За смъртта и живота

Борис Китанов, Велик оратор на ОВЛБ

 

 

Попитали Мъдреца кого предпочита, брата или приятеля. Той отговорил – приятеля, ако ми е брат. В тази праведна масонска ложа, в която някога прохождах и аз, имам много приятели-братя, но някои от тях се преселиха във Вечния Изток. Смъртта ги отдели от нас.

А дали това е точно е така!?

Темата за Смъртта носи в себе си осоновополагащата символика, основополагащия смисъл на съществуването ни в свободнозидарското пространство.

При встъпването ни в Ордена ни се подсказва как трябва да живеем, за да можем с достойнство да напуснем този свят. И целият ни труд в каменоделната води към духовното ни узряване и приемане на другата максима – Умри, за да живееш след достойно извървян път и не без помощта на братята.

Мементо мори!

Ако се вгледаме внимателно в артефактите от духовната история на човечеството, ще забележим, че не само изкуството следва своите неизбежни периоди, но и отношението към смъртта следва свой точно хронологично маркиран път.

Особено показателни за това са надгробните скулптурни фигури на владетели, прелати, нобили в катедралите. Задълбочим ли се в тях, ще открием погледнато в обратен ред или от чисто материалното към изцяло духовното, че:

В Ренесанса – цари паника пред садистично внушаваното ни усещане за болка при срещата със смъртта, с нищото.

В Готиката – спокойствие пред вратите на неизбежното ново начало.

В Романското – радост пред срещата с Вечността.

По своята дълбока същност това е движение натам, където всичко е неизвестно, но желано. Натам, където всеки свети със своя Светлина, а другият не я отразява, за да те заслепи, а я поглъща като изповед на Вярата.

Там вярваш, защото обичаш и обичаш, защото вярваш!

Там не съществува мое време в чуждо пространство!

Там няма ограничения!

Там е и Краят, и Началото!

И това е така, защото там вече не си обект, а субект, изваян и характеризиран с контурите на неповторимата си духовна същност, подчинена на единствения възможен Бог – Градивността на високия морал!

Там не си в цикъла на безмисления кръг, а в точката на Вечното начало!

Там си и Творението, и Твореца!

Там просто Си!

Може би някъде тук е скрита и тайната на Черната дупка, било то във Вселената или в нас самите. Без значение, защото смисълът на съществуването е във формулата „Свят в светове”. Космос! Който за едни е макро, за други – микро. Безкрай! Единствената и необяснима истина. И ако в нашия мъничък свят черното сме определили като символ на Смъртта, в Безмерния то символизира Началото на тайните ни надежди, ако има защо и на тайните ни страхове, пак ако има защо.

И тогава нашето заклинание – Мементо Мори! придобива нов смисъл и се транскрибира като – Мисли за неизбежното ново Начало! или по-простичко – Мисли за Живота!

Гьоте е казал – Умри и бъди!

Тук ми разрешете едно съвсем кратко лирично отклонение, за да стана съвсем ясен в контекста на братското ни съществуване и в частност на днешния ритуал, Сакралния килим и Трите светлини:

Три крачки,

Три стълба Светлина,

Три свещи,

Пътя ми огряват,

Запален и днес

По него продължавам да вървя,

Към четвърти Стълб

Там, под сянката на

Трите рози

И аз съм Светлина!

А това е така, защото масонът не се стреми към щастие, а към пълноценност!