Опит за минитрактат

 

Брат М. Д., ложа „Дунавска звезда“, Русе

 

Живеем в ново време. Настъпи нова епоха. Целият свят преминава през сериозни изпитания, през драматични промени – промени от такава величина, че милиони, милиарди хора са обзети от паника, стрес, съмнения, нерешителност, страх… И още, и още.

По всичко изглежда, че това е идеалното време за промяна! Да се запознаем със своето друго „Аз“! Да укротим ума си в необузданите му увлечения по външността и да осветлим своята вътрешност! Ползата е голяма и се полага на всеки, който реши да стори това.

Не е ли спрял обаче човешкият разум да функционира нормално? Не е ли изпълнено съзнанието на хората, в това число и нашето, като масони, със страх и объркване? Не съм пророк, но мога да кажа със сигурност, че всеки носи в себе си силата да променя света, като първо започне с промяната на онези свои убеждения и

 

вътрешни нагласи, които са безнадеждно овехтели.

А светът има нужда от промяна. Колкото и „конспиративно“ да звучи, случаят „КОВИД–19“ буквално създаде нов „Нов световен ред“. Той измени представите и навиците ни. Не настъпи ли и смут, непознат досега, причинил (и причиняващ) противоречие след противоречие? Не се ли показа още по – и по-ясно несъвършенството, в което живеем? Не изплува ли на повърхността фактическото ни отдалечаване от лелеяната мисъл за перфектност?

Сърцата ни, като масони, трябва да забият силно. Но всичко зависи от „очите“! Същественото в момента е да прозрем взаимната ни обвързаност. И още: обхващането на всичко от закономерността на причините и следствията. Добър или лош, светът е една безмилостна верига от фактори и последици, която никога и никъде не се прекъсва.

Изглежда неприемливо животът да е просто някакво латентно съществуване. Непрестанното преобразяване и трансформиране към по-добро се възправя пред нас като повеля. Геометрията може да ни дава някои теореми, с които той да се сведе до прости взаимовръзки, но това е измамно. Огромният брой съставящи го елементи го прави сложен до безкрайност. А в нея стоим ние, като главен механизъм.

Всеки избор, който правим, отеква във времето, повлиява на други избори. Изпридат се нишки от избори, от тях стъкмяваме платно. От способността ни да работим на стана зависи и изтъканото. Понякога то е във вид на

 

повърхностни преценки, провокирани от външен изглед,

от първоначална представа. Интерпретации, родени от настроението, от предразсъдъците ни, които са слуги на потребностите ни за себеутвърждаване – дори чрез напъпващото чувство за принадлежност към някаква висша каста. А чувствата са разпукалите се цветове на душата! Те командват възприятията ни, които на свой ред форматират убежденията ни. Какво се случва нататък? Убежденията ни засилват още повече чувствата. Всичко това дава пряко отражение на вярванията ни, на преживяванията ни, включително и в Храма.

Ако сме добили погрешна представа и емоционалната ни реакция ще бъде погрешна. Оттук следват множеството разминавания в търсенето на общение с духовното в нас и в отношенията ни с околния свят.

Що се отнася до духовността, там всеки е начинаещ. А начинаещият е просто човек, който има вътрешен порив да израсне в нещо, да постигне много повече от това, което е, да се окаже по-просветен – порив към постоянно и продължително усъвършенстване, при което се улавят миговете, в които надминаваш себе си. Задавам си въпроса: изпълва ли подобно схващане нашите сърца? Нима те не трябва да ускорят пулса си, когато видим

 

света през погледа на масонското учение,

когато го съзрем като някакво единство, в което няма случайности, в което взаимната обвързаност на всичко обхваща всинца, от раждането до смъртта им.

Като масони, наричащи себе си „търсещите знание“, разбираме ли красотата и тайнството на тези две думи? Ние ли сме „избраните ученици“, които превръщат невидимата тайна в нещо зримо за обществото, представено във всеки един от нас? Изграждаме ли културата, която да очарова в днешно време целия свят? И най-важното, независимо какво си мислим, независимо от ранга или степента в масонското ни образование, колцина от нас навлизат надълбоко в своя дух? Коя от нашите две половини, рационалната и емоционалната, надвива в опитите им да ни говорят? Има ли баланс между тях? Отделно: оценяваме ли „звуците“, които ни изпраща „майката земя“?

Изобщо как се постига съвършенство в масонското учение?

Със сигурност няма еднозначен отговор. Фундаментът на въпросите, които си задавам, е отново въп­рос: можем ли да постигнем съвършенство, ако стоим встрани от онова, което хората наричат „божествено“? Ако не го търсим?

Питам по този множествен начин, подтикнат от мисълта (и тя въпросителна): не е ли това едно от нещата, които всеки един масон трябва да осъзнае за себе си, а именно – каква е същността на все същото „божествено“ и каква е ролята ни в него? Колко от нас се питат по този начин?

Задавам си и друг въпрос: как ритуалът кореспондира със съзнанието ни? Успява ли модерният ни разум да го усвои, за да може да го преживее? Приема ли го или гледа на него като на

 

остатъчна фантазност от отдавна отминали времена?

И нещо много, много важно, според мен: кои са тайните на Масонството?

Всички говорим за тях, а замисляли ли сме се за това, какво собствено означават те? Колко от нас са ги търсили? И – което е най-важното – какво са открили?! Когато говорим за тайни, нали не мислим, че това са „тайните“ ни ръкостискания, пароли, стъпки, поздрави и прочее? Опазил Бог Масонството, масонската доктрина и масонския начин на живот, ако те са толкова елементарни и повърхностни, че да трябва да опазваме именно изредените „тайни“! Всъщност, колко от нас имат понятие: какви са

 

тайните на масонството?

Дали истинската тайна се намира не в масонското учение, а в неизразимото чувство, осенило ни в часа на нашето просветление и тласнало ни по пътеката на собственото ни развитие? Истинската тайна не е ли всъщност индивидуална?

В каква степен човек е готов да бъде масон? В каква степен масонът е способен да опознае себе си?

Опознай себе си!

Добре! Но моето мнение е, че това е едно безкрайно търсене и „лутане“, което продължава цял живот. А в края на краищата и целият живот не стига. Не би ли трябвало девизът да бъде малко по-различен:

„Опознавай себе си!“

От решаващо значение са постоянните опити в тази лична лаборатория, постоянното съзерцание в тази посока. Тъжно ми като си помисля, че може да има и такива братя, които не го правят, не искат да го правят.

Съществува определена част от човешкото съзнание, която не откликва на думи и не ги разбира. Дали в това не се крие една от причините, щото ритуалите да бъдат забулени в алегории, символи и набор от физически действия? Дали това не е компасът, който дефинира случващото се, влияе на желанията и подбудите на масона? Изглежда, че ефектът намира

 

изражение в подсъзнанието

– в онази невидима част, която не откликва на думи, но импулсира бъдещите действия и работата с „каменоделските инструменти“.

И така, разбираме ли ритуала наистина? Какво се случва вътре в Храма? Действително ли превръзката ни е свалена? Виждаме ли Светлината? Разбираме ли същността на думата „търсещ“ или търсим само масонската степен?

Според мен работата в Храма не би следвало да бъде само някакво спокойно седене час или два. Тя изисква съзнателно усилие. Изисква умът да бъде спокоен, но и бдителен, за да не блуждае насам-натам, да не позволява навлизането на разсейващи мисли и профански страсти. Ритуалът не е за претупване – така, както „бялата маса“ не е за наяждане! Тук няма да се впускам в обяснения за нейния смисъл, говорено е много по този въпрос. Но една от причините, за да посягам към писането, е чувството за

 

глад и копнеж,

които изпитвам в търсенето си.

Не мога да си позволя да обяснявам или дефинирам: кое как е и как не е. Съвсем не! Просто въпросите в главата ми са повече от наличните отговори. И – може би (но само „може би“) – точно тяхното непрестанно и осъзнато търсене изглажда ръбовете от скалните късове в моята каменоломна.

И все пак: защо при едни се получава, а при други не? Дори тогава, когато изкачим трите степени и сме „патентовани“ масони, притежаваме ли познанията и опитът, с които да видим цялостната картина достатъчно ясно? Задълбочена ли е концентрацията ни? А преди това, в хода на изкачването по стъпалата, превръзката (за да попитам отново натрапчиво) била ли е свалена от очите ни? Естествено, думата ми не е за онази превръзка, тъмната лента, свалена по време на приема ни. Говоря за другата, невидимата, която всички от време на време слагаме и носим, а някои дори и никога свалят.

Говоря по принцип. Не визирам никого конкретно.

Но все пак, може би, трябва постоянно да си повтаряме – натрапчиво или ненатрапчиво, пожелателно или разпоредително – че търсенето е едно непрестанно явление, което съпътства масона непрестанно. Той трябва да си остава

 

търсещ независимо от степента.

Всеки ден трябва да установяваме, че търсенето тепърва престои. Вероятно неразбирането на това положение е една от причините масонският път за някои свободни зидари да започва с приема им, а за други – тогава да свършва.

Най-много проличава израстването и себеизграждането след третата степен (и евентуално, след допълнителните степени) в масонското образование. Нивото на зрялост и еволюцията на майсторството се открояват най-видно именно тогава. В смутни времена като настоящето – още повече.

Масонският стаж е твърде относително понятие. То е следствие не просто от стажа в години, а най-вече от преживяното през това време. „Обикалянето“ на килима през годините не ни прави масони, ако по това време сме все още „слепи“. Тук бих задал следния въпрос:

 

коя степен идва след трета?

Дано отговорът, който ще дам, не изненада или стресне някой. След третата степен идва първа! Там е „заровена“ тайната! Никъде другаде. Не във втората, не в третата! В първата степен се научава (или не се научава) всичко, защото там се полагат основите!

Важно е ПРИСЪСТВИЕТО. Защо изписвам тази дума с главни букви? Защото искам да прикова вниманието. Защото, ако присъствието е празно откъм съдържание, то и степента ще е празна, ще се е превърнала в някакъв безсъдържателен печат. Под присъствие имам предвид ангажирано с мисъл поведение. Това е първата стъпка към разгадаването на „тайните“. Тя се преодолява именно чрез „присъствието“. Втората стъпка се изразява чрез служението. Щом стане това, тайната ще бъде разпозната, ще проблесне. Откритието ще е валидно за всеки поотделно, защото пътят на всеки е уникален, всеки стъпва и присъства различно. Може би затова Масонството не издава тайните директно. То само ни намеква за тях, не ги назовава с думи. Тайните му са „зад завесата“, а тя е повдигната съвсем леко само за ония, които са подготвени и упорито ги търсят. Естествено – не къде да е, а вътре в себе си! Ако някой ги търси описани и ясно дефинирани, той няма да ги намери.

Днес са необходими сериозни мерки и рационални действия. Трябва да съхраним способността си да мис­лим и раждаме мъдри решения. Само така бихме съхранили и опазили чистотата на Храма. Във всеки друг случай стореното би било плод на

 

емоции, настроения и голи първобитни инстинкти.

Звучи зловещо! Но историята помни много размирици, довели до разрушения. Много е важен мотивът, който ни подтиква да изкачваме „духовната стълба“, защото, ако той не е морално обоснован от рационалност и мъдрост, то страстите и настроенията – най-често продиктувани от профанни мисли на егото – биха ни отвели в грешната посока. Тогава изкачените стъпала, рангът или степента няма да имат никакво значение!

Едно от най-големите предизвикателства пред лич­ността се отнася до откриването, диагностицирането и преодоляването на собствените противоречия. Те ни съпътстват през целия живот и се отнасят не само до това, което правим, но и до онова, което сме, докато изграждаме собствената си идентичност. А тя е нещо, за което винаги ще трябва да се борим. Градейки идентичност, изграждаме личност! Бъде ли пропусната тази съществена и важна част от живота ни (в това число – и от живота ни като масони), завали ли дъжд по време на този най-велик градеж, изграждането на самите себе си, прокапе ли, стане ли мокро, може и цялата постройка да се срути.

В основата на въпросния градеж обаче стои

 

едно тежко признание.

Признанието, че не знаеш. Не знаеш, но трябва да си готов да учиш цял живот. Да бъдеш цял живот чирак – без значение на постигнатото и без значение на принадените ти титли. Трудно е да не се превърнеш в техен роб, но… майсторството не връхлита внезапно, майсторството се наслагва! Нека не забравяме, че Масонството е

 

едно постоянно обновление.

И още – че масонската работа не е само в Храма! Тя е вътре в нас!!!

Там, където има масони, там е и масонството! Задължително е думите да кореспондират с делата ни! Градежът е един безспирен процес. И нищо не може да го спре. „КОВИД–19“ също! Такова е делото на Великият архитект на Вселената! Учим се всеки ден и час, а има още твърде много неизучено! И ненаписано!

Пишем го ние!

Изразих всичко това, изхождайки от правото си да се освободя от някои мисли (а дано – и от оковите на някои предразсъдъци). Споменах парадигми, за които се говори сред нас. Опитах се да си дам отчет: какво знам, какво не знам и какво си мисля, че знам, доколко различавам видимото от невидимото? И… какво всъщност търся в масонството?

Общо взето, това е. ◆