Масонският печат в България до 1940 г.

Гордостта да бъдем масони. Извори от българското масонство.

 

 

Георги Балански, Стар велик втори надзирател на ОВЛБ,

Почетен майстор с особени заслуги на ложа „Сговор 92“, ориент София

Изследователска ложа Quatuor Coronati.

 

Бюлетин на ОВЛБ, септември 2013 г.

 

 

 

В първия от тематичната поредица градежи „Гордостта да бъдем масони“, в търсене на изворите, подхранващи исконната гордост на българското масонство да бъде забележима брънка от световната братска верига, акцентът бе поставен върху подбора и качествения състав на българското масонство до принудителното угасяване на светлините на Великата ложа на България (ВЛБ) през 1940 г. Сравнително малоброен орденът на Свободните зидари през този период включва едни от най-видните представители на българската интелигенция – в науката, образованието и културата, във финансите, бизнеса, медицината, политиката, военното дело и съдебната система, в държавното управление и т.н. В голямата си част и основно в сферата на науката, образованието и културата това са били хора надарени с призванието да носят високо вдигнат факела, разпръскващ светлина на познанието за интелектуалното и духовно израстване на нацията. Малобройно, но за сметка на това елитарно в духовен и нравствен смисъл, масонството в България в разглеждания исторически период участва активно в съграждането на все още младата българска държава, в отстояването на нейната независимост от чужди попълзновения. Великата ложа на България не остава безучастна към съдбините на народа и на държавата, свързани най-вече с осъществяването на националния идеал за единението на всички българи в Майка България, работи  активно за облекчаване на последиците и съвземането на България след катастрофално завършилите за държавата ни Балкански и Първа световна войни.

Нашите предци са съзнавали отлично, че за да може да оказва своето благотворно влияние за цялостното развитие на обществото, за образователното, нравствено и духовно израстване на нацията, масонството трябва да намери подходящите форми и средства за отварянето си към обществеността. И чрез тях да се популяризира широко философията, нравствените норми, морал и ценностна система, към които неспирно се стремят българското и световното масонство, градейки Храма на човечността.

За постигане на тези цели българското масонство в периода 1914 – 1940 г. обръща голямо внимание на словото, устно и писмено. Организира или подпомага списването, издаването и разпространяването на масонска литература – списания и книги, както и на издаването на редица широко достъпни периодични издания с повече или по-малко явна масонска тематика, издания, чрез които философията и идеите на масонството да достигат и проникват в общественото съзнание. Честа практика е изтъкнати братя, майстори на перото, да отговарят публично в такива издания, за да дадат отпор на злоезични нападки по адрес на масонството, изхождащи най-вече от религиозно догматични позиции или поради други подбуди.

Несъпоставимо с днешните възможности на полиграфията, да не говорим за съвременните електронни медии, печатното масонско слово в периода между двете световни войни дължи своето въздействие преди всичко на ерудицията, талантливото перо и ентусиастки порив на своите автори – все изтъкнати интелектуалци. А също така и на последователната добре премислена политика и личните усилия на основателите на ложа „Заря“ и на създадената след нейното роене Велика ложа на България. За по-малко от година след инсталирането на 15.04.1914 г. в София на първата в Третото българско масонство ложа „Заря“ (по Стария и Приет Шотландски обред и под послушенството на Великата ложа на Франция), на 19.02.1915 г. бива създаден и утвърден от Министерство на просвещението (28.04.1915 г.) като легална организация

 

Възпитателният институт (ВИ) „Заря“

Инициативата за неговото създаване е на Димитър Ведър – един от основателите на ложа „Заря“, син на основателя на българското масонство  Иван Ведър. За пръв председател на управителния съвет на Възпитателния институт е избран проф. Александър Теодоров-Балан. Институтът е създаден по подобие на сродни организации в европейски държави с традиции в масонството. Сред председателите на управителния съвет на ВИ „Заря“ през годините се открояват още имената на Евтим Спространов, Васил Узунов, Димитър Мишев и др.

ВИ „Заря“ е учреден с цел да работи открито сред обществеността като пропагандира масонството, популяризира нравствените норми на свободното зидарство сред българското гражданство. Целите на института са да съдейства за възпитанието на „честни, родолюбиви, благовъзпитани, справедливи, търпеливи и пр. български граждани”. След учредяването на Великата ложа на България на 27.11.1917 г. и нейното тържествено инсталиране на 7.01.1918 г. (църковният празник Ивановден) ВИ „Заря“ преминава под нейно ръководство. Със седалище в София той си поставя за цел постепенното разгръщане на поделения в страната – най-вече в ориентите (Бел. ред. градовете), където масонството е запалило своите светлини. През годините ВИ „Заря“ работи с различна активност до саморазпускането на Великата ложа на България на 25 юли 1940 г. Опитът институтът и неговите активи да бъдат спасени и съхранени „за по-добри времена“ чрез сливането му с дружество „Славянска беседа“ през април 1941 г. не успява. Въз основа на Закона за защита на нацията, под чиято забрана  попада и Великата ложа на България, държавата изземва и средствата от дяловото участие на ВИ „Заря“ в акционерното дружество „Подем“. Те престават да съществуват.

 

 

Целите на ВИ „Заря“ са формулирани така

Да действа за подготовката, въз основа на държавния мироглед, на волеви, характерни и благовъзпитани граждани, проникнати от следните добродетели:

– Към себе си: самопознаване, самоусъвършенстване, трудолюбие, постоянство и честност;

– Към ближния: справедливост, търпимост, вежливост и благотворителност;

– Към отечеството: любов и преданост до самопожертвование;

– Към човечеството – поддържане на добри отношения между България и другите народи въз основа на пълна равнопоставеност и на взаимно зачитане.

Кръгът от дейности на института е широк. Освен с издателска дейност (периодични издания и книгоиздаване – преводно и от български автори) той се занимава с организиране на курсове, изнасяне на беседи и други просветителски и културни прояви, включително забави, взаимодействие със сродни по характер и цели организации и др. Водеща нишка в дейността на ВИ „Заря“ е просвещението. Това произтича не само от схващането на масонството, че основна причина за нерадостното състояние на човечеството е именно невежеството. Ясно прозира приемствеността с основните идеи на Възраждането и годините след Освобождението, когато са се съграждали темелите на възкръсналата след петвековно чуждо подтисничество  нова българска държава.

Важна дейност, осигуряваща функционирането на Института , е била набирането на финансови средства чрез дарения от фирми и физически лица. ВИ „Заря“ е измежду учредителите на създаденото през 1920 г. акционерно дружество „Подем“. Негова краткосрочна задача е построяването на Зидарски дом, а в дългосрочен план – осигуряване на финансова издръжка за дейностите на Великата ложа на България. В отчета на Съюзния съвет на Великия събор на ВЛБ, проведен на 21.09.1921 г., е посочено, че „мястото вече е купено и скоро би се положил основния камък на нашия дом, ако братята още малко напънат своите усилия за пласиране на всички акции“. Всичко това става само две години след учредяването на Великата ложа на България. Домът се е намирал на централно място в столицата – на ул. „Г. С. Раковски“ №100, на мястото на днешния чешки културен център. За празник на ВИ „Заря“ е определен денят на Свети Климент Охридски – 8 декември.

Книгоиздателската дейност на ВЛБ е съсредоточена в издателство „Акация“. С подкрепата на ВЛБ то е създадено през 1922 г. от Стилян Кутинчев, д-р Димо Тодоров, проф. Александър Балабанов и проф. Асен Златаров. Издателството фокусира творческите си усилия и дейност в популяризиране на натурфилософска литература, в разпространяване на хуманни и демократични идеи. Трайна диря в дейността му оставя  проф. Асен Златаров, който ръководи редакцията „Натурфилософско четиво“. Издателството е сочено също като „духовен оазис на интелигенцията“.

Книгоиздателската дейност е тема за отделно изследване, а тук ще насочим вниманието си предимно към периодичните масонски издания и по-конкретно на списанията, предназначени за посветените в братството и разпространявани единствено в ложите.

 

 

В началото бе словото

Голяма част от основателите и водещи фигури в масонството по това време са хора, получили високо светско образование в реномирани европейски университети. Мнозина са били посветени в чуждестранни ложи, някои са имали високи степени в Стария и Приет Шотландски обред. Те са разбирали добре потребността от българоезична компетентно написана масонска литература – преводна и от български автори, за развитието на свободното зидарство у нас. Като всяко нововъзникнало организирано движение българското масонство е изпитвало остра потребност от обмен и разпространяване на информация за живота и дейността на ложите в състава на ВЛБ и световното масонство, от своевременно информиране за позицията на Великата ложа на България по актуални за нацията и държавата проблеми, за разясняване на историята, смисъла и философията на световното масонство, на алегориите, идеите и посланията, закодирани в масонските ритуали и символика.

Тази осъзната потребност е породила създаването на периодични списания и литература, предназначени за вътрешна употреба и разпространяване само в масонска среда.

Организация,  наброяваща средно около 400 – 500 човека успява да издава три закрити, за разпространение единствено в ложите списания и четири  публични. При това, първите стъпки са направени още преди да бъде учредена Великата ложа на България!

Публичните списания са:

• „Свободно мнение“, редактирано от Димитръ Мишев (1913-1915 г.)
• „Мироглед“, редактирано от Васил Узунов (1922-1923 г.)
• „Полет“, редактирано от Димитър Мишев, Александър Теодоров-Балан и Рувим Маркъм (1923-1925 г.)
• „Заря“, редактирано от Васил Узунов (1929 – 1932 г.)

Първият опит за създаване на масонско списание е направен през 1918 г. с издаването на „Зидарски вести“. В него е поместена Програмната декларация на току-що учредената Велика ложа на България, посочен е съставът на нейните ръководни органи, има първоначални сведения за дейността й. Списанието излиза в един-единствен брой.

 

 

Списание „Свободен зидар“

Следващият, вече успешен, опит за издаване  на периодичен масонски печат, е списание „Свободен зидар“ (1922-1924) г. То е създадено по инициатива на ложа „Дунавска звезда“, Русе. От нейно име на 9.XI.1921 г. Стилян Кутинчев  внася в Съюзния съвет на ВЛБ предложение за издаване на списанието. То е одобрено, взима се решение „Свободен зидар“ да стане орган на Великата ложа, а за негов редактор се определя  Стилян Кутинчев. Той е високо образован масон, в периода 1918 – 1920 г. е бил директор на Държавна печатница в София, съосновател е на издателство „Акация“.  Съюзният съвет уведомява всички ложи за появата на списанието и им нарежда да се абонират за него.

В книжка III/1922 г. на „Свободен зидар“ , в годишния отчет на ВЛБ, е записано: „Едно отдавна желано от братството ни дело е вече свършен факт. Това е нашият съюзен орган „Свободен зидар“. Дължим най-голяма благодарност към всички братя, които създадоха и подкрепиха това дело. То се осъществява благодарение инициативата и част от материалните и трудови жертви, които така благородно ни поднесоха братята от л. „Дунавска звезда“

Списанието излиза с три обемисти книжки през 1922 г. През 1924 г. излизат общо шест броя, обединени в две книжки. През 1923 г. то не излиза „поради редица затруднения от технически и материален характер“, както е посочил издателят.

Истината обаче е по-дълбока. При обсъждане на списанието в Съюзния съвет се съдържа упрек  за „… оповестяване на имената на членове на ВЛ„, от което били „произлезли големи мъчнотии„. Става дума за „осветяване“ членството в Ордена на духовници, които в резултат на това са били отстранени от Църквата. В този момент предпочитанията на Съюзния съвет се насочват към сп. „Мироглед“, което излиза през 1922 – 1923 г., като издание на Възпитателния институт „Заря“.

В своето задълбочено и много добре документирано с архивни материали изследване „Към историята на организираното масонство в Русе“ брат Иво Жейнов повдига завесата около иначе необяснимото едногодишно прекъсване на списанието. Става дума за дълбоки разногласия между Съюзния съвет и  д-р Христо Стойчев, един от основателите и първомайстор на ложа „Заря“. Той влиза в задълбочаващи се личностни конфликти – остро напада ген. Протогеров, в продължителен конфликт е и с д-р Констатин Станишев – в крайна сметка, със Съюзния съвет. Неговото, често невъздържано и възприемано като не масонско  поведение и действия,  за момент дори поставя под заплаха целостта на българското масонство. Редакторът на списанието Стилян Кутинчев заема безрезервно страната на д-р Стойчев. С това се създава реална опасност  списанието да бъде използвано за засилено влияние и провеждане на собствена, а не на ВЛБ, политика. Поради изострената обстановка за двамата вече няма място в софийските ложи и те се прибратяват (преместват) в русенската ложа. В крайна сметка масонската мъдрост надделява, тактично и чрез стремеж към толерантност конфликтът е туширан. Това премеждие обаче предопределя съдбата на списанието. За съжаление, според мен, като се има предвид нивото на публикациите в него.

 

Още първите книжки на сп. „Свободен зидар“ впечатляват с високото равнище на списване и разнообразната тематика на публикациите. И още нещо – от неговите страници осезаемо струи ентусиазмът и стремежът на редактора и основния авторски екип българското масонство да се сдобие с печатен орган списван на високо равнище. Особено през първата му годишнина отчетливо се откроява стремежът да бъдат обхванати възможно повече теми, читателите да получат по-разностранна информация. Силно изразен е просветителският  характер на списанието, призвано да запълни съществуващия информационен вакум сред масонското братство.

 

В първия и поради това програмен брой на „Свободен зидар” се открояват неговите основни автори – проф. Александър Теодоров-Балан, проф. Асен Златаров, д-р Христо Стойчев, Стилян Кутинчев и др.

В програмната статия „Нашите задачи” целите на списанието са формулирани така:

1. Етична култура, социален морал, всемирно братство;

2. Теория и практика на свободното зидарство;

3. Из дейността на Великата ложа на България;

4. Свободнозидарски вести из чужбина и нашенско;

5. Свободнозидарска книжнина.

Разбирането на проф. Александър Теодоров-Балан, професор, съосновател и първи ректор на Софийския университет, по това време Първи заместник на Великия майстор на Великата ложа на България, а по-късно и Велик майстор за същността на масонството, е синтезирано в статията – програмен манифест „Зидари в България”, в която той пише: „Ние сме свободни зидари. Никоя заповед, никое правило, никой учител ни не налагат нам своите узори (Б.а. щампи). Всичкото знание, вкус и воля ние взимаме от там, дето го намери нашата свобода; взимаме го тъй, както го хареса нашата съвест. Интересно e в нашето зидарство най-вече това, че зидарията и сградата сме самите ние. Човешката личност в нас е онова, което ни занимава и увлича, което ни прави да жертваме сили и да се жертваме.”

По-нататък проф. Балан прави паралел между масонството и политическата действителност, който въпреки някои архаично звучащи днес думи,  не е загубил своята актуалност:

„В нашите обществени партии трябва да се подчиниш на една партийна програма и една партийна дисциплина. Според тях не смееш често да сториш онова, което съвестта ти повелява. Партията дири властта в страната или гледа да събори властта. В това дирене и залягане често се гади или занемарява истината и правдата. Користта намира свое поприще и партийният човек се цени над всякой член на обществото. Заради успеха на партийното страда общото, народното, държавното, човешкото. Свободното зидарство е чисто от подобни слабости и недъзи; то се стреми да подбира ония, които бягат от такива партийни болки, или да лекуват ония, които са заразени от тях. Свободните зидари не са партия, както и повсегда вън от нея. Вместо програма и дисциплина, те се кълнат в съвест и чест, в работа и усъвършенствуване.”

 

Списанието публикува информацията за вътрешната и международната дейност на Великата ложа на България, нейните годишни отчети, застъпени са редица теми от същината на масонството, разгледани са и емблематични проблеми от зората на официализираното през 1717 г. масонството. Такива са взаимоотношенията между църквата и свободното зидарство („Свободното зидарство и църквата“, д-р И. Петров, кн. III, 1922 г.), за „Висшите степени“ (Ст. Кутинчев, кн. III, 1922 г.) и др. От перото на Стилян Кутинчев излизат редица статии за организацията, задачите и дейността на ВЛБ.

Заслужава да се отбележи също, че още във втората книжка на списанието е публикувана статия на друг, също забележителен, масон – бъдещият Софийски митрополит Стефан, по-късно Екзарх Български. Той има редица записани в историята светски проява, като организирането на Всебългарския съюз „Отец Паисий“ (културно-просветна и националистическа организация, създадена на 17 ноември 1927 г.,  годишнина от подписването на Ньойския договор), активна и влиятелна позиция за спасяване на   българските евреи през Втората световна война и др.

Неговата статия „Мъдрост и разум“ е публикувана в кн. II, 1922 г. под псевдонима Миролюб.

В статията си „Що е за нас ложата?“ („Свободен зидар“ кн. III, 1922 г.) проф. Александър Теодоров-Балан пише: “… „Ложата ни събира, за да ставаме помежду си все по-близки и по-сърдечни братя. Там се обработват братските чувства; там се укрепява и развива зидарската челяд: там се промисля за устройството и издръжката на тая челяд. В ложата ние се учим на ред, на точност, на устройство; учим се на спокойно, почтено и безстрастно мислене и вършене, на правда и търпеливост, на добродетел и милосърдие; готвим се за благородни подвизи, които могат някога да искат от нас и скъпи жертви. Ние сме усвоили за това отколе изпитани и свето пазени зидарски средства, веществени и отвлечени, които действат внушително върху душата“.

 

Прочитът на написаното преди близо 90 години е поредното доказателство за непреходността на масонската философия, проблематика и практика, а отстояваната от авторите позиция и до днес не е загубила своята актуалност.

Красноречиво свидетелство за верността на това твърдение е статията „Днешната нравствена криза“ на забележителния български учен, публицист и масон д-р Асен Златаров (сп. „Свободен зидар“, кн. III, 1922 г.), в която той казва:

„Ние сме в период на нравствен упадък: всичко, което даваше духовна смисъл и красота на човешкото деяние е в залез. Една вълна на корист, егоизъм, жестокост и нравствена тъпота залива човечеството и то се извива в спазмите на някакъв сатанински танец, дето се чува кикота на гения на злото“. Статията завършва така:

 

„Дълг върховен е за зидаря, да противодейства с всички сили на злото, където и у когото и да го срещне и да даде всичкото си съдействие за разцвета и успеха на всяко добро начинание. И ако той изгуби своята увереност, духа му падне в униние, или съмнението зачерни неговата вяра, той ще намери укрепа и поддръжка, ще намери братско съчувствие и права дума в своята Работилница, дето Изтока носи всякога Светлина и кара към Любов, Истина, Труд.

Всемирното зидарство е моралния капитал, който трябва да спаси гниещото човечество и го изведе към надеждни брегове из сегашното блато на моралното разтление!“

 

Блестящо слово, чиито силно нагарчащи изводи може безпогрешно да отнесем и към днешния ден. Поради това тази прекрасна статия бе препечатана в списанието на днешното масонство – „Зидарски преглед“ на ОВЛБ (книжка IV-V, 2010 г.). В същата първа книжка на „Свободен зидар“ от 1922 г. плод на неговото перо са и статиите „Личен и обществен морал“ и „Мир на земята“.

 

Редица статии са посветени на символиката в масонството. Така например в статията „Символиката на слънцето“,  авторът Софрони Ников разглежда ролята на Слънцето и Луната в символиката на различните вярвания и религии от древността, по-късно вплетени и в догмата на християнството. Всички циклично повтарящи се природни явления и най-вече фазите на Слънцето (слънцестоенето) са били възприемани като божествена проява, свързвани са с раждането, умирането и възкръсването за нов живот на редица божества и т.н. Множество от тези най-древни вярвания и мистерии – от Шумер и земите на Двуречието, през религиозните вярвания и мистериите на древните египтяни и гърци, юдаизма и християнството са проникнали и намерили място в ритуалите и символиката на масонството.

Пример, свързан с обожествяването на Слънцето, е и патронният празник на масонството, който се свързва със Св. Йоан, чието име носи и нашето т. нар. още синьо масонство. Въпросът обаче е, кой от тримата известни под това име християнски светии е патронът на масоните – Св. Йоан Богослов, чийто празник (по народному „Ивановден“) се свързва със Зимното слънцестоене и най-късия ден през годината или Св. Йоан Кръстител (Предтеча), с който пък се отбелязва Лятното слънцестоене, съответно най-дългият ден на годината. Така на практика масонството има два празника, двама патрони, като и двамата се свързват чрез римския бог Янус (двуликият), изобразяван с две лица – младежко и състарено. Този римски бог е бил възприеман и като покровител на занаятчийските сдружения през Средновековието (Collegia fabrorum). Така двамата Св. Йоан са заели своето място и в масонската оперативна символика. Все пак за официалното създаване на Великата ложа на Англия (1717 г.) е бил избран денят на Св. Йоан Кръстител (Лятното слънцестоене), а инсталирането на Великата символна ложа на България е станало на Ивановден (Зимното слънцестоене). За пълнота ще добавим, че третият „заподозрян“ за масонски покровител е Св. Йоан Милостинник, известен и като Св. Йоан Йерусалимски, чието име се посочва в прословутата реч на рицаря Рамзи.

Днешното разбиране за това, кой от светиите, носещи името Йоан е покровител на масонството, може да се прочете в двете прекрасни статии на братя от ложа „Свети Йоан“: „Ложа „Свети Йоан“  и „…И още за Свети Йоан или защо синьото масонство носи неговото име“.

„Свободен зидар“ помества и редица преводни статии, включително по теми, по които дискусията и до днес не е угаснала. Такава статия е „Из историята на френското свободно масонство“ на Габриел Арие, („Свободен зидар“ кн. I, 1922 г.), в която обстойно в исторически план се разглеждат причините за непризнаването от страна на Великата ложа на Англия на френското масонство – по-точно на десет от общо единадесетте велики ложи. Изключение прави само Великата Национална ложа на Франция, получила признание през 1913 г. („Зидарски преглед“, кн. 1, 1930 г.).

Анализира се обществено-политическата обстановка по време на учредяването на свободното зидарство във Франция и най-вече яростното противопоставяне спрямо масонството от страна на мощната влиятелна Католическа църква. Прави се паралел с условията в Англия, където масонството среща значително по-слабо противодействие, дори търпимост, от страна на Англиканската църква, посочват се и историческите причини за това.

 

Ето и част от изтъкнатите в статията доводи: “… защо католицизмът се бои толкова много от зидарските събрания? Това е затуй, че той се бои, да не би чрез философските им изучавания да се разклатят неусетно основите на догмата. Свободните зидари, на второ място, са записали търпимостта (толерантността) между съществените белези на ордена си; ала, да бъдеш католик, без да бъдеш сектант, това бе за Рим едно голямо престъпление. Римската църква ненавижда зидарството, защото е едно тайно сдружение. Но, ако това тайно сдружение беше се подчинило на нейните инструкции; ако то изпълняваше нейните заповеди, тя не би го преследвала, а напротив – би го подкрепяла, както го е правила с едно друго тайно сдружение от XVII век, което Людвик XIV едва можа да разтури. Значи, търпимостта (толерантността) на зидарството е, която я шокира и възбужда нейния гняв. И защо тогава да се чудим, че именно за това държане на Рим, една грамада от независими умове дойдоха и се сгрупираха около зидарския триъгълник?“

 

Изрично се подчертава, че характерният за френското масонство антиклирекализъм в никакъв случай не го прави антирелигиозно по съдържание. Темата не е маловажна и за българското масонство, защото Светлината във Великата ложа на България е внесена  от Великата ложа на Франция. Френското масонство оказва силно влияние върху развитието на българското масонство до Втората световна война. Тук обаче, трябва да вметнем, че Великата ложа на България признава безусловно съществуването на Великия архитект на Вселената, с което от момента на създаването си тя изпълнява основното изискване за получаване на признание от страна на Обединената Велика ложа на Англия.

 

Д-р И. Петров в статията си „Свободното зидарство и църквата“ („Свободен зидар“, кн. III, 1922 г.)  дава респектиращ отговор на нападките, че масонството е насочено срещу християнската религия: “….без добри отношения между народите мир никога нема да има и затова почти навсякъде има стремеж да се приберат добрите хора, да се оформят като свободно-зидарска организация и почнат работа. Същата роля биха могли да изиграят и църквите, но ако се състояха само от добри и съвършени християни, каквито виждаме в апостолския век. Но днес, когато в църквата всички масово са нейни членове, като почнеш от най-съвършените, до най-долнопробните, които и езичниците дори не биха приели при себе си, то не остава нищо друго, освен добрите от разните църкви да бъдат пробрани и организирани за обща борба срещу злото, а главно да изгладят класовите, расовите и международните отношения. С това нова църква не се образува, напротив, всеки остава в своята църква, а се образува само нова организация, която не иде да се бори срещу църквата, а тъкмо обратното: идва да й спомага, като прилага нейните принципи. А пък да се говори какво свободното зидарство било секта, е велико заблуждение и клевета. …..Ще дойде ден, когато всичко ще разбере и когато един човек бъде удостоен да влезе в ложа, това ще бъде най-добрата преценка, че той е не само отличен християнин, но ще бъде добър държавник и добър политик, в идеалния смисъл на тези думи.“

 

Списанието  огласява  позицията и постъпките на Великата ложа на България в защита и за облекчаване на страдалческото положение на нашите военнопленници и българското население, останало извън пределите на България след трите войни. Българските масони правят всичко възможно да смекчат ужасяващите последици от войните, като разчитат на своите контакти с останалите Велики ложи. ВЛБ редовно ги информира, търси тяхната братска помощ. Тази тема преминава като червена нишка през „Свободен зидар“ и последвалото го, също масонско списание, „Зидарски преглед“. Тя е особено силно застъпена в публичнити сп. „Полет“ и неговият приемник „Заря“. Както подчертава Зоя Андонова (Масонство и масони в България) „Зидарското братство у нас до 1940 г. е било стожер, опора при отстояване на истината за съдбата на своя народ. Масоните са били строители в мирни времена и носители на истината по време на войни и бедствия“.

 

В отчета за дейността на Съюзния съвет 1921/1922 г. ( „Свободен зидар“, кн. I/1922) се изброяват редица инициативи, предприети от Великата ложа. „Тежкото положение на нашите сънародници под гръцко, сръбско и румънско владичество даде повод на Съюзния съвет да отправи до Великите зидарски сили в чужбина специален апел в името на всемирно зидарските принципи: да се застъпят пред респективните правителства за прилагане на клаузите за малцинствата в мирните договори, за гарантиране на свободата на съвестта еднакво за слабите и силните на деня нации. Получено е отговор от ВЛ на Виена, Върховният съвет на Люксембург, ВЛ на Франция и ВО на Франция, че са направили съответните постъпки за справедливо удовлетворение.

Миналата година Съюзният съвет отправи изложение до зидарските сили в чужбина с молба да се застъпят за по-скорошното освобождение на нашите пленници и заложници. Получиха се отговори: от ВЛ на Франция, че е направила постъпки пред ВЛ на Югославия и ВЛ на Гърция, от ВО на Холандия, че е направил постъпки в Югославия и Гърция; също и до ВЛ на Ню Йорк за подкрепа; от ВО на Франция, че е направил постъпки пред своето правителство.

По повод на искането на съглашенските власти, респективно нашите съседи, да съдят в техни съдилища български граждани, провинени през войната, Съюзният съвет отправи до всички зидарски сили плоча с молба да се застъпят пред респективните си правителства за отказване от това свое искане, ако не в името на хуманността и добросъседските отношения, то поне да се засвидетелства еднаквост в третирането на големите и малки победени“. Тези послания са получили позитивен отговор, но едва ли са постигнали реални резултати по линия на братската солидарност.

Списанието редовно публикува било чрез отчетните документи на ВЛБ, било като кратки вести,  информация за развитие на дружеските отношения на нашата ВЛ с великите ложи на други страни и получените от тях признания.

Показателно за високия морал на българското масонство са случаите, в които  ВЛБ откликва положително на отправени за помощ молби, включително и за подпомагане на гръцки бежанци в резултат на войната между Гърция и Турция. В отчета за дейността на Съюзния съвет 1922/1923 г. („Свободен зидар“, кн. I-IV/1924 г.) пише: „Колкото и да знаехме , че на самите нас са нужни твърде много пари да подпомагане на собствените ни многобройни нещастници, Съюзният съвет намери за нужно да изпратим хиляда тухли (лева), като съобщихме,  че нямаме възможност да дадем повече, понеже и у нас има много бежанци от Царибродско и Босилеградско, от Македония и Добруджа, и особено в последно време от Западна Тракия“.

 

 

Великата ложа на България търси и получава признание от множество  авторитетни чуждестранни велики ложи от цял свят.

Току що основата Великата ложа на България търси признание сред останалите велики ложи. И го получава. Този изключително важен за утвърждаване авторитета и влиянието на нашата Велика ложа процес намира своето отражение на страниците на „Свободен зидар“. Списанието информира за  приемането на нашата Велика ложа на 20 февруари 1918 г. за редовен член на Международното бюро за масонски връзки със седалище в Швейцария, за приемането на ВЛБ за член на Всемирния зидарски съюз и участието ù на Всемирната зидарска сбирка в Женева през март 1921 г. На този висок международен форум Великата ложа на България е представена от нeйния пълномощник Едуард Картие ла Тант – Велик майстор на Великата ложа на Швейцария „Алпина“ и Велик канцлер на Международното бюро за зидарски връзки. На следващи Всемирни конгреси на свободното зидарство ВЛБ е представлявана от Анри Лафонтен, белгийски сенатор и председател на комисията по малцинствата при ОН, почетен член на ВЛБ, както и от други наши представители.

Значението на международните контакти и активност на ВЛБ биват признати и от Величко Георгиев („Масонството в България“, „Наука и изкуство“, 1986 г.): „През кратката по времетраене епоха на капитализма в България ВЛБ била единствената буржоазна организация, която установила и поддържала толкова широки връзки с важни и влиятелни среди на международната буржоазия“.

През втората годишнина на списанието (1924 г.) прави впечатление значително увеличеният обем на статиите и особено на засягащите дейността на ВЛБ и нейния Съюзен съвет. Същото може да се каже и за отразяването на дейността на Всемирния (Международния) зидарски съюз (Association Maçonnique Internationale). Например на конгреса на Съюза в Женева през 1923 г. ВЛБ е представена от Симеон Радев (като български делегат при Обществото на народите по това време), д-р Анри Цолингер и Александър Самарджиев.

Списанието (кн. V-VI/1924 г.) публикува необичайно просторна статия на Александър Самарджиев, цели 37 страници,  посветена на Международния зидарски конгрес, провел се в Женева в края на септември 1923 г. За международната обстановка, в която се свиква конгреса, авторът пише:  До Европейската  война съществуваха връзки на приятелство между отделните послушенства в разните страни. Самата война тури своя кървав печат  и в зидарските отношения, като от приятелски се обърнаха, както и самите народи, на крайно враждующи.  Съществующето  до войната „Бюро за международни зидарски съобщения“, беше изгубило своето значение, макар и неговото назначение да беше твърде ограничено. Със свършека на войната, трябваше  да се тури точка и на настъпилото разединение между самите зидарски организации; враждебността тука бе не само неуместна, но даже и престъпна; зидарите от цялото земно кълбо трябваше първи да си подадат ръка и да заработят искрено за възстановяване на мира и истинското братство  между воюващите групировки“. Благородна и същевременно непосилна за времето си цел.

По-голямата задълбоченост и поради това нарасналия обем на  публикациите е довел до известно тематично обедняване – близо двукратно по-малко на брой тематични статии в сравнение с първата година.

От втората годишнина  на списанието ще споменем още статията на проф. Александър Теодоров-Балан „Коя Велика ложа е редовна“. Обръщаме внимание на нея, защото този въпрос винаги е имал особена значимост в историята на масонството. От зората на неговото официално учредяване в Англия с нейните две велики ложи – на „Модерните“ (основана през 1717 г.) и на „Древните“ (основата през 1751 г.), противостоенето и съперничеството не е било чуждо на масонството и във всемирен мащаб.

Очевидно, неслучайно, тази статия е поместена в началото на първия за 1924 г. брой на „Свободен зидар“. Въпросът коя ложа е редовна и коя не, е бил подложен на широка дискусия от Международното бюро за зидарски връзки, което още през 1906 г. изпраща до всички велики ложи подробен въпросник за изясняване, уточняване и приемане на единни за всички принципи, по които може да се определя дали една велика ложа е редовна или не. Получените отговори са разнопосочни. Според едни за „нередовни трябва да се смятат онези, които не признават Великия архитект на Вселената, и не си служат с Библията или друга свещена книга според своето вероизповедание“.  Друго мнение гласи, че „не се признават за редовни ложите, които не могат да докажат потеклото или потомството от Великата ложа на Англия, на Ирландия, или на Шотландия“, според трети „нередовни са онези ложи, създадени в една страна, където преди тях е имало вече създадена Велика ложа, призната преди тях, ако не са получили изрично съгласи е от нея“ и т.н.

Проф. Балан цитира изказано от масона Лимузен през 1906 г. в списание „Акация“ (L’Acacia) мнение, който разсъждава върху това, „кой  е общият характер на тия пръснати по земята зидарски клонове?“, какво ги сближава и сродява. Сетне сам (Лимузен) си отговаря на тези и други от този характер въпроси: „За да бъдат разните дружества по света клонове на една цялост, трябва да следват една доктрина и да работят върху едно дело. Ето това единство на доктрината и на дейността образува  за зидарството неговата редовност/легитимност“.

Според него съблюдаването на утвърдената от Великата ложа на Англия Конституция от 1723  г. е достатъчно условие, защото тя съдържа истинската социална стойност на масонството. Цели 16 години по-късно въпросът е поставен за обсъждане на Международния масонски конгрес в Брюксел  през 1922 г., като целта е да се даде всеобщо, прието от всички, разбиране  за „редовност“, т.е. легитимност.

Статията  в „Свободен зидар“ има познавателна стойност, защото разкрива подробности от продължилата дълги години дискусия по тази тема.

Заслужава да се отбележи също, че Великата ложа на България е била призната от множество авторитетни, с голямо влияние  в световното масонство велики ложи в  Европа, Северна и Южна Америка, които и днес са така регулярни, както са били  и когато са дали своето признание на българската Велика ложа.

ВЛБ участва на редица международни масонски форуми на най-високо равнище. На Международния масонски (свободнозидарски) конгрес, проведен в Женева (19-23 октомври 1921 г.), на който 17 велики ложи се обединяват в Международен  зидарски съюз, Великата ложа на България е представена именно от Едуард Картие ла Тант, по това време Председател на Международното бюро за всемирни масонски връзки.

Темата за признанието, което Великата ложа на България търси и получава от останалите велики ложи по света, заема голяма част от отчетния доклад за дейността на Съюзния съвет на ВЛБ за периода 24.XI. 1922-22.XI.1923 г., изнесен от Великия секретар д-р Константин Станишев ( „Свободен зидар“, кн. I-IV/1924 г.). В него обстойно се описва дейността по установяване на братски взаимоотношения с редица чуждестранни Велики ложи от Европа, Северна и Южна Америка. Във връзка с получено признание (диплом за поръчителство за дружба) от Великата ложа на Пенсилвания, която пък се оказало, че „не била редовна и нямала признание от Великата ложа на Ню Йорк“ и т.н., той споделя: „А по всичко изглежда, че и сред великите ложа на Северна Америка  няма разбирателство, както няма и сред голяма част от тия в Южна Америка“.  Затова „Благодарение, вероятно на членството ни в Международното свободно зидарско сдружение, ние тази година получихме плочи, с които ни се искат поръчители за дружба от свободно-зидарските  велики изтоци, на почти всички държави в света. Често не ни е възможно да знаем, коя от тях е призната за редовна и коя не, поради което имали сме случаи да се обръщаме за сведения към брата Картие ла Тант. С редовните, обаче, поддържали сме винаги най-добри и братски връзки.“

Всичко това се развива години преди Обединената Великата ложа на Англия (ОВЛА) да утвърди на 4.09.1929 г. общовалидните за Англосаксонското масонско пространство принципи за регулярността, валидни и днес.

Създадената 12 години по-рано Велика ложа на България е приела Светлина от Великата ложа на Франция. Поради това тя се причислява към франкофонското масонско пространство. Много съществен и неоспорим факт е , че създаването на ВЛБ става с активното посредничество на Великата ложа на Швейцария „Алпина”. Тя, от своя страна, е една от най-старите и авторитетни „регулярни“ ложи в Европа.

Проблемът с признаването на ВЛБ от страна на ОВЛА се дискутира и до днес. Както вече стана дума, Обединената велика ложа на Англия  не признава всички велики ложи на Франция, включително и тази, която ни интересува пряко – Великата ложа на Франция. Тя не признава също така и Всемирния зидарски съюз. Понеже ВЛБ безусловно признава Великия архитект на Вселената, ръководи се от „древните предписания“ (Конституцията на Андерсен от 1723 г.),  макар и премълчавани, очевидно има и други причини тя да не получи търсеното признание. Такава би могла да се корени и в геостратегическите интереси и политика на Балканите, а България в годините около Първата световна война е заемала противната на Англия страна.

ВЛБ не е вземала официални решения, не е излизала със публични становища по политически въпроси (или поне това не личи от печатните ù издания). Постъпките ù за облекчаване на положението на военнопленниците, бежанците и българското население извън пределите на България, включително обтегнатите ù отношения по този въпрос с Великата ложа „Югославия“ (разгледани подробно от Димитър Недков, „Масоните се върнаха в България“, 2005 г.), вероятно също са допринесли за  „мълчанието“, с което  Обединената Велика ложа на Англия е „отговаряла“ на многократните постъпки на ВЛБ за получаване на признание и от нея.

В следващото поред масонско списание „Зидарски преглед“ (кн. 7-8/1938 г.) откриваме и мотивите за отказа на английските масони от признаване на Всемирния зидарски съюз, оттук и поддържане на редовни отношения с ВЛБ. В реч пред масони в Гърция Зам. Великият майстор на Англия граф Хeрууд, заявява: „Докато има Велики ложи, членуващи в Международното сдружение, които се занимават с политика, те няма да бъдат считани от Английската Обединена Велика ложа като редовни сводобнозидарски сили, и затова последната няма да влиза във връзки със сдружението“ (сп. „Зидарски преглед“, кн. 7-8/1938 г.).

За „политическата вина“ на Великата ложа вече стана дума – положените големи усилия за смекчаване на условията, предвидени в наложения на България мирен договор от победителите в Първата световна война. Ще добавим, че на   2.10.1919 г. е изпратено писмо до Великите ложи на основните държави от Съглашението. В него се казва: „Заявяваме, че мирът, който искат да ни наложат, е насилствен мир, че той по своята жестокост далеч надминава варварските и средновековни времена; че такъв мир не само че не може да бъде траен, но носи, напротив, в себе си зародишите на нови кървави борби“. Твърдение, чиято правота историята много скоро доказа. След подписване на унизителния и грабителски за страната ни Ньойски договор ВЛБ изпраща протестни писма до Великите ложа на Франция, Австрия и други държави, които остават без резултат.

ВЛБ предприема редица, за съжаление също така безуспешни, постъпки за информиране и търсене на масонска солидарност за облекчаване на положението на откъснатото и предадено под чуждо иго българско население, за по-хуманното третиране и връщането на нашите военнопленници, заема категорична позиция срещу предаването през лятото на 1920 г. на Западна Тракия, а с това и излаза на България на Бяло море, на Гърция.

Всяка една от темите, разглеждани в списанието, сама по себе си е благодатна за не един отделен градеж върху историята на българското масонство. Спряхме бегло внимание върху някои от публикациите в „Свободен зидар“, колкото да дадем по-ясна представа за неговото съдържание и равнище, за духа и интелектуалното качество на публикуваните статии. Като  цяло – за приносът му за развитието и утвърждаването на масонството в България, съграден в рамките на само две години.

Прави впечатление също, че списанието поддържа анотации на статиите на френски език. Това подчертава още веднъж близката връзка на ВЛБ с ложата майка – Великата ложа на Франция, а също така, че е предвидено списанието да се разпространява и в чуждестранни велики ложи. В края на всяка книжка е посочено, че списанието е предназначено „само за посветени братя, като не се поверява в никой случай на профани“ (Бел. ред. на хора „извън Храма“, т.е. немасони) . То се разпространява лично в ложите и само по изключение се изпраща по пощата. За отбелязване е също, че списанието публикува пълните имена на авторите.

 

 

Списание „Зидарски преглед“

Делото на „Свободен зидар“ бива успешно развито и продължено от списание „Зидарски преглед“, чийто първи брой излиза през март 1924 г. Списанието се издава до юли 1940 г. неизменно под редакцията на д-р Христо Иванов. Той е юрист по образование, бележит и изключително високообразован масон, майстор на третата поред ложа „Сговор“ (основана на 21 май 1919 г.) и Велик блюстител на ВЛБ. След Великия майстор Петър Мидилев, избиран в продължение на 20 години на този пост, д-р Христо Иванов е вторият велик сановник с най-продължителен стаж – 15 години (от 1923 г. до 1937 г.). Той е виден стопански деец, бил е и председател на Върховната сметна палата. Полага големи усилия за редовното излизане на списанието, като поема и значителна част от разходите за неговото издаване.

Той е неизменен издател на „Зидарски преглед“ в продължение на цели 16 години. Списанието изпълнява функциите на официален орган на свободното зидарство в България, без обаче да е изрично посочено, че е орган на ВЛБ. Въз основа на договор с издателя д-р Христо Иванов, всяка книжка на списанието публикува  информация  за живота, дейността и организационното състояние на ВЛ, включително  съставляващите я ложи, както и други статии, отразяващи събития и факти от дейността на Великата ложа.

 

През 1936 г. под псевдонима д-р Р. Стояшки д-р Христо Иванов издава и смятаната за най-добра и ценна по това време книга за българското масонство „История, същина, устройство и управление на свободното зидарство“. Тя представлява колективен труд, в чието написване участват още проф. Александър Теодоров-Балан, Стоян Коледаров, Крум Мутафов и др. Негово дело е и създадената през 1929 г. библиотека „Четиво за мислители“, за чието съдържание може да се съди и по заглавията на отделните книжки: „За свободното зидарство“ (д-р Р. Стояшки, т.е. д-р Христо Иванов), „Масонството и църквата“ (Стоян Коледаров), „Патриотизъм и зидарство“ (д-р Христо Мутафов), „Комунизмът и зидарството“ (превод от руски автор).

 

Дори само продължителният период  на излизане на списанието говори категорично за нивото на неговото списване, за това, че то е удовлетворявало  информационните и просветителски потребности на ВЛБ за развитието на масонството в България. Прочитът на излезлите през годините книжки очертава дейността и развитието на ВЛБ, на масонството като цяло. По публикациите в него може да съди за отношението на ВЛБ и българското масонство към политическите процеси и събития в страната.

Предназначено за вътрешно ползване, единствено от масони, то заделя обширно внимание върху организационната дейност и документите на ВЛБ, както и на ложите поотделно, публикува подбрани измежду изнесени в ложите градежи. Подробно внимание се обръща и върху дейността на чуждестранни велики ложи, анализира се историята и състоянието на масонството в редица държави. Публикуват се множество градежи, посветени на възникването и историята на масонството, проследяват се възможните връзки с религиозните култове и мистерии от древността, върху произхода и съдържанието на алегориите и символите, вплетени в масонските ритуали.

Темата за взаимоотношенията между църквата и масонството продължава да бъде една от най-често разглежданите. С две думи, неговата тематика не се различава съществено от съдържанието на „Свободен зидар“, като, естествено, неизбежно отразява бързо променящата се политическа ситуация в страната, от една страна, и отговаря на степента на израстване на българското масонство през годините.

 

Да се прави анализ на съдържанието на списание с 16 годишна история,  в рамките на един градеж е невъзможно. Това би имало смисъл да се прави по конкретни теми при подробно изследване на развитието на масонството в България и международните контакти на ВЛБ през този период.  Публикациите в списанието дават представа и за отношението на българското масонство като цяло по актуални, доминиращи живота на обществото и държавата политически проблеми и събития. Както е известно ВЛБ се старае да спазва масонското правилото да не излиза с официални становища по политически въпроси. Същевременно значителна част от ръководителите на политически партии, висши държавни ръководители, включително министър-председатели и Председател на Народното събрание, високопоставени военни и др. са били масони, включително на ръководни постове във ВЛБ. Следователно те неминуемо са били активни участници в политическия и обществен живот на страната, в управлението на държавата.

Сред българските автори в списание „Зидарски преглед“ се открояват имената на д-р Христо Иванов, Стоян Коледаров, Константин Станишев, проф. Александър Теодоров-Балан, Васил Узунов, д-р Христо Мутафов и др. Издателска практика е имената на авторите да бъдат посочвани само с инициали.

 

 

Публични масонски периодични издания

Издаването в продължение на  18 години на двете списания – „Свободен зидар“ и „Зидарски преглед, предназначени за тесния кръг на инициираните в тайните на братството на свободните зидари, далеч не изчерпва делото и постиженията на ВЛБ в популяризирането на същността, философията, морала и ценностната система на масонството. Великата ложа, директно или чрез оказване на подкрепа, развива широка ползотворна пропагандна дейност сред широката общественост посредством книгоиздаването на издателство „Акация“ и редица списания, повечето подкрепяни финансово от ВИ „Заря“: „Полет“ (1923 г. – 1925 г.), издавано от Димитър Мишев, проф. Александър Теодоров-Балан и Рувим Маркъм, „Заря“ (1929 г.-1932 г.), редактирано от Васил Узунов, „Мироглед“ (1922 г. -1923 г.), редактирано също от него.

 

По оценки на изследователи на българското масонство списание „Полет” се очертава като едно от най-представителните за времето си списания в България. То се стреми да бъде  трибуна на умерения и демократичен дух на нацията, да разпространява благородните идеи на масонството сред широката общественост. В неговото списване сътрудничат редица професори от Софийския университет. Засягат се актуални социални и културни проблеми. Списанието съществува по-малко от две години – октомври 1923 – април 1925 г. Ден след зловещия атентат в църквата „Св. Неделя“ (по това време „Св. Крал“), извършен на 16 април 1925 г., излиза последният му брой, с което неговата просветителска светлина угасва завинаги.

 

Авторитетни изследователи на масонството, като проф. Недю Недев и други, свързват прекратяването на съществуване на „Полет“ с рязко изострената политическа обстановка в държавата и обществените настроения след поредното политическо убийство, това на проф. Никола Милев, редактор на в. „Слово“ и най-вече след извършеният два месеца по-късно атентат в църквата „Св. Неделя”. В условията на остри междуособици, на съпътствани от кръвопролития сблъсъци на политическа основа, за умерената и хуманна позиция на сп. „Полет“, за призивите към помирение и национално обединение, вече е нямало място.

Макар и съвсем бегла представа за духа на сп. „Полет“ дава редакционната статия „Към подобрение“ (кн. 24, 1924 г.), в която се казва: „…Нашият велик народен стремеж понастоящем е бой. Една страшна, но вярна констатация. Политиката ни се свежда до един термин – „Ще смажем”. Тръгнахме „да смажем” турчина, върнахме се от Чаталджа „да смажем” гърка и малко по-после бяхме заставени да отидем на север, за „да смажем” романеца.

Стамболийски дойде на власт, смачка стачкаджиите, смаза „думбаците”; смаза интелигенцията, па и България смаза. Двата му вестника са пълни със смазващи статии. И речите му изобилстваха със смазващи закани.

Той и смазан си отиде. Но политиката на смазване не се е премахнала.” Статията внушава, че изходът за подобряване на ситуацията в България е един – „стремежът към „бой и смазване” да бъде заменен от добродетелите, към които се стремят масоните – нравствено усъвършенстване, толерантност, свобода“.

Списание „Полет“ заслужава по-задълбочен самостоятелен анализ, защото за краткото си съществуване отбелязва един от върховете на масонската мисъл в България, насочена към обществото, отразяваща политическите процеси и събития в страната .

Заслужава да се отбележи и друго едно по-ранно списание – „Свободно мнение“, което се сочи за пръв пропагандатор на близки до масонството идеи. Иван Богданов го определя като първото масонско списание“. Величко Георгиев („Масонството в България“, 1986 г.), от своя страна, отрича това мнение, като определя списанието като русофилско и нямащо нищо общо с масонската ложа. Авторът на тази книга, прецизна в документалното проучване на масонската история, изтъква, че списанието е финансирано от Азиатския департамент на Русия.

Безспорно е, че  „Свободно мнение“ се появява на книжния пазар през септември 1912 г., когато в България все още не е имало масонска ложа, а и неговият редактор Димитър Мишев не е бил посветен в масонството.  Изключително ерудиран човек, издател на вестници и списания, „пламенен родолюбец и жрец на истината“ освен големите си заслуги в масонството, той е бил секретар на Българската екзархия в Цариград и главен редактор на екзархийския орган „Църковен вестник“. Макар че в списанието думата „масонство“ не се споменава, това не омаловажава приноса му за популяризиране на универсални общочовешки идеи, като защита на справедливостта, демокрацията и парламентаризма, толерантността, антитоталитаризма и др. На по-късен етап в списването на „Свободно мнение“ се включват изтъкнати масони (проф. Александър Теодоров-Балан, д-р Асен Златаров и др.), които без да афишират масонството, по дух и стил на публикациите придават на списанието масонско звучене. Със цялостната си дейност за популяризиране на масонството Димитър Мишев записва името си в историята като един от най-просветените и дейни български масони, нещо, което особено силно се откроява в статиите му в сп. „Полет“ и неговата редакция.

 

Публикации с масонска тематика в масовата преса

Редица авторитетни и влиятелни вестници и списания също са отразявали достоверно и доброжелателно проблематиката на масонството. Разпространявали са масонското слово, давали са широко чуваема трибуна на видни масони да отговарят и противостоят на нападките срещу масонството. Сред тях са вестниците „Мир“, „Зора“, „Слово“, „Отечество“, „Македония“, „Зорница“ и др.; списанията „Македонски преглед“, „Отец Паисий“ и др. Да не забравяме, че видни имена на журналистическата мисъл и перо, повечето от тях и издатели, като Данаил Крапчев (в. „Зора“), проф. Никола Милев и Тодор Кожухаров, (в. „Слово“), д-р Константин Стоилов и Борис Вазов (в. „Мир“), Димитър Мишев („Отец Паисий“), Васил Юруков („Отечество“), Стоян Бобчев („Българска сбирка“) , Рувим Маркъм („Зорница“) и други са били изтъкнати масони.

Чрез такива издания масонската мисъл е достигала и въздействала върху широка аудитория. Дори, бих казал, че едни от най-силните и въздействащи статии на изтъкнатите мислители-масони от онова време са били предназначени именно за широката публика и затова са отпечатвани в споменатите, и други открити за широката публика многотиражни издания. В основната си част тези публикации са били в отговор на зложелателни нападки по адрес на масонството, в частност и българското, идващи от бивши масони- ренегати, от обществени организации, симпатизиращи на фашизма, както и от страна на католическата църква.

Като илюстрация на казаното ще посоча цитат от статията „Против свободното зидарство“ на проф. Александър Теодоров-Балан, отпечатана на 24.01.1928 г. във вестник „Мир“ (наричан поради авторитета си „Българският Таймс“). В нея авторът прави обобщение на полемиката, породена от поредица статии в католическия вестник „Истина“, който след идването на Бенито Мусолини на власт в Италия, заема открито активна антимасонска позиция.

Проф. Балан пише:

„Някога си Стамболов мереше да подчини силния гражданин на силния партизанин. Не смогна, и грешката му стори много пакости.

Не отколе и Стамболийски мереше да подчини града със светлина на селото с мрак. Не смогна и той; и неговата грешка стори още повече пакости.

А от векове и до днес християнски църковници ревнуват да подчинят християнството на църквата, вместо да вървят обратно. Ще ли смогнат и успеят! Сетниците (Бел. авт. последиците) от ревността им се знаят в историята и се разбират в съвременността.

Днес католишката църква смята за свой заклет враг свободното зидарство. А кой го предизвика? Наистина, човек някога сам си създава врагове. Обаче свободните зидари са днес по целия свят въодушевени от повече любов към ближния, отколкото църковниците от разни вери помежду си.

Християнската църква напомня постоянно на своите членове, че вяра без дела е мъртва. На такъв божествен зов служат прилежно и безшумно всички свободни зидари от всички църкви по света. А все пак католишката църква няма дума за любов и признание към свободните зидари. Тя по-умилно цени оногова, който не пропуска църковна служба и целуване на кръста, ако и не сторил добро дело, ней сякаш искат да подражават и някои наши православни църковници“.

 

 

Великата ложа на България, масонският печат и политическата обстановка в страната

Завършвайки прегледа на съдържанието на масонските печатни издания в годините на Третото българско масонство до неговата забрана през 1940 г.,  неизбежно стигаме до най-деликатния , все още и днес, въпрос за отношението на Великата ложа на България и на българското масонството, към политическите процеси в държавата. И по-конкретно – има ли то пряко, при това ръководно, участие в тях.

Ключовият въпрос е: занимавало ли се е българското масонство по това време с политика и политически мотивирани действия или не? Всеки един от сериозните изследователи на масонството у нас в една или друга степен дава своя отговор на този въпрос. Самият въпрос е силно политически натоварен и  изисква по-дълбоко познаване на същността и философията на масонството. Известна представа дава и анализът на публикациите в масонските издания

Виж продължението  тук.