Масонство и просвещение. Америка.

 

 

Текстът, избран като цитат, с който започва представянето на Просвещението в Америка (Съединените щати), е взет от писмо на Бенджамин Франклин до негов познайник от Франция, написано през 1789 г. Представлява често привеждана като пример мисъл и гласи:

 

„Към настоящия момент нашата нова Конституция е приета, и всичко, видимо, говори в полза на това, че тя ще се окаже дълговечна; впрочем, на този свят няма нищо сигурно, освен смъртта и данъците.“

 

Всъщност, фразата от въпросното писмо, отнасяща се до „смъртта и данъците“ в тяхното качество на нещо неизбежно (на английски изписвани задължително с главни букви – „Death and Taxes“), е парафраза на мисъл, добила широка популярност в Англия от началото на ХVІІІ век.

В един фарс, известен под заглавието „Обущарят от Престън“, написан от Критофър Бълок през 1716 г., има реплика:

„Човек не може да бъде сигурен в нищо, освен в Смърт­та и Данъците.“

През 1724 г. Едуард Уорд отпечатва поетично съчинение, озаглавено „Танцуващите дяволи, или Виещият дракон“ (с подзаглавие „Глупашки фарс“), където могат да се открият думите:

„В безкрайните промени на Съдбата

постоянни са единствено Смъртта и Даждията.“

В трактата на Даниел Дефо, „Политическата история на дявола“ (1726), се казва:

„Хората вярват най-твърдо в нещата, които са несъмнени – такива като Смъртта и Данъците.“

Много по-късно и други мислители ще подложат на перифразиране идеята за вярата в онези неща, които не пораждат съмнение, но други ще настояват на обратното: хората вярват най-екзалтирано в онези неща, които са най-малко възможни.

През 1733 г. в 722-стрàничното „Списание за господà“ („The Gentleman’s Magazine“) е отпечатан следният текст:

„Двама земевладелци коментират кандидатурите за представители в Камарата на общините от графство Кент.

Първи земевладелец: Чия кандидатура, моля Ви, съседе, Ви се струва достойна за подкрепа? Тази на сър Томас д’Ет или на сър Едуард Диъринг?“

На това място е вградена трудно преводима игра на думи. Изхождайки от звученето, името Томас д’Ет може да бъде преведено като Томас Смъртта, а името Едуард Диъринг – като Едуард Скъпия.

Нататък:

„Втори земевладелец: Вашият неуместен въпрос опечалява моята праведна душа. На кого не би се случило да се изправи срещу Смъртта и [скъпите] Данъци?

Първи земевладелец: Приятелю, толкова сте се разгорещил, че вижте как Ви секна дъхът.

Втори земевладелец: Смъртта ли?“

Тук отново се играе с близкото звучене в английския език на думите „дъх“ („breath“) и „смърт“ („death“). Затова и вторият земевладелец изговаря своето питане:

„Смъртта ли?“,

с което практически връща разговора в изначалното му русло:

„Нима онзи, който е обременен с данъци, би избрал Скъпия, за да плаща скъпо и прескъпо през всичките си дни? Докато, избирайки Смъртта, Вие ще намерите известно облекчение.“

А иначе, целият текст на написаното от Бенджамин Франклин писмо е следният:

„До

Жан-Батист льо Рой,

13 ноември 1789 г.,

Филаделфия

Вече измина повече от година, откакто нямам вест от моя скъп приятел Льо Рой. Каква може да е причината? Все още ли сте жив? Или тълпата на Париж е сбъркала главата на един монополист на знанието с главата на някой монополист на зърно; и я е разнасяла парадно по улиците, набодена на върлина.

Голяма част от новините, които вече около година получаваме от Париж, бяха много потискащи. Искрено желая и се моля всичко да завърши благополучно и щастливо – както за краля, така и за нацията. Гласът на философията, която съм възприел, трудно може да се чуе сред тези метежи. Ако при това положение на нещата се е случило нещо, което има материално изражение, аз Ви придумвам да ме информирате. Все пак, моля се: дано чуя от Вас малко нещо истинско; защото, въпреки че разстоянието е голямо и начините за изпращане на писма не са много нормални, една година мълчание между приятели задължително поражда безпокойство.

Понастоящем новата ни Конституция е вече приета и всичко подсказва, че за нея се очертават дълготрайни перспективи; но на този свят нищо не може да се каже, че е сигурно – освен смъртта и данъците.

Здравето ми продължава да е почти същото, каквото е от известно време, с изключение на това, че ставам все по-слаб и отпаднал, така че не мога да очаквам да издържа още много време.

Моите уважения към Вашия добър брат и към нашите приятели от Академията, която винаги има най-добрите ми благопожелания за просперитета и славата ѝ. Адьо, скъпи мой приятелю, и –повярвайте ми – неизменно Ваш най-привързан,

Б. Франклин.“

Приятелят, до когото е адресирано горното писмо, Жан-Батист льо Рой (1720–1800), е физик, член на Френската кралска академия на науките, един от активните участници в написването на Енциклопедията, член на Английското кралско научно дружество, както и на Американското философско дружество.

Обективно погледнато, визираният начален цитат трудно може да бъде мислен като някаква дълбока просвещенска идея, освен ако не се отчете, че – между думите за смъртта и данъците – е спомената американската Конституция, в чиито текстове могат да се търсят просвещенски индикации.

 

Именитият изкуствовед Кенет Кларк възкликва в своя капитален труд „Цивилизацията“:

„С каква самоувереност основоположниците на Америка си намятат в своите полудиви земи мантията на републиканската добродетел и прилагат на практика принципите на френското Просвещение!“

Оказва се, че траекториите на мисълта водят съвсем естествено към Конституцията на Съединените щати, независимо от факта, че Кенет Кларк леко пресилва проявената от Бащите основатели „самоувереност“. Идеята за републиканска форма на държавно устройство и управление далеч не се ражда лесно и далеч не е белязана с каквато и да било самоувереност. Тя е плод на продължителни дебати.

Американският републиканизъм е бил фокусиран около проблема за ограничаване на корупцията и алчността. Добродетелта се мислела като предпоставка от изключително значение за гражданите и техните представители в управителните тела. Радетелите за републиканизъм черпели своите аргументи и учели уроците си от историята на древния Рим. Те имали като постулат тезата, че луксът е бил този, който е разрушил империята.

В противовес, добродетелният гражданин следвало да разполага с резервоар от сили, за да изкорени корупцията. Така идеята за републиката постепенно се превърнала в нещо свещено: служенето ѝ се отъждествявало с апостолската дейност от новозаветните евангелски предания – отказ от собствените интереси в името на общата полза.

 

Бърнард Бейлин започва глава ІІІ („Власт и свобода: теория на политиката“) от своята книга „Идеологическите извори на Американската революция“ с думи, визиращи вижданията на Джеймс Мадисън от 1792 г.:

„В Европа хартите на свободата са предоставени от властта. Америка даде пример, а Франция го последва, за харти на властта, предоставени от свободата. Тази революция в световната практика може да бъде произнесена – с честна възхвала – по адрес на най-триумфалната епоха от американската история и по повод на най-утешителното предчувствие за нейното щастие.“

По-нататък авторът се заема с кратки анотации на деспотичните режими през ХVІІ и ХVІІІ век, опирайки се на трудове, писани от съвременници на отминалите епохи. Един от факторите, вплетен в представените разсъждения, е дефиниран като „страх от постоянно намиращите се в бойна готовност армии“:

„Този страх (…) произтичал директно от разбирането на колонизаторите за властта и човешката природа, като от чисто логическа гледна точка това бил напълно разумен страх. Но той надхвърлял обикновената логика. Само напълно очевидното, както са го виждали колонизаторите, било считано за оправдано – от историята и от фактите на тогавашния свят. Заключителните примери за онова, което се случвало, когато на намиращите се в постоянна бойна готовност армии било позволявано да господстват над човешките общности, били постоянно пред очите и в умовете им.

Съществувал – на първо и най-важно място – примерът на турците, чиито владетели (жестоки, чувстващи се ‘големци в техните малки зали за заседания на съвещателните им органи към султана или великия везир’ – били легендарни, идеални типажи на деспоти, управляващи, без да са подвластни на правдата или закона, или, в какъвто и да било смисъл, на съгласието на хората. Силата им се опирала на мечовете на техните порочни еничари, най-лошата от всички намиращи се в неизменна бойна готовност армии. По същия начин френските крале отнели ‘със сила’ свободите на своите поданици и свели до нулата ‘наказателната привилегия на френските парламенти’. В редиците на ‘деспотичните царства’ влизали също Полша, Испания и Русия, а понякога в аналите бивали споменавани Индия и Египет.“

Защо Бърнард Бейлин споделя всичките тези мисли? Защото иска плавно и по възможно най-естествения начин да достигне до едно откровение:

„По-интересни от тези внушителни прояви на деспотизъм, пословични с върховенството на силата, неограничавана от каквито и да било уравновесяващи влияния, били редица деспотични държави, носещи в живата си памет времето, когато са били свободни и когато са били поробени, както наскоро било пряко наблюдавано с примера на Венеция. Някога, не много отдавна, тя била република, но сега се управлявала ‘от един от най-лошите видове деспотизъм’. Швеция била друг пример. Там самите колонизирани можели да си спомнят времето, когато шведският народ се наслаждавал на пълна свобода. Сега обаче, през 60-те години на ХVІІІ век, се знаело, че те ‘се радват, че са подвластни на капризите и произволната власт на тиранина и че целуват своите вериги’. Но най-яркият от тези тъжни случаи, защото бил и най-внимателно проучен, бил този на Дания. Унищожаването на парламентарните свободи в Дания всъщност се било случило преди век, но това събитие, внимателно разгледано в трактат, известен в опозиционните среди и в Америка, бил преживяван от колонизираните като съвременен.“

 

Трактатът, споменат от Бърнард Бейлин, „Равносметката на Дания“ (1694), принадлежи на Робърт Молсуърт (1656–1725). С трудовете си, с парламентарната си кариера и ръководството на собствените си имения в Англия и Ирландия той въплъщавал републиканските идеали на работливия и независим джентълмен – непоколебим в защита на обществената свобода, враждебен към тиранията, но в същото време отзивчив и благоразположен към осъществяването на подобрения. Бейлин пише:

„Трудът на Молсуърт (…) установил общото положение, подразбиращо се от само себе си във всички подобни истории, но изрично изложено в конкретната [история], а именно: запазването на свободата се основава върху способността на хората да поддържат ефективни проверки на онези, които притежават властта, а оттам – и върху заключителния анализ, основите на който са в бдителността и моралната устойчивост на хората.“

Нека бъде повторено: тези думи са публикувани през 1694 г. и изглежда заслужават да бъдат дълбоко вкопани в паметта на всеки един съвременник.

Знайно е с какво изречение започва Конституцията на Съединените щати. В него се открояват няколко израза:

„…да утвърдим справедливостта“

и

„…да гарантираме благата на свободата“.

А според някои, една от най-подходящите дефиниции за „справедливост“ е: освободеното от каквито и да било ограничения разследване с цел търсене на истината.

 

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ.