Масонство и просвещение. Франция.

 

 

Под етикета „въвеждащ цитат“ (виж „Просвещението в една таблица“) Франция е представена със следната мисъл на Дени Дидро:

„Задължен съм 

 да търся истината, но не съм длъжен да я намеря.“

Тя е взета от неговия сборник, титулуван „Философски мисли“ (1746).

Какъв е контекстът?

За да може той да се долови пълноценно, вероятно, би трябвало да се прочетат всичките – всъщност, далеч не много – 62 мисли, измежду които цитираната е номерирана като ХХІХ и понякога е превеждана така:

„От мен трябва да се изисква да търся истината, но не и да я намеря.“

Тя продължава със следните изречения:

„Нима някой софизъм не може да ме порази по-силно, отколкото сериозното доказателство? Ще бъда принуден да се съглася с лъжата, която да приема за истина, и да отхвърля истината, която да приема за лъжа. Но от какво да се страхувам, ако моето заблуждение е невинно? На този свят не възнаграждават човека за ума, с който той е блестял; нима той ще бъде наказан за отсъствието на ум? Да осъдите човек за лоша логика, това означава да забравите, че той е глупав и да се отнесете към него като към злодей.“

Контекстът действително се оказва важен. В края на тези последни изречения изначалната мисъл вече звучи в леко модулиран лад.

А ако се обърнем към началото на визирания сборник, ще прочетем:

„Аз пиша за бога. Не разчитам на много читатели и не се стремя да спечеля всеобщо одобрение. Ако тези ‘Мисли’ не се харесат на никого, значи те са несъмнено лоши. Но в моите очи ще бъдат достойни за презрение, ако се понравят на всеки.“

Дали обаче ние ще поискаме да ги прочетем? А ако ги харесаме? И след това научим, че те са били осъдени на изгаряне от Парламента в Париж? Кое ще победи у нас: преклонението пред един от най-известните дейци на Просвещението и предполагаем брат-масон, комуто през 1778 г. е било засвидетелствано уважение и доверие от известната парижка „Ложа на деветте сестри“, връчила му почетен адрес (вж.: Уилиам Денслоу, „10 000 известни масони“, том І), или демонстрирането на дистанция спрямо обвинявания в атеизъм философ? В същото време, добре би било да помним, че изпод перото му е излезли следните думи:

„Бог вижда моята искреност.“

Нека рискуваме. И нека сторим това, водени от изключително важната идея, че ще можем да се докоснем до едни сериозни интелектуални усилия, положени в търсенето на отговори, вместо в запаметяването наизуст на догматични твърдения.

 

Из „Философски мисли“:

„VІІ. Що за гласове са това! Що за вопли? Що за стонове? Кой е заточил в тъмници всичките тези стенещи мъртъвци? Какви престъпления са извършили тези нещастни люде? Едни се бият с камъни в гърдите; други раздират тялото си с железни шипове; в очите на всички – разкаяние, скръб и смърт. Кой ги е осъдил на тези мъки? Бог, когото те са оскърбили… Какъв е този бог? Бог, изпълнен с благост… Значи, изпълненият с благост бог обича да се къпе в сълзи! Нима тези вопли на ужаса не оскърбяват неговото милосърдие? Ако едни престъпници биха пожелали да смекчат яростта на тирана, какво още биха могли да направят?“

„ІХ. Виждайки как изобразяват върховното същество, слушайки за неговата гневливост, за коравосърдечието на неговото отмъщение, слушайки известните сравнения, изразяващи численото съотношение между онези, които той обрича на гибел, и тези, които удостоява със своята помощ, най-честната душа би била готова да пожелае: такова същество никога да не е съществувало. Хората биха живели достатъчно спокойно на този свят, ако биха били напълно уверени, че няма от какво да се боят в другия [свят]. Мисълта, че няма бог, още не е изплашила никого, но колко много са били ужасени от мисълта, че съществува такъв бог, какъвто ми изобразяват?!“

„ХV. Атеистът:

‘Казвам ви, че няма никакъв бог; че сътворението на света е празна фантазия; че представата за вечността на света не е по-затруднителна за мисълта, отколкото тази за вечността на духа; че поради моята неспособност да проумея как е могло движението да формира тази вселена, която то така превъзходно запазва, би било смешно, заради отстраняването на тази трудност: да предполагам битието на същество, което за мен е също толкова непостижимо; че, ако чудесата на физическия свят, разкриват някакъв ум, то безпорядъкът в света на нравствеността унищожават всякакво провидение. Казвам ви, че, ако всичко е създадено от бога, то всичко би трябвало да притежава най-голямото съвършенство, което е изобщо възможно; защото, ако не всичко притежава най-голямото възможно съвършенство, това означава, че у бога е налице или безсилие, или зла воля. Именно по този пункт за мен остава неясен въпросът за неговото съществуване; а щом това е така, ще помогнат ли вашите обяснения? Дори ако би било доказано (а в действителност това не е доказано), че всяко зло служи като източник на някакво благо, то до какво благо е довела гибелта на Британик, най-добрия измежду владетелите, и царстването на Нерон, най-големия негодник между хората. И как да се докаже, че не би могло да се достигне до същата цел, без да се прибягва към тези средства? Да се допускат пороци заради по-силния блясък на добродетелта, това означава да се компенсира твърде тежко бедствие с твърде лековато преимущество.’

‘Такива са’ – казва атеистът –‘моите възражения. Какво ще можете да ми отговорите? Че съм злодей и че, ако не се боях от бога, то не бих се заел да отричам неговото съществуване?’ (…)“

„ХVІ. Веднъж попитали някакъв човек: съществуват ли истински атеисти?

‘Вие мислите’

– отговорил той –

‘че съществуват истински християни?“

„ХХІV. Скептицизмът не подхожда на всеки. Той предполага дълбоко и безкористно изследване (…). Истинският скептик е онзи, който е пресметнал и претег­лил основанията. Но да се направи това не е така лесно. Кой от нас може да ги оцени точно? Нека бъдат представени сто доказателства на една и съща истина – всяко ще намери своите почитатели. Всеки ум си има собствен телескоп. На мен може някое възражение да ми изглежда колосално, а то, според вас, да е нищожно; вие намирате довода, който ме смазва, за лековат. Ако ние не сме единодушни в абсолютната оценка, как да се договорим за относителната тежест? Кажете, колко морални доказателства са нужни, за да бъде уравновесено едно метафизическо заключение? Моите очила ли грешат срещу истината или вашите? И ако е така трудно да се претеглят основанията, ако няма нито един въпрос, по който да не могат да се приведат доводи ‘за’ и ‘против’, и при това – почти винаги в еднакво количество, то защо нашите решения са така бързи? Откъде се взема у нас този тон на увереност? Нима не сме се убеждавали стотици пъти, че догматичното самодоволство предизвиква възмущение?

‘Карат ме да ненавиждам и правдоподобните неща’

– казва авторът на ‘Опити’ (Мишел дьо Монтен – бел. прев.) –

‘когато ми ги представят за неоспорими. Аз обичам думите, които смекчават и обуздават дързостта на нашите твърдения: «може би», «по всяка вероятност», «някои», «говори се», «аз мисля» и т.н. И ако ми се случеше да възпитавам деца, щях да натъпча в главите им въпросителната, а не категоричната форма на отговор: «Какво значи това?», «Не разбирам», «Може би», «Възможно ли е?» – за да могат те и на 60 години да изглеждат по-скоро като ученици, а не, ненавършили още 10 години, да се представят за професори, както обикновено правят сега.“

„ХХV. Какво е това бог? Ето въпрос, който задават на децата и на който е така трудно на философите да отговорят.

Известно е: на каква възраст детето трябва да бъде учено да чете, да пее, да танцува; и на каква – да му се преподава латински език и геометрия. Само в област­та на религията не се съобразяват с неговото развитие. Едва що започвало да разбира, и вече го питат:

‘Какво е това бог?’

(…) С една от най-важните истини го запознават по такъв начин, че някога тя да бъде опорочена пред съда на неговия ум. На практика, какво удивително би имало, ако, откривайки на 25 години, че вярата в съществуването на бога е смесена в главата му с купчина нелепи предразсъдъци, ще му се прииска да я отхвърли и да се отнесе към нея така, както нашите съдии се отнасят към честния човек, случайно попаднал сред тълпа мошеници.“

„XXXV. От всички страни се носят вопли за нечестиво поведение. Християнина считат за нечестивец в Азия, мюсюлманина – в Европа, паписта – в Лондон, калвиниста – в Париж, янсениста на улица ‘Сен-Жак’, молиниста – в предградието ‘Сен-Медар’. Кой е нечестив в действителност? Всички или никой?“

„XXXVI. Когато набожни хора се опълчват срещу скептицизма, те, според мен, или неправилно разбират своите интереси, или сами си противоречат. Ако е вярно само това, че е достатъчно да се знае как следва да се установи дали един култ е истински или лъжовен, за да бъде възприет първия и отхвърлен втория, то би било желателно по земята да се разпространи всеобщо съмнение и всички народи да решат да поставят под въпрос истинността на своите религии.“

„XLIV. (…) Вероятно св. Григорий Велики е наследил от своите предшественици своята варварска ярост срещу литературата и изкуствата. Ако всичко би зависело от този първосвещеник, днес ние бихме се намирали в положението на мохамеданите, на които Коранът служи като единствена книга за четене. Наистина, какво би останало от древните писатели, попаднали в ръцете на човек, който би обсипвал своите слова с грешки, воден от въображаемия религиозен принцип, че, видите ли, спазвайки правилата на граматиката, това означава да бъде унижен Иисус Христос (…), при което е считал за свой нравствен дълг окончателно да разруши античната култура.“

Видимо, в този свой текст Дени Дидро има предвид известното писмо на папа Григорий І (540 – 604) до галския епископ Дезидерий, в което, давайки поредно свидетелство за тезата си, че „невежеството е майка на благочестието“ и противопоставяйки Иисус Христос на римския върховен бог Юпитер, той пише:

„Толкова хубави неща ни говориха за вашите начинания и затова в нашето сърце се роди такава голяма радост, че тя не би позволила да откажем онова, за което [вашето братство] ни моли. Но след това до нас достигна известие, за което не можем да не си спомняме със срам, а именно: че ти си обучавал някого по граматика. Известието за тази постъпка, към която ние чувстваме голямо презрение, произведе върху нас много тежко впечатление, така че всичко онова, за което аз говорих по-горе, се превърна за мен в мъка и печал; не може с едни и същи уста да се въздава хвала на Христа и заедно с това да се хвали Юпитер. Помисли сам: как престъпно и неприлично постъпват епископите, възпявайки онова, което не би се съгласил да възпява даже един светски набожен човек. И въпреки че любезнейшият наш син, презвитер Кандид, който впоследствие пристигна тук, се стараеше да опровергава този слух и със своите тънки разсъждения искаше да ви оправдае, все пак, аз още не съм се успокоил, защото, ако човек чувствува силно отвращение, слушайки такива разкази за свещенослужител, то необходими са и силни доказателства, за да може да се увери в тяхната невярност. И така, ако вие докажете, че всичко разказано за вас е лъжа, че вие не се занимавате с глупави светски науки, тогава ние ще прославяме нашия Господ, който не допусна да се оскверни от вашите уста с богохулствена хвалба такова нещо, за което не може и да се говори. В такъв случай само, спокойно и без никакви съмнения, ние ще си помислим да ви разрешим онова, за което молите.“

 

Нататък – из „Философски мисли“ на Дидро:

„XLVI. Целият народ, казвате вие, е засвидетелствал даден факт. Ще посмеете ли да го отречете? Да, ще посмея, докато той не бъде потвърден от някое авторитетно лице, непринадлежащо към вашата партия, и докато не ми стане известно, че това лице не може да се окаже фанатик или измамник. Нещо повече, макар да чета у несъмнено безпристрастен автор за това, че посред някакъв град се е отворила пропаст и боговете, когато започнали да им задават въпроси във връзка с това събитие, отговорили, че тя ще се затвори, ако в нея бъде хвърлено нещо най-скъпо, при което един смел рицар се хвърлил в нея и пророчеството се изпълнило, аз ще повярвам на това далеч не така охотно, колкото в случай, че просто биха ми казали: в града се отвори пропаст и бе необходимо много време и труд, за да бъде засипана. Колкото по-малко правдоподобен е един или друг факт, толкова по-лековато е историческото свидетелство за него. Аз веднага бих повярвал на един-единствен честен човек, който би ми съобщил, че Негово величество е постигнал победа над съюзниците, но ако цял Париж започне да ме уверява, че в Паси е възкръснал покойник, не бих повярвал ни най-малко на това. Дали ни мами някой историк, или се заблуждава цял народ – няма нищо удивително нито в единия, нито в другия случай.“

„XLVII. Тарквиний замислил да прибави нови отряди от конници към онези, които били сформирани от Ромул. Един стар авгур започнал да доказва, че всяко нововъведение във войската е проява на светотатство, ако не е разрешено от боговете. Разгневен от смелата реч на този жрец и изпълнен с желанието да го посрами и да очерни в негово лице изкуството, принизяващо собствения му авторитет, Тарквиний се разпоредил да го извикат на площада и му казал:

‘Прорицателю, изпълнимо ли е това, за което мисля в момента? Ако твоята наука е такава, каквато ти се хвалиш, тя ще ти позволи да отговориш.’

Без ни най-малко да се смути, авгурът изследвал полета на птиците и отговорил:

‘Да, господарю, това, за което мислиш, може да бъде изпълнено.’

Тогава Тарквиний измъкнал изпод тогата си бръснач и, вземайки едно камъче, казал на авгура:

‘Ела тук и разсечи камъчето с този бръснач, тъй като аз мислех именно за това.’

Навий – защото така се казвал авгурът – се обърнал към хората и казал уверено:

‘Ударете камъчето с бръснача и нека бъда завлечен към мястото за мъчения, ако камъчето не се окаже на минутата разсечено на две.’

С изненада хората видели, че твърдостта на камъчето отстъпила пред острието; частите му се разделили така бързо, че бръсначът стигнал до ръката на Тарквиний и от нея бликнала кръв. Изуменият народ огласил площада с викове на възторг. Тарквиний се отказал от своите намерения и обявил себе си за покровител на авгурите. Бръсначът и частите от камъчето били заровени в земята под жертвеника. На прорицателя бил издигнат паметник, който и при царуването на Август продължавал все още да съществува. Цялата древност, езическа и християнска, е засвидетелствала истинността на това събитие в писанията на Лактанций, Дионисий Халикарнаски и свети Августин.

Вие изслушахте онова, което казва историята. Сега – за суеверието.

‘Какво ще отговориш на това’

– казва суеверният Квинт на своя брат Цицерон. –

‘Или трябва да се поддадеш на ужасния пиронизъм, считайки народите и историците за глупци и изгаряйки всичките техни летописи, или трябва да признаеш този факт. Нима ще започнеш да отричаш всичко, само и само да не допуснеш мисълта, че боговете се намесват в нашите дела?’

Но нали владетелите, народите, племената и целият свят им вярва!

‘Сякаш има нещо по-широко разпространено от невежеството? Или на теб самия ти харесва да следваш съжденията на тълпата?’

– ето го отговора на истинския философ.

Посочете ми дори и само едно чудо, към което той да не е приложим! Разбира се, Отците на църквата не са приели като много удобно за тях да се ползват от принципите на Цицерон, предпочели са да повярват на историята с Тарквиний и да припишат на дявола цялото изкуство на Навий. Прекрасно изобретение е този дявол!“

„XLVIII. В историята на всички народи има събития, които биха били действително прекрасни, ако бяха просто истинни. С тяхна помощ се доказва всичко, но самите те остават недоказани. Те не бива да се отричат, за да не се изпадне в нечестивост, в тях не трябва да се вярва, за да не се окажем слабоумни.“

„XLIX. Ромул, поразен от мълния или убит от сенатори, изчезва от Рим. Това предизвиква ропот сред народа и войската. Съсловията в държавата се надигат едно срещу друго и току-що възникналият Рим, разделен отвътре и обграден от врагове отвън, се оказва на ръба на бездната, когато изведнъж някой си Прокулей важно излиза напред и казва:

‘Римляни, владетелю, онзи, за когото вие скърбите, не е умрял. Той се е възнесъл на небето, където сега седи отдясно на Юпитер. Отиди, каза ми той, и успокой своите съграждани, извести им, че Ромул е в обкръжението на боговете. Увери ги в моето застъпничество и нека те да знаят, че вражеските сили никога няма да ги завладеят. Съдбата им е определила с годините да станат повелители на света. Нека само да предават това пророчество от поколение на поколение, до най-далечните потомци.’

Случват се обстоятелства, които са благоприятни за измама; и ако се разгледа тогавашното положение на нещата в Рим, то бихме могли да се съгласим, че Прокулей е бил човек с глава на раменете си и е поз­навал своите съвременници. Той вселил в умовете им предразсъдъка, оказал се далеч не безполезен за бъдещото величие на неговата родина. (…) С други думи, народът повярвал в появяването на Ромул. Сенаторите се направили, че също са повярвали, а Ромул започнал да получава жертвоприношения. С това обаче работата не приключила. Скоро се оказало, че Ромул се явил далеч не само на едно лице. Него го видели повече от хиляда души в един и същ ден. Той изобщо не бил поразен от мълния, сенаторите изобщо не се били разправили с него, служейки си със заплахи. Не! Пред очите на целия народ той се възнесъл на небето сред блясъка на мълнии и тътена на гръмотевици. А с течение на времето това събитие се изпълнило с такива подробности, че свободомислещите от следващото столетие можели само да се дивят.“

„L. Едно единствено доказателство ме поразява повече, отколкото 50 факта. Благодарение на моето безгранично доверие към собствения ми разум, вярата ми не зависи от прищевките на първия срещнат фокусник. Първосвещенико Мохамед, ти можеш да вдигаш на крака куци, можеш да връщаш дар словото на неми и зрението на слепи, да изцеляваш паралитици, да възкресяваш мъртви и дори да възстановяваш липсващи ръце и крака на сакати (чудо, все още несътворено от никого). И за твое огромно изумление, моята вяра няма да се поколебае ни най-малко. Искаш ли да стана твой прозелит? В такъв случай остави всичките тези фокуси и нека разсъждаваме. Аз вярвам повече на своето разсъждение, отколкото на своите очи.

Ако възвестяваната от теб религия е истинна, нейната истинност може да бъде показана нагледно и да бъде потвърдена с неопровержими доводи. Намери тези доводи. Защо да ми дотягаш с чудеса, когато можеш да ме поразиш с един силогизъм? Кажи, наистина ли на теб ти е по-лесно да вдигнеш на крака някой куц, отколкото да ме просветиш?“

„LІІ. Трябва да се признае, казва логикът от Пор-Роял, правотата на св. Августин, който твърди заедно с Платон, че критерият за истината се съдържа не в чувствата и усещанията, а в разума:

‘Във възприятията няма доказана истина.’

Той дори твърдял, че достоверността, основана на сетивните впечатления, се простира не твърде далече и че има много неща, които ние като че ли познаваме с помощта на тези впечатления, но относно които нямаме пълна сигурност. Следователно, когато свидетелството на усещанията противоречи или отстъпва по сила на авторитета на разума, няма място за избор: логиката повелява да се следва гласът на разума.“

Споменавайки израза „логикът от Пор-Роял“, Дид­ро видимо насочва мисълта към анонимно публикуваната през 1662 г. във Франция книга „Логика, или Изкуството да се мисли, където покрай общите правила се съдържат някои нови съображения, полезни за развитието на способността за формиране на съждения“. Тя е била написана от двамата богослови и последователи Декартовата доктрина, Антоан Арно (1612 – 1694) и Пиер Никол (1625 – 1695). Следвайки своя научен патрон и търсейки промяна на съдържанието, изпълващо различните схоластични ръководства, двамата автори преследвали онова, което Декарт е отбелязал в своя труд „Разсъждение за метода“: избягване на много от правилата в логиката, които служели повече за обяснение на това, което вече е известно, и ни учели да говорим без да се замисляме за онова, което не знаем, вместо да трасират пътища към познаване на неизвестното.

 

Няколко последни философски мисли на Дидро:

„LVІ. Нищо не може да укрепи безверието в по-голяма степен, отколкото лъжовните мотиви в отношението към някого. Не минава и ден без на невярващите да не им казват:

‘Кои сте вие, че се осмелявате да нападате религията, която така мъжествено са защитавали Павловци, Тертулиановци, Афанасиевци, Златоустовци, Августиновци, Киприановци и толкова много други знаменити хора? Очевидно, вие сте забелязали някои трудности, убегнали от вниманието на тези велики умове. Покажете ни какво вие разбирате повече от тях и или подчинете вашите съмнения на тяхното мнение, или признайте, че те разбират повече от вас.’

Лековато разсъждение! Просветеността на служителите на дадена религия въобще не доказва нейната истинност. Колко нелепа е била религията на египтяните и колко просветени са били нейните служители! (…)

[В отговор:]

‘Млъкни, нещастнико, твоите богохулни речи ме разтреперват! Твоя работа ли е да разсъждаваш? Нима ти разбираш от тези работи повече, отколкото Свещената колегия? Кой си ти, че се осмеляваш да нападаш боговете и да поучаваш в мъдрост техните служители? Или ти си по-просветен от онези оракули, които биват питани от целия свят? Каквото и да ми отговориш, аз ще бъда поразен от твоята горделивост или от твоето безразсъдство…’

Наистина ли християните никога не осъзнават цялата своя сила и не оставят тези жалки софизми за онези, за които те се явяват единствена надежда?

Свети Августин пише в своя трактат ‘За града Божи’:

‘Ние не казваме нищо, което двете страни могат да приемат, а казваме само онова, което противниковата страна не следва да приема.’

Например, чудесата и авторитетът могат да създадат глупци или лицемери; само единият разум може да създаде вярващи.“

„LХ. Вие давате на невярващия книгата на писанията, боговдъхновеността на които имате намерение да му докажете. Но преди да пристъпите към разглеждане на вашите доказателства, той непременно ще ви поразпита за тази книга.

‘Тя винаги ли е била такава?’

– ще зададе въпроса си той. –

‘Защо сега тя не е толкова обемна, колкото е била няколко века по-рано? С какво право от нея е изхвърлено еди-кое-си писание, почитано от друга секта, а писание, отхвърлено от нея, е запазено? На какво основание вие сте отдали предпочитание на този, а не на друг ръкопис? Какво ви е ръководело при избора между така различните списъци, доказващи нагледно, че тези свещени автори не са дошли при вас в своята първоначална чистота?’

Но, ако те, [писанията], както сте длъжни да признаете, са били изопачени от невежи преписвачи и злонамерени еретици, то това означава, че вие трябва да ги възстановите в техния истински вид, преди да доказвате тяхната боговдъхновеност. Вашите доказателства не могат да се отнасят към събрание на осакатени писания, както и моята вяра не може да се гради върху такова събрание. И така, на кого ще възложите този труд по поправката? На църквата. Но аз не мога да призная непогрешимостта на църквата, докато не ми е доказана боговдъхновеността на писанията. Така, по неволя, изпадам в скептицизъм.

Единственият начин да се справя с тази трудност е да призная, че изначалните основания на вярата имат чисто човешки характер, че изборът на ръкописи, поправката на отделните места и, накрая, съставителството са проведени по правилата на критиката. И аз изобщо не се отказвам да се отнасям към боговдъхновеността на свещените книги с онази степен на вяра, която е съразмерна със строгостта на тези правила.“

„LХІ. В търсенето на доказателства се натъкнах на трудности. Книгите, съдържащи основанията на моята вяра, заедно с всичко ми дават основания и за неверие. Тези книги са арсенал за всички. Пред очите ми деистът вземаше оттам оръжие срещу атеиста; деистът и атеистът се сражаваха с юдея; атеистът, деистът и юдеят се обединяваха против християнина; християнинът, юдеят, деистът и атеистът се хвърляха в бой с мюсюлманина; а скептикът вървеше сам срещу всички. Аз бях съдия в тези състезания. Претеглях шансовете на бойците върху везните, блюдата на които се издигаха и спускаха в зависимост от положените върху тях тежести. И след дълги колебания везните се наклониха по посока на християнството, но едва преодолявайки – само благодарение на превеса в своята тежест – значителното съпротивление на другата страна. Мога да засвидетелствам своето безпристрастие. Не зависеше от мен, че този превес не ми се стори много голям. Бог вижда моята искреност.“

 

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ.