.

Прогреса през погледа на просвещенските мислители. Русия.

 

 

 

 

Продължавайки позоваванията на труда „Философия на Просвещението в една таблица“, озаглавен така от неговите автори: Арсений Куманков, Григорий Часовски и Артур Третяк, следва да бъде цитирано тяхното становище относно разбирането на руските просвещенски дейци към прогреса. Още първите думи могат да провокират интерес:

„Важна характеристика в разбирането на прогреса от страна на руските просветители станало изразеното усещане за връзката между развитието на науките и изкуствата и усъвършенстването на морала. По своята степен моралните възгледи на руските просветители, може би, са били по-високи спрямо френските; оказало се, че местните автори са били по-близки до британските мислители.

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 28, декември 2020 г.

Науките бивали: ‘необходими’ (медицина, теология) и ‘полезни’ (физика, история); а имало и ‘контешки’ (изкуствата), ‘интригуващи’ (астрологията) и дори ‘вредни’ (врачуването, магьосничеството). Изборът на просветителите бил очевиден. Напредъкът на науката и разума бил свързан с развитието на емпиричните изследвания. В същото време се подчертавало значението на всестранното изучаване на явленията и изобщо – взаимното обогатяване на науките. Според Ломоносов, ученият трябва да бъде и практик, и философ, тоест теоретик. Той трябва да провежда експериментални изследвания и да обяснява техните резултати. Познаването на природните тайни е невъзможно без изучаване на научните закони и запознаване с теориите.“

По аналогия с Леонардо да Винчи, Михаил Ломоносов е бил наричан „универсален човек“. За такива хора в някои езици са се закрепили думите: „полихистор“ и „полимат“, сиреч – енциклопедист.

Куманков, Часовски и Третяк продължават със стенографските си констатации за руските просветители относно прогреса:

Науката помага не само да се разбира природата като такава, но също така насочва към величието на Бога. Тоест, напредъкът на науката трябва да се превърне едновременно и в прогрес на истинското религиозно чувство. Следователно, изучаването на природата се назовава свято занимание. Има и практическа полза от развитието на учеността, стига тя да увеличава ‘плодовете, предназначени за житейските нужди’.“

Колкото разсъждението прониква по-надълбоко, до самите причини на тъй чудните дела, толкова по-ясно се разкрива непостижимия за цялото битие Строител.“

Михаил Ломоносов

Последните думи са взети от „Слово за произхода на светлината, представящо новата теория за цветовете“, изнесено от Ломоносов на 1 юли 1756 г. по време на публично събрание в Имперската академия на науките. Контекстуално те се вписват в следните негови встъпителни мисли:

„Слушатели, изследването на природата е трудно, но е приятно, полезно и свято. Колкото повече нейни тайни разкрива разумът, толкова по-голяма веселост чувства сърцето. Колкото нашето усърдие се разпростира по-надалеч в нея, толкова по-обилно се събират плодовете, предназначени за житейските нужди. Колкото разсъждението прониква по-надълбоко, до самите причини на тъй чудните дела, толкова по-ясно се разкрива непостижимия за цялото битие Строител. Неговото всемогъщество, величие и премъдрост на този видим свят са първият, общ, нелъжовен и непрестанен проповедник. Небесата разказват за Божията слава. Той е положил своето жилище в слънцето, тоест показал е в него Божественото сияние по-ясно, отколкото в другите създания. В неизмеримата необятност на всемирния строеж то свети непрестанно отвъд далечните планети, разпространявайки множество непонятни лъчи със скорост, надхвърляща човешкия блян. Тези несекващи и несравнимо по-бързи от мълниите, но кротки и благоприятни вестители на творческия по отношение на останалите твари промисъл, осветявайки, стопляйки и съживявайки ги, възбуждат – не само в човешкия ум, но, изглежда, и в безсловесните животни – някакво божествено въображение. Как трябва да си представят такава необятна светлина на океана онези, които се взират с любопитно око във вътрешната природа на светилото и благодарение на същата тази светлина проявяват ревностно усърдие в желанието си да разберат повечето от другите природни тайнства? За това свидетелстват техните многобройни съчинения, съобщени на света сред различни народи и в различно време. Неуморните изследователи преодоляха много препятствия и облекчиха труда на следващите: прогониха мрачните облаци и проникнаха надълбоко в ясното небе. Но както сетивното око не може да гледа директно към слънцето, така и зрението на разсъждението се притъпява при изследването на причините за произхода на светлината и нейното разделяне на различни цветове. В такъв случай: да изоставим ли надеждата? Да се оттеглим ли от работата? Да се предадем ли на отчаяние относно успеха? В никакъв случай! Нима искаме да изглеждаме нехайни и недостойни за подвига на толкова герои, проявили се в изследването на природата? Нека погледнем: каква величествена материална грамада са събрали с делата си; или, както се казва за древните гиганти: каква величествена планина са издигнали, осмелявайки се да се приближат към източника на толкова сияние, на такова великолепие от цветове. Нека се изкачим без страх на височината зад тях, нека стъпим върху техните здрави рамене и – издигнали се над всяка тъмнина, идваща от мислите за предпазливост – да насочим, доколкото е възможно, очите си, с находчивост и размисъл, за изследване на причините относно произхода на светлината и нейното разделяна на различни цветове.“

Доловимо е преместването на мисълта при Ломоносов: от първоначалните твърдения, излъчващи някои наложени декларативни изявления, до призивите на учения-естествоизпитател („Нека се изкачим без страх на височината…“). А нима „височина“ не представ­лява всеки въпрос, който не е придружен от работещ отговор?

Куманков, Часовски и Третяк рекапитулират:

Съвпадението на перспективите за нравствено, духовно и практическо усъвършенстване намира своята кулминация в руското Масонство, с което са били свързани много просветители. Успехът в служенето на обществото, според техните представи, се определял от развитието на науката. Истинското знание обаче не можело да се постигне без буквално мистичния пробив към истината, който само вярата можела да даде.“

  • • •

Вижданията на руските просветители относно политиката са представени със следните думи:

„При Петър I в Русия започнали да се появяват съчиненията на европейските политически философи – Хобс, Гроций, Пуфендорф. Руските просветители се опират на тях, както и на френските автори от ХVІІІ век. Много от тях били привърженици на теорията за естественото право. Разделянето на естествения и църковния закон води до извода, че монархът може да избере страната на естественото законодателство и да застане начело на църквата. На монарха се възлага задължението да просвещава народа. Ако властта на монарха трябва, все пак, да бъде ограничавана, то тогава това би могло да бъде сторено само от просветеното дворянство. Задачата на гражданина: е да принася полза на своето отечество. Свободата е важна, но, както следва от ‘Наредба’-та на Екатерина II, тя се свежда до спазването на законите. Крепостното право е срамно робство, но то не трябва да се премахва, а да се реформира, просвещавайки селяните и забранявайки най-жестоките форми на отношение към тях – продажбата и насилието.“

И. К. Федоров, „Империатрица Екатерина II при М. В. Ломоносов“ (1884)

Нека отново бъде припомнен смисълът на често употребяваното от редица дейци на Просвещението понятие „естествено право“. Според съответната теория, освен Богът или сътворените от хората закони, Природата също участва във формирането на житейските правила. Привържениците на това учение се осланят на определени естествено заложени в човека ценности, позволяващи му да преценява: кое е добро и кое – зло, кое е справедливо и кое – несправедливо. А доколкото все същият човек е надарен със способността да открива тези естествени ценности, то (веднъж констатирани) те се оказват универсални и обективни, извън каквато и да било зависимост от националните или културните различия.

Необходим е и кратък коментар на израза „просветено дворянство“. В от цикъла от осем лекции, третиращи историята на руската култура, и по-специално – в четвъртата лекция, озаглавена „Дворяните от ХVІІІ век: от слугите на престола до опозицията“ (с автор Елена Марасинова), могат да бъдат прочетени интригуващи твърдения:

Противоречията на епохата били въплътени в съдбите и характерите на дворянския елит: причудливи и мащабни фигури на сановници, пълководци, автори на оди, масони, които все още били предани на империята, но вече били вкусили свободата, даваща им широките привилегии на висшето съсловие.“

„Европеизираната руска култура от ХVІІІ век била създадена по заповед на царската власт и първоначално била концентрирана в двора; симптом за възникващия конфликт между властта и образòвания дворянин щяло да стане ирационалното състояние на ‘скука’…“

„Произходът на самото понятие, определящо руското благородничество, се отличавал принципно от европейския и водел началото си не от почетното название ‘благородник’, ‘благородник по рождение’ (‘nobility’, ‘Adel’, ‘noble’), а от думата ‘двор’ – и по-точно, от израза ‘владетелски двор’. За първи път дворянството, като отделна социална група, се появило в края на ХV век, когато великият княз Иван ІІІ, практически първият независим руски владетел, осъзнал, че феодалните князе и боляри са слаба опора за нарастващата мощ на Москва. Нужен бил (…) не някой владетел на наследствен имот, а воин, изцяло предан и задължен на престола. Така започва целенасочено да се създава слой от хора, служещи на княза заради предоставената земя (…). С други думи, собственикът можел да ползва земята при условие, че изпълнява военна служба при великия княз.“

Иван Айвазовски „Сбогуване на А. С. Пушкин с морето“ (1887)

Показателно, във въпросната лекция за руското дворянство е споменато волнодумството – веднъж по адрес на Александър Пушкин („свободомислещ, бунтар, декабрист“) и втори път по адрес на Волтер („Младите дворяни, записани в гвардейския полк, (…) посещавали Волтер във Франция, по желание на самата императрица, Екатерина ІІ“) А и Волтер е бил свободен зидар (при все и само за няколко месеца преди смъртта му), и за Пушкин се счита за достоверно, че е бил член на Братството.

Впрочем, изглежда важно да знаем, че една от причините именитият поет да бъде изпратен в заточение е неговата ода „Свободата“. В нейното начало, той обявява достатъчно директно:

„Аз искам да възпея Свободата на света,

и върху троновете царски пороците да поразя.“

Няколко строфи по-нататък идва акцентиращо пояснение, в което прозвучават едва ли не нотки от Марсилезата:

Питомци на ветровитата Съдба,

тирани на света, горко ви, треперете!

А вие, роби, мъжки се вдигнете,

вдигнете се в борба за Свобода!“

Нарисуваната картина на политическо безправие е крещяща:

„Уви! Където и да хвърлиш взор,

навсякъде камшици и окови,

навред законен, див позор,

навред сълзи в беди сурови;

навред неправедната власт

в мъглата от предубеждения

седи на трон – със дива страст

и с ореола на поробващ гений.“

Пушкин продължава, подчертавайки, че само там, където „Свободата свята“ е съединена със здрави закони, страданието „не е легнало над народите“, че само там, където над всички е прострян „техният твърд щит“, мечът им „се плъзга без да подбира“ и „престъплението от високо поразява с праведен размах“, че всичко това се случва само там, където „ръката“ на такива закони „не е продажна“ и не може да бъде съблазнена нито с някаква събудена „алчност“, нито възпряна със „страх“.

След това идват стихове, които показват симпатиите на Пушкин към споменатото „естествено право“:

Владетели, вам трон и власт

не ви е дала Майката Природа;

стоите вие над народа

но Висш закон стои над вас.“

Перото на Пушкин спира малко след едно безцеремонно обръщение:

„А днес… учете се царе.“

Нима е допустимо такова поведение!? А то продължава със заплаха: нищо не ще помогне на онези владетели, които не си вземат поука: нито „наказанията“, нито раздаваните „награди“, нито „кръвта в тъмниците“, нито „олтарите“… Нищо!

Могат само „да склонят глава“ под „надеждната закрила на Закона“. Така, както казваме и ние:

„Само Законът може да ни даде свобода“,

но… припомняйки си задължително, че тези думи е написал именитият наш брат Йохан Волфганг фон Гьоте, имайки предвид природните закони, чието познание може да ни даде истинска свобода.

  • • •

Табличната клетка, в която се пресичат просвещенските представи за икономиката с колоната, определена за Русия, има следното съдържание:

„Богатството на държавата се свързва със спокойствието и сигурността в страната, със сключването на благоприятни мирни договори и с търговията с ‘далечни народи’. Русия е силна в първото и второто, но към онова време е имала слаба система от търговски отношения. Просветителите обръщат внимание на необходимостта от нейното развитие. Създавайки мощен търговски флот и проправяйки нови морски пътища, Русия трябвало да внуши страх ‘на всички, които завиждали на нейното благосъстояние’. Огромен потенциал се наблюдава в усвояването на Сибир. Обаче основният руски икономист от XVIII век, Екатерина II, приемала търговията като вредна за дворянството, правейки своя избор в полза на по-традиционното земеделие.

Още един икономически проблем, който постоянно се обсъждал през ХVІІІ век, бил влиянието на крепостното право върху благосъстоянието на държавата. Радищев смятал, че ‘робството’ носи опустошение на Русия, предлагал освобождение на селяните, настоявал да им се позволи да притежават земя и да работят за себе си, плащайки данъци. Но тази икономическа теория го довела почти до ешафода.“

Със сигурност, неспециалистът ще се ориентира трудно в някои фрагменти от този текст. Например, дали в твърдението по адрес на всерусийската императрица Екатерина ІІ („основния руски икономист от ХVІІІ век“), е вложена някаква доза ирония, или се съобщава достоверен исторически факт? Ако не се заб­равя, че тя е била твърде активна в съчиняването на театрални пиеси, които днес никой не включва в постановъчните програми, то отговорът може да се наклони по посока на първото предположение.

От друга страна, едва ли противоречивите тенденции в обществения живот на Русия от времето на Просвещението биха могли да се обобщят с еднопосочен отговор. Някои примери доказват това. В случая те се преплитат с по-общите въпроси на политиката, сегмент от която е управлението на и на самата икономика. Извлечени са от обемистото изследване на Морган Рахматулин1, озаглавено „Екатерина II, Николай I, А. С. Пушкин в воспоминаниях современников“ (Москва, 2009), и – колкото и да са пространни – със своята разнопосочност биха могли да нанесат важни щрихи към картината на Просвещението в Русия. Биха могли да покажат и нещо друго, много важно: колко лесно се изговарят думи като „Просвещение“, „просветител“ и колко трудно те стават реалност дори тогава, когато се притежава абсолютната имперска власт. Сериозна полза могат да донесат и на всеки, който се е ангажирал с идеята изобщо да осъществява някаква управленска дейност:

От страници в съчиненията на злощастни литератори, а и на ред научни изследвания, се изправя такава една тщеславна, ограничена немкиня ‘от долен произход’, която е завладяла с хитрост и коварство руския престол и е била по-загрижена за удовлетворяването на своите емоционални потребности. Впрочем, преобладаващите негативни характеристики на Екатерина ІІ водят своето начало от отдавна отминали времена. А. И. Рибопиер2, засягайки литературата от следекатеринското време, е писал:

‘Екатерина, толкова могъща, толкова обичана, толкова възхвалявана приживе, бе поругана след смъртта ѝ. Дръзки съчинения, злобни пафлети разпространяваха по неин адрес лъжи и клевети.’

Клавдий Лебедев, „Продажба на крепостни селяни на търг“ (1910)

Дори Я. Л. Барсков3, един от най-добрите познавачи на Екатерининската епоха, ни най-малко не се е съмнявал, заявявайки:

Лъжата е била главно оръжие на царицата. През целия си живот, от ранното детство до дълбака старост, тя се е ползвала от това оръжие, владеейки го като виртуоз, и е мамела родители, гувернантка, съпруг, любовници, поданици, чужденци, съвременници и потомци’.

Същата нотка се долавя и в известната Пушкинова характеристика:

Тартюф във фуста и с корона.’“

„Изглежда, главната заслуга на Кардел (френската емигрантка, наета да бъде възпитателка на малката София Фредерика Августа, „Фикхен“, както наричали галено бъдещата Екатерина ІІ – бел. ЗП) (…), била в това, че тя привикнала вироглавата и потайна Фикхен към четенето, в което капризната и своенравна принцеса започнала да намира истинска наслада. Постепенно тя се оказала привлечена от сериозни трудове с философско съдържание. (…) Начетената девойка постоянно влизала в спор по въпросите на вярата с пастора, който ѝ преподавал Катехизиса.“

Екатерина изразила своите чувства (по адрес на определения ѝ годеник, Петер Улрих, преименуван след довеждането му в Русия на Пьотър Федорович – бел. ЗП) така:

‘Той ми бе безразличен, но не ми бе безразлична руската корона.’

А и в навечерието на сватбата Екатерина спокойно, с хладна пресметливост, разсъждавала:

Сърцето не ми подсказваше голямо щастие; поддържаше ме едното честолюбие. В дълбините на душата ми имаше нещо, което не ми позволяваше да се съмнявам нито за минута в това, че рано или късно на мен, от само себе си, ще ми се удаде да стана руска императрица-самодържца.’“

По нейно [на Екатерина] собствено признание, силно влияние върху формирането на личността ѝ са оказали знаменитите ‘Анали’ на Тацит, а най-новата (1746) работа на френския просветител Шарл Луи Монтескьо, ‘За духа на законите’, станала за нея настолно четиво. Тя била погълната от изучаването на съчиненията на френските енциклопедисти и още тогава надраснала интелектуално с една глава всички окръжаващи я.“

„Обръщайки се към времето на управление на Екатерина ІІ, историците справедливо отделят два момента: епохата през очите на съвременниците и конкретните резултати, проявили се в резултат на дейността ѝ в последвалото развитие на страната.

По повод на първото ще се ограничим с искреното възклицание на 35-годишния Карамзин4:

‘Живях под нейния скиптър! Бях щастлив под нейното управление!’

(…) И в ‘Записка за древна и нова Русия’ Карамзин последователно излага своя възглед относно историческия път на страната (…), но заедно с това (…) отбелязва и ‘някои петна’: ‘нравите в палатите и колибите се покварили’, ‘ по това време правосъдието не просперирало’, ‘в самите държавни учреждения се виждал повече блясък, отколкото нещо сериозно’, ‘търгувало се с истината и постовете’ и пр.“

„Осъществените почти във всички сфери на живота преобразувания (…) в своята основа като цяло били насочени към всестранно укрепване на абсолютистката държава, към по-нататъшно укрепване на господстващото положение на дворянството, на законодателно затвърждаване на неравноправното съсловно разделяне на обществото…“

„Добре известно е, че политиката на Екатерина ІІ по отношение на основния (и вечно актуален) въпрос за руската действителност – селската – оставала като цяло традиционно неизменна: въпреки първоначалните уверения на императрицата за нейната привързаност към идеите на просветения абсолютизъм при управлението ѝ под гнета на крепостничеството попаднали много милиони селяни, които преди това били свободни. Този факт се разминавал толкова поразително с декларациите на Екатерина ІІ, че именно върху него най-напред обърнал внимание А. С. Пушкин:

‘Екатерина унищожи съсловието на робите (по-точно, названието «робство»), а подари около милион държавни селяни (т.е. свободни земеделци) и закрепости свободната Малорусия и полските провинции.’

Историците отдавна (…) са отбелязали основното противоречие на екатерининския ‘век на Просвещението’: императрицата ‘искала толкова просвещение и такава светлина, колкото да не се плаши от тяхното «неминуемо последствие»’. Но една такава оценка извиква естествените въпроси: а съществували ли са съответните условия за премахване на ‘робството’, появили ли са се те към времето на управление на Екатерина ІІ до такава степен, че необходимостта от радикална промяна на социалните отношения да се е осъзнавала от обществото?

При определения от Екатерина курс на нейната вътрешна политика водеща роля (…) първоначално са играли придобитите от нея книжни знания.“

„Още на шестата седмица от своето управление Екатерина ІІ потвърдила със специален указ (…) указа на Петър ІІІ, забраняващ покупката на крепостни селяни от промишлениците. Оттук насетне собствениците на заводи и рудници били длъжни да се задоволяват с труда на свободно наети работници, на които се заплащало по договор. Изглежда тя е имала намерение да премахне принудителния труд и да направи така, щото в страната да изчезне ‘позора на робството’, както това изисквал духът на учението на Монтескьо. Но, уви, това намерение не се затвърдило в достатъчна степен у нея, за да се реши на толкова революционна стъпка. При това, Екатерина още нямала и най-малка представа за руската действителност.“

„Както става ясно от нейно писмо до Волтер, тя считала, че руският народ е

‘превъзходна почва, върху която доброто семе ще порасте бързо; но (…) са нужни аксиоми, неоспоримо признати за истинни’.

А тези аксиоми били известни – идеите на Просвещението, положени от нея в основата на новото руско законодателство.“

„На 14 декември 1766 г. се появил Манифест за създаването (…) на специална Комисия, доколкото страната не можела повече да живее според средновековния кодекс от закони (…). В Комисията били избрани 571 депутати измежду дворянството, гражданите, дребните селски владетели, казачеството, държавните селяни, неруските народи от Поволжието, Приуралието и Сибир. (…) Само крепостните селяни, болшинството жители на страната, били лишени от правото да избират свои депутати (техните интереси трябвало да бъдат представлявани от помешчиците). Нямало е депутати и от духовенството, защото предприетото дело носело дълбоко светски характер.“

„И тогава се изяснило, че не излизащите извън пределите на интересите, свързани с отделните съсловия, градове, околии местни наредби, с които трябвало да се съобразяват депутатите, контрастират със своята приземеност с ‘Наредба’-та, изпълнена с чудновати за събралите се съждения относно това: ‘какво е свобода’, ‘равенство на всички граждани’ и Бог знае още с какво.“

„Започналите работни делници на депутатите окончателно отрезвили Екатерина, която тайно наблюдавала случващото се в залата иззад завесата на портиерната и при необходимост изпращала бележчици с разпореждания на объркващия се от време на време председател.“

„Некомпетентността на депутатите, тяхната неспособност да се издигнат до разбирането на провъзгласените в ‘Наредба’-та идеи предизвикали у императрицата толкова угнетяващо впечатление, че за тяхното ‘просвещение’ прибегнали към необичайна мярна: ден след ден започнали силно и отчетливо да четат всички съществуващи закони за имуществените права от 1740 до 1766 г., (…) а също и още около 600 различни укази. Три пъти подред отново бил огласена екатерининската ‘Наредба’. Работата на комисията била фактически парализирана…“

„Тогава от дворянството, търговците и духовенството се чул този дружен и страшно тъжен вик:

‘Дайте ни роби!’“

„ ‘Такова решение на въпроса за крепостното състояние (…)’ – обобщава С. М. Соловьов5 – ‘произтичало от нравствената, политическа и икономическа неразвитост. Да се владеят хора, да се притежават роби се е считало за висше право, считало се за царствено положение, изкупващо всякакви други политически и обществени неудобства…’“

„Най-решителният и най лаконичен критик на ‘Наредба’-та се оказал ‘най-първият човек’, Никита Панин6:

‘Това са аксиоми, способни да разрушат стени.’

Какво довело до ярост депутатите, представляващи дворянството. Може би, ето това, далеч не декларативно положение:

‘Всеки човек има повече грижа за своята собственост и не влага никакво старание за онова, за което може да се опасява, че друг ще му го отнеме.’

Впоследствие Екатерина обобщила всичките тези свои размишления в две ясни фрази, съдържанието на които така и не ѝ се удало да реализира:

‘Колкото повече са угнетителите на селянина, толкова по-лошо и за него, и за земеделието. (…) Големият двигател на земеделието са свободата и собствеността.’ (…)

Василий Перов, „Тройка“ (1866)

Екатерина разбрала това не изведнъж и не под нечие внушение. Така, в една от своите ранни записки, тя отделя изключително скандалното за Русия от ХVІІІ век твърдение:

‘Робството е политическа грешка, която убива съревнованието, промишлеността, изкуството и науката, честта и благоденствието.’“

„За коригирането на първоначалните представи на императрицата за границите на възможните преобразувания говори и записаният с нейни думи разговор с Дидро, възприел ролята на съветник по провеждането на необходимите, според него, реформи в Русия:

‘Аз дълго беседвах с него, но повече от любопитство, отколкото с цел някаква полза. Ако бях му повярвала, то би се наложило цялата моя империя да бъде преобразувана, да се ликвидира законодателството, правителството, политиката, финансите и те да се заменят с неосъществими мечти. (…) Аз откровено му казах: «Г-н Дидро, с голямо удоволствие изслушах всичко, което Ви е внушил Вашият блестящ ум. Но с Вашите възвишени идеи чудесно се изпълват книги, да се действа според тях обаче е лошо. Съставяйки планове за различни преобразувания, Вие забравяте за различията в нашите обстоятелства. Вие се трудите върху хартията, която търпи всичко: тя е гладка, мека и не създава затруднения нито за Вашето въображение, нито за перото Ви, а между другото аз, нещастната императрица, се трудя за простосмъртните, които са изключително чувствителни и деликатни.»’

Както виждаме, решението чрез ‘експлозивна антиномия’, ‘просвещение – робство’, по никакъв начин не зависело от желанието или нежеланието на Екатерина ІІ да води страната ‘към такава европеизация, която (…) не би засегнала робството, а дори се сраствала с него’. В Русия по онова време не били назрели условията за ликвидиране на крепостническите отношения. Веднъж, по друг повод, Екатерина ІІ отбелязала мъдро:

‘Нерядко не е достатъчно човек да бъде просветен…’“

„Възразявайки срещу невъздържаните ласкателни опити да бъде представяна като ‘образец във всяко отношение’, тя [Екатерина ІІ], ще напише:

‘Този образец е не само лош, но и негоден за образец’,

тъй като

‘аз (…) цялата съм изградена от пориви, хвърлящи ме ту тук, ту там’.

Тази нейна черта на характера се проявявала понякога и в държавните дела.

През 1767 г. императрицата се отдава с всичката си страст на работа върху ‘Наредба’-та, реализирането на която в живота, по нейно убеждение, трябвало непременно да донесе благо на Русия и да открие нова страница в историята ѝ. Но след възникналите трудности около прилагането на клаузите от ‘Наредба’-та тя сякаш охляднява към своята рожба. През 1775 г. Екатерина е увлечена по съставянето на ‘Основни положения за управлението на губерниите’ и вече е склонна да вижда именно в тях върха на своите законотворчески усилия:

Последните мои «Основни положения» от 7 ноември съдържат 250 печатни страници (…), но затова пък, заклевам ви се, това е моето най-добро произведение; и в спавнение с този труд моята «Наредба» ми се струва в тази минута нещо не по-различно от празно бърборене.’

Екатерина има намерението да изпрати за оценка това свое ново ‘превъзходно произведение’ на Грим7, от когото няма никакви тайни, но кой знае защо не прави това и в отговор на нееднократните напомняния за обещаното пита с престорено удивление: за какво са му нужни тези малко интересни Основни положения? Те са доста скучни, заключава тя. И въпреки че през 1785 г. 56-годишната императрица, откривайки в библиотеката (след смъртта на Дидро) неизвестен за нея твърде критичен негов отзив за ‘Наредба’-та, в раздразнение от накърненото си самолюбие (‘трябва да е съчинил това след заминаването си оттук, защото тук той никога не ми е говорил нещо подобно’), пише:

‘Това е истинско дърдорене, в което няма нито познаване на въпроса, нито разсъдителност, нито предвиждания. Ако моята «Наредба» бе написана по вкуса на Дидерот (в гнева си тук Екатерина ІІ е изписала името на Дидро, трансрибирайки буквално всяка негова буква на руски, с което – изглежда – е искала да оскърби допълнително своя някогашен приближен – бел. ЗП), тя, «Наредба»-та би могла да обърне всичко с главата надолу. Аз твърдя, че моята «Наредба» бе не само добра, но превъзходна и добре съобразена с обстоятелствата; защото 18 години от онова време тя не само че не е сторила никаква вреда, а всичко е все по-добро. Онова, което се случи междувременно и което се признава от всички, произлезе от основните начала, постановени с тази «Наредба». Да се порицава е лесно, а да се вършат дела – трудно…’

Последното изречение на руската императрица заслужава повторен прочит.

  • • •

Табличната клетка, определена за изкуството от времето на Просвещенска Русия, съобщава:

Василий Татишчев предложил оригинална класификация на науките, отделяйки сред всички останали и такива, които са ‘контешки’. Към тях се отнасяли поезията, музиката, танца, живописта, тоест изкуствата. Въпреки името, тези науки са толкова важни, колкото и ‘полезните’ и ‘необходимите’. Предназначението на изкуствата е моралното възпитание, те учат на ‘благоприличие’. Не трябва да прелъстяват, а да дават примери от миналото или да изобличават пороците. Изкуството трябва да е граждански ориентирано. Не е изненадващо, че ключова фигура в руската литература от епохата на Просвещението става Екатерина II, за която съчиняването се превръща във форма на политическа борба – както с вътрешни врагове (Фонвизин, Новиков), така и с външни (Турция, русофобите).“

Името на Василий Татишчев (1686–1750) бе широко коментирано в декемврийския брой на „Зидарски преглед“ от 2019 г. Злодейските методи, използвани от него в качеството му на високопоставен държавен служител, за да измъчва и наказва със смърт (включително и чрез изгаряне на живи хора), поставят „просветителя на Сибир“, както той е бивал титулуван, в далеч не само невинната светлина на култоролог, предложил екзотична „класификация на науките“. В статията си „В. Н. Татишчев като помешчик (по материали от инструкцията за управлениена на неговото имение)“ обаче Елисавета Саукова рисува малко по-различен портрет на някогашния владелец. Тук той е определен като „представител на най-просветената част от дворянството“. Ето:

В литературата, в качеството на източник за положението на селяните, често се използват така наречените помешчически инструкции (наредби, правила). Това са наставления на земевладелците към техните управители за поддържането на именията в отсъствие на самия стопани (както е известно, част от дворяните, особено техният елит, рядко пребивавала в своите имения, предпочитайки да дават указания и да получават пари).“

Въпреки че са битували типови инструкции, всеки подобен документ отразявал „представите на помешчика“ по отношение на „неговите крепостни“, неговия „нравствен облик“ или „степен на образованост“ и – нещо важно! – „милосърдие“. От наказателната власт на помешчика се изключвали само три вида престъпления: политическите, разбойничеството и убийството. Е. Саукова настоява:

„Би било неправилно изложението да се ограничи само с наказателните функции на господаря, с регламентацията на стопанския и духовен живот на зависимите селяни.“

И след изреждането на черти, които рисуват стопанина като „грижовен“, „безпокоящ се“ за благополучието на селските семейства, „готов“ да помогне на селянина, оказал се „в беда“, и т.н., идва обяснението:

„Според нас, подобна грижовност може да бъде обяснена (…) и с особеностите на патерналиткия мироглед на помешчиците.“

Според анализа на Татишчевата Инструкция, оказва се, че той

„не считал своите крепостни за непълноценни поради произхода им; в неговите очи те не били животни, а хора като него“.

Но:

„По силата на своята принадлежност към дворянското съсловие, той по никакъв начин не посяга към преразглеждане на социалната структура, посочвайки известна несамостоятелност на селяните. Подчертава необходимостта от постоянен надзор над тях, започвайки от външния им вид и завършвайки с домовете им. Интересно е, че подобни изисквания той обосновавал нееднократно така:

‘За да се различават от животните.’

(…) По негово мнение, причина за безнравственото поведение на селяните били не техните вътрешно присъщи черти, а лошите външни условия – ниското ниво на религиозност, грамотност, образование (…) и въздействието на ‘безнравствени хора’.“

Иван Аргунов, „Портрет на граф Николай Шереметев“ (1800)

Разбира се, ако в приведените дотук цитати и коментарни бележки се е просмукала някаква по-остра нотка, веднага следва да се посочи, че за Василий Татишчев се е писало (и продължава да се пише) с нескрит възторг. Например, в руската серия „Животът на забележителните хора“ („Жизнь замечательных людей“), началото на която е положено през 1890 г., а общият брой художествено-биографични заглавия отдавна е надхвърлил хиляда, Аполон Кузмин прибавя своя труд за Василий Татишчев, поставяйки го сред онези

„могъщи мислители и обществени дейци, които – колкото са получили като въздействие от епохата – толкова са въздействали и на самата епоха“.

Един епизод от живота на младия Татишчев се оказва показателно свързан с геометрията. През 1716 г. цар Петър І (той ще се обяви за „император“ през 1721 г.) поставил на своя сподвижник Яков Брус задачата да разработи наръчник по „практическа планиметрия“. На свой ред Брус пренасочил този ангажимент към Татишчев, който подготвил обемист труд. 30 години по-късно, в разменена кореспонденция с президента на имперската Академия на науките Татишчев аргументирал практическата полза от тази точна наука така:

При нас има големи вражди, вълнения, убийства, безвъзвратно разоряване на слабите от силните, случва се недосъбиране на държавните данъци поради неустановени поземлени граници, а въпреки че често се изпращат землемери, но такива, които нищо не разбират от геометрия и било от невежество, било поради принуда от силните на деня, било заради някаква емоция, определят синурите така, както им се прииска. И въпреки че се изпращат и геодезисти, но и те: или ще се окажат неуки и ще отнемат [земя] от хората, или по собствена воля ще ги разорят.“

„Напълно в духа на просветителския ХVІІІ век“

– продължава разсъжденията си авторът,

„Татишчев бил склонен да смесва и отъждествява злата умисъл и невежеството, обяснявайки най-големите злоупотреби с недостатъчната образованост. Но и неговата ‘практическа’ геометрия била не просто ‘точна’ наука, а и определен начин за разбиране на социалните въпроси и път за тяхното разрешаване. В същото писмо Татишчев припомня, че през 1719 г. той бил направил съответно представяне [на въпросната практическа геометрия] пред Петър І и той ‘благоволил сериозно да разсъди, че, без изравняване и оразмеряване на земите, те самите (поголовните данъци – бел. авт.) не биха могли да бъдат изравнени и постоянни’.“

Така се стигнало до царското разпореждане Татишчев да подложи землемерите на обучение по геометрия, което – срещайки едни или други препятствия – все пак имало някакъв ефект.

  • • •

Проблемната област, в която Просвещението на територията на Русия се е срещало с религията, е представена с долното кратко съдържание. В него се повтарят някои вече коментирани положения:

Повечето от руските просветители могат да бъдат описани или като деисти, или като поддръжници на естествената религия. Деистите вярват в божествения произход на природата. Бог не участва в управлението на природата, което означава, че нейното познание е изключително научно начинание. Естествената религия говори за възможността божествените закони да бъдат открити чрез правилното прилагане на разума. И двата лагера се отклоняват от традиционната обредност и религиозност. Те считат църковниците за представители на безнравствен и непросветен вид хора, паразитиращи върху невежеството на другите. Църквата не трябва да бъде забранена, но тя трябва да бъде предадена напълно под контрола на властите.“

Последното изречение представлява интригуващо свидетелство. То е свързано с исторически създалото се (и продължило с векове!) противоборство между религиите, респективно, техните институции, от една страна, и, от друга, държавата, търсеща своето определение като светска форма на съжителство. В тази борба, в зависимост от конкретното време, от двете страни са се търсели различни стратегии. До голяма степен тя се съдържа и в класическия сблъсък между философията и богословието, между идеята за „философията като майка на всички науки“ и претенцията: „богословието е изкуство на изкуствата и наука на всички науки: неговият източник, предмет и завършек е само Бог“. (Впрочем, последното – дефинирано от св. Йосиф Вриений (около средата на ХІV в. – 20-те-30-те години на ХV в.)8 и превърнато в едва ли не задължително източноправославно становище от Негово светейшество, Вселенския патриарх Вартоломей, в словото му, титулувано „Дарът на богословието“.)

В предговора към своя труд „Спорът на факултетите“ Имануел Кант пише:

Крал Фридрих Вилхелм ІІ, един смел, почтен, човеколюбив и, независимо от някои определени качества на темперамента, напълно превъзходен господар (…), по предложение на един духовник – издигнат впоследствие за министър на духовния департамент (…) – през 1788 г. заповяда да се издаде религиозен указ, малко след като публикува друг строг указ за цензура, който много ограничаваше писането въобще.“

По времето, когато религиозният указ имаше жизнено важно значение (…), излезе мое съчинение под заглавие: ‘Религията в границите на самия разум’. (…) През 1794 г. до мен бе отправен следният кралски рескрипт (…):

‘Фридрих Вилхелм, по Божия милост крал на Прусия.

Преди всичко, Нашият милостив поздрав. Достопочтени и високоучени, мили доверенико! От дълго време Нашата височайша особа наблюдава с голямо неодобрение как Вие злоупотребявате с Вашата философия, водеща до изопачаване и унижаване на някои главни и основни принципи на Светото писание и християнството, как Вие сте сторили това особено във Вашата книга: «Религията в границите на самия разум», както и в други, по-малки съчинения. Ние очаквахме от Вас нещо по-добро, тъй като Вие трябва сам добре да съзнавате колко безотговорно действувате спрямо Вашия дълг на наставник на младежта и спрямо добре познатите Ви Наши суверенни намерения. Ние искаме от Вас незабавен и добросъвестен отговор и като се въздържаме от Нашата височайша немилост, очакваме, че в бъдеще няма да допускате нищо осъдително от този род, а по-скоро ще осъществявате Вашия дълг, съобразно с авторитета и талантите Ви така, че Нашата суверенна интенция да намира все по-голяма и по-голяма реализация; в противен случай, при продължаващо упорство от Ваша страна, неминуемо следва да очаквате още по-неприятни разпореждания.

Вам с милост отмерено.

Берлин, 1 октомври 1794 г.’“

Всеки може да стигне сам до отговора на въпроса: на чия страна е била победата в двубоя между държава и църква, при това – в Германия (Прусия) от края на ХVІІІ век.

Секуларизмът, една вече широко разпространена по света идея, според която централната и местната власт трябва да съществуват отделно от каквато и да било религиозна зависимост, се приема от много хора като синоним на обществената свобода и като сериозно доказателство за нейното фактическо съществуване.

На този фон, като интригуващ, се откроява фактът, че твърде отдавна сред обществата, изградени по модела на Европейската цивилизация, циркулира разбирането за възможността да се формира така нареченото „секуларно християнство“ („светско християнство“). Един пример. През 1966 г. е отпечатана едноименната монография („Secular Christianity“) на Роналд Грегор Смит, професор по теология от Университета в Глазгоу. Тя представлява разширена версия на курс от университетски лекции по темата. В едни или други рецензии за труда може да се прочете, че

в много отношения той е най-доброто от последните опити, които се справят със секуларизацията“.

Недвусмислено, всеки непредубеден читател би отбелязал употребения глагол: „се справят“. В противовес, в източноправославното богословие въпросното „справяне“ често се квалифицира с твърдението:

Секуларизмът е атеизъм.

В Русия от времето на Просвещението, като допълнение към заключителното твърдение на Арсений Куманков, Григорий Часовски и Артур Третяк, може да се спомене, че императрица Екатерина ІІ е предприела сериозни стъпки по изземването от държавата на много църковни владения и по фактическото изпразване на голяма част от манастирите. В началото на 1764 г. тя подписва специален „Манифест за секуларизация“, с който приходите към епархиите пресъхвали, църковните власти се отстранявали от управлението на именията, селяните, живеещи в доскорошните църковни имения, се прехвърляли към държавната „колия по икономика“ и се превръщали в „икономически селяни“ (постепенно превърнати в „държавни селяни“, имащи свобода, но ангажирани с държавна трудова повинност), църковните епархии се разделяли на три нива, в зависимост от които се определял и броят на мъжките и женски манастири, респективно – максималният брой монаси и монахини, съществуването на голяма част от незакритите манастирите трябвало да се осигури със собствен монашески труд или от доброволни дарения на енориашите.

Духовенството роптаело, но протестът бил твърде глух. Все пак, властта на „кесаря“ идвала от Бога. В някои случаи на колективна жалба се просмуквали по-остри квалификации по адрес на все същата власт („странно поведение, което не би могло да се очаква дори и от поганско правителство“), но осмелилите се, дори и със сан на митрополити, бивали осъждани на заточение с квалификацията, „лукав престъпник“.

  • • •

В табличната клетка, посветена на морала в Просвещенска Русия, е записано:

„Стремежът към добродетелен живот е най-важната нравствена постановка на руското Просвещение. Важно е не само усъвършенстването на разума, но и моралното развитие. Нравственото просвещение би трябвало да освобождава от властта на суеверията, но не и от вярата в Бога. Моралът като цяло се свързва с разкриването на божествените закони. Деяние, което е противно на природата, получава обществено порицание – но онова, което е по-важно: то ще получи от Бога наказание, което е заложено в природата на нещата. На алтруизма също се придавало голямо значение: просвещавайки се, човекът трябва да действа за доброто на сънародниците си.“

Иван Ерменьов, „Пеещи слепци“ (1765)

Ако читателят се задоволи с тези лаконични твърдения, той вероятно ще получи представа само лансираните просвещенски нравствени идеи, но не и за реалната социална действителност.

Цитираният по-горе Николай Карамзин е засвидетелствал в споменатата негова „Записка за древна и нова Русия“ моралните ориентири на един вече идейно стабилизиран консерватор – част от тях, разбира се, представляващи коментари за отминали векове, но всички носещи основите на едно твърдо схващане за нравствено позитивното:

„Русия е била основана благодарение на победите и единоначалието, загивала е от разновластието, а се е спасявала с мъдро самодържавие.“

„Вътрешно, самодържавието пуснало корени. Никой, освен господарят, не можел нито да съди, нито да се жалва: всяка власт била монаршеска волеизява. (…) Народът, избавен благодарение на московските князе от бедствията на вътрешните междуособици и външното иго, не жалеел за своите древни вечета и сановници, които обуздавали господарската власт (…), не спорел за права. (…) Накрая, царят се превърнал за всички руси в земен Бог.“

Но ние, русите, имайки пред очите си своята история, ще потвърдим ли мнението на несведущите чужденци и ще кажем ли, че Петър е творец на нашето държавно величие? (…) И славейки славното у този монарх, ще оставим ли без да забележим вредната страна на неговото блестящо царстване?

Ще замълчим за личните пороци; но тази страст към нови за нас обичаи прекрачи границата на благоразумието. Петър не искаше да вникне в истината, че духът народен образува нравственото могъщество на държавите, подобно на физическото, нужно за тяхната твърдост. Този дух и вяра са спасили Русия във времена на самозванци. (…) Изкоренявайки древните навици, представяйки ги като смешни, хвалейки и въвеждайки чуждоземни, владетелят на Русия унижи русите в собственото им сърце. Презрението към самия себе си предразполага ли човека и гражданина към велики дела?“

„Просвещението е достойно за похвала, но в какво се състои то? В знанията, нужни за благоденствието: художествата, изкуствата, науките нямат друга стойност. Руската дреха, храна, брада не пречеха за откриването на училища.“

„От векове народът бе привикнал да тачи болярите, като мъже, белязани с величие; покланяше им се с истинско себеунижение, когато те със своите благородни дружини, с азиатска пищност, под звуците на дайрета се явявали по площадите, отивайки в Божия храм или на съвет при господаря. Петър унищожи достойнството на болярите. (…) Подражанието се превърна в чест и достойнство за русите.

Семейните нрави не се предпазиха от влиянието на царската дейност. Велможите започнаха да живеят в неоградени домове; техните съпруги и дъщери излязоха от недостъпните горни катове на къщите; баловете, вечерите събраха в шумните зали единия пол с другия; рускините престанаха да се изчервяват под безпардонния поглед на мъжете и европейската свобода зае мястото на азиатската принуда.“

„Трябва да се съгласим, че, с възприемането на добродетелите човешки, ние загубихме гражданските. Има ли сега руското име за нас онази неизречима сила, каквато то имаше преди? И напълно естествено: нашите деди (…) все още оставаха с мисълта, че правоверният русин е най-съвършеният гражданин на света, а Светата Рус – първата държава. Нека нарекат това заблуждение; но как то благоприятстваше любовта към Отечеството и неговата нравствена сила! (…) Някога наричахме всички европейци неверници, сега ги наричаме братя; питам: кой би покорил по-лесно Русия – неверниците или братята? Т.е., на кого тя би трябвало (…) да се противопоставя повече?“

Изконно църквата руска е имала своя глава първо в митрополита, накрая – в патриарха. Петър се обяви за глава на църквата, унищожавайки патриаршеството като опасно за неограниченото самодържавие.“

От времето на Петър насам духовенството в Русия западнало. Първосветителите наши вече били угодници на царете и от катедрите произнасяли по техен адрес слова похвални. За похвалните слова ние имаме поети и придворни. Главното задължение на духовенството е да учи народа на добродетелност, а за да могат тези наставления да бъдат по-действени, нужно е то да бъде уважавано. Ако господарят председателства там, където заседават главните сановници на църквата, ако той ги съди или награждава с мирски почести и облаги, то църквата се подчинява на светската власт и губи своя характер свещен; ревността към нея отслабва, а с нея – и вярата, а с отслабването на вярата господарят се лишава от възможността да владее сърцата на народа в случаите извънредни, където трябва всичко да се забрави, всичко да се остави заради Отечеството, и където пастирът на душите може да обещае като награда един венец мъченически. Властта духовна трябва да има особен кръг действия извън гражданската власт, но да действа в съюз с нея. (…) В делата, свързани с държавната полза, умният монарх винаги ще намери начин да съгласи волята на митрополита или патриарха с върховната воля; но по-добре е, ако това съгласие има вид на свобода и вътрешно убеждение, а не на всеподаническа покорност. Явната, пълна зависимост на духовната власт от гражданската предполага мнението, че първата е безполезна или, в краен случай, не е необходима за държавната устойчивост.“

„Да упрекнем ли Екатерина в излишно воинско славолюбие? Нейните победи затвърдиха външната безопасност на държавата. Нека чужденците ни осъждат за разделението на Полша: ние взехме своето. Правило на монархията е било: да не се меси във войни, чужди и безполезни за Русия, но да подхранва духа боен в империята – духа, роден от победите.“

„Солон е казвал: ‘Моите закони са несъвършени, но са най-добрите за атиняните.’ Екатерина е искала умозрително съвършенство в законите, без да мисли за най-лекото, за най-полезното тяхно действие: даде ни съдии, но без да образова съдиите;, даде правила без средства за тяхното изпълнение. Много вредни последици от Петровата система също се откроиха по-ясно при нейното господаруване: чужденците овладяха нашето възпитание, дворът забрави езика руски; поради излишния напредък на европейския разкош дворянството задлъжня; безчестните прояви, внушаващи користолюбие за удовлетворение на прищевките, станаха нещо обичайно; синовете на болярите наши се разпиляха по чуждите земи, за да прахосват пари и време по придобиване на френски или английски външен вид. Имахме академии, висши училища, народни школи, умни министри, приятни светски люде, герои, прекрасна войска, знаменит флот и велика монархия; нямахме добро възпитание, твърди правила и нравственост в гражданския живот. Любимецът на велможата, роден беден, не се срамуваше да живее пищно; велможата не се срамуваше да бъде развратен. Търгуваше се с истината и постовете. Екатерина – Великият мъж в главните държани органи – се оказваше жена в подробностите на монаршеската дейност: дремеше върху рози, бе мамена или се самоизмамваше, не виждаше или не желаеше да види многото злоупотреби, считайки ги, може би, за неизбежни…“

„Наистина, възможно ли е – и по какъв начин – да се ограничи самовластието в Русия, без да се отслаби спасителната царска власт? Лекомислените умове не се затрудняват с отговора и казват:

‘Може, трябва само законът да бъде поставен по-високо от господаря.’

Иван Аргунов, „Портрет на селянка в руска носия“ (1784)

Но на кого ще дадем право да пази неприкосновеността на този закон? На Сената ли? На Съвета ли? Кои ще бъдат техни членове? Избираните от господарите или от държавата? В първия случай те ще бъдат угодници на царя, във втория ще поискат да спорят с него за властта – по такъв начин виждам аристокрация, а не монархия. По-нататък: какво ще стане, когато монархът наруши Устава? Ще докладват за това на Негово величество? А ако той десет пъти им се присмее, ще го обявят ли за престъпник? Ще вдигнат ли народа на бунт? Всяко добро руско сърце се разтреперва от тази ужасна мисъл. Две власти държавни в една държава са като два страшни лъва в една клетка, готови да се разкъсат един друг; а право без власт е нищо. Самодържавието е създало и възкресило Русия: с промяната на Държавния устав тя е загивала и е трябвало да загине, съставена от части, толкова много и различни (…) Какво, освен единовластието неограничено, може да предизвика в тази машина единство на действието?“

„Всяка новост в държавния ред е зло, към което трябва да се прибягва само в случай на необходимост; защото повече уважаваме онова, което уважаваме отдавна и при което правим всичко по-добре по навик.“

„Извикаха професори, без да подготвят учениците; между първите има много достойни хора, но малко полезни. Учениците не разбират чуждоземните учители, защото лошо знаят латински, а и броят им не е толкова голям, поради което професорите губят всякакво желание да влизат в клас. Цялата беда е в това, че ние създадохме своите университети по немски образец, не отчитайки, че тук обстоятелствата са други. В Лайпциг и Гьотинген трябва професорът само да застане зад катедрата, за да се напълни залата със слушатели. У нас няма ловци за висши науки. (…) В Германия колко млади хора се учат в университетите, за да могат да станат адвокати, съдии, пастори, професори! Нашите придворни и съдии няма нужда да знаят римското право; нашите свещеници се образоват криво-ляво в семинариите е по-нататък не отиват…“

„Да се строят и купуват сгради за университети, да се създават библиотеки, кабинети, учени общество, да се канят знаменити чуждестранни астрономи, филолози – това е пускане на прах в очите.“

„Направило много за успеха на науките в Русия и с неудоволствие виждайки слабата ревност на дворяните към придобиване на учени сведения в университетите, правителството пожела да ни принуди за това и издаде нещастния Указ за изпитите. Отсега нататък никой няма да може да бъде произвеждан в статски съветник, нито назначаван като съдебно вещо лице без свидетелство за неговата ученост.“

„Чували сме за дворяни-изверги, които са търгували нечовечно с хората: купувайки село, избирали селяни, годни за войници, и ги продавали разделно. Да предположим, че такива зверове има и в наше време. Би трябвало тази търговия да се забрани със страховит Указ и да се каже, че имението на толкова недостойни дворяни ще бъде предавано на попечителство. Губернаторите биха могли да наблюдават изпълнението. Вместо това, забраняват откупването на новобранци. Дотогава най-добрите фермери охотно се трудеха 10, 20 години, за да спестят 700 или 800 рубли, за да осъществят това откупуване и така да запазят целостта на семейството си. Сега им е отнет най-силният импулс за благодетелно трудолюбие (…). Каква е ползата от богатството за родител, когато то не спасява скъпия му син? (…) Питам: селяните на тиранина-помешчик, който от алчност за злато би могъл да ги продаде като новобранци, радват ли се на благоденствие от това, че тази продажба е забранена?“

Александър Варнек, „Портрет на неизвестна жена“ (1817–1819). Предполага се, че на него е Анна Бунина.

Колко агнета биха се превърнали в тигри, ако не съществуваше страхът! Да се обича доброто заради неговите собствени прелести е деяние от висшата нравственост, но явление, рядко по света; иначе не биха посвещавали олтари на добродетелта. Обикновените хора спазват правилата на честността, не толкова заради надеждата да получат с това някакви особени изгоди, а заради страха от вредата, свързана с явното нарушение на тези правила. Една от най-важните държавни злини на нашето време е безстрашието. Навсякъде грабят, и кой е наказан? (…) Не е така лесно да бъде уличен изкусният крадец-съдия, особено според нашите закони… Сочат с пръст грабителите – и им дават постове, почетни ленти, в очакване, че никой не би подал жалба срещу тях. А тези недостойни чиновници, разчитайки на своите, подобни на тях, защитници (…), беззаконстват, смело презирайки срама и доброто име (…) За две-три години натрупват няколкостотин хиляди и, без да са имали каквото и да било преди, купуват села!“

В монархизма руски се съединява всички власти: нашето управление е бащинско, патриархално. Бащата в семейството съди и наказва без протокол. Така и монархът в другите случаи трябва да действа по необходимост според своята единствена съвест.“

„Дворянинът, облагодетелстван от съдбата, свиква от люлката да уважава себе си, да обича Отечеството и господаря заради облагата от своето рождение, очаровайки се от знатността – участ на неговите предци и награда за бъдещите му лични заслуги. Този образ на мисли и чувства му дава онова благородство на духа, което – извън всички намерения – е било цел при учредяването на наследственото дворянство; важно преимущество, рядко заменимо от естествените дарби на човека от простолюдието.“

  • • •

Аспектът на Просвещението, обозначен като „феминизъм“, е представен в определената му таблична клетка от колоната за Русия със следния кратък текст:

„През XVIII век жените стават пълноценни участнички в светския живот. Появяват се отделни примери на жени-преводачки или писателки (първата публикувана поетеса е била Екатерина Княжнина, преводачката и поетесата Анна Бунина, мемоаристката Наталия Долгорукова). Но това били по-скоро изключения. Жените отстъпвали сериозно на мъжете по отношение на политическите и гражданските права, почти не получавали образование. Дори княгиня Екатерина Дашкова, директор на Академията на науките, казвала, че в детството на нея са ѝ дали по-скоро възпитание, отколкото образование: учили я на маниери, езици и танци.

Най-добрата илюстрация за адаптирането на идеите, привнесени на руска земя от английското и френското Просвещение, е откриването на института за благородни девици в Смолни. Основателите му били вдъхновени от идеите на абат Фенелон9. Този институт бил интернат, в който попадали момичета до шест години. Давали им начални знания в областта на математиката, историята и изкуството, но не за това, щото по-късно да участват в живота на държавата, а за да ги направят добри майки, които да служат на обществото като възпитателки на бъдещите граждани.“

 

Зидарски преглед

 

Бележки:

1. Морган Абдулович Рахматулин (1927–2006), съветски и руски историк, специалист в областта на руския феодализъм (в това число и на селските бунтове) и декабристкото движение. От 1970 г. работи в редакцията на списание „История на СССР“ (от 1992 г. под името „Отчествена история“) като заведущ отдел и заместник-главен редактор.

2. Александър Иванович Рибопиер (1781–1865), руски придворен, дипломат, банкер, действителен таен съветник и масон. Още твърде млад, 18-годишен, е изпратен с посланическа мисия във Виена, а когато навършва 20 години получава правомощията на действителен „статски“ (цивилен) съветник – граждански ранг, който е бивал даван на потомци от дворянството (съответстващ на чина генерал-майор в армията и контра-адмирал във флота). От средата на 20-те години на ХІХ век взема участие в подготовката на преговорите с Високата порта относно постигането на споразумение за независимостта на Гърция и Сърбия. По-късно е прехвърлен на посланическа работа към пруския и мекленбургския двор. През последните години от живота си заема най-високи чиновнически постове в Руската империя.

3. Яков Лазаревич Барсков (1863–1938), историк на руската литература. От началото на ХХ век работи като деловодител в главния архив на Министерството на външните работи в Санкт-Петербург, където – ангажиран със систематизирането на дворцовия архив – може да изследва разнообразни ръкописи, често практически недостъпни за много учени. На него са предадени огромен обем масонски документи, събрани от А. Н. Пипин, под чието влияние Барсков започва да се занимава с изучаването на историята на руското Масонство. В резултат на изследванията му през 1915 г. излиза книгата „Кореспонденцията на московските масони от ХVІІІ век“.

4. Николай Карамзин (1766–1826), руски историк, писател и публицист, редактор на „Московски журнал“ (1791–1792) и на „Европейски вестник“ (1802–1803), автор на предизвикалата широк обществен интерес 12-томна „История на руската държава“ (последният том – всъщност, недописан, завършвайки с главата „Междуцарствието през 1611–1612 година“). Действителен „статски“ (цивилен) съветник.

В младостта си симпатизира на западното свободомислие. Срещал се е с Имануел Кант. Става свободен зидар и се сближава с просвещенския деец и масон, Николай Новиков. Когато спрямо Новиков са предприети гонения, довели по-късно и до заточение (приключило през 1796 г.), Карамзин заминава зад граница. Пристига през пролетта на 1790 година в революционния Париж.

Владеейки много добре няколко западни езика, между които и английски) превежда на руски пиесата на Шекспир „Юлий Цезар“, отпечатването на която е забранено от имперската цензура. Причина: съдържа мотиви от тираноборчески характер, които провокират алюзии за борба срещу руското самодържавие.

Донякъде изненадващо, през 1803 г. руският император Александър І назначава Николай Карамзин на длъжността „придворен историограф“.

Сред останалите трудове на Н. Карамзин се откроява „Записка за древна и нова Русия – в политическо и гражданско отношение“ (1811).

5. Сергей Михайлович Соловьов (1820–1879), руски историк, професор, ректор на Московския университет (1871–1877), член на Имперската Санкт-Петербургска академия на науките, автор на 29-томната „История на Русия от най-древни времена“.

6. Граф Никита Панин (1718–1783), руски дипломат и изтъкнат държавен деец, глава на руската външна политика през първата половина от управлението на императрица Екатерина ІІ. Член на Братството на свободните зидари в Русия, той се явява инициатор за въвеждане на Шведската масонска система в страната, доколкото руските масони, които продължавали да търсят „истинските тайни“ на Масонството, не оставали удовлетворени от първите седем степени в „системата Цинендорф“.

Между граф Панин и императрица Екатерина ІІ съществуват сериозни разногласия, основното от които е настойчивото искане за учредяване на Държавен съвет, съставен от представители на дворянството, който би следвало да ограничи императоската власт.

Известен в битността си на масон, граф Панин е усилвал безпокойството на императорския двор от създаването на тесни тайни връзки с масонски представители на държави, явяващи се външнополитически противници на Русия. Това положение на нещата обаче не създава сериозни препятствия пред развитието на Свободното зидарство в страната.

7. Фридрих Мелхиор барон фон Грим (1723–1807), немски писател (ползвал немски и френски език), литературен и музикален критик, дипломат. Установавя близки отношения с Жан-Жак Русо и Дени Дидро, като написва множество статии за известната френска „Енциклопедия или Тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите“.

Двукратно е посещава Русия – през 1773 г. заедно с Дени Дидро, когато двамата са избрани за почетни членове на Петербургската академия на науките, и през 1776 г., когато остава почти година в Русия. Сближава се с руската императрица, която често и продължително беседва с него. Впоследствие (1793 г.) се установява в Гота, където е назначен за пълномощен представител на руската императрица, но скоро се премества (със същата длъжност) в Хамбург.

Кореспонденцията на Грим с Екатерина не представлява някакъв ценен литературен паметник (за разлика от кореспонденцията му с други негови съвременници). Писмата му са изпълнени с елементарни прояви на ласкателство, както и с непрестанни молби, които оформят образа му в твърде непривлекателна светлина. В противовес, писмата на Екатерина свидетелстват като пример на непринуденост, без значение, че понякога засягат въпроси и проблеми на държавното управление.

8. Йосиф Вриений, глава на Цариградската патриаршеска академия и професор по философия в нея през първата половина на XV в. Автор на множество съчинения, проповеди. Основният му труд е озаглавен „Падането на Константинопол“. Радва се на широко мигриращо разпространение и неговият „Диалог с мюсюлманин“ (Исмаил), но по отношение автентичността на преразказа се огласяват и сериозни съмнения. В Диалога са включени 46 въпроса, като в някои случаи в един въпрос се откриват и допълнителни питания. Въпрос № 41 дава известна представа за цялостния дух на разговора:

„Въпрос: нима Бог не знае бъдещето на всеки човек и нима Той не предопределя случващото се? Отговор: ‘Всяко настояще и бъдеще е пред Неговите очи.’ Но, знаейки всичко, Бог ‘никога не предопределя за нас нищо’, ‘Божественото предвиждане не отнема човешката свобода (…), доколкото Той не иска да принуждава когото и да било нито към доброто, нито към злото’. Тук се привежда пример с човек, който вижда отдалече пътник, насочил се към и попадащ на разбойници; не наблюдението се явява причина за онова, което се е случило. Така и ‘нищо от предвиденото от Бога не се явява причина за случващото се с нас’. Бог е причина за битието на човешкото естество и неговите добродетели, причина за стремлението към грях и погибел се явява дяволът.“

Въпрос № 43 допълва представата:

„Разговорът преминава към темата за Троицата. Исмаил определя едно такова учение като странно и казва: ‘Ако Бог е един, той не може да бъде три(ма), а ако е три(ма), не може да бъде един.’ Отговор: да, това е странно, защото е Божествено. Ако такова учение би било обичайно в другите религии, това би било свидетелство за неговата небожественост. Тайнството на Единия в Троицата Бог е ‘по-високо от всяко доказателство, доколкото представлява свръхестествен факт.’“

9. Франсуа де Салиняк де Ла Мот-Фенелон (1651–1715), френски свещеник, богослов, писател и педагог.

От 1679 г. Фенелон е настоятел на наскоро учреденото общество „Новите католички“, което е имало за цел да провежда обучение върху Катехизиса с млади симпатизантки на протестантизма. Години по-късно той се заема със задачата да връща към католическото християнство хора, насилствено принудени да възприемат протестантизма. През 1710 г. постига обръщането към католицизма и на свободния зидар Ендрю Рамзи, който впоследствие става и първият негов биограф.

Фенелон е автор на редица съчинения: „Разяснения на изказванията на светците относно вътрешния живот“ (станало причина за неговото изпадане в немилост), „За възпитанието на девойките“, „Диалози на мъртвите“ (в тях присъства мисълта: „Кралят е създаден за поданиците си, а не поданиците – за краля“), „Приключенията на Телемак“, „Трактат за съществуването на Бога“ и много други.

 

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ.

към начало