплащане репарации и признаване националните, езикови и верски права на малцинствата. Докато светът продължава да е делен на два лагера – победители и победени, докато за едните се признават само права, а за другите – само задължения; докато се отричат националните, религиозните, езикови и културни права на малцинствата, докато победените народи трябва да спрат своето стопанско и културно развитие и докато трябва да късат от залъка на инвалида, чиновника и пенсионера и докато трябва да се увеличава данъчното бреме, за да се плащат репарации; докато победителите могат да третират като роби и парии и да избиват своите малцинства безконтролно и безнаказано; и най-сетне, докато на мирните договори, – архив на всички злини, – се гледа като на неприкосновеност и в ортодоксалността на които не смее никой да се съмнява; докато под техните драконовски постановления ще трябва да живеят 140 милиона човеци, докато не се възстанови равенство и доверие между народите – мир на земята не ще има.“

Тези пророчески слова са написани само осем години преди избухването на Втората световна война, фитилът на която бе подпален от победителите в Първата световна война още във Версай.

Не случайно, когато делегацията на Кайзерова Германия подписва във Версай мирния договор, слагащ край на войната, военният съветник на делегацията, полковник Крибел, на излизане от залата се обръща към триумфиращите френски и английски офицери и заявява:

„Господа, до среща след 20 години!“

За новата ни западна граница писателят Стилян Чилингиров, разбира се масон, Майстор на ложа „Светлина“ (1927 г.), Директор на Народната библиотека и Председател на Съюза на писателите (1941–1944 г.), пише

 

пропити с мъка редове:

„И вие, ако искате да знаете, какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тук. Два пъти елате, ако сте българи и, ако искате да видите как една международна граница прави от двора на един и същ човек, две държавни територии. От едната страна на невидимата граница да въздиша щерката, а от другата страна да плачи майка ѝ, побеляла от скръб.“

В книжки 3–4/1931 г.  и 5–6/1931 г.  е публикувана силно интригуваща статия на проф. Александър  Теодоров-Балан, озаглавена „Нашъ Уилсонъ“. В нея авторът представя неизвестната днес брошура „Звезда на сговора. Всегдашен световен ред“. Тя е написана от българина Никола Димков, цариградски жител и бивш екзархийски съветник. Написана на френски, брошурата е била преведена на турски и немски. Писана е през 1916–1917 г., „преди да се намеси Америка в Световната война“.

Брошурата представя вижданията на автора за ново, по-справедливо устройство на човечеството, което ще се управлява от „Всегдашен световен съвет“ със седалище в световен град, наименуван „Светлоград“.

Проф. Балан съпоставя идеите и вижданията на неизвестния българин от македонското село Горни – Броди, с прочутите „четиринадесет точки“, огласени от президента на САЩ Удроу Уилсън на 8 януари 1918 г. в специално послание до Конгреса на САЩ, отправено към воюващите държави през Първата световна война. Това е проект на САЩ за принципите за договаряне на всеобщ мир след нейния завършек, както и за създаване на Обществото на народите (25 януари 1919 г.). Идеята, предложена от Уилсън, е организацията да действа като правителство на правителствата, което може да разрешава спорове между отделните държави по открит и правно ориентиран начин.

Авторът анализира и открива редица сходства между идеите и предложенията, формулирани от българина Никола Димков, и прогласените от президента Удроу Уилсън. Правото на първенство, според него, се пада на българина, който публикува своята брошура година-две преди речта на американския президент. Димков има предимство и „пред всички миротворци, автори на устройството на Сдружението на народите“.

Поради това проф. Балан нарича „скромния и мълчалив индустриалец в Цариград“ Никола Димков „нашъ български Уилсонъ“.

Народопсихологията на българите

В списанието се намират любопитни статии, разглеждащи народопсихологията на българина, както и промяната на неговото обществено съзнание след Освобождението. Такава е „Общественото съзнание в България след Освобождението) (кн. 8/1929 г.) от Тодор Гергинов. Той пише:

„През време на турското робство българският народ имаше почти само задължения към държавата, а съвсем незначителни права. Той беше райа и стоеше много по-долу от мюсюлманина във всяко отношение. Държавата не бе в състояние да осигури нито живота, нито честта, нито имота на тая райа. Ето защо на държавата се гледаше като на нещо чуждо и вредоносно. Българинът бе враг на държава и управници. Той се стремеше всячески да не изпълнява своите задължения като гражданин. Само страхът от наказание го караше притворно да се счита доволен от своето положение и да бъде изпълнителен гражданин.“

„Така наречената ангария – насилствено вземане на работа през време на турското робство – допринесе също твърде много за убиване на общественото съзнание, колективното съзнание в обществената работа. Към всяка обществена работа българинът се отнасяше като омразна ангария.

В епохата на Възраждането под влияние на общото нещастие и на други причини общественото съзнание на българина беше доста приповдигнато. Тая епоха даде самоотвержени и смели дейци, излезли както измежду народа, така и измежду интелигенцията. Ала тя трая твърде кратко време.

Дойде Освобождението и с него се извърши една от най-големите революции, които е преживял българският народ. В един момент само българският народ се преместил от средните векове в края на XIX столетие. Нормалният исторически развой на българското племе бе прекъснат. Прекъсна се духовната обнова, която шепа родолюбци бяха подели…“

„И новата ‘интелигенция’ ограничи своята дейност само в рамките на партизанството или във формалното изпълнение на своите длъжности. (…) Всред интелигенцията не можеше да се рече, че липсваха хора с най-дълбок и искрен алтруизъм, ала тези най-добри единици не можеха да образуват едно живо дело, което би могло да поведе енергична борба против робските инстинкти, та чрез постепенно работене върху народния дух да се заличат онези отпечатъци, които робството бе оставило след себе си. От друга страна малки и големи водачи от разните политически партии не само не можаха на развият издънките на обществени чувства, но даже експлоатираха за свои цели най-низките чувства у народа. (…) Подхранвано от такива ниски стимули, властолюбието се издигна над българския живот подобно на някой неукротим звяр, готов всичко да разкъса, за да грабне или запази плячката си.“

 

Политическо образование

Вероятно не случайно първата статия в първия брой на списанието е: „Що е политическа партия“, написана от Стоян Коледаров. Той е високо ерудиран масон, журналист, популяризатор, публицист, преводач, редактор на вестници и списания. Несменяем Велик секретар на Великата ложа на България от 1926 г. до 1939 г.

Темата е основополагаща за формиране на демократично гражданско общество от образовани и отговорни родолюбиви хора, мислещи със собствените си глави, устойчиви на лъжовни внушения, целящи промиване на мозъците, умеещи да се ориентират правилно в политическата обстановка.

В края ѝ авторът подчертава:

„Главната и съществена дейност, следователно, на съвременните политически партии е да насочат държавната организация така, че да успяват да реализират ония форми на обществен живот, които напълно съвпадат с техните идеали, които в същото време са и една стъпка напред в обществения прогрес, разбира се, според както се схваща от всяка политическа партия отделно. Ето защо важно и съществено е за всяка съвременна политическа партия да си уясни въпроса, каква е ролята ѝ в обществения прогрес на държавната организация, чрез която тя ще реализира главните свои искания и доколко реализираните чрез нея реформи могат действително да създадат ония необходими условия, които биха могли да ускорят и улеснят общественото благосъстояние.“

В кн. 2/1929 г., отново Стоян Коледаров, публикува статията „Партийна принадлежност“, публикация, която и днес носи своята

 

непроменена злободневност

и не би било зле да се препрочита от време на време. Тя започва така:

„Още древният Платон предлагаше да се изгони оня, който не взима участие в държавните работи. Когато в едно управление, казал столетия подир него Монтескьо, всякой казва: ‘Що ме е грижа, че общото дело е загубено’, когато в една конституционна държава, дето управлението се върши чрез партии, всеки каже: ‘Не ми трябва мене партия’, там управлението и държавата са за окайване.“

И по-нататък:

„Ние българите, или по-право една внушителна част, много обичаме да приказваме за политика, обаче нашето политическо възпитание има недъзите на нашата цяла обществена култура. Затуй е лесно да си обясним и дърпането от партийна принадлежност. Повечето от нашите политически вождове и интелигенцията много често забравят по-далечните цели, че са и възпитатели на нацията. Те слизат до уровена на класите и на съсловията, които ги поддържат, които разбират политическите борби като борби за власт и благосъстояние. Вместо да ратуват за оведряване на духовната атмосфера, за културното издигане на нацията, те си поставят за цел благополучието на масите, които вървят подир тях. (…) Водачи и водени, трябва да разбират, че политическите борби дават възможност да се проявяват скритите сили на обществото, че чрез тях се гони пробуждане на максимум морална енергия в душата на народа“ .

Не е загубила своята актуалност и статията „Политическо дилетантство“, кн. 8-9/1930 г., написана от друг изтъкнат масон, лекар, адвокат и политик, д-р Христо Мутафов. Той казва:

„Дилетантизъм имаме навсякъде в живота: в литература, в изкуство, дори и в наука. Дилетантът е търпян, като видимо безвреден, ако и винаги безплоден. Ала има една област на живота, където дилетантството, ако и често упражнявано, е не само безплодно, но и прямо пакостно и щетно: това е политиката.“

„Новото време ни донесе дилетантството в политиката, в размери и степени, невиждани по-рано. Демократизирането на управлението криво бе разбрано от масите, които отхвърляйки гнета на своите стари господари, сами искаха да бъдат такива на себе си. Ала политиката и управлението са изкуство, което се учи с дълго школуване. Трябва да признаем, че, по изключение, из глъбините на широките народни маси понякога са излизали талантливи управници, които са създавали епохи след себе си. Но много често на повърхността на държавния живот са се налагали бездарности, които тъмните маси, или слепият случай са издигали до управнически места. И тук таланта и подготовката са били замествани обикновено със суетната амбиция и сурова воля на пакостника. Властта действа като хашиш: тя помрачава слабото съзнание на отговорност. И бездарният управник, със сурова воля и зли чувства, може да разстрои цял държавен живот, ако няма сила, която да го спре.“

„В страни на политически дилетантизми едноокият е цар. И тежко на народите, които се оставят да бъдат водени, управлявани и нареждани не от талантливи, просветени и характерни държавници, а от дилетанти в политиката.“

В статията си „Преди петдесет години“ (кн. 1/1930 г.) д-р Стефан Томов констатира:

„Ами последващите сред избирането на втория княз Фердинанд политически борби, които продължават и до днес, не докараха ли двата погрома, чиито непоносими тежести ще носим може би още 50 години? Съвсем друга щеше да бъде съдбата на България, ако бяха се появили между нас политически мъже с по-консервативно-либерални възгледи, които биха подействали да се състави по консервативно-либерална конституция, а не крайно либерална, каквато е сегашната.

Добре би било да се вземат мерки за изменение на нашата конституция и за въвеждане на втора камара – сенат. Докога ще продължават нашите политически мъже да поддържат 7-8 партии в нашата малка и тъй много измъчена България? Защо не вземат пример от добре уредената Великобритания, която не може да търпи трите партии, които има сега, понеже доскоро е имала само две партии? Нека нашите държавници и видни политически мъже подражават и на Скандинавските държави, и на Швейцария.“

Дали тези заключения не са валидни и днес?

В общообразователната си програма, още в първия си брой, сп. „Заря“ включва и друга тема, фундаментална за човечеството от неговото зараждане.

 

Религии, формиране на обществено съзнание и „духовната криза“

В статията „Религията“ от кн. 1/1929 г. авторът, д-р В. Велев, заключава:

„Религията не създава култура, а лежи в нейната основа и създава цивилизация. Религията дава възможност на човека да гизди себе си с добродетели, да има пълнота в душата си и да създава социални организации. Съвършенството на социалната организация зависи от нравственото съвършенство на личностите, които влизат в нея. Религията дава нравствени идеали на личността и средства, за да ги постигне. Без нея е немислима и невъзможна човещина.“

Преплетена с темата за морала, темата за религиите се оказва свързана с формирането на обществено съзнание, с това, което днес наричаме „гражданско общество“. Такъв пример е сказката „Приятелство и общество“ (кн. 1/1930 г.), изнесена от Васил Узунов пред голяма аудитория в салона на „Славянска беседа“. Ето някои

 

актуално звучащи и днес заключения

на автора, съдържащи се в десетте страници на първата част от неговата сказка:

„Стихията на всеки нормален човек е обществото. Човешкият напредък е постигнат в обществото, вън от което не може да се развива култура и цивилизация. (…) Често се слушат укори срещу голяма част от нашата интелигенция, че тя бягала от народа.

По-вярно е, че тая полуинтелигенция, никак не се е отделяла от тълпите, че с тях живее, с техните слабости и грехове, с тях заедно се валя в блатото на невежеството. Жалното е, че тя никак не се различава от народната маса, не се е издигнала ни педя над нея, че живее като нея без копнеж към слънчеви простори. Тая полуинтелигенция не била познавала нуждите на масата. Не! Тя има същите нужди, които много добре познава. Тя има и друго нещо, което масата има. То е, че винаги чака да и′ се даде, а не да даде, другите да жертват за нея, а тя за никого. И тя и масата нямат идея за дълг. И тя, и масата из едно гърло викат – дайте ни хляб и игри, ако не искате да раздрусаме обществото, ако не искате пожари и кърви.

Често някои смесват тая полуинтелигенция с истинската интелигенция. Първата е нахална и смела. Втората е скромна и безкрайно търпелива. И преди Освобождението ни, и оттогава до днес нашата истинска интелигенция е минавала много пъти през огнени изпитания и е устоявала.“

„В модерното общество всички са равни пред законите. Свободата грее еднакво над всекиго поотделно. Но дисциплината налага и еднакви задължения. Ето условията за опознаване, за другарство, за приятелство – понятия, които имат богато съдържание.“

„Направете от другарите приятели, размножете приятелството и ще увеличите щастието на обществото. Другарството не е достатъчно. (…) Другарството е делничната страна на живота, а приятелството – празничната. Приятел ти става само оня, когото си вече добре опознал, у когото си разкрил ценни качества, с когото имаш душевно родство. Приятелството е път към духовното издигане.“

„Нашата българска криза е преди всичко духовна, пък тогава икономическа.“

„Това са главните черти на нашата полуинтелигенция, която създаде Добро поле, септемврийските събития, априлски вълнения. Тая наша полуинтелигенция принадлежи на всяка партия, на всяка власт. Тя е по-страшна от невежеството и от дивашкото състояние. Нея свързват за общи подвизи само алчност и жажда за издевателство. Тя е оня крадец, който вика заедно с ограбения – дръжте крадеца! Нея всякъде може да я видите – и по върховете, и по низините. В нашата снага тя е гангрената, която трябва да бъде оперирана. Но кой ще извърши тази операция?“

 

Отговор на този въпрос

Васил Узунов намира в християнството:

„От две хиляди години насам християнството върши най-трудната работа – култивира любовта между отделните личности, между отделните общества и народи. Християнството отрече класите, отрече робството, прогласи братството между народите.“

Следват редица цитати на апостол Павел от Новия завет, тяхното тълкуване, а статията придобива все повече звученето на проповед. Тя продължава и в следващата книжка (кн. 2/1930) с нови 10 страници, посветени на приятелството между жените, на отношенията между мъжете и жените, за любовта, приятелството и брачното съжителство, анализира характера на извънбрачните връзки, между „чужди мъж и чужда жена“, надниква във възпитанието на децата и т.н.

Към края авторът заключава:

„Животът е щастие и нещастие. Щастието е отредено само за любящите и мъдрите. Нещастието е дело само за ония, които не чуват и не виждат, които се лутат във вечна тъмнина. Не бива да се заблуждаваме, че до щастие може да довежда някоя сляпа съдба, че от материалните блага изтича то. Ние видяхме, че любовта се ражда и цъфти само в семейство, съставено от приятели, само в общество, съставено от приятели. Колкото е повече размножена любовта в семейството и обществото, толкова те са по-щастливи.“

 

За грамотността и чистотата на българския език

Списанието се опитва да насочи вниманието на своите читатели и към винаги актуалния, особено днес, проблем за поддържане на чистотата на българския език и опазването му от затлачване с ненужни чуждици. На тази тема д-р Стефан Младенов, (професор, академик, Декан на Историко-филологическия факултет (1923-1924), титуляр на катедрата по общо, сравнително и индоевропейско езикознание при Софийския университет (1921-1948 г.)) публикува статията „От русизма ‘кружок’ през руско-българския ‘кръжок’ до чисто българския ‘кръжец’“ (кн. 8/1929 г.). Тя започва така:

„Не се препоръчва добре българинът, който грози бащиния си и майчин език с непотребни чуждици, вместо които ние си имаме наши, чисто български думи. Наистина като четем на чужди езици или срещаме твърде често известни чужди думи в нашите вестници, списания и книги, ние току-речи несъзнателно усвояваме чуждиците и захващаме да им даваме място, кога пишем или говорим, без дори да мислим и знаем, какво всъщност значат тия думи, без да се запитаме, дали духът и законите на българската реч не изискват други, по-български изрази и думи вместо чуждиците.“

Авторът посочва, че „това зло“ не е от най-ново или по-близко време, а води началото си от 50-те и 60-те години на XIX в., когато се появяват преводи на български от руски и други езици, които изобилстват с

 

небългарски изрази и думи,

и така неусетно те навлизат в българския литературен език. Проф. Младенов отбелязва:

„още тогава захвана противодействието (‘реакцията’) на д-р Ив. Богоров срещу тях с разните ‘Упътвания за български език’.“

Същевременно той подчертава:

„Ала Богоров нерядко доста прекаляваше, па показваше и незнание на целокупния български език, та не можа да пожъне особени успехи, а току изложи на присмехулство и себе си, и похвалното по своята същина залитане за чистотата на езика. А от това се само възползваха чуждопоклоннците, сиреч ония, що страдат от болестта, наричана у русите ‘чужебесие’, (гръц. ‘ксеномания’), и тръгнаха съвсем ‘през просото’, като наричаха ‘богоровщина’ и най-умереното и справедливо осъждане на непотребните чуждици в езика ни.“

Авторът констатира:

„Наистина силата на навика е твърде голяма, па и влиянието на руско четиво или на лоши преводи от руски мъчно може да се избегне.“

Като завършек на статията си проф. Младенов апелира:

„Всеки образован българин, който не желае да бъде обвинен в чуждопоклонство и в незачитане на родния си език, е длъжен да казва и пише днес ‘кръжец’, а не ‘кружок’ или българо-руски ‘кръжок’.“

За пореден път – нищо ново под слънцето за завладяното от пълзяща неграмотност и чуждопоклонство, включително езиково, днешно Отечество.

Популяризиране на Свободното зидарство

Като издание на Възпитателния институт „Заря“, би следвало да се очаква едноименното списание да популяризира масонството сред широките маси; ненатрапчиво и съобразено с познавателното ниво на аудиторията да спомага за правдивото представяне на Свободното зидарство и неговата градивна роля за общественото развитие. През първата годишнина на „Заря“, обаче, темата за Свободното зидарство изцяло отсъства от неговите страници.

Първата публикация на тема „Идеология на свободното зидарство“ с автор д-р Александър Недялков, се появява в кн. 4-5/1930 г.  Статията е написана в отговор на три тенденциозни пропагандни статии, появили се пресата, от анонимен автор („Кадош“), в които се твърди, че масонството било в противоречие с християнството и че „подкопавало основите на държавата“. То било вдъхновено най-вече от евреи, които се стремят да му дадат чисто семитски характер. В отговор на тези хули от арсенала на „световната конспирация“, Александър Недялков пише обширна статия, в която представя съдържанието, смисъла и философията на Свободното зидарство. Той се позовава на трудовете: „Тайните на Свободното зидарство“ (немскоезично издание, чийто автор е останал анонимен, защото „е зидар, смирен служител на масонското общество“), „Основни мисли на Франкмасонството в светлината на философията“ на Ото Хайнихен, както и на „Свободното зидарство – Франкмасонството. Произход. Развитие. Същност“ на добре познатия у нас Август Хорнефер (издаден на български от издателство „Акация“, 1929 г.).

Синтезирайки тезите на Хайнихен по отношение на

 

паралела между Свободното зидарство и религията,

той пише:

„Свободното зидарство, държейки най-вече върху свободата на съвестта, не може да вземе страна и да се причисли безрезервно към коя и да е религиозно-философска система. Такова искане би му придало догматичен, дори сектантски характер. Ето защо то е неутрално към всяка религия и църква. Без да отрича въпроса за безсмъртието на душата, както и съществуването на Бога, без да поддържа убеждението по тоя въпрос на разните религиозни течения, Франкмасонството стои твърдо на възгледа, че човекът трябва да се стреми към вчовечаване на действията си и към строго изпълнение на нравствения закон. (…) В това отношение Хайнихен без колебание усвоява моралното учение на Канта, подкрепяйки го с доводи и съображения из философията на Фихте и Ханс Дрийш. Ние твърдим, пише той (Хайнихен), че в религиозно отношение Масонството излиза от един единствен постулат, именно вярването в нравствения световен порядък. Затова постулатите за Бога и безсмъртието остават незасегнати от Свободното зидарство. Обаче тия постулати се предполагат от ония, които хлопат на вратите на храма, защото символиката недогматично се справя с тях, като отстранява догматизма на безверието. Всека религиозност почива върху убеждението, че светът има някакъв смисъл. (…) Не вярването, а суеверието е смешно, защото противоречи на законите за мисленето и защото борави с магьосничества и е в сродство с вярването в призраци. Все пак, най-голям враг на Франкмасонството остава догматизмът, който е в противоречие с принципа за свободата на съвестта. Затова в гърдите на франкмасона съжителстват съвместно както вярването, също така и съмнението. Последното просветля вярата, която засилва борбата ѝ с него.“

В края на статията авторът посочва и една от причините за

 

активизиране на нападките срещу Свободното зидарство:

„Последното се провъзгласява в Италия като противодържавно учение, съображенията за това са от чисто партийно естество. Фашизмът, като отрече либерализма и демократизма, не можеше да гледа със симпатия на Франкмасонството. Това съображение трябва да се има предвид, когато се търсят основанията на италианските фашисти в борбата им против всички свободолюбиви, идейни и политически течения.“

През третата и последна година на списанието, в кн. 2/1931 г., е публикувана преводна обзорна статия „Днешното масонство„, представяща бегло организационното състояние на масонството в САЩ (най-подробно), но и в Англия, Германия, Франция, Италия и Австрия. Оценява се, че по това време масоните по света наброяват около 4,5 млн., от които 3,3 млн. живеят в Северна Америка и около 59 хил. в Южна Америка. Числеността на масонството във Великобритания се оценява на 463 700 души, в Германия – на 80 000, а във Франция и нейните колонии – на други 80 000.

Интригуващо е твърдението, че Световното масонство е разделено на

 

няколко основни „групировки“.

Английската групировка обхваща САЩ, Великобритания, Ирландия и доминионите. Германската групировка включва Германия, Австрия, Швеция, Норвегия, Холандия, Дания и Швейцария. Латинската групировка включва Франция, Румъния, Италия, Испания и Португалия. Заслужава внимание и следната преценка:

„Първите две групировки преследват хуманитарни цели, латинската се води главно от политически съображения.“

В статията се акцентира върху бурното развитие на масонството в Англия след Първата световна война. Споменава се, че четирима представители на кралското семейство оглавяват провинциални велики ложи в качеството си на велики майстори. Подчертано е и следното:

„Английското масонство дарява огромни суми за социални грижи и благотворителни цели.“

За САЩ се споменава, че всеки от 49-те щата има своя самостоятелна велика ложа. Така наричаните „високи степени“ са обединени в две върховни власти на 33-та степен – Северната и Южната юрисдикции, които обхващат около 600 хил. члена. Подчертава се, че 11 от президентите на САЩ са били масони. Изтъкват се огромните мащаби на дарителската дейност, извършвана от американските масони, включително: за изграждане на масонски домове, между тях прочутият „House of Temple“ във Вашингтон, окръг Колумбия (Дом на Върховния съвет, 33˚, на Древния и приет шотландски обред, Южна юрисдикция).

Отбелязано е и учреденото на 23 октомври 1921 г.

 

Международно масонско сдружение

със седалище в Женева.

Коментираната статия е превод от най-високотиражния по това време австрийски вестник „Neues Wiener Tagblatt“ (март 1931 г.). Поради незнание или поради други причини, авторът е пропуснал Великата ложа на България, която по тази класификация би трябвало да принадлежи към латинската групировка.

Интересна информация за масонството в отделни държави по света може да се намери и в прегледа „Свободнозидарски вес­ти“, кн. 5-6/1930 г.

Към темата за Свободното зидарство се отнася и една обемиста статия на Ст. Х. Николов – „Патриотизъм и масонство“ (кн. 3-4/1931 г.). Сама за себе си тя е сериозен труд, разглеждащ една от най-ценните граждански добродетели – патриотизма, често разбиран превратно и най-вече според групови и лични интереси:

„Едва ли има друга дума, която да не слиза от устата на всички. Патриотизъм всички продаваме, с него почваме и с него свършваме. Патриотизмът е станал едно хубаво средство за постигане на частни интереси, за прокарване на егоистични цели дори и в обществените ни работи. Ние го разбираме не тъй, както го изисква благото на обществото, а както ни диктуват материалните интереси.“

След тази констатация авторът подробно излага как Свободното зидарство следва да разглежда патриотизма:

„И тъй, първа обществена добродетел, безспорно е патриотизма, понеже, за да защитаваме Отечеството си, главно условие е да го обичаме.“

По-нататък се разглежда Отечеството – какво включва и какво се разбира под това понятие, в материален и духовен смисъл. Цитират се определения, дадени от изтъкнати мислители, на това: що е Отечество, обич към Отечеството и нейните проявления. Подробно се пояснява

 

разликата между патриотизъм и шовинизъм:

„Трябва да добавя, че има едно криво разбиране за любовта към Отечеството, което разбиране избива в патриотически фанатизъм, известен под името шовинизъм.

Обикновено шовинистът е невеж, лекомислен, високомерен самохвал. Той бълнува само за войни, за придобиване на права, за увеличаване на земята и за завоевания. (…) Той се взира чудесно в най-дребните недостатъци на другите народи, а е сляп към недостатъците на народа, на който принадлежи. (…) Този амбициозен, завоевателен и ненаситен патриотизъм – шовинизмът, не е друго, освен един колосален егоизъм, едно ограничено, грубо и нечестно начало, което в самите си сполуки носи своето осъждане и зародиша на гибелта си, казва Ламартин.“

Ст. Х. Николов изказва и пророческа мисъл, която заслужава да бъде припомняна по-често:

„Който познава и по-слабо историята, знае, че страните, така отпаднали, изтощени, стават фатално понякога плячка на бедни, но войнствени народи.“

Конкретно за Свободното зидарство:

„Не съществува никакво противоречие между любовта към Отечеството и любовта към всички хора. С право може да работим за възстановяване на братската верига през всички нации и страни.“

В края на статията Ст. Николов представя накратко

 

вижданията на Август Хорнефер,

изложени в неговия труд „Масонството“ (1913 г.):

„През всички освободителни войни е станало още по-очебийно, колко много то (Свободното зидарство – бел. моя, Г.Б.) е допринесло за засилване и заздравяване на патриотичното чувство. Героите на тия освободителни войни са били все свободни зидари.“

„Интернационалният характер на Свободното зидарство се спогажда с патриотичното на всяка отделна Велика ложа. Освен това, свободнозидарското възпитание методично въздейства, буди и засилва държавно гражданските добродетели. Няма нужда да се подчертава, че истинският свободен зидар всякак се старае да стори най-възможното за предотвратяване на войнствените усложнения. Той съзнава, че първом е човек, а след това гражданин и поддържа масонският дом чист от омразната същност на материалистичната политика.“

Авторът допълва мислите на Хорнефер като заявява:

„И требва ли да се добави към тия думи на Хорнефер, че ако ръководителите на съдбините народни се проникнат постепенно от великите принципи на Масонството, наистина ще настъпи ера на всемирното братство, когато няма да има народ да потиска друг народ, за да го погуби, и когато всяко чадо на човешкия род ще може да се гордее със своя произход, ще се радва на благодатната свобода, среда, която чрез ‘Любов – Истина – Труд’, ще допринася за своя и човешкия напредък.“

Пояснение. „Любов – Истина – Труд“ е девизът на Великата ложа на България.

 

 

Представяне на тоталитарните режими в Европа

Характерно за списание „Заря“ е, че в отличие от предшественика си, сп. „Полет“, то е почти, да не кажем, напълно лишено от политически украсена публицистика. Списанието заобикаля актуалните политически борби и процеси в обществото, не се споменават дори имената на политически партии. Така да се каже, списанието се стреми да бъде надпартийно, да не се ангажира с която и да било конкретна партия и идеология. Това донякъде се обяснява с отдалечеността от времето на септември 1923 г., от периода на политически мотивирания и партийно ръководен тероризъм, достигнал своята кулминация с атентата в църквата „Св. Неделя“ („Св. Крал“) на 16 април 1925 г. Списание „Заря“ излиза в години на позатихнал уличен тероризъм, на промяна в тактиката на неговите вдъхновители и организатори за ориентация към по-легални форми на борбата за власт.

Липсата на актуална политическа журналистика в списанието несъмнено се дължи и на неговия редактор Васил Узунов. Да не забравяме също, че той е бил дългогодишен „школски даскал“, както и преподавател по български език в Богословския факултет.

Поради това трите тоталитарни идеологии и родените чрез тях режими в Европа, са разгледани съвсем ограничено, едва през последната година от съществуване на списанието – 1931. Тази изключително актуална тема на века, с огромна важност за съдбините на Стария континент, а и на света, е разгледана бегло. На общообразователно равнище се описва възникването, частично същността и началното развитие на тоталитарните режими в Европа.

В статиите за фашисткия режим в Италия, „Новият политически абсюлютизъм“ (кн. 2/1931 г.) и за зараждащия се национал-социализъм в Германия, „Националсоциализмът като нова форма на фашизма“ (кн. 5-6/1931 г.) е наблегнато предимно върху философията и причините, създали благоприятни условия за поява на тези

 

тоталитарни идеологии и свързани с тях партии.

Водачът на „Партито национале фашиста“, Бенито Мусолини, идва легално на власт, като става министър-председател на дясно коалиционно правителство през октомври 1922 г. Едва през юли 1923 т. фашистката партия получава парламентарно мнозинство. Преходът към отчетливо изразена диктатура е постепенен процес, който продължава до около 1928 г.

В Германия Националсоциалистическата работническа партия на Адолф Хитлер също взима властта по легален път, чрез избори, през 1933 г. Още същата година, след подпалването на Райхстага, последващата промяна на Ваймарската конституция, приемането на Закона за пълномощията и забраната на Комунистическата партия на Германия, националсоциалистите окончателно завладяват цялата власт. С две думи – тези публикации в „Заря“ разглеждат на популярно ниво началните стъпки на установеното в Италия фашистко управление и възхода на националсоциалистическата партия, устремила се към властта в Германия.

Авторът на статията „Новият политически абсюлютизъм“, д-р Александър Недялков, разглежда просторно

 

„политическия абсолютизъм“ в някои европейски държави,

както той нарича тоталитаризма, като явление, породено преди всичко от последиците на катастрофалната за някои държави Първа световна война и Версайските мирни договори. За разлика от абсолютизма през ХVІ и ХVІІ век, и особено от просветения абосолютизъм, новият се стреми да бъде далеч от всякакъв романтизъм и сантименталност:

„Днешните абсолютисти се въодушевяват главно от идеята за силната личност без да държат сметка, че трябва да има хармония между нея (личността) и обществото.“

„Съвсем от друго естество е абсолютизмът от наши дни. Той е диктаторски във всяко отношение. Характерен е фактът, че неговите апологети се стремят да го обличат в най-примамлива премяна, която все пак си остава маска в последна сметка. В Русия той се именува ту комунизъм, ту колективизъм без да отрича социализма и демократизма. В Германия се показа под название националсоциализъм, представляван от Адолф Хитлер. А той е ни повече ни по-малко фашизъм на немска почва. Следователно, новият абсолютизъм вече не се намира в ръцете на държавните глави, какъвто е случая в епохата на просвещението. В него има бонапартистични черти.“

Авторът разглежда развитието на Мусолини от „социалист на италианска почва“, през „националист, без да е противник на социализма, либерализма и демокрацията“ до фашист, който „вече не търпи никаква опозиция, бидейки абсолютист и обожател на насилието“.

„Употребата на насилието, казва той, трябва да бъде великодушно, рицарско и хирургическо. В решителния момент ние ще употребим не малкото, индивидуалното, спорадическото насилие, на великата, красивата и необходимата насилническа акция. Така говори ученикът на Нитцче и Сорел, държейки сметка за методите на управление, прилагани преди него от руския революционер Ленин. По такъв начин Мусолини от социалист-зидар се превръща в диктатор, самодържец и отрицател на всяка друга политико-стопанска диктатура, освен фашистката. Това е новият абсолютизъм, който крие в себе си много макиавелистични и цезаропапистки черти“

– заключава д-р Недялков.

По-нататък той прави

 

съпоставка между автори, привърженици и противници на фашизма,

описва характерните черти на това управление. След това заключава, че фашизмът „се очертава във всяко отношение като напълно диктаторски“.

По отношение на фашизма, в статията се посочва също следното:

„Италианската диктатура е своеобразно явление, годно само за тази страна и при днешната политическа конюнктура. Ето защо неведнъж мусолинистите подчертават, какво фашизмът не е експортен артикул, не е цвете, което би могло да се присажда в други страни.“

В статията се прави съвсем бегъл паралел с „модерния абсолютизъм в Русия“, като се казва, че той

„почива на национални основи, ала съвсем не отрича класовата борба“.

А в добавка – по адрес на болшевиките:

„Без съмнение те са интернационалисти, но на руска почва.“

С това се обяснява причината, поради която

„руският колективизъм не се приложи в другите държави, въпреки силната болшевишка пропаганда“.

Тук авторът има предвид

„всички европейски държави, дето социализмът е намерил много или малко последователи“.

Редакторът на сп. „Заря“, Васил Узунов, не е така категорично настроен срещу резултатите от идването на фашистката власт в Италия. В статията си „Турция“ – кн. 1/1929 г.,  правейки

 

паралел с изключителния принос на Кемал Ататюрк

за обновяването на своята държава, той пише:

„Каква беше Италия преди Великата война, каква беше непосредствено след нея и каква стана, когато Мусолини грабна властта? Колкото и да не обичат някои сегашния режим в Италия, не могат да не признаят, че сега там има много повече дисциплина, ред, сила и общо благоденствие. От 1879 г., от освобождението си, Италия никога не е заемала толкова високо място в международния живот, каквото е сега.“

С умерена критичност и в също така пространна, при това уводна, статия, озаглавена „Националсоциализмът като нова форма на фашизма“ – кн. 5-6/1931 г., д-р Александър Недялков разглежда обстановката, в която националсоциализмът в Германия се заражда, бързо набира привърженици и засилва влиянието си:

„Забърканото политическо и социалстопанско положение в Европа, респективно в Германия, породи своеобразни политически движения, които съвсем не биха могли да се очакват в една страна със силно развито правово чувство и дълбоко закоравели в душата на народа традиции. (…) Неочаквано, ала напълно понятно за политико-стопанския хаос на Германия, силно задушена от тежестите на репарациите, в страната на Гьоте и Нитцче, изпъкна като от невиделица австриецът ефрейтор Адолф Хитлер с мисия да организира така наречената националистическа партия. В късо време тази партия можа да събере голямо число привърженици, вербувани от най-различни среди.“

Авторът разглежда

 

идеологията на националсоциалистическата партия

по широк кръг въпроси от вътрешната и външната политика на Германия, отношението към евреите и паралелно с това възможните източници за задгранично финансиране на партията, за германската раса, чужденците и т.н.:

„Ако се проследи програмата на националсоциализма, явно ще изпъкне ексцентричният и болезнен характер на това тъй неочаквано за Германия политическо движение. В общи черти, то следва тактиката на италианския фашизъм, комуто при различни случаи прави мили очи. Ето защо хитлеристите особено много държат да привличат младежта в техните редове. В случая ние имаме работа с един мусолинизъм на германска почва. В тоя смисъл хитлеризмът представлява същински фашизъм в немска одежда. Но докато фашизмът има своите психологически основи в своеобразния темперамент на италианците, като нация, която обича да театралничи със силните личности и да ги боготвори, Хитлер използва тежкото положение на Германия и с една своеобразна програма съвсем некритично се втурна да вербува безразборно партизани на новото политическо учение. Последното малко държи сметка за психиката на германския народ, който трезво гледа на нещата и не е наклонен да остане в редовете на една партия, която има слаба почва под краката си. Настина това своего рода политическо течение събра доста много свят в своите редове. Обаче те постепенно се изпразват. (…) С това още повече добива правдоподобност убеждението, че германецът мъчно се поддава на авантюризъм и революции.“

Авторът си задава въпроса: в каква посока би вървяла германската държава, ако националсоциалистите вземат управлението в свои ръце? И независимо от уговорката, че това „бъдещето ще покаже“, пише:

„Безспорно е за всеки здравомислещ, който познава работите на Райха, че новото политическо течение може да донесе големи изненади, ако се засилва все повече.“

В статията „Болшевишка Русия“ (кн. 3-4/1931 г.) положението в СССР, след десетилетие на комунистическо управление, е разгледано също така бегло.

 

Със симпатия към руския народ,

авторът на текста, Васил Колев, заявява още в началото:

„Не е единствен руският народ, който е търпял големи притеснения през своя многовековен царски режим. (…) Но на руския народ се падна в ново време още по-страшна участ – да бъде употребен като работен добитък, за да проверят на практика свои теории шепа утописти. Последните не пожалиха свидната, скъпата руска интелигенция: първо върху нея се нахвърлиха и я изклаха. Те лишиха Русия от признати по цял свят даровити хора на науката и изкуствата.“

Като цитира книгата „Гола Русия“ на румънския писател Панаит Истрати (преведена по това време на български), като отбелязва неговата европейска известност, постигната след неколкогодишно пребиваване в тази страна благодарение и на прокомунистическите му възгледи, авторът я оприличава на „една тъжна върволица от картини из страданията на руския народ“. Според него,

„Учебното дело в болшевишка Русия е на загиване. (…) У днешните ръководни кръгове истински образованите хора са ония, които са се учили по-рано по царско време в Русия и в Европа. Новите поколения са обучавани само в болшевишки партизански дух – много повърхностно и едностранчиво. Новата интелигенция е ограничена и малограмотна.“

В края на статията Васил Колев подчертава, че от известно време и в София се „подвизавал познат въжеиграч“, който държал

 

сказки в полза на болшевизма,

като съзнателно изопачавал фактите:

„Умишлено лъже само оня, който има в това интерес и облаги.“

Авторът изтъква причината тези сказки да бъдат „добре посетени“, защото

„тълпата, простите хора, ония, които нямат самостоятелна мисъл, духовно мързеливите хора, които нямат склонност към личните проучвания – те, винаги харесват лъжите, облечени в красиви дрехи. Те имат естествено отвращение от истините, защото са неудобни и мъчно смилаеми, защото не са забавни.“

За разлика от тоталитарните режими, за които оценката днес е еднозначна, заключението на Васил Колев за „психологията на тълпата“ е валидно за всички исторически времена. А днес – повече от всякога, което е „заслуга“ и на електронните медии, и на общодостъпни средства за комуникация.

 

Популярната наука

Списанието се стреми да разширява образователния хоризонт, да задълбочава познанията на читателите си в областта на науката, техниката и стопанството като помества популярно написани статии. Такива са: „Тайните на месечината“, „Към Слънцето“, „Възрастта на звездите“, „Кога е сътворена Земята“, „Гравитацията и Айнщайн“, „Чудният спътник на Нептун“, „Загадката на ултравиолетовите лъчи“, „Ултразвуци“, „Химическа война“, „Към Северния полюс“ и др.

От равнището на днешното познание тези статии представляват любопитно наивно четиво, даващо известна представа за нивото на популярното сред населението познание в областта на астрономията, физиката, географията и др.

 

Литература и изкуство

Голяма част от списанието е заделена за литература и театър, за публикуването на проза и поезия, за анализи на творчеството на изтъкнати български автори като Христо Ботев, Иван Вазов, Любен Каравелов, биографични есета за Петко Р. Славейков. Както вече имах възможност да спомена в предишните части на настоящата публикация, представят се премиерни постановки на Народния театър, новоизлезли книги.

В отделни броеве обемът на белетристиката и поезията натежава силно, което e лесно обяснимо с творческата биография на Васил Узунов като писател. Значителна част от публикуваните и анотирани произведения са посветени на традициите и бита на българите, на историята на нашия народ, носят родолюбив характер, спомагат за възпитанието на младите поколения в българолюбие.

В заключение

След три години, издадени 30 книжки с общо 1200 страници, зарята от познание, разпръсквана от сп. „Заря“, угасва. С това приключва третият и последен опит на Великата ложа на България и на „Възпитателния институт „Заря“ да създадат и наложат на книжния пазар периодично издание, което да спомага за изграждането на образовано демократично гражданско общество – едно списание за просвета, културно обновление и духовен подем, читанка по родолюбие, източник на национална гордост, градена върху устоите на автентичната ни история, извор на информация за формиране на българско самосъзнание.

Същинската и непреодолима причина за преустановяване издаването на сп. „Заря“ е финансова. Във всички времена издателската дейност е скъпо занимание. Този проблем съпътства и „задушава“ всяко от изданията на Великата ложа на България. Редовно присъства в годишните доклади на Великия секретар „За вещественото и нравствено състояние на Великата ложа на България“ – там, където се разглежда издателската дейност.

Затова още първите редове на новопоявилото се на публичния книжен пазар списание съдържат обръщение: „Към адресатите“. То е свързано с абонамента и неговата продажба. В първия брой на следващата, 1930 г., с горчивина се отбелязва наличието на „нередовни абонати“. Хора, които не са платили получените през годината книжки, макар че

„с удоволствие поддържат дреболиите на своя външен лукс“

– както с нескрита горчивина пише редакторът Васил Узунов.

 

Финансовите трудности

не са „запазена марка“ само за „Заря“. Това, както и всяко друго масонско издание, може да разчита за издръжката си единствено на своите читатели. За списание с образователно съдържание, каквото е „Заря“, и тогава, и днес, финансирането е трудно преодолим проблем, доколкото е твърде тънка прослойката в обществото, представляваща интелигенцията. Да не говорим, че и тя на свой ред се дели на „четящи“ и „нечетящи“ стойностните издания. Такива издания не могат да се конкурират с потока на жълтата преса, на манипулативното „новинарство“ и на привлекателността, съдържаща се в скандалните конспиративни теории.

Анализ на този нерадостен за нацията факт присъства и в разгледаната в началото на градежа статия на Васил Узунов „Празника на книгата“ – кн. 4/1929 г. Ще припомня няколко от констатациите на автора:

„Пътят към вълшебните дворци на просветлението е и дълъг, и мъчен.“

„Годишно на всеки българин се падат пет хиляди лева, изхарчени за спиртни пития и тютюн; за вестници пет лева, а за книга само един лев. Нека помислим малко върху числата 5000 : 5 : 1. Не изтъква ли в тях всичката наша духовна бедност? (…) Изключения правят само ония (издания), в които има нещо сензационно. (…) След Великата война българския народ зави изведнъж към лекото и преходното, към несериозното. Оперетъчното в живота е станало храна на ума и духа.“

Какво ли би написал нашият брат Васил, ако би могъл да прогледне

 

90 години по-напред в бъдещето,

в нашето време?

От журналистическа гледна точка би могло да се каже, че първоначалната идеята при създаването на списанието: да бъдат привличани като автори обявените на всяка първа корица имена на изтъкнати интелектуалци, е изпълнена частично. За причините може само да се гадае, включително не бива да се изключват напълно и финансовите. Професионалният авторски труд навсякъде по света се заплаща и то твърде добре. Така е, защото равнището, обликът на всяко списание и успехът му в голяма степен се определят от качеството на неговите публикации.

По жанрово разнообразие, стил и журналистическо майсторство, както и в по своето графично оформление, „Заря“ не успява да достигне нивото на предшественика си, сп. „Полет“. Да не забравяме обаче, че „Полет“ се ръководи, и в немалка степен – списва, от двама изтъкнати масони и журналисти, Димитър Мишев и Рувим Маркъм. Третият в ръководния и творческия екип на списанието е проф. Александър Теодоров-Балан, виден български учен-езиковед, университетски преподавател, съосновател и първи ректор на Софийския университет, Велик майстор на Великата ложа на България. Тримата са също и измежду най-активните автори в списанието.

В крайна сметка, макар и само за три години, при тираж 2000 бр., сп. „Заря“ е дало своя принос за издигане на интелектуалното равнище на своите читатели, спомогнало е за образоването и възпитаването на хора, познаващи истинската, а не някаква митологизирана и преиначена българска история. Последното е факт, на който в немалка степен се дължи и страдалческата орис на Отечеството ни. На сляпото чуждопоклонство, на фанатичното политическо суеверие, както е казал Дядо Благоев, се дължат до голяма степен и националните ни катастрофи.

 

Заглавието на този градеж:

„Списание ‘Заря’ – масонска читанка по родолюбие“,

се роди спонтанно още след първоначалния прочит на пожълтелите му страници. Това определение кореспондира и с патриотичния характер на българското масонство в годините до Втората световна война.

Десетилетие след двете национални катастрофи Съборът на ВЛБ от 21–22 септември 1929 г. приема нов Устав, Декларация и Основни начала. В декларацията българското масонство е представено като

„автентично, оригинално, но и родолюбиво, съобразено с конкретните дадености“.

А по-нататък следват думите:

„Българският свободен зидар е предан син на своето Отечество и в делата си се ръководи само и единствено от националните интереси.“

През есента на 1937 г. Съюзният съвет на ВЛБ приема нова декларация, в която изрично се подчертава, че

„за българския свободен зидар свещен дълг е защитата на свободата и независимостта на Отечеството“.

Димитър Ведър, продължител на делото на своя баща, основателя на организираното българско Масонство, Иван Ведър, а и самият той – съосновател на ложа „Заря“ и на Великата ложа на България, пише в своята книга „Свободното зидарство“ (1938 г.):

„Поради темите, които предимно се разискват в Свободното зидарство, може да се каже, че във Франция то е от политически, в Англия – от благотворителен, а в България то е от социално-икономически тип и общото между тях е стремежът към облекчаване на неволите и злощастията на страдащите.

Свободното зидарство осъжда безделието и мързелът, то насърчава и възхвалява трудолюбието, въздига трудът в култ, защото именно трудът е, който ни дава и духовни, и материални блага.“

И по-нататък:

„Българският свободен зидар е верен и предан на своята Родина; негов свещен дълг е да защитава своето Отечество, да бъде винаги готов на всички жертви, които то би изисквало, и не взема участие в никакви непозволени от законите действия, насочени против законно установения ред в страната; следователно по силата на тия задължения, безотечественици не могат да бъдат членове на българска свободнозидарска ложа.

Изхождайки от това начало, нашето Свободно зидарство работи най-напред върху личността, след това върху семейството, а чрез тях за българския народ и за България.“

Книжнина, като сп. „Заря“, има неподвластна на времето стойност. Дори, бих казал, че тя нараства с годините, защото дава възможност на днешния читател да се докосне до информация от по-първа ръка, да вникне в интригуващи, непознати и вълнуващи страници от историята на българския род. История, която трябва да познаваме такава, каквато е. А за това вече има предостатъчно достъпни източници на информация. Стига да има желание за четене и осмисляне.

Защото, както е казал големият полски драматург Славомир Мрожек:

„Фалшификацията на миналото ражда болно бъдеще.“

На свой ред изтъкнатият деец на българското Възраждане, активният общественик и забележителен българин, д-р Стоян Чомаков, далновидно заключава:

„Поробен народ се освобождава, разпокъсан народ не се съединява.“

Към това бих добавил още и „силно разединен“. Проблем, който все някога трябва да преодолеем.

Дано! ◆

 

Георги Балански, Стар велик втори надзирател на ОВЛБ,

Почетен майстор с особени заслуги на ложа „Сговор 92“, ориент София

Изследователска ложа Quatuor Coronati