Най-благородното състезание е състезанието по човечност

 

 

За пътуването към себе си и за пътищата, които ни водят напред

Или сблъсъкът на градежа с реалността

 

 

Брат А. Г.,

ложа „Акация София“, София

 

 

 

 

„Обгърнат бях в тъма и усетих копнеж да зърна Светлината.“

 

Чували сме много пъти тези думи. Аз обаче всеки път намирам нещо смущаващо в тях, или по-скоро – в граматическата конструкция на изречението. Звучи някак категорично и е в минало свършено време. Мисля си, че създава една, може би, фалшива илюзия за състоянията, в които попадаме по нашия път напред. Сякаш тъмата е нещо, което има край и, усетиш ли веднъж копнежа за нещо повече, за Светлина, то това е достатъчно.

Струва ми се, че подобна посока на мислене е проявление на гигантската човешка слабост – егото.

Тъмата нито свършва, нито е някакво крайно състояние и със сигурност, излезеш ли веднъж от нея, това не означава, че не можеш да попаднеш пак в нейната клопка.

Всички ние се ласкаем от мисълта, че вървим напред, че смело крачим по отъпканите и широки пътища на нашия професионализъм, на нашите лични качества, по пътищата, които са ни познати и по които лесно преодоляваме трудностите, печелим битките си и – едва ли не винаги – сме победители. Това е чудесно – докато нещо не ни изкара от усещането за уют. Защото, колкото и да е труден пътят напред, когато има ясна цел и посока, той е просто едно пътуване към сбъдване на нашите желания и мечти. И всичко е колкото лично преживяване, толкова и колективно, доколкото същата конструкция на съзнанието съществува и на общностно ниво.

Но… животът дебне отвсякъде, случва се така, както той си иска. И все се намира нещо, което да ни залепи плесница и да ни припомни, че суетата е най-тежкият грях.

За мен лично, коронавирусът беше едно такова случване.

Обявяването на пандемията ме свари обвързан с постигането на моите си цели – убеден, че делата ми са част от „великия градеж“ и пътят ми напред е правилен. А в подобно състояние можем лесно да не забележим много от кръстопътищата, в които животът ни въвлича, малките пътечки встрани, трънливите пътчета, които не изглеждат привлекателно, но водят до интересни места.

И тук идват едни други думи, които всички сме чували много пъти:

„Свободният се бори за съвършенство.“

В тази граматическа конструкция обаче липсва „аз“-ът. Борбата не е само за собственото съвършенство, а и за света около нас. При нея не може да се говори за състояния, а за процес, за динамичност. Защото така, както тъмата не може да бъде изоставена завинаги, по същия начин и съвършенството не може да бъде постигнато (завинаги). Разбира се, това не бива да пречи на стремежа към него. И всъщност точно този стремеж към съвършенство е случването на копнежа за Светлина.

В един по-общ смисъл градежът на всеки от нас е именно този стремеж. Идват обаче моменти, в които въпросният градеж придобива съвсем ясна конкретика, а тя далеч не винаги е чак толкова привлекателна.

За мен тази конкретика дойде в началото на обявената карантина, когато научих, че „Пирогов“ се нуждае от доброволци-дезинфектори.

Сега ще си позволя да използвам част от впечатленията ми, който вече съм описал на друго място – непосредствено след доброволстването ми. Надали мога да го разкажа по-добре отново.

Виктор Франкъл има една чудесна книга, в която припомня и обяснява тезата на Ницше, според която, когато човек има своето „Защо“, той може да понесе почти всяко „Как“. Аз съм щастлив, късметлия. Винаги съм имал много „Защо“-та. Намирал съм си ги, стремял съм се към тях, случвали ми са се, след което съм успявал да намеря нови. Но вирусът направи света различен и така ми потрябва още едно „Защо“. Намерих го в едно съобщение на проф. Асен Балтов:

„‘Пирогов’ се нуждае от доброволци!“

На следващия ден бях там.

Суетата ми е най-тежкият грях, но винаги съм успявал поне да прозра през нея, да видя, че всичко, което знам, мога и имам, не може да бъде само мое, а трябва да се споделя със средата и обществото, което ми е позволило да съм, какъвто съм. Да се погрижиш за другите, да върнеш обратно, това е висшата проява на идеята „заедно“. Тя е и единственият начин да се борим с всичко, което животът ни сервира и не ни харесва. Защото май забравихме, че изобщо не е задължително светът да е хубав, а да е такъв зависи само от нас.

Затова и не се чудих, просто приех да съм доброволец в „Пирогов“ – за да помогна поне малко, да дам каквото мога, доколкото отдавна съм си научил урока и отказвам да бъда пасивна жертва на обстоятелствата.

„Пирогов“ е чудно място. Сигурно и другите болници са не по-малко чудни места. Един организъм, който работи напук. Напук на липсите, напук на безумните политически решения, напук на реалността, в която живеем. И работи само защото там има Хора. С малки заплати, но пък с много часове работа. С малки ресурси, но пък с огромни отговорности. С малки победи, но пък ежедневни. И с много загуби, с много грижи, с много инат.

Това беше особено преживяване за мен. Градеж, но… съвсем реалистичен, малко суров, отрезвяващ и носещ поуки.

Или, ако мога да го синтезирам по масонски:

• свободата – да успееш да се отърсиш, най-вече от собствените си ограничения, навици, самооценки, и да си дадеш простор, да тръгнеш по нови пътеки, без значение, че те изглеждат трудни;
• усъвършенстването – този неистов стремеж, който всъщност е всичко, което ни трябва, за да успяваме да преместваме света напред, едно от чиито велики проявления, смятам, е любопитството – да търсиш, да надмогваш страха от неизвестното, да приемаш новото;
• да помагаш на другите – най-важният масонски принцип, поне за мен.

Ще се спра на последния принцип с допълнителни думи, защото в настоящата ситуация той е наистина най-важният.

Считаме себе си за просветени, което, ако е така, е чудесно. Обаче просветеността има смисъл само тогава, когато е споделена. И онази тъма, с която започнах, е най-уязвима, тъкмо по този начин. С думи, с духовност, с дела и най-вече – с пример. Грижата за другите има много проявления. Аз открих моя начин в условията на тази пандемия. Но той е само един от хилядите.

Категорично вярвам, че за Масонството най-верният път напред е: да става все по-видимо в обществото, да запази своите вътрешни секрети, но да направи всичко възможно, за да разпространи принципите си. Мистичността и тайните са голямо изкушение за егото и могат да бъдат интерпретирани по опасни начини. Споделянето и отварянето към света, отвъд тясното разбиране за ложа, е може би естественият противовес на това изкушение и, осмелявам се да кажа, правилният подход. А споделеният добър пример е най-ярката манифестация на принципа на усъвършенстване.

За финал ще си позволя да ползвам една сентенция:

„Най-благородното състезание е състезанието по човечност.“

Масонството е просветеност, просветеността е благородство, а благородството е човечност.