Масонска читанка

 

 

Август Хорнефер

Клаус Хорнефер

 

 

През настоящата календарна година у нас бе отпечатана книгата „Масонска читанка“. Дело на бр. бр. Август и Клаус Хорнефер, Читанката бе преведена на български от М. У. бр. Павел Главусанов и публикувана благодарение на спомоществователството от страна на У. бр. Емил Вичев и ложа „Княз Александър І фон Батенберг“, Русе. Всички ложи от състава на ОВЛБ получиха в дар по 6 екземпляра. Това бе затрогващ братски жест.

В предговора към четвъртото издание от 1951 г. (първото излиза през 1920 г.) бр. Август Хорнефер споделя:

„Нека се има предвид, че предложените за прочит материали следва да бъдат допълнително разяснявани посредством изказвания и писмени разработки, тъй като аз съм събрал едно до друго тези стигнали до нас свидетелства без никакъв коментар. Така че настоящата книга не представлява заместител на масонското обучение, а помощно средство за по-дълбоко вникване в естеството на Свободното зидарство.“

В допълнение, в последното, пето издание от 2019 г., бр. Клаус Хорнефер пише:

„‘Масонска читанка’ е мой верен другар от началото на членството ми в масонския съюз, поставено през 1956 г. През цялото време ми е служила като вдъхновение и източник на цитати за множеството беседи, които съм изнесъл пред масони и немасони в хода на своя живот като свободен зидар.

Отдавна съжалявам за това, че младите свободни зидари не разполагат с подобен сборник. Липсата на ново издание на читанката се усеща вече повече от половин век. Като първа стъпка към едно ново издание още преди години дигитализирах последното. При все това не можеше да става и дума за напълно непроменено пето издание. Нуждите в цифровия век са по-различни. Истории, афоризми и други подобни днес се откриват лесно в Интернет. Това позволяваше да се изпуснат много неща, а други съм добавил, при това не само появили се след войната. Така настоящото пето издание се превърна в нещо съвсем ново.

Но пак си остава в сила казаното от Август Хорнефер:

‘Иде реч не само за учение, но и за израстване.’“

Включените 54 текста обхващат широка палитра от въпроси: обществената и тайната култура, древните кооперативи и масонството, първата запретна була на папа Климент ХІІ срещу свободните зидари, религиозността на свободните зидари, любовта към Родината, масонството и гражданското общество, работата като мистерийна проява, видовете благотворителност, теологичните резерви спрямо Свободното зидарство, вселенската символика, Братството като общество на разномислещи, масонските системи, световните заговори, регулярността, напътствията при посвещаване, мълчанието и пр., и пр.

Някои текстове са кратки – буквално 7-8 изречения. Други – по-дълги, и все пак, от порядъка на 70-80 изречения. Публикациите са предимно фрагменти от по-пространни съчинения. Това обстоятелство, съчетано с тяхното мозаечно съдържание, създава почти навсякъде усещането за тезисно изложение на мисълта. Оттук – и неизменната проекция, задължителната проекция, откриваща пътя за всевъзможни собствени разсъждения.

• • •

Човек се зачита в думи, отпечатани през 1736 г. и съставляващи част от приветствието към новоприет брат:

„Религиозните разпри (диспути) никога не са били търпени в ложите, понеже ние, като масони, следваме само общата или естествена религия (като свободни зидари за нас е в сила единствено универсалната религия на Природата).“

Мисълта веднага отлита към въпроса: а дали изразът „универсалната религия на Природата“ има еднозначно и прието от всички тълкувание? Идва и следващият: ако се породят дискусии по евентуалните различия около смисловите интерпретации, влагани в този израз, те религиозни ли ще бъдат или природонаучни?

• • •

В писание от 1738 г. четем:

„Следва да бъде ясно всекиму, че нищо не учи така човека, както опитът.“

Подобна максима звучи като изречена от някой най-пламенен привърженик на емпиризма в качеството му на философско течение от теорията на познанието. Наистина, още Дейвид Хюм е написал във Въведението към своя „Трактат за човешката природа“ следното:

„Но, ако науката за човека е единствената солидна основа за всички останали науки, то единствената солидна основа, която можем да дадем на самата нея, трябва да се базира на опита и наблюдението.“

Нататък Хюм ще огласи тази своя теза неколкократно:

„Все пак, ние не можем да отидем отвъд опита.“

„Откривайки, че сме достигнали до крайните предели на човешкия разум, ние се отпускаме с удовлетворение, макар че сме убедени единствено в своето невежество, и разбираме, че не можем да дадем друга обосновка на най-общите си и изтънчени принципи, освен нашия опит, свидетелстващ за тяхната реалност. Но такова обяснение дават и профаните, на които не е нужно предварително изследване, за да го приложат към най-изключителните и необичайни явления. Но, ако тази невъзможност за какъвто и да било по-нататъшен напредък удовлетворява читателя (…), ако невъзможността за обяснение на първичните принципи бъде приета като недостатък на науката за човека, аз бих се осмелил да твърдя, че тя споделя този недостатък с всички науки и изкуства, на които бихме могли да се посветим, без значение дали те се изучават във философски школи, или се практикуват в работилниците на най-скромните занаятчии. Нито една от тези науки, нито едно от тези изкуства не може да излезе извън пределите на опита или пък да установи някакви принципи, които не са базирани на неговия авторитет.“

И едно предупреждение – вплетено сред мислите за опита в качеството му на водещ фактор в човешката дейност:

„Нищо не е толкова необходимо на истинския философ, колкото обуздаването на прекомерното стремление да се изследват причините; установявайки една или друга доктрина с помощта на достатъчно количество опити, той трябва да се задоволи с постигнатото, след като види, че по-нататъшните изследвания ще го насочат към мъгляви и несигурни умозаключения.“

Тук е мястото да си зададем въпроса: дали в нашата масонска практика ние се съобразяваме с така цитираните предупреждения? Или – обратно – приемаме твърде много и несигурни, и мъгляви, и недоказани, и непотвърдени от опита положения. И правим това със завидна лекота.

Разбира се, не може да бъде подминато и едно възражение: някакъв опит може да наведе мисълта към определен извод, но друг опит може да опровергае предходния. Това се потвърждава от цялата история на човечеството и, в частност, от историята на науката. А след като по време на някои религиозни празници се чува възгласът:

„Смертию смерть поправ…“,

нищо (поне нищо, което е съобразено с натрупаните от човека житейски изводи) не би следвало да ни възпре от постоянното припомняне:

„Опытом опыт поправ.“

Но дори и при такива обстоятелства, нима опитът не е отново този, който ни дава основанието за един или друг извод.

И още. Възхитително би било, ако започнем постепенно да се приучваме към следното поведение: когато изказваме едни или други твърдения, да посочваме акуратно онзи експеримент, или експерименти, върху чийто фундамент те са стъпили. (Разбира се, това е рискова идея, защото, ако нейното масово прилагане започне, то множество гръмко заявявани позиции биха увиснали като евтини рекламни трикове, предназначени единствено за разширените от удивление зеници на детските очи.)

С опита и сериозната му роля в познавателната човешка дейност е свързано и предупреждението на Хюм от последно цитираната негова мисъл: да обуздаваме нашата прекомерна склонност към обявяване на едно явление за „причина“, дори и то, в хода на практиката ни (фактически, в огромната серия от опити), повече или по-малко често да предхожда друго явление, „следствие“. В духа на изреченото от плеяда мислители в миналото, в това число и от споменатия Дейвид Хюм, Бъртранд Ръсел споделя следното quasi-арбитражно становище в своята студия „Човешкото познание / Неговите сфери и граници“:

„Ние не можем да сме уверени, че – в нашия субективен опит – ‘А’ е причина на ‘В’. Но даже ако в нашия субективен опит ‘А’ е действително единствената причина на ‘В’, как бихме могли да знаем, че така стоят нещата и извън нашия опит?“

Всъщност, когато се поддаваме на така често срещаната склонност да обозначаваме две явления като причина и следствие, ние, при все и несъзнателно, най-често не си даваме сметка, че между редовете огласяваме следната своя непомерна претенция:

Ние знаем (познали сме) всички неща от света на нещата, които биха могли да играят ролята на причината „R“, предизвикваща появата на явлението „С“, и след щателна инвентаризация сме установили, че единствено причината „Rх“ е тази, която провокира появата на въпросното явление „С“.

Подобно положение на нещата обаче с право е споделено от Дейвид Хюм като сигнал за някаква наша „самонадеяност“ и увлечение по „химери“.

• • •

Един текст на Карл Брьонер от 1783 г. започва със следните редове:

„С положителност, сред вас не ще се намери никой, който след няколко значителни крачки в масонството, изучил внимателно трите негови символични степени, да не признае, че ‘Свобода’ и ‘Справедливост’ изграждат основата на нашия Орден. Точно върху тези скали някогашните основатели градят извисени към славата постройки на човечността, и пак те гарантират тяхната издръжливост в последвалите времена. ‘Мъдрост’, ‘Красота’ и ‘Сила’ са техните опори, ‘Хармония’, ‘Приятелство’ и ‘Любов към хората’ са хоросанът, който трябва да ги свързва едни с други; така се извисява тази величествена сграда хилядолетия наред, непоклатима и процъфтяваща.

Колкото по-справедливо и убедително звучат тези слова, толкова по-очевидно трябва да става за всеки милеещ за съдбата на Ордена брат, печалното състояние, в което се намира той понастоящем в почти всички европейски държави. А дали онзи, който се е запознал внимателно с древните нормативни документи на нашия царствен Орден, който е проучил из основи неговия дух, от една страна, и, от друга, е разгледал безпристрастно изобилните – от онова време насетне излезли на бял свят – най-различни прояви, често пъти придружавани с печатано слово, и ако най-накрая ги е сравнил и претеглил от позициите на едно хладнокръвно благоразумие, солидна философия, познаване на историята и на специфичните социално-политически условия в тогавашна Европа, не ще открие между нас и древните масони същата разлика, каквато се наблюдава между Соломоновия храм и Вавилонската кула? Още с първите стъпки в Ордена въображението на новоприетия брат е възпламенено от великолепната перспектива да поеме пътя на добродетелността, истината и мъдростта, ръка за ръка с най-добрите, най-благородните и справедливи мъже, в дух на истинско приятелство и братство. Но какво виждат очите му. В лоното на единението никнат най-разнообразни по възгледи и учение секти, които така безвъзвратно разделят братските сърца, че помежду си те вече се ненавиждат с цялата си душа, низвергват се и се преследват. Тъкмо когато философия и толерантност съумяват да избият оръжието от ръцете на враговете на Ордена, сред братята избуяват раздори и гонения; останал необезпокояван отвън, Храмът започва да се руши с още по-голяма сила заради вътрешни противоречия. Заедно с тях процъфтяват деспотизъм и омраза, горделивост, себичност, фанатизъм и жажда за почести и постове в това светилище на равенството, заплашвайки целия градеж с пълна разруха.“

1783 година? Наистина ли? Или има някаква печатна грешка?

Ако такава е била констатацията в края на ХVІІІ век, то какво бихме написали днес за „непоклатимата и процъфтяваща“ сграда на Ордена?

При това, ако някогашните Отци-основатели на масонството са издигали „извисени към славата постройки на човечността“, то не би ли следвало това да ни смущава? „Човечност“ заради „славата“?! Така ли стоят нещата с човечността? Така ли би следвало да стоят?

От друга страна, може ли върху основата на Свободата да се гради нещо, каквото и да било то, което рано или късно да не предизвика сериозни сеизмични процеси?

Споменава се двукратно и думата „философия“ (дори „солидна философия“), която – заедно с други човешки ценности – би трябвало да избива „оръжието от ръцете на враговете на Ордена“. Но… за коя философия става въпрос? Коя от всичките философии е „солидната“? И дали човешката история не прелива от случаи, когато философи са се опитвали „да избият оръжието“ от ръцете на други философи?

Ето един пример, обширен, но и твърде показателен – от Предговора към първото издание на „Етика или Философия на състраданието“ от Артур Шопенхауер (1788–1860):

„Когато обединилите се в заговор за прослава на нищожествата вестникарски драскачи, когато наемни професори хегелианци и алчно бленуващи катедра приват-доценти неуморно и с безпримерно безсрамие превъзнасят по всички посоки този глупав, но необикновено способен шарлатанин, като най-великия философ, какъвто някога е виждал светът (иде реч за Хегел – бел. ЗП), то това не заслужава сериозно внимание – още повече, че грубата корист на такова недостойно поведение трябва постепенно да става очевидна дори и за неопитния човек. Но когато се стига дотам, че ‘майсторът на нашите философски дела’ получава защита от чуждестранна академия (става въпрос за Кралската датска академия на науките – бел. ЗП), величаеща го като ‘summus philosophus’ и дори позволяваща си да оскърбява човек (Шопенхауер има предвид себе си – бел. ЗП), който честно и безстрашно излиза срещу лъжливата, добита с хитрости, пари и солидарна лъжа слава, излиза с енергия, каквато е необходима по отношение на подобно нагло самохвалство и налагане на това, което е фалшиво, негодно и гибелно за ума, това вече е нещо сериозно, защото имащият такава санкция отзив може да въвлече неосведомените в голяма и вредна заблуда. Неговото влияние следователно трябва да се неутрализира, а тъй като нямам авторитета на Академията, налага ми се да прибегна до обосновки и доказателства от друг род. Затова искам да ги изложа тук в такава ясна и понятна форма, че те, можем да се надяваме, ще накарат Датската академия да помни за в бъдеще съвета на Хораций:

‘Qualem commendes, etiam atque etiam adspice, ne mox incutiant aliena tibi peccata pudorem.’

(‘Приятеля, когото препоръчваш, огледай внимателно ти, за да не те опетни после позорът от чуждите прегрешения.’ Хораций, ‘Послания’ І, 18, 76-77.)

И така, ще се окажа прав, ако кажа, че така наречената философия на Хегел е колосална мистификация, която и на нашите потомци ще служи като неизчерпаем материал за насмешки над нашето време: това е псевдофилософия, изтощаваща всички умствени способности, заглушаваща всяко истинско мислене и поставяща на негово място с помощта на най-беззаконна употреба на думите най-празната, безсмислена и затова, както показват резултатите, най-умопомрачителна словесна глупост; имайки за свое ядро незнайно откъде взета и абсурдна измислица, тя не знае нито основания, нито следствия, т.е. с нищо не се доказва и сама нищо не доказва и нищо не обяснява, като при това е лишена от оригиналност, защото е просто пародия на схоластическия реализъм и едновременно спиносизъм, чудовище, длъжно при това с обратната си страна да представлява християнството:

‘πρόσθε λέων, ὄπιθεν δὲ δράκων, μέσση δὲ χίμαιρα’

(‘лъв отпред, дракон отзад, коза по средата’, Омир ‘Илиада’, VІ песен, 181).“

Какво да мислим след подобни думи? Колко спокойно да произнасяме думата „философия“? Ще ни помогне ли фактът, че някои учени (например, Хенрих Грузман – за да бъде посочено едно име) ще отнесат „конфронтацията между двамата велики мислители“ към област, която няма „философска тежест“, поради което може да представлява сама по себе си „интерес само за стилиста“ и „тайна за психопатолога“? Ще се проясни ли мисленето ни по отношение на философстването като област за висши интелектуални прояви, когато получим уверение, че със своите „враждуващи“ теоретични системи и Шопенхауер, и Хегел са се опитвали да строят Храм:

„на света на Идеалното, света на Вечното и света на Всеобщото“?

Ето че препоръката, предложена преди десетилетия от бр. Август Хорнефер:

„Предложените за прочит материали следва да бъдат допълнително разяснявани посредством изказвания и писмени разработки“,

всъщност започва да се материализира. Перото, регистрирало цитираните по-горе мисли от 1783 г., вече ни подтиква към паралели, към опити за изясняване на някои твърде общи постановки, а по такъв начин – и към едно „по-дълбоко вникване“ в естеството на нашите масонски занимания.

• • •

Текстът, озаглавен „Каменоделските задруги и свободните зидари“ (Георг Клос), води до интригуващ извод:

„Казаните трима изследователи (бр.бр.: Игнац Аурелиус Феслер, Фридрих Леополд, барон фон Шрьодер и Йохан Август Шнайдер – бел. прев.), колкото и различни пътища да следват, стигат до едни и същи резултати, които потвърждават, че съвременното Свободно зидарство не произлиза от някакъв рицарски орден, съгласно изфабрикуваната с политическа цел от Рамзи басня, а от средновековните строителни гилдии, така че никаква ‘орденска следа’ не може да се търси и доказва, нито може Свободното зидарство да се определя като ‘орден’, а при всички случаи, също и в най-новата Книга на конституциите от 1841 г., то следва да се нарича ‘братство’.“

За един текст, който е написан и издаден в средата на ХІХ век, „най-новата Книга на конституциите от 1841 г.“ не е могла да бъде нещо друго, освен „най-новата“. В същото време, ако думата „орден“ трябва да се свързва единствено с „рицарски орден“, това не би било много редно. Наистина, орден произлиза от латинската дума „ordo“ („ред“, „дисциплина“), но нито редът, нито дисциплината би следвало да се сродяват само с военизирани организации. Например, мисловната дисциплина не е маловажна страна от човешкото битие, колкото и тя да се пренебрегва масово, а и масово да се отказва да се култивира.

В допълнение, съществували са (и съществуват) множество ордени, чието име включва думата „брат“ и или нейни производни.

Един пример. „Азиатски братя“ („Орден на рицарите и братята на св. Йоан Проповедник от Азия в Европа“), за които противникът на всички „тайни общества“, Чарлз Уилям Хекеторн пише:

„Резултатите от научните опити и изследвания, провеждани от по-висшите членове, не се съобщават на кандидатите; те трябва да ги открият както могат. Истината изглежда е, че по-висшите членове нямат какво да съобщят, но – ако това се разчуе – положението ще стане фатално за ордена; излиза, че неговите тайни съществуват само за лековерните хора извън обществото.“

Невъзможно е да се отрече, че това са думи, чийто смисъл се разпростира далеч отвъд конкретното „братство“, което ги е породило.

Втори пример. „Братството на белите калимавки“ – в действителност, „секта на скопците“ в Русия (или „на белите гълъби“, както те сами се наричали). Въпросните братя са считали, че човешката греховност може да бъде радикално преодоляна по един-единствен начин: кастриране, при това извършвано без каквато и да било упойка и предпазни санитарни мерки. Приемали са и жени, към гениталното осакатяване на които се прибавяло и изрязване на гърдите им. Не се хранели с месо, не употребявали алкохол, не пушели и никога не говорели грубости. Колективното богослужение на скопците се изразявало в ритуални танци, винаги в кръг (сериозна символика!), съпътствани от пеене. Членовете на сектата вярвали, че в състояние на молитвен екстаз, със своето въртеливо движение те стават изразители на висшата воля, на божественото откровение и че така в думите им се въплъщавал сам Христос. Във връзка с конкретно съдебно дело, наченато през 1809 г., тяхното „гълъбово братство“ се сдобило с височайше застъпничество. Император Александър І обявил:

„Доколкото въпросното общество се състои от хора трудолюбиви, тихи и спокойни, то Нашето монаршеско благоволение е: спрямо тях да не се осъществяват никакви притесняващи ги действия и никакво преследване“

Следвайки застъпената аргументация в текста „Каменоделските задруги…“ (и независимо от записаното в едни или други масонски конституции), ние би трябвало да си забраним употребата и на думата „братство“.

• • •

Краткият текст на именития наш бр. Йохан Готлиб Фихте, „Религиозност на свободните зидари“, представлява фрагмент от по-пространна негова студия, озаглавена „Философия на Зидарството“. Още първото изречение приковава вниманието:

„За истинския масон стремежът към религиозност, сам по себе, си наподобява силно желание на човек да плува, но без да влиза във водата.“

Някаква философска шега ли е това? Или дълбокомъдрена иносказателност, отправяща предизвикателство към тълкувателните ни способности? А може би специфика на немското чувство за хумор? Или проявена смелост, практически немислима към днешно време, примерно, в нашия Велик ориент? Ако плуването предполага вода (или някаква друга – каквато и да било – течност), то без влизане във водата плуването би ли било „плуване“? Впрочем, дори и изказът да е метафоричен, то може ли да има „плуване“ без присътвието на субстанция, в която да се плува?

А може би написаното е само начало на мисъл, която ще се развие и уточни в следващите изречения?

Продължаваме да четем:

„Той [масонът] не познава друг вид стремеж към вечното, освен съзнателното подчинение на временното, диктувано от безкористна любов към дълга. Той няма желание да се стреми към небесни скъпоценности, които не може да съзре. Масонът се домогва единствено към поставената му земна цел с твърда убеденост, че зад нея е скрита небесна, която бездруго ще бъде постигната със завоюване на земната.“

Не се открива проясняване.

„Стремеж към вечното“, основан върху „временното“, сиреч преходното, е известна интелектуална конструкция, използвана често от определени богословски школи. Синтезирано изказана, тяхната теза гласи: Богът, вечният, може да бъде познат чрез творенията му, тленните. Но срещу тази позиция се възправя друга теза, не по-малко богословска: същността на Бога не може да бъде позната от творението; за него може да бъде запазена утешителната възможност да познае само Божествените прояви (при това, вероятно, далеч не всички), но без от това познание да прави някакви далеч отиващи изводи. За справка, по свидетелство на Негово светейшество, Вселенския патриарх, Вартоломей, цитиращ Евагрий Понтийски (ІV в.) в словото си „Дарът на богословието“, следва да се знае:

„Бог е тайна, която е невъзможно да бъде постигната. Иначе Той не би бил Бог.“

И точно тук възниква сериозна дилема: ако ние не знаем предварително какъв дял от Божествената същност е участвал в Божествените прояви, колко „утешителна“ би била така предположената за нас възможност?

Аналогично, бихме ли могли да се похвалим, че познаваме, примерно, безкрайния ред на естествените числа, ако сме успели да установим и изследваме няколко милиона или милиарда от тях (и всичко това – при положение, че за момент успеем да потиснем констатацията за върховна глупост, съдържаща се в самия въпрос)? Безкрайността е процес, за който – при невъзможността да се постави граница, която да го фиксира – не може да се мисли пълноценно с категорията „познание“. Мога ли да твърдя, например, че съм познал 1% или 99% от все същия процес, при положение, че той няма крайно фиксирано количествено измерение? Мисълта и за 1% от безкрайността и за 99% от безкрайността е абсурдна мисъл, която мога да допусна единствено, ако съзнанието ми е замъглено от скудоумие.

В същото време, изследването на хипотезата (но именно – хипотезата!) за познаване на безкрайното чрез познаване на крайното е много важен повод за размисъл. Много често, дори ерудирани хора, говорят и пишат за безкрайността така, сякаш тя е просто някакъв много далечен крайпътен камък, спрямо който можем да се приближаваме или отдалечаваме. „Вина“ за култивирането на подобно умонастроение има и самата математическа лексика. Нека си спомним изразите от рода на: „…клонящ(о) към безкрайност“, или символно: „…→ ∞“. Повтаряни стотици и хиляди пъти от ученици, студенти и професори по математика, подобни фрази – волно или неволно – възпитават усещания, създаващи впечатлението, че безкрайността има някаква локация (много далечна, практически недостижима, но съществуваща). А колко лесно биха могли да се използват други изрази, например: „безкрайно отдалечаващ(о) се от…“, „непрекъснато увеличаващо се/намаляващо се спрямо…“ и пр.

И Фихте, колкото и да ползва математически формули, за да изрази по-прегледно и по-лаконично тезите си, също показва такова отношение към безкрайността. Ето пример от неговия труд „Върху понятието за наукоучение, или за така наречената философия“ (1794, 1798). В авторова бележка върху полето на отпечатаната книга може да бъде прочетено:

„Истинските задачи на човешкия ум са безкрайни както по брой, така и по широта; разрешаването им би било възможно само чрез пълно приближаване към безкрайното, което самò по себе си е невъзможно – обаче те [задачите] са такива само поради това, че се дават сякаш като безкрайни.“

И така: „безкрайни“ ли са задачите пред човешкия ум или са само „като безкрайни“? И за какво „пълно приближаване към безкрайното“ може да се говори, след като веднага се заявява, че то, „самò по себе си е невъзможно“?

Връщайки се към изначалната теза на бр. Йохан Фихте, замисляме се върху второто изречение, което предписва на масона определено поведение:

„Той няма желание да се стреми към небесни скъпоценности, които не може да съзре.“

В случая, „не може да съзре“ видимо означава „не може да знае“. Но… заслужава си да попитаме – задочно: а той, бр. Йохан Фихте, откъде знае, кое можем и кое не можем да знаем? По предварителна дефиниция ли? И ако това е така, то тази дефиниция окончателна ли е?

В книгата си „25 години Обединена велика ложа на България“ Старият велик оратор, бр. Михаил Димитров, пише:

„По дефиниция, дадена от по-старите и знаещи наши братя от люлката на съвременното масонство, Англия, то е ‘най-старото, светско, братско, благотворително общество на свободни мъже’.“

Веднага обаче добавя като бележка под черта:

„Има и още една дефиниция, която е не по-малко меродавна, според която ‘масонството е рационално, деистично, благотворително общество на свободни мъже’. Тази дефиниция е по-близка до изначалните корени на масонството – философските постановки на Ерата на Просвещението или още известна като Ерата на разума (рациото).“

Нека разсъдим: ако съществуват две дефиниции за определено явление и, примерно, неговите консервативно настроените интерпретатори биха защитавали позицията, че то трябва да остава неизменно едно и също, то какво да правим с така предложената дефиниционна множественост? Освен това: ако едната от двете цитирани дефиниции стои по-близо до „изначалните корени на масонството“, до философските постановки от „Ерата на разума“, това не би ли трябвало да е знак за все същите „масони-консерватори“, че именно тя трябва да бъде предпочетена? Но при положение, че бъде направен точно такъв избор, от него би ли последвал автоматичният извод, че втората по време дефиниция е по-малко свързана с „разума (рациото)“? И – ако това е така – то в каква посока се е развило световното Свободно зидарство?

Между другото, в отговора на въпроса:

„Какво представлява масонството“,

в официалния сайт на ОВЛА стои следното уточнение по отношение на „старостта“:

„едно от най-старите...“,

и т.н., а не:

„най-старото“.

Последната бележка може да се възприеме като проява на напълно излишен педантизъм. И все пак, когато иде реч за дефиниции, трябва твърде скрупульозно да се оглежда, фигуративно казано, присъствието/отсъствието на всяка запетайка. Например, в цитираната от бр. Михаил дефиниция се твърди, че иде реч за „общество на свободни мъже“, докато в английския текст тази фраза отсъства. На нейно място се чете:

„не-религиозна, не-политическа, братска и благотворителна организация“ („non-religious, non-political, fraternal and charitable organisation“).

А това, както лесно може да се забележи, не е равнозначно на фразата „общество на свободни мъже“. Колкото и думата „fraternal“ да скицира някакъв мост между двете дефиниции, той не може да се третира като знак, работещ по посока за еквивалентността. (Нали, когато слушаме Шилеровата „Ода на радостта“, и по-специално стиха:

„Всички хора ще бъдат братя“

(„Alle Menschen werden Brüder“),

не си представяме единствено братството между мъжете по света!?

Впрочем, връщайки се към дефиницията на масонството, може да бъде попитано: къде да бъде поставена – не толкова във времево, колкото в смислово отношение – едно от масирано мигриращите днес негови определения, приписвано на именития масонски автор Джорд Оливър (1782–1867). То гласи:

„масонството е красива нравствена система, забулена в алегории и илюстрирана със символи.“

Възможно ли е едно или друго „определящо начало“ да се търси в нещо, което е „забулено“? И това ли е причината, поради която – разбулвайки забуленото – всеки член на Братството може да претендира, че именно неговото разкритие е най-правилното (или поне позволеното). Поредна справка в официалния сайт на ОВЛА открива следните думи, които звучат с почти дефиниционен смисъл:

„масонството означава различни неща за всеки от присъединяващите се. За някои става въпрос за създаване на нови приятели и познати. За други става дума за това: да могат да помогнат на заслужаващи вниманието каузи – да допринесат за семейството и за обществото. Но за повечето това е приятно хоби.“

Sic!

В противовес, Фихте изглежда анулира така предложената пъстрота от намерения. Той визира поведение, белязано от граматическото единствено число:

„Масонът се домогва единствено към поставената му земна цел с твърда убеденост, че зад нея е скрита небесна, която бездруго ще бъде постигната със завоюване на земната.“

И така, дори да се потисне интересът към инстанцията, която е поставила „единствената“ земна цел пред свободния зидар, дори да се потърсят доказателства за всяко подобно твърдение, възможно ли включването на нечия „твърда убеденост“ да предложи някаква сигурност? Нима светът на човека и неговата история не познава кохорти фанатици, които носят „твърдата убеденост“ по отношение на едни или други качества на милиони човешки същества, съчетавайки тази своя твърда убеденост с мисълта, че именно те са призвани да коригират въпросните качества. Например, в своя капитален труд „Сума на теологията“, в книга VІІ („Голям трактат за теологичните добродетели“), в раздел ІІІ („Трябва ли еретиците да бъдат търпени“), Тома от Аквино отговаря:

„Около третото [положение] се процедира така.

Възражение 1. Изглежда, че към еретиците трябва да се проявява търпимост. Нали апостолът е казал:

‘А Господният раб не бива да влиза в крамоли, но да бъде към всички кротък, поучлив и търпелив; с кротост да наставлява противниците, та дано Бог им даде покаяние, да познаят истината и да се освободят от примката на дявола’ (‘Второ послание на ап. Павел до Тимотей’, 2:24-26).

Ако обаче отношението към еретиците бъде белязано с нетърпимост и те бъдат наказвани със смърт, то ще им бъде отнета възможността да се покаят. Следователно, това би противоречало на апостолското разпореждане.

Възражение 2. Нататък, ние трябва да търпим всичко, което изглежда необходимо на Църквата. А ересите са необходими на Църквата, доколкото – както е казал апостолът:

‘Между вас трябва да има и ереси, за да могат да изпъкнат помежду ви порицаваните’ (‘Първо послание на ап. Павел към коринтяни’, 11:19).¹

Следователно, изглежда, че към еретиците е нужно отношение на търпимост.

Възражение 3. Нататък, един господар разпоредил на своите слуги да търпят плевелите, оставяйки ги да растат ‘до жетва’ (‘Евангелие от Матей’, 13:30)², тоест, както изяснява пояснението, до свършека на света. Но светите отци посочват, че плевелите означават еретиците. Следователно, еретиците трябва да бъдат търпени.

На това противоречат следните думи на апостола:

‘Страни от еретика, след като го посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си’ (‘Послание на св. апостол Павел до Тит’, 3:10-11).

Отговарям: Говорейки за еретиците, трябва да се имат предвид два момента: единият – по отношение на самите тях, другият – по отношение на Църквата. Що се отнася до самите тях, при тях е налице грях, заради който заслужават не само отлъчване от Църквата, но и раздяла със света чрез предаване на смърт. Всъщност, развращаването на оживяващата душа на вярата представлява по-тежко престъпление, отколкото сеченето на фалшиви пари, заради поддържането на временния живот. Ето защо, ако фалшификаторите на монети и другите злодеи биват бързо осъждани от светската власт на смърт, то толкова повече еретиците, поради осъждането на техните ереси, трябва да бъдат не само отлъчени от църквата, но и предадени на смърт.

Обаче, що се отнася до Църквата, от нейна страна съществува милосърдието, проникнато от надеждата за обръщане във вярата на странстващия, поради което тя осъжда не веднага, а ‘след първия и втория съвет’. Но ако и след това онзи продължава да упорства, то Църквата, като не може повече да се надява на неговото обръщане във вярата, но бидейки загрижена за спасението на останалите, го отлъчва и отделя от себе си и, освен това, го предава в ръцете на светския трибунал за отлъчване от света чрез предаване на смърт. Затова Иероним, коментирайки думите [на апостола]:

‘Малко квас заквася цялото тесто’ (‘Послание на св. апостол Павел до Галатяни’, 5:9),

казва:

‘Отрежете разлагащата се плът, изгонете краставата овца от кошарата, за да не изгори цялата къща, да не се развали всичкото тесто, да не загние цялото тяло, да не умре цялото стадо. Арий³ бе единствената искра в Александрия, но тъй като тази искра не бе веднага загасена, цялата земя бе опустошена от пожара.’

Отговор на възражение 1. Ние трябва да вразумяваме еретика – веднъж, два пъти, с всичката кротост, на която сме способни, но – ако той [и след това] не пожелае да се отрече [от своята ерес] – него трябва да го считаме за ‘самоосъдил се’, както става ясно от горепосочените думи на апостола.

Отговор на възражение 2. Онази изгода, която [Църквата] получава от ересите, не влиза в намерението на еретиците, доколкото тя се изразява в изпитанието на непоколебимостта на вярващите и, както казва Августин,

‘принуждава ни да се събудим от своята леност и с по-голямо старание да изучаваме Светото писание’.

Самите еретици желаят разрушаването на вярата, което би повлекло огромни бедствия. Следователно, ние по-скоро трябва да вземем под внимание тяхното непосредствено намерение и да ги изгоним, отколкото да се съобразяваме с онова, което не влиза в тяхното намерение, и да се отнасяме към тях с търпимост.

Отговор на възражение 3. Както е казано в ‘Декреталиите’⁴,

‘отлъчването, не означава изкореняване’.

Отлъчват човека – според апостола – за да може

‘неговият дух да бъде спасен в деня на нашия Господ, Иисус Христос’ (‘Първо послание на ап. Павел до коринтяни’ 5:5)⁵.

При все това, ако дори всички еретици бъдат изкоренени чрез предаването им на смърт, то и това не би противоречало на Господното разпореждане, което трябва да бъде разбирано като казано във връзка с онзи случай, когато плевелите не могат да бъдат подбрани без да бъдат изтръгнати заедно с пшеницата, както бе разяснено от нас по-горе, при разглеждането на въпроса за невярващите.“

Предложената справка може да бъде допълнена и с други текстове от труда на Тома от Аквино. В него има цели раздели, които третират въпроси като: „Може ли онова, в което хората вярват, да бъде обект на научно познание?“, „Необходимо ли е да се вярва в онова, което може да бъде доказано, използвайки естествения разум?“, „Намира ли се вярата в ума?“, „По-достоверна ли е вярата в научните знания и другите умствени добродетели?“, „Явява ли се неверието най-големият грях?“, „Длъжни ли сме открито да спорим с невярващите?“, „Законно ли е да се общува с невярващи?“, „Могат ли невярващите да властват над вярващите или да са техни владетели?“, „Загубва ли управникът своята власт над поданиците в случай на негово вероотстъпничество, при което те повече да не са длъжни да му бъдат верноподаници?“, „Явява ли се грехът слепота на ума?“, „Слепотата на ума и тъпотата на разума възникват ли от греховете на плътта?“ и т.н., и т.н.

Всеки, който се е запознал внимателно с последния пространен цитат, би могъл сам да прецени и дозата логика, и дозата противоречия, и дозата предубеденост, и дозата псевдонаучност, и дозата тълкувателна фриволност, и – накрая – дозата самомнение („процедира се така“), които се излъчват от подобен род слова. Всеки обаче може да прецени и друго: колко лесно нечия „твърда убеденост“ би могла да придобие наукообразен вид и да поразява мнозина със своя безапелационен тон.

• • •

Текстът на Хайнрих Цшоке, „Малцината и тяхната тайна“, задържа погледа. Неговото начало гласи:

„За природата на масонството може да се говори без свян; смешно е да не се засягат открито които и да било страни на човешката битност. Подобна откритост би навредила единствено на лошите, не на добрите. Истинското Свободно зидарство няма причина да се плаши от Светлината, но дори при най-ярката то остава скрито за ония, които не са съзрели да го познаят.“

Текстът е датиран от средата на ХІХ век. Веднага прави впечатление обобщението:

„Смешно е да не се засягат открито които и да било страни на човешката битност.“

Но човешката битност обхваща и религията, и политиката. В такъв случай, какви са били свободните зидари от ХІХ век – „по-свободни мъже“ или „по-неразумни хора“? А може би само авторът на публикацията е мислел по засвидетелствания начин? Но, ако това е вярно, защо текстът му е включен и в последното издание на „Масонска читанка“?

Следващият абзац се докосва до някои отговори:

„Във всички времена са живели мъже, чиито нагласи и възгледи ги извисяват над другите, но именно заради необходимостта да не настройват против себе си сляпата тълпа, се научават да мълчат. Принудени са да се съобразяват със съществуващите обществени порядки, чиято промяна е крайно опасна и равнозначна на грубо посегателство над щастието и мира за милиони хора. Те следва да се прекланят пред техни предразсъдъци; да коленичат пред идолите на съвремието, доколкото откритата война срещу им си остава всякога глупаво и безплодно начинание. Духът на човека съзрява бавно и, по силата на собствената си природа, подчинен на вечни Божии закони, а не според волята на измислени построения, каквито човешкото остроумие може да роди.“

Предложеното пояснение звучи разумно и би изтръгнало бурни аплаузи от всеки привърженик на утилитаризма.

В разказа си „Бенханан“ (1932) Карел Чапек (1890–1938) предава два измислени диалога: първия, между малко известно лице, споменато еднократно в Стария завет, Бенханан, и Йонатан бен Ананий, юдейски първосвещеник, и втория, между Бенханан и Каяфа, активен юдейски религиозен персонаж от новозаветните разкази, в чийто двор се събират „първосвещениците и книжниците, и стареите народни“, за да вземат решението „да уловят Иисуса с измама“, след което да го убият.

Ананий:

„Вие, Бенханан, питате виновен ли е. Работата стои така: аз не съм го осъждал на смърт, изпратих го само на Каяфа. Нека Каяфа ви каже каква вина е намерил у него, аз лично нямам нищо общо с това.

Аз съм стар практик, Бенханан, и ще ви го кажа съвсем откровено. Струва ми се, че в неговото учение тук-таме имаше рационално зърно. У тоя човек имаше много истина, Бенханан, и намеренията му бяха почтени; но тактиката му беше лоша. Така той никога не можеше да спечели. По-добре щеше да направи, ако го беше написал и издал в книга. Хората ще прочетат книгата и ще кажат, това е слаба или пресилена книга, в нея няма нищо ново, и подобни бабини деветини, каквито се приказват обикновено за книгите. Но след време други ще напишат едно-друго, след тях пък други, е, и така поне нещо ще се прихване. Не всичко, не цялото учение, но това разумният човек не може и да го иска. Достатъчно е да наложи една или две свои идеи. Така стават тия работи, драги Бенханан, иначе не върви, ако искаме да оправяме света. Тия работи стават само с търпение и лека-полека. Та казвам, трябва най-правилната тактика: какво значение има истината, когато не сме в състояние да я наложим?

В това именно се състои грешката му – че му липсваше търпение. Искаше да спаси света с един замах, дори и против неговата воля. А тя тая така не става, Бенханан. Не трябваше да върши цялата работа така открито и през просото. Истината трябва да се контрабандира, трябва да се дозира на час по лъжичка – сега малко, после пак малко, та хората да могат да свикнат с нея. А не наведнъж: раздай всичко, което имаш, и тям подобни. Лош метод. И трябваше да бъде по-внимателен в постъпките си. Вземи например случая със сарафите в храма, как той ги изгони с камшик в ръка – та нали и те са добри евреи, бе човек, и те трябва някак да си изкарат прехраната! Знам аз, че на сарафите не им е мястото в храма, но те са си там от памтивека, какво ще му сееш сега на корена ряпа? Да беше подал оплакване срещу тях в синедриона, да му е мирна главата. Синедрионът може би щеше да нареди да изместят по-настрана масите си и всичко щеше да бъде наред. Всяка работа зависи от това, как ще подходиш към нея. Оня, който иска да извърши нещо на тоя свят, никога не бива да си загубва ума и трябва да се владее, винаги трябва да държи мисълта си хладна и трезва. И тия сборища, Бенханан, ясно е, че никоя власт не гледа с добро око на тия работи. Или пък да вземем това, че допусна да бъде посрещнат така тържествено, когато пристигна в Ерусалим; нямате представа колко лошо впечатление направи това. Той трябваше да си дойде пеша, да поздрави тук-таме някой и друг познат – така се правят тия работи, ако искаш да се ползваш с влияние. Дочух дори, че гостувал на един римски митничар, но не допускам да е вярно, такава нетактичност не би извършил; ето ви значи и злонамерените слухове. И не трябваше да прави чудесата си; тук той не можеше да не претърпи провал. Моля ви се, така или иначе той не би могъл да помогне на всички, а пък тези, с които не е сторил чудо, след това ги е яд. Или историята с оная, развратницата – то било истинска случка, Бенханан, и, разбира се, ужасна грешка. Да кажеш на съдиите, че и те не са безгрешни – нима може след това да има на света някакво правосъдие? Нали ви казвам, цял низ от грешки. Той трябваше само да проповядва, а не да пристъпва към дела, не трябваше да схваща учението си така буквално, не биваше да иска да го осъществява веднага. Неправилно беше подхванал той тая работа, драги Бенханан: между нас казано, по много въпроси може да е бил прав, но тактиката му беше погрешна; е да, при това положение работата не можеше да има друг край.

Не си блъскайте главата с това, Бенханан; всичко е наред. Той беше праведен човек, но щом е искал да спасява света, не трябваше да бъде толкова радикален. Как, дали осъждането му е правилно? Това е въпрос! Но нали ви казвам, тактиката му не можеше да не претърпи провал!“

Каяфа:

„– Седнете, драги Бенханан, аз цял съм на ваше разположение. Вие значи искате да знаете дали, според мене, тоя човек бе правилно разпънат на кръст. Работата е много проста, скъпи господине. Преди всичко нас тая работа никак не ни засяга, ние не сме го осъдили на смърт, ние само го предадохме на господин римския прокуратор, нали така? Защо ние да поемаме каквато и да било отговорност върху себе си, нали? Ако осъждането му е било правилно, хубаво; ако по отношение на него е била извършена несправедливост, тогава това е по вина на римляните и ние един ден можем да им го пишем на сметката. Така е, драги Бенханан; към тия неща отношението ни трябва да бъде политическо. Аз поне като архиерей трябва да държа сметка за това, каква политическа оценка трябва да получи всяко събитие. Сам преценете, приятелю; римляните ни освободиха от едно лице, което – как да кажа? – което по известни съображения не беше желано за нас; а в същото време отговорността пада върху тях…

Как? Питате кои са тези съображения? Бенханан, Бенханан, виждам, че днешното поколение не е достатъчно съзнателно и патриотично. Нима не съзнавате каква вреда ни нанася този, който напада признати авторитети като фарисеите и книжниците? Какво ще си помислят за нас римляните? Та така се руши националното ни единство! Ние, напротив, от патриотични съображения трябва да укрепваме авторитета им, ако искаме народът ни да не изпадне под чуждо влияние! Който разколебава у израилтянина вярата във фарисеите, той помага на римляните. А ние нагласихме така работата, че го премахнаха самите римляни: ТОВА се казва политика, Бенханан. А сега се намират объркани глави, които са се загрижили дали е бил законно екзекутиран или не! Помнете, млади човече, интересите на родината стоят по-високо от всяко право. Аз по-добре от всеки друг зная, че нашите фарисеи си имат грешки; между нас казано, те са едни дърдорковци и шмекери – но нима ние можем да си позволим да допуснем някой да подкопава авторитета им! Зная, Бенханан, вие сте бил негов ученик; харесвало ви е учението му, според което трябва да обичаме своите ближни и враговете си, и тям подобни; но преценете сам, какво може да ни помогне това на нас, евреите?

И още нещо. Той не трябваше да казва, че е дошъл да спасява света и че е месия и син божи, и не знам какво още. Та ние нали знаем, че е от Назарет – моля ви се, какъв ти спасител! Живи са още хората, които помнят момчето на дърводелеца – тоя ли човек ще оправя света? Какви са тия мании? Аз, Бенханан, съм добър евреин, но никой не може да ме убеди, че някой от нас би могъл да спаси света. Не бива толкова да се надценяваме. Не бих казал нищо, ако беше римлянин или египтянин; но някакво си еврейче от Галилея – та това е смешно! Тия той да ги разправя на други, Бенханан, че бил дошъл да спаси света. Не на нас. На нас не.“

Тук въпросите могат да бъдат пропуснати. Или най-малкото – отложени, за домашна работа. Все пак, едно питане може да бъде артикулирано: действително ли свободните зидари би трябвало „да се прекланят“ пред предразсъдъците? При това, „измислени построения“ и „глупави и безплодни начинания“ ли биха били стъпките по изпълнение на ритуалната повеля за освобождаване на тяхната мисъл от „оковите на предразсъдъците“? Впрочем, в „Катехизис на чирака“, въведен за ползване преди десетилетия от В.Л.С.С.П.З.Г., а впоследствие възприет и от О.В.Л.Б., е записано, че едно от изискванията към търсещия предполага

„наличността на вътрешна свобода, която не познава подчинение на каквито и да било догми и предразсъдъци“.

Каквито и да било догми и предразсъдъци!

Дали днес биха се намерили достатъчно много членове на нашето Братство, които биха се съгласили да участват в съвместно обсъждане на дефинициите за „догма“ и „предразсъдък“? Или изречение като цитираното може спокойно да бъде прехвърлено към графа „самоподразбиращи се понятия“?

• • •

Краткият фрагмент от текст на Йохан Хердер, озаглавен „Ареопаг на заслуги, добродетели и таланти“, не може да бъде подминат:

„Фауст: Където не достига ръката на закона, където гражданското общество забравя или зарязва бедни и потиснати, оставени на самотек деца, талантливи юноши, болни или умиращи мъже, самотни майки или наивни девици, там именно излизат на преден план тези ‘Невидими духове’ – съветници и помощници, с предложения за съдействие и закрила.

Линда: И ми се струва, че техните ръце стигат надалеч; простират се над всички страни. На някакво момче, чувам, помогнали със съвет и дело, и то благодари за това на късмета си.

Фауст: Но все пак, Линда, би било голям недостатък за общността, ако нейните членове помагат само един другиму. Така би станало (…) нещо като държава в държавата. Много повече би ми се искало тези ‘Невидими’, като едни скромни духове, забравяйки себе си, да заработят навън. Подобна безпристрастност превръща общността в един Ареопаг на заслуги, добродетели и таланти. Ако всеки добросъвестен, дори извън нейния кръг, незабелязано отстрани, бе подкрепян от нея и насърчаван от нея, ако тя будеше задрямалите и изправяше падналите, ако подготвяше някои за бъдещето, което не се прави днес, но със сигурност ще стане и трябва да стане. Затова ми става приятно, когато чувам, че общността подбира талантливи и будни младежи, мъже с положение, ранг и богатство, но на първо място – с богат опит. Тя ги обучава, надявам се, използвайки като символи най-сигурните инструменти на справедливостта.“

Впечатляващо име: „Невидими духове“!

• • •

Текстът, носещ титула: „Теологически резерви спрямо Свободното зидарство“ (Херберт Форгримлер) , неминуемо ще предизвика удивление. Отпечатан през 1975 г., с някои свои фрагменти той може да възбуди остра реакция. От друга страна, нашата Велика ложа-майка, го е публикувала през миналата година, след което го е включила в набора от текстове, които ни е предложила за превод и разпространение сред Братството. Дали тук не би било подходящо да бъде припомнена мисълта на бр. Август Хорнефер:

„Иде реч не само за учение, но и за израстване.“

Ето какво се казва след някои въвеждащи разсъждения:

„Следва да се зададе въпросът: дали правилно разбираме, що е това свето тайнство? (…) Тайнствата са за вярващите докосване до Бога. (…) Това е нещо по-различно от съзнателното възприемане на нравствени принципи.“

Малцина ли са онези от нас, които ще отхвърлят – може би, с гняв – подобна позиция? Но, от друга страна (за да бъде повторено подобие на вече формулирано по-горе питане), колцина биха били онези, които ще се съгласят да вземат активно участие в свободна дискусия по повдигнатата тема?

Нататък:

„Когато масоните представят свободата на вярата като висше достояние редом със свободата на съвестта, то от католическа гледна точка може единствено да се изрази безусловно съгласие. (…) Човешката съвест е свободна и е висша мяра за всяко човешко действие, без оглед на това, в кой именно стадий от развитието си се намира въпросната съвест. (…) Един католик може (…) да живее с убеждението, че утвърждаването на човешките права в църквата, на религиозната търпимост – в обществото, а с нея и на свободата на съвестта, както и виждането, че свободата е налична само дотолкова, доколкото се зачита тази на инакомислещите, са неща, проникнали в църквата по силата на нейната собствена същност. Той може да надникне в Новия завет и да каже, че библейското послание е призив към свобода и самата представа за нея е донесена в света от християнството. Но не ще може да заяви подобно нещо с усещане за триумф, тъй като ще се наложи да признае, че църквата е потискала свободата, а друга [свобода] е трябвало да се извоюва на нова сметка. В този смисъл той следва да благодари на външни фактори – протестанти, юдеи, свободни зидари, социалисти – за разнообразните гледища, останали незабелязани от неговите църковни водачи.“

Дали само католицизмът би трябвало „да благодари“ за „другата свобода“ или тук би трябвало да бъде добавено, примерно, и православието, а и други вероизповедания – това е въпрос, който може само попътно да бъде маркиран.

Следващите думи в публикацията обаче заслужават специално отбелязване:

„Следва да се обърне внимание и върху отношението на католическата църква към ‘нерегулярното’, възможно атеистично или антиклерикално, масонство. Въпросът е важен и поради това, че не може да се очаква от ‘регулярното’ масонство – именно защото то не е религия, нито неин заместител – вечно да отказва прием на членове атеисти.“

Тези редове би трябвало да напомнят на внимателния и паметлив читател на „Зидарски преглед“ позицията, засвидетелствана през 2017 г. от главния редактор на списание „Хуманитет“ (№ 3), орган на нашата Велика ложа-майка, ВЛССПЗГ Под заглавие „За едно пораснало и уверено в себе си масонство“, бр. Бастиан Залиер бе заявил, че „растежът“ трябва да включва и „самокритика“ с въпроси от рода на:

„Къде са нашите слабости?

С кои традиционни прояви ще имаме все повече затруднения?

Относно кои промени върху нашия собствен образ трябва да говорим през следващите десетилетия – със сигурност, внимателно и спокойно – така, че нашето Братство да не се окаже напълно и окончателно излишно?“

Тези три питания биха могли да се приемат като кратка увертюра към следващите думи:

„Не става въпрос за своеволни корекции в съответствие с духа на времето, а за най-основните въпроси, които повече не можем да мерим с аршина на основателите на английската Велика ложа отпреди 300 години, но трябва да положим мащаба на прогресивния просветèн свят. Това включва също и дебата по въпроса: дали убедени атеисти могат да бъдат масони и дали искаме да признаем жените свободни зидарки като равностойни партньори в изграждането на Храма на човечността.“

Не допускам, че преди три години, а и сега, някой би си помисли, че в горните изречения е фокусирано нечие лично мнение – пък било то и на един главен редактор. Впрочем, те продължават така:

„Тези въпроси се поставят преди всичко въз основа на факта, че в продължение на 300 години масонът е имал, и все още има, един далеч не незначителен дял в политическия, културния и социалния прогрес на обществото. Сега е решаващият момент да се защитават така свързаните с него ценности. Тогава масонството ще може отново да бъде нещо като авангард в защитата на просвещението, толерантността и човечността. ‘Старите задължения’ от времето на основаването преди 300 години определено ви оставят тази възможност. Всичко друго би било игра на думи.“

Днес, в том с масонски текстове, препоръчани ни отново и отново от нашата Велика ложа-майка, четем в „Теологически резерви…“:

„Излишно е да се доказва, понеже е видно от само себе си, че един католик не може да членува в ложа, която по програма се врича в атеизъм, тоест заложила го е в своите статути, ритуални текстове или практически действия, или пък следва принципна антицърковна и антиклерикална линия на поведение.“

Но – продължава авторът – „по друг начин стоят нещата“, когато ложата само се придържа към правилото:

„да не допуска на своята територия каквито и да било разправии по религиозни и политически въпроси“.

При това, колкото и да е в пълна валидност констатацията, че

„не всеки би приветствал като разумно подобно неутрализиране на цяла група, чиито житейски нагласи са иначе от голямо значение за него“,

че, онзи, който

„все пак съумее да свикне с подобен неутралитет“

и който познава

„Декларацията на Ватикана от 1974 година“,

ще може да членува и в ложа дори тогава, когато

„други нейни членове не почитат ‘Висшия строител на Вселената’, които са атеисти, скептици или усъмнили се“.

Какво казва споменатата Декларация на Светия престол? Огласена от Префекта на Конгрегацията за доктрината на вярата, Франьо Шепер (служил на този пост в периода 1968–1981 г.), тя гласи

„Предписанието за отлъчване от църквата (CIC, Канон 2335) се отнася единствено до католици, ‘встъпили в организации, които заговорничат против църквата’.“

В стари времена под „заговорничене срещу църквата“ би могло да се разбира всичко: от пропускането на неделната литургия, до притежаването на „забранени книги“ (като дори притежаването на Библията без надлежно разрешение е водело до тежки наказания). Днес времето, за което говори бр. Бастиан Залиер, е вече друго.

В „Теологически резерви…“ се съдържа и следното уточнение:

„Нравственото самоусъвършенстване е постижимо и в среда на атеисти, която предоставя възможност за опознаване на инакомислещи и техните етически възгледи. Умението да се проявява търпимост е несъмнено ценно качество и за католиците. Когато вярата не става предмет на присмех или противостоене, отпадат и теологическите съображения против подобно членство.

Когато дадена ложа е по принцип антирелигиозно ориентирана (…), това още не означава, че между нея и католическата църква не може да се осъществява диалог или да се води съвместна работа. Вторият ватикански събор не изключва изрично никой инакомислещ от диалог с църквата или с католическите християни. Документът на Ватикана постановява по отношение невярващите следното:

‘Общи становища и допирни точки могат да се намират и при хора, които са разединени от радикални различия във възгледите (…) Специално внимание следва да се обърне на необходимостта: чисто човешките проблеми да запазват своята легитимна автономност, което означава, че религиозните различия не бива непременно да стават препятствия за развитието на житейски взаимоотношения.’

И по-нататък:

‘Където възгледите относно учението не съвпадат, някакво съгласие по практически въпроси все пак остава постижимо.’

Не би било в християнски дух, ако католическата църква уреди отношенията си с ‘регулярните’ ложи в ущърб на ‘нерегулярните’, на които да гледа с враждебност или направо да ги свързва с някакъв образ на патологичен враг. Това не съответства на посоката, възприета от Събора, дори ако въобще не обърнем внимание на задачите, които католици и свободни зидари биха могли да реализират съвместно в името на човечеството и общото бъдеще.“

Нека бъде повторено: авторът на „Теологически резерви…“ говори постоянно за католицизма, за Светия престол. Но дали не би изказал същите пожелания, ако бе роден, отрасъл и живял в България или Сърбия, в Русия или Гърция – разбира се, с известно преместване на „престола“ на изток.

• • •

Извън всякакво съмнение е фактът, че заглавие като „Вселенският символ“ би приковало погледа на всеки. В случая още с първите изречения може да бъде прочетено:

„Свободните зидари говорят за Велик строител на всички светове, с което изразяват чувство на съпричастност със строителните труженици. Този Строител е просто един символ. Като такива, свободните зидари не изпитват никаква необходимост да го приемат догматично, тълкувайки света по християнски, или деистично, или по някакъв друг, съответен на позната верска система начин. За жалост съюзът се е оставял тук или там да бъде подведен и да приеме някоя и друга християнска форма или идея с цел да придаде на масонската религиозност повече съдържание и колорит. Това е разбираемо, след като членовете на съюза са в огромната си част християни. Но така се ражда за живот и едно подозрение, като Свободното зидарство се сдобива с фалшивия образ на отделна верска организация, на действителна християнска секта.

Подобен възглед следва да се посреща с най-решителна непримиримост.“

Тези думи са написани от бр. Август Хорнефер. Може да се каже, че това обстоятелство е знаково. Но как в такъв случай да се приеме текст, изходящ от друга Велика ложа, афиширащ основните масонски положения, върху които е построена нейната доктрината, сред които се откроява следното:

„За нас няма значение християнската деноминация (christlichen Konfession), към която принадлежи отделният брат. По същия начин ние не изискваме принадлежност към някоя църква, но – и това се намира също сред правилата на Ордена ни – ние изискваме изповядване на учението на Иисус Христос, както то се съдържа в Светото Писание и изповядване на [идеята за] Върховно Същество (Supreme Being), което ние почитаме като ‘Трижди Велик Строител на целия свят’.“

Разбира се, подобно питане би могло изобщо да не бъде отправяно. Може да се приеме, че дипломатичността и прокламираната масонска толерантност би следвало да наложат траен мораториум върху една такава тема. Но в такъв случай как би могла да се прояви лансираната по-горе „най-решителна непримиримост“ срещу формирането на масонството като „действителна християнска секта“? И още: ако се приеме, че по такъв важен въпрос може да бъде направен компромис (какъвто фактически е и направен), то къде минават граничните линии, отвъд които други подобни компромиси не могат да се правят? И още: ако някакви дефинирани синори съществуват, то кой ги е определил, добре ли са определени, кой ги охранява понастоящем и кой – евентуално – би ги ревизирал и преначертал?

• • •

Под заглавието „Разединение“ (Роланд Хьоде) най-напред се коментира интригуващият въпрос за ориентацията в напълно различни посоки, случило се с немските ложи от ХVІІІ век. Сред посочените първопричини в аванс са посочени:

„масово използваните най-широки тълкувания на Старите задължения от 1723 година“.

Други изначални причини се оказват:

„изкривените схващания на фактори, диктуващи общественото мнение в масонските среди, представили съставената от Андерсън ‘Книга на Конституциите’ като обогатен със символични легенди каталог на добродетели“.

Така се преминава през:

„озадачаващи напъни в изследването на ‘истинския произход’ на Свободното зидарство и в търсене на скритите зад него ‘тайни върховни ръководители’“.

В резултат:

„Радетелите за различни основополагащи насоки в развитието на съюза (всеки според възгледите и подхода си) успяват да намерят в един от ‘базисните документи’ за основаване на масонството достатъчен простор за интерпретации, за да противопоставят всякога изглеждащи правдоподобно гледни точки.

В хода на ХVІІІ век става възможно да процъфтяват редом едни с други, и дори съвместно, съперничещи си течения в Свободното зидарство, всяко по свой образец – някои по-рационално, други – повече мистично ориентирани.“

Лесно може да се припомни, че много от появилите се на бял свят идейни течения, политически или религиозни движения, научни или art-школи, всякакви общества, сдружения и прочее, са преминавали през катаклизми. В повечето от тях сътресенията са оставяли траен белег върху образа им, ако изобщо съответните формирования са оцелявали. Разбира се, далеч не инцидентно гъвкавата човешка мисъл е намирала подходящи интерпретации на – иначе – драматичните събития. В някои случаи рекапитулацията е звучала едва ли не като рекламен плакат. „E pluribus unum“ („В разнообразието – единни“) е един от тях. Ако обаче предварително не се знае колко е тежестта на pluribus и колко – на unum, всеки може да е сигурен, че ще се появят множество обяснения за този или онзи pluribus, който всъщност е unum, като и за това или онова unum, което на практика е pluribus. Констатациите с отрицателен знак ще бъдат не по-малко множество.

Роналд Хьоде посочва:

„През ХІХ век всеобщо валидният въпрос за религиозната търпимост генерира енергия за бъдещи противопоставяния и разграничавания.“

„Всеобщо валиден въпрос“? Дали? „Бъдещи противопоставяния и разграничения“? Но ние отдавна сме във въпросното бъдещето, което, междувременно, е станало настояще!

Маркирайки конфликта между „християнското“ и „хуманитарното“ Свободно зидарство, между претендиращите за „диоцезно право“ старопруски ложи и останалите, които се опитват да донесат нови разбирания за масонството, авторът рекапитулира:

„През 20-те и 30-те години на ХХ век немското масонство изпада съзнателно в положението да изпитва остра нужда от поне един глас против явните и скрити неправди в собствените си среди. С оглед пропадането на Германия във варварството, това не би променило нищо, но можеше да прибави един тон към малобройния хор на предупреждаващите.“

Две откровения, които заслужават да бъдат запомнени! От всеки брат.

• • •

Текстът „Общество на разномислещи“ (Манфред Щефенс) започва с питането:

„Продължава ли Свободното зидарство да бъде в съзвучие със съвремието?“

Тук всеки брат може да направи бърз и лесен експеримент. Преди да продължи с четенето на тази кратка публикация, да си даде сам отговор – за неговото собствено масонство, за неговия поглед към съвремието, за понятието му относно термина „съзвучие“. След това може да направи сравнение с мислите на автора:

„Въпросът е оправдан, не само защото се задава често. Неговото особено звучене идва от това, че той не възниква едва в наши дни, а занимава масони и немасони почти толкова отдавна, колкото е старо съвременното Свободно зидарство. Явно в самата същност на последното е залегнала необходимостта то да се поставя периодично под въпрос.“

За съжаление, тук не може да не се появи известно разочарование от така предложеното начало на аргументацията. Нима има нещо специално в „необходимостта“ да се поставя „под въпрос“ самата същност на съвременното масонство? Нима това не е типична човешка практика, обхванала (и продължаваща да държи) широки области от колективното човешко знание във клещите на своите въпросителни? Изглежда, че колкото и да сме прочитали и препрочитали долните мисли на Карл Попър от фундаменталната му студия „Отвореното общество и неговите врагове“, те трябва отново да бъдат повтаряни – като предупреждение, като апел, като интелектуален ориентир:

„В науката няма ‘знание’ в онзи смисъл, в който Платон и Аристотел разбират тази дума, в смисъла, който предполага крайни и окончателни резултати; в науката никога нямаме достатъчно основание да вярваме, че сме постигнали истината. Онова, което обикновено наричаме ‘научно знание’, по правило е не знание в този смисъл, а по-скоро информация относно различните съперничещи помежду си хипотези и начинът, по който те издържат различните проверки. (…) Освен това този възглед означава, че в науката не съществуват доказателства (с изключение, разбира се, на чистата математика и логика). В емпиричните науки, които единствени могат да ни дадат информация за света, в който живеем, няма доказателства, ако под ‘доказателство’ разбираме съждение, което установява веднъж и завинаги истинността на дадена теория. (…) От друга страна, чистата математика и логика, които допускат доказателства, не ни дават никаква информация за света, а само развиват средствата за неговото описание. Ето защо можем да кажем (…):

‘Доколкото научните твърдения се отнасят до света на опита, те са опровержими, а доколкото са неопровержими, те не се отнасят до света на опита’“

Все пак, Манфред Щефенс продължава:

„Хората поначало са склонни да се съюзяват с мислещи като тях самите, понеже се надяват така да укрепят собствените си възгледи, били те правилни или не. Сходната вяра води към обща църква; еднаквите политически възгледи – към обща политическа партия, сравнимото социално положение – към едни и същи клубове по интереси, независимо от това, дали иде реч за класови организации или професионални обединения, работнически или работодателски съюзи, спортни или туристически дружества, театрални кръжоци или автомобилни клубове, организации на бежанци или пострадали от войните. Но понеже всички конфликти в многохилядната човешка история са рожби на дебелоглав инат, с какъвто част от тези групи от единомислещи опитват да се наложат на други групи от единомислещи, то Свободното зидарство тръгва от предпоставката, че въпросните конфликти между оправдани интереси и справедливи гледища – за да не се вреди на всички – следва да бъдат подчинени на един всеобщ ред, чиито закони трябва да се следват. Този ред почива – така смятат масоните – върху две колони: цел на всички човешки стремления може да бъде единствено благоденствието на човечеството като цяло; в рамките на всеобщия ред всички хора разполагат с равно по обем и вид право като свободни люде да допринасят за казаното благоденствие.“

Срещали ли сме „дебелоглав инат“ в нашите среди? Доколко и в каква конкретика – отново в нашите среди – сме откривали мисли и деяния, мотивирани от стремления към „благоденствието на човечеството като цяло“? Какъв ли резултат би показал един евентуален сондаж в нашето Братство, включващ такива питания?

Манфред Щефенс обръща внимание върху важен детайл от съвместния живот на големи групи хора:

„Националсоциализмът в Германия дава ясно да се разбере, че големият брой привърженици не прави дадено нещо по-справедливо, както и че манипулирането от страна на – преди всичко – еднакво мислещите опорочава общественото мнение, като осакатява по твърде опасен начин индивидуалното мислене.“

Само в Германия ли се наблюдава тази опасност от „осакатяване“? И само през 60-те години ли е мигрирала въпросната мания – когато е била отпечатана студията на автора под надслов „Масонът в Германия / Равносметката от едно четвърт хилядолетие“? А след като сега отново се публикуват акценти от все същите размишления, то това не е ли твърде обезпокоителен знак?

Авторът търси отговор-решение:

„С оглед сила

та, към която са прибягвали във всички времена групи, организирани около общи интереси или вярвания, явно не е достатъчно само да се съберат хора от различни обществени слоеве, за да могат техните оправдани, но противоречиви, интереси да влязат в правилен коловоз. Новият кръг, тази общност на нееднакво мислещи, трябва да обвърже много по-здраво отделната личност към общото в човешките стремежи, отколкото са способни на това останалите обединения със собствени интереси, чийто член въпросната личност все пак си остава. Тази обвързаност (с общността на ‘нееднакво мислещите’ – бел. ЗП) трябва да бъде толкова здрава, че отделната личност да не последва повелите на това членство (в обединенията ‘със собствени интереси’ – бел. ЗП), ако съответната общност преследва цели или използва средства, които може да са полезни за самата нея, но вредят на общото благосъстояние. И нещо повече: трябва да се оказва влияние върху всички профанни общности, така че те поначало да не обръщат поглед към подобни цели или средства. Общността на различно мислещите трябва следователно да покаже нещо, което обвързва по-силно от всеки специализиран интерес. При свободните зидари това е представата за Братство, което включва всички хора с добра воля.“

Колко силни обаче могат да бъдат едни думи в противоборството им срещу генетично предопределени нагони, над които властно стои егоизмът? В този смисъл, ако успеем да изпълним старинната препоръка:

„Познай себе си!“,

имаме ли някакви предположения: какво ще открием?

„That is the question!“

• • •

Не е възможно текст, озаглавен „Регулярност“ (Герд Хьониш) да бъде подминат с просто разгръщане на страниците. Наистина, авторът припомня някои известни факти:

„Въпросът за регулярността на една велика ложа, и с това – на нейните дъщерни ложи, възниква естествено само в контекста на взаимоотношенията между велики ложи, поради което не се урежда (…) от ‘Старите задължения’ и ‘Конституциите от 1723’, когато съществува само една велика ложа…“

„Докъм втората половина от ХІХ век не съществува необходимост от каквито и да било общи правила, доколкото всички съществуващи тогава велики ложи остават единни по основните въпроси:

1. вяра във В.С.В.С. (В.А.В. – Велик Архитект на Вселената);
2. членство само на мъже;
3. юрисдикция на великата ложа над подчинените ней ложи;
4. излагане на Библия, прав ъгъл и пергел по време на работа;
5. забрана за дискусии по религиозни и политически теми в пределите на ложата с оглед зачитане убежденията на всеки отделен неин член.“

Но:

„Проблем възниква за първи път, когато през 1877 г. Великият изток на Франция, позовавайки се на свободата на съвестта и убежденията при масонството, премахва задължителния характер на изискването да се излага символ на ВАВ, като оставя на своите ложи правото сами да решават: дали ще използват такъв символ и ще излагат на показ Библия, или няма да го правят; а освен това: дали ще изказват пред обществеността мнения по спорни религиозни и политически въпроси, или не?“

Припомнените „скъсвания на взаимоотношения“, огласяването на „Основни принципи за признаване на Велика ложа“ (1929), споделянето на тезата: „регулярност/нерегулярност“ не се явява синоним на „(по-)добър/(по-)лош“, и т.н. са също част от известната история на масонството.

Но – за втори път „Но“:

„Съществува обаче и Великата ложа на Франция. За нея се знае, че ложите ѝ работят съобразно критериите на световното масонство, че специално символът на В.А.В. е задължителен и че трите големи светлини се излагат върху олтара. Известно е обаче и това, че тя е тясно свързана посредством договор за приятелство с Великия изток на Франция и неговите ложи, с които работят съвместно и в едни и същи помещения. И понеже Великият изток има споразумение за взаимни посещения с Великата женска ложа на Франция, както и с ‘Droit Humain’, което позволява на членовете им – тоест и на сестри – да присъстват при ритуалната работа в мъжки ложи, то ложите от Великата ложа на Франция вземат участие в ритуали, които се посещават от женски и смесени ложи.“

А това влиза в противоречие с „Основните принципи“.

Справката с редакционната ремарка показва, че поместеният фрагмент е част от текст на Герд Хьониш, озаглавен „Само регулярността гарантира признание и единство“ и публикуван в списание „Хуманитет“ брой №1 за 1984 г.

Но – за трети път „Но“ – финалните думи на текста звучат така:

„Ние, немските свободни зидари, сме само зрители. Решаването на изброените проблеми и завръщането на Великата ложа на Франция в световната братска верига си е само нейна работа. Разбира се, ние бихме приветствали подобно развитие на нещата. Изглежда, за това ще е нужно известно време.“

В бележка под линия е добавено:

„До днес (2019 г.) нищо в този смисъл не се е променило.“

Ако отново бъдат прочетени някои цитирани по-горе мисли – за спорадично появяващата се

„остра нужда от поне един глас против явните и скрити неправди“

или за необходимостта

„да говорим през следващите десетилетия (…) така, че нашето Братство да не се окаже напълно и окончателно излишно“,

то изречението:

„Ние, немските свободни зидари сме само зрители“,

при всичкото разбиране, което може да бъде проявено, не изглежда като добра езикова обвивка на вложената мисъл. (Не изглежда добра и самата мисъл.)

• • •

Едно признание за „Признанието“, извлечено от публикация на бр. Ролф Апел под надслов „Откъде – накъде / Факти и преценки в ретропекцията към историята на Великата ложа АФAM на Германия“ (2002) съдържа извънредно важна информация във връзка с водените преговори за признание на Обединената Велика ложа на старите свободни и приети зидари на Германия от страна на Обединената Велика ложа на Англия. Във фокуса на преговорите попадат три въпроса:

• Има ли О.В.Л.Г. характер на Велика ложа?
• Признава ли тя като задължителни Основните принципи?
• Какви са взаимоотношенията на О.В.Л.Г. с Великата ложа на Франция, с която имат споразумение за признаване?

Отговорът на първите два въпроса от страна на О.В.Л.Г. е утвърдителен.

Колкото до последното питане, в последния абзац от поместения откъс се чете:

„Последвалите двугодишни преговори касаят третия въпрос, тоест, отношението към Великата ложа на Франция, разглеждана от Лондон като нерегулярна заради нейните връзки с Великия ориент на Франция. ОВЛГ оправдава своето признание към ВЛФ. с наличието на подобни признания от страна на други велики ложи, които са признати от Лондон. Тази позиция не се приема от ОВЛА, която дава признание на ОВЛГ, едва след като последната преустановява официалните си отношения с Великата ложа на Франция.“

Несъмнено, в тези думи има много поводи за размисъл.

• • •

Заглавието „Придържане към правилата“ (бр. Клаус Хорнефер) звучи колкото в императивен лад, толкова и с нюанс на превалиращо (но търпящо изключения) пожелание. Ето:

„Още при основаването на една Велика ложа възниква най-належащият въпрос за нейното признаване от световното масонство, което довежда до разграничаването ѝ в положителен смисъл. Не може да остава без внимание и въпросът с уреждане на посещенията между ложи и особено на отделни масони. Той следва да се регулира от масонска институция, конституирана съобразно исторически утвърдени позитивни принципи.

Желателно би било, ако, по подобие на американската практика, и при нас бъде създадена ‘Европейска комисия за признаване на Велики ложи’, в която да имат представителство и право на глас всички регулярни континентални Велики ложи. Този орган би следвало да взема решения относно регулярност и признаване или поне да дава компетентни препоръки в тази област. Ясно е, че решенията на подобна инстанция винаги могат да се подложат на критики. И все пак би било твърде добре да ги има. Но подобна европейска структура засега липсва. По силата на исторически стекли се обстоятелства тази роля се изпълнява от Обединената Велика ложа на Англия, приета по цял свят като авторитет по признанията, макар и с извести ограничения. Изразяването по какъвто и да е начин на враждебност срещу нейните решения по тази линия е нежелателно. Това не означава, че те непременно следва за се зачитат безпрекословно. Още в най-ранните си години Обединените Велики ложи на Германия не са изпълнявали някои решения на ОВЛА и наистина са си докарвали неприятности с това свое поведение.“

На това място с основание възниква въпросът: еднозначни ли са така лансираните разсъждения? Може ли някакъв ориентир да бъде потърсен в заглавието на първоначалната публикация от 1995 г., от която взетият откъс е само част. А то е: „Спазването на правилата… по пътя към по-голямото единство“. При внимателно вглеждане в този титул може да се долови елемент на нееднозначност. Какво би могло да е стояло (и да продължава да стои!) на мястото на многоточието, заместващо едни или други предполагаемо пропуснати думи? Или то стои, за да подскаже някакво замисляне? Изобщо, имало ли е някаква необходимост от поставянето на трите точки? Нали няма съмнение, че без тях заглавието би звучало доста по-различно:

„Спазването на правилата по пътя към по-голямото единство“?

Впрочем, дали следващите нататък мисли на бр. Клаус Хорнефер внасят доза яснота?

Ето:

„Тези разграничавания са неизбежно свързани с ред неудобства, особено при една Германия с толкова много граници и в едни времена, когато Европа все повече се обединява. Аз изпитвам най-искрено съчувствие към братя, които, водени от външния вид на работата при някои регулярно работещи, но непризнати, Велики ложи, не са в състояние да ги различат от нашите. Абсурдно е всъщност, че вече стогодишната достопочтена Велика ложа на Франция не принадлежи към общността на регулярните Велики ложи. Но нито причините за тази схизма, нито средствата за нейното преодоляване, се намират на наше разположение. Ние все пак не ще престанем да питаме: как би могла да се постигне една по-висока степен на масонско единение?“

Двете заключителни изречения сякаш накланят мисловните везни в едната посока:

„След като е налице принадлежност към съюза, трябва да съблюдаваме действащите правила. Всичко останало не влиза в тон с нашите задължения като свободни зидари.“

• • •

Фридрих Шрьодер е неоспорим масонски авторитет и включването на фрагмент от негов текст в Масонската читанка изглежда като повече от задължително. Заглавието на оригиналния текст е: „Ритуал за чирашките степени от 16 септември 1801 г.“, а заглавието на откъса – „Напътствия при посвещаване“.

Още в началото се прави важно признание пред новоприетия чирак:

„Братко! (…) Ако си очаквал да се натъкнеш тук на някакви свръхестествени тайни, които ще те освободят от необходимостта да прибягваш до услугите на здравия разум, сега ще видиш своите надежди жестоко измамени.“

По повод призоваването на „здравия разум“, днешният интелигентен мъж би се възрадвал неимоверно. Със сигурност той би се оказал приласкан от това пояснение, защото то е фактическа покана за откъсването му от плътно заобикалящия го свят на „нездравия разум“. Нима лансирането на твърдения без надлежни (и надеждни!) доказателства не е проява на нездрав разум? Нима мисловната търпимост на всякакъв род противоречия не е вид нездрав разум? Нима болезненото увлечение по масонски титли и постове не е симптом за нездрав разум? Нима отстъплението пред масовата мания да се говори (и което е по-страшно – да се мисли!) с клишета не е белег на нездрав разум? Нима увлечението по някаква декоративна помпозност не е предупреждение за зародиш на нездрав разум? Нима поставянето на знак за равенство между истина и реплика на Велик сановник не е подпечатано удостоверение за нездрав разум? Нима самата идея по адрес на жив човек да се ползва думата „велик“ не е олицетворение на самия нездрав разум?

Бр. Фридрих Шрьодер пише за „истините“ в масонството, които следва да се разкриват „посредством собствени разсъждения и анализи“, като, при това, и „напътствията за подобен размисъл“ трябва да идват единствено от „собствените реалистични желания“:

„Отчасти те [истините] са вписани в цялостната структура и организация на нашата общност, а още – в отделни алегорични обичаи и притчи. Макар те сами да говорят достатъчно ясно, възможно е предубедени виждания да предизвикат ненужни проучвания със заблуждаващи резултати. Ето защо се смята за необходимо посредством тълкуване на част от тях да се дава на новоприетия повод за размисъл.“

Колкото и да е респектиращо името на бр. Фридрих Шрьодер, един пространен анализ на последните изречения не би бил проява на непочтителност.

Първо. Ако някой ще трябва да разкрива едни или други истини въз основа на собствените си разсъждения и анализи, като дори и напътствията за всеки подобен размисъл трябва да са породени от личните му желания, то тогава за какво му е на такъв човек каквато и да било човешка общност, пък била тя и масонското Братство?

Второ. Ако алегориите и притчите са избран жанр за отправяне на истинни послания, то всеки знае, че това означава иносказание. А при иносказанието е необходимо тълкувание. Но там, където се отварят ниши за тълкувания, се отварят и огромни двери, през които – канени или неканени, правдиви или измамни – обикновено се промъкнат всякакви интерпретации, по правило, взаимно изключващи се.

Трето. Какво значение може да има фактът, че едни или други проучвания (обозначени с някакъв автоматизъм за „ненужни“) могат да са предизвикани от предубедени виждания? Ако онзи, който ще извършва проучванията не е предубеден, то би било без значение каква врата се опитват да отворят съответните предизвикателства.

Отново бр. Фридрих Шрьодер:

„Човекът се изобразява такъв, какъвто го създава ръката на Природата, лишен от всякакви определени взаимоотношения и обвързаности, ‘в комплект’ единствено със своите основни изначални права и задължения.“

Дори да бъде аплодирана идеята човекът да бъде видян като създаден от „ръката на Природата“ (нещо, което би огорчило и възмутило мнозина братя), то изглежда буквално невъзможно той да бъде мислен като „лишен“ от всякакви „взаимоотношения и обвързаности“. Та нали човекът идва на този свят генетично обвързан с предците си. И ако към 1801 г. е било повече от естествено да не се мисли с категориите на генетиката, то нима човешките обвързаности с малките или големи общества, в които той расте и се възпитава – семейство, училище, приятели, народ, могат да се игнорират  (дори и само мислено)? Нали търсещият не става брат-масон в часа, в който някой го е оставил като бебе пред вратите на свободнозидарския Храм? А и комплектът „изначални права и задължения“ нали се култивира според взаимоотношенията и обвързаностите, които го правят „зоон политикон“ (според Аристотел)?

Така или иначе, патетичният тон в думите на бр. Фридрих Шрьодер не може да не импонира. А понякога именно той като че ли ни е твърде необходим в един свят, в който разочарованията доминират.

• • •

Рядко изговарян, и още по-рядко изписван, възглас може да бъде прочетен в анонимния текст, озаглавен като „Писмени разсъждения / Ритуал на Еклектичния масонски съюз 1871“:

„Най-високата цел, която човек може да си постави на този свят, остава само неговото собствено усъвършенстване и – слава Богу! – масонството предлага средства за това! Значи, стига с тия приказки за разкриване на тайни!“

Да се присъединим ли, извиквайки в хор:

„Стига с тия приказки за разкриване на тайни!“

Дори и масонството да има страховити секрети, дори от тях да е зависел животът на човечеството, а днес – и неговото бъдеще, ако не сме оценени като подходящи лица, с които те да бъдат споделени, така и ще си останем с постоянните си питания без отговори. Ще пеем песен без думи. А може би – и без ноти.

В такъв случай, какво можем да вършим? Някаква работа по собственото си усъвършенстване.

Но то е трудно, много трудно. Вероятно поради тази причина е оставено на онези, които нямат достъп до върховните тайни.

• • •

Финалният текст, ако не се вземат предвид включените накрая приложения, носи заглавието: „Мълчанието на посветените“ (Адолф Хол). Започва с цитат на Витгенщайн, който е сред неговите финални „пропозиции“ (предложения, твърдения):

„Съществуват, впрочем, непроизносими неща. Това показва, че са мистични.“

В сборника „Избрани съчинения“ на Лудвиг Витгенщай, преведен и издаден на български език през 1988 г., този текст, който се намира в труда му „Логико-философски трактат“, е преведен по-различно:

„6.522 Разбира се, има нещо неизразимо. То се показва; това е мистическото.“

„То се показва“ може да се мисли като „то се проява“.

Оригиналният текст на Витгенщайн гласи:

„6.522 Es gibt allerdings Unaussprechliches. Dies zeigt sich, es ist das Mystische.“

Често, в едни или други по-критични публикации, се е споделяла констатацията, че далеч нерядко боравенето с цитати носи рискове. Отделни изречения, взети изолирано, без да е отчетен контекстът, в който те са били употребени (а понякога и без да е взето предвид цялостното наклонение на авторовата мисъл, да не говорим за изповядвания от него мироглед), могат да предизвикат подвеждания, обърквания и откровено погрешни внушения.

От друга страна, далеч не рядко включването на пространни цитати води до досада.

При такива обстоятелства позоваванията се превръщат в проблем. Впрочем, като цяло, самият Витгенщайн, почти не се обръща към други автори.

В настоящия случай са използвани две изолирани изречения от труд, който е изключително труден за прочит и осмисляне. Не е невъзможно да е било търсено обвързването на философа с така любимата на мнозина свободни зидари дума „мистика“.

На практика, в целия раздел „6.n“ се третират въпроси, които са свързани с мисленето (респективно, езика) и знанието. Така, според позицията на Витгенщайн, идеалният в логическо отношение език не може да придаде смисъл. Той може само да отразява света, като изреченията му не биха могли да останат изпълнени със съдържание, ако не са обвързани с фактите. От такива позиции, философията на езика, така, както е представена в Трактата, се опитва да покаже: какви са точните граници на езика, какво може и какво не може да бъде изречено, ако целта е да се говори смислено. Според Витгенщайн, сред разумните изказвания попадат пропозициите (предложенията, твърденията), които се генерират от естествените науки, а към безсмислените (или неизречимите, непроизносимите, неизразимите) – тези на традиционната философия, сиреч метафизиката, а с нея – и на етиката. Малко след цитираната от бр. Адолф Хол мисъл на Витгенщайн, стои куриозното (но, звучащо принципно и честно) твърдение:

„6.54 Моите пропозиции изясняват (…), че този, който ме е разбрал, накрая ги разпознава като безсмислени, ако се е издигнал чрез тях – върху тях – над тях. (Той, така да се каже, трябва да блъсне стълбата, след като се е изкачил по нея.)“

Тези думи раждат парадокс: за да бъдат истинни твърденията в Трактата, които се отнасят до езика, те – за да се самоприложат – трябва непременно да се превърнат в безсмислени (да се разпознаят като безсмислени). Но – точно във връзка с това тяхно самоприлагане – налага се Трактатът да бъде истинен във все същите пропозиции, които третират проблемите на езика.

Един традиционалистки подход към разрешаването на този парадокс предлага следното: да се приеме, че Витгенщайн е отхвърлил възможността да се формират философски (сиреч, мета-физически) изказвания, но въпреки това настоява за въвеждане на ясно различие между „казване“ и „показване“, при което въпросните истини могат да се предават посредством показване.

Разбира се, съществуват и други подходи при опитите да се разреши създадената конфузия, но – ако тук и сега –фокусът пада върху обозначения като „традиционалистки“ път, то смисълът се изчерпва с желанието да се покаже: колко изказвания на Витгенщайн би следвало да се вземат предвид, преди да се вземе решение за позоваване на неговата идея относно „непроизносимите неща“ и за това, че „мистичното се показва“.

Ето един малък набор от пропозиции, включени във визираната част („6.n“) от Трактата – пропозиции, подбрани много трудно и с много компромиси, само за да се долови съвсем периферно мисловният свят на Витгенщайн. Този набор би могъл да постави въпроса: дали бр. Адолф Хол е имал предвид и мисли като изредените?

Витгенщайн:

„6.1 Пропозициите на логиката са тавтологични.“

„6.125 Възможно е, също и според старото разбиране на логиката, предварително да се даде описание на всички ‘верни’ логически пропозиции.“

„6.1251 Затова в логиката също така никога не може да има изненади.“

„6.36311 Това, че слънцето утре ще изгрее, е хипотеза; и то [въпросното ‘това’] означава, че ние не знаем дали то ще изгрее.“

„6.373 Светът е независим от моята воля.“

„6.374 Дори ако всичко, което ние желаем, се сбъдне, това все пак би било, така да се каже, само по милостта на съдбата – тъй като между волята и света няма никаква логическа връзка, която да го гарантира.“

„6.4312 Безсмъртието на човешката душа във времето, т.е. вечният ѝ живот след смъртта, не само че не е гарантирано по никакъв начин, но преди всичко тази хипотеза съвсем не води до това, което винаги са искали да постигнат с нея. Защото би ли била решена някаква загадка с това, че аз продължавам да живея вечно? Нима този вечен живот не е точно толкова загадъчен, колкото и сегашният?“

„6.432 Това, как е светът, е напълно безразлично за висшето. Бог не се разкрива в света.“

„6.4321 Фактите принадлежат само към задачата, а не към решението.“

„6.44 Мистичното е не как е светът, а че той е.“

„6.5 За един отговор, който не може да бъде изречен, не може да бъде изречен и въпросът [към него].“

„6.51 Ако скептицизмът иска да се съмнява там, където не може да се постави въпрос, тогава той не е необорим, а е явно безсмислен.

Защото съмнение може да има само там, където има въпрос; въпрос – само там, където има отговор; а отговор, от своя страна – само там, където може да бъде казано нещо.“

Назад към „Мълчанието на посветените“:

„До доказване на противното може да се приеме, че мълчанието, което масоните съблюдават по отношение тайната на своята тясна обвързаност, не бива да се бърка с кодекса на мълчанието, какъвто съществува в италианските и японски престъпни групировки, или пък в тази толкова особена структура, католическата ‘Опус Деи’. По-скоро би могло да се приеме, че резервираността на свободните зидари по отношение на непосветените се родее с древното виждане за наличие на непроизносими неща. При това положение посвещаването може да се разглежда като показване пред новака на онова, което не може да се каже, и да му се даде да разбере, че трябва да си затваря устата във връзка с видяното.“

Накрая:

„Откъде идва стремежът към тайното, към достъпните единствено за посветените знания относно смисъла на битието, космическите зависимости, светлината на спасението? Явно (…) винаги е имало хора, склонни към независимо мислене и необичайни въпроси, които не са оставали доволни от знанията, предоставяни им от властващата жреческа каста.“

Последното изречение съдържа в себе си неявна покана, огласена още през 1992 г., когато текстът на бр. Адолф Хол е бил публикуван. Тази неявна покана би могла да има следния смисъл: да бъде изяснено: кои представляват „властващата жреческа каста“ в Свободното зидарство, кои са братята, „склонни към независимо мислене“, какви „необичайни въпроси“ са готови да задават те и – на финала – дали след като „винаги“ е имало такива хора, с годините този под-под-вид на под-вида „Хомо масоникус“ продължава да съществува, или е изчезнал?

 

Илия Кожухаров, Стар велик оратор на ОВЛБ и гл. редактор на сп. „Зидарски преглед“

 

Бележки:

1. В официалния превод на този текст, съдържащ се в Библията от 1925 г., издадена от Светия синод на Българската православна църка, се казва: „Па и трябва да има помежду ви разногласие, за да изпъкнат достойните между вас.“

2. Притчата гласи (‘Евангелие от Матей’, 13:27-30):

„И като дойдоха слугите на стопанина, рекоха му: господарю, нали добро семе посея на нивата си? Откъде са, прочее, в нея тия плевели?

А той им рече: враг човек е сторил това. Слугите пък му рекоха: искаш ли да идем и да ги оплевим?

Но той рече: не, за да не би, като скубите плевелите, да изскубите заедно с тях и житото;

оставете да расте и едното и другото заедно до жетва; а по жетва ще река на жетварите: съберете първом плевелите и ги свържете на снопове, за да се изгорят; а житото приберете в житницата ми.“

3. Арий (~250–336), християнски теолог, родоначалник на направление в християнството, получило името „арианство“. В основата на учението му (и съответно – в конфликта му с останалите християнски течения) стои интерпретацията на Христовата природа. Според Арий, между Бога Отец и Бога Син не съществува „единосъщие“, а само „подобосъщие“. Съчиненията на Арий са унищожени, но отделни ефрагменти са се оказали запазени в преписи или коментари. Съхранени са и известен брой негови писма. По адрес на Иисус в едно от тях се чете:

„Тъй като ние казваме, че Синът не е нито Нероден, нито (това в никакъв случай) част от Неродения (…), че Той не е съществувал преди времето, когато е бил роден, или сътворен, или създаден, защото той не е бил Нероден – ето за какво ни преследват.“

Осъден по време на Никейския събор през 325 г. и заточен в Илирия, той все пак е амнистиран от император Константин, който – по ирония на съдбата – малко преди смъртта си през 337 г. получава кръщение от последователя на Арий, епископ Евсевий Никомедийски.

4. „Декреталии“ – постановления на римските папи, превърнали се в практика от края на ІV век. Следвайки формата на послания, те се доближават до енцикликите, но, по правило, са свързани с отговор на конкретен частен въпрос. Обикновено се приемат като текстове, които могат да послужат като общи правила. Далеч не рядко декреталиите са водели до изменение на някоя съществуваща традиция. Становище, изразено от главата на римокатолическата църква, се е признавало като свидетелство, идващо от самите апостоли, доколкото в съответствие с легендата, собствено Светият престол се считал за основан от един от тях. С времето са се появявали и фалшиви декреталии.

5. Така представен, цитатът може да възбуди недоумение. Неговият контекст е следният:

„…да го предадете на сатаната, за омаломощяване на плътта, та духът да бъде спасен в деня на Господа нашего, Иисуса Христа.“