Какво е това Просвещението?

 

 

 

Ако има нещо, което знаеш – сподели го.

Ако има нещо, което не знаеш –

потърси го.

Вторият ред от реализирания проект на тримата учени: Арсений Куманков, Григорий Часовски и Артур Третяк, обозначен с името: „Философия на Просвещението в една таблица“, е посветен на въпроса: „Какво е това?“ – видимо, въпрос, имащ смисъла на питането: „Какво е това Просвещение?“ Клетките от третия табличен ред са запълнени с информация за основните философски дейци на Просвещението, а тези от четвъртия ред, както е естествено да се предположи, са поставени под мотото: „За човека“.

В колоната, посветена на „общите идеи“, може да бъде прочетено:

„Терминът Просвещение (англ. ‘Enlightenment’, нем. ‘Aufklärung’) представлява сам по себе си заемка от френската дума ‘Les Lumières’ (‘la lumière’ – ‘светлина’). Появата на тази дума е свързана с вкоренената във философията на ХVІІ век идея за съществуването на ‘естествена светлина’ на разума (‘la lumière naturelle’), дадена на човека от Бога – светлина, която му позволява да се освободи от интелектуалната слепота и да открие истинската природа на нещата. Тази идея е използвана активно от Декарт и неговите последователи. Постепенно тя загубва религиозния си контекст: не Бог разсейва тъмнината на невежеството, а разумът като такъв. Тогава, през втората половина на ХVІІ век, френските автори започват да говорят за ‘просветен век’ – ‘siècle éclairé’ или ‘siècle des Lumières’ (‘век на просветлените’). Просвещението заменя метафизичните доктрини от XVII век, които се развили около декартовата система, но истинският му враг е схоластичният подход към науката с неговия догматизъм, сляпа вяра в авторитетите, празнодумство и непрактичност. Просветителите са интелектуалци, занимаващи се с научна и публицистична дейност.

Те наричат себе си философи или се обозначават като ‘Република на учените’ (‘République des Lettres’) и се опитват да направят своите знания достъпни за широката публика. Желанието да разпространят идеите си, да ги направят популярни и разбираеми може да бъде определено като една от ключовите характеристики на тази интелектуална епоха. Просветителите виждат като цел на научната работа не само придобиването на знания, но и преподаването им на другите, като по този начин трябва да бъде осъществено тяхното възпитание. Просвещението създава култ към разума и издига знамето на ценностите: свобода, религиозна толерантност и усъвършенстване на човека.

Началото на Просвещението може да се придвижи назад във времето към края на ХVІІ век, когато Нютон публикува своите ‘Математически принципи на естествената философия’ и се появяват трудовете на Джон Лок за познанието и политиката, или дори към средата на ХVІІ век, ако началото на Просвещението бъде свързано с дейностите на математѝка и философа Рене Декарт (1596 – 1650). Краят на Просвещението традиционно се обвързва с началото на Френската революция (1789 г.) и Наполеоновата епоха (1804 г.).“

Горните изречения създават известни проблеми. Така например, ако „разумът като такъв“ представлява инструментът, с който може да бъде „разсейвана тъмнината на невежеството“, то това още не означава, че се предлага обяснение за произхода на самия разум. В този смисъл, твърдението:

„Не Бог разсейва тъмнината на невежеството“,

изисква известно пояснение.

В статията си, посветена на Просвещението и отпечатана в енциклопедия „Британика“, Брайън Дийгнън посочва:

„Успешното прилагане на разума към всеки въпрос е зависело от правилната му употреба – от разработването на методология за разсъжденията, която би могла да послужи като собствена гаранция за валидност. Подобна методология била постигната по най-впечатляващ начин в науките и математиката, където логическите постановки на индукцията и дедукцията направили възможно създаването на широкообхватна нова космология. Успехът на Нютон – и по-специално, в това, че е уловил в няколко математически уравнения законите, които управляват движенията на планетите – дало голям тласък на нарастващата вяра в човешкия капацитет за достигане на знания. В същото време идеята за Вселената като механизъм, управляван от няколко прости (и постижими като откритие) закони, имало подривен ефект върху концепциите за някакъв персонализиран Бог и индивидуално спасение, които били централни за християнството.

Неизбежно методът на разума бил приложен към самата религия. Резултатът от търсенето на някаква естествена – рационална – религия се оказал деиз­мът, който, въпреки че никога не е бил организиран като култ или движение, конфликтувал с християнството в продължение на два века, особено в Англия и Франция.

За деиста били достатъчни много малко религиозни истини и те били истини, смятани като явни за всички рационални същества: съществуването на един Бог, често считан за архитект или механик, съществуването на система от награди и наказания, прилагани от този Бог, и задължението на хората към добродетелността и благочестието.“

Въпросите, свързани с деизма, са попадали далеч не изолирано в ареала на масонското внимание. При това, те – като по някакво правило – са се оказвали в една или друга конфликтна ситуация с онези представи, които са почивали именно върху идеята за „някакъв персонализиран Бог“, както и при опитите на редица просветители да изградят, примерно, „съвременни светски теории“, отнасящи се до „психологията и етиката“, да лансират отказа от представата за изначалната човешка „доброта“ или последващия (но със статут на вроден) „първороден грях“, да заменят „Града на човека по модел на Божия град“ с някакво „взаимноизгодно споразумение между хората“, да подлагат на постоянна критика опиращата се на произвола „авторитарна държава“, да пропагандират „политическата демокрация“. Този род обстоятелства дават основание за някои бележки по темата деизъм.

Енциклопедия „Британика“:

„Такива мощни идеи намерили израз в прояви като реформата в Англия и като революцията във Франция и Америка.“

Но заедно с това:

„Просвещението издъхва като жертва на собствените си ексцесии. Колкото по-изчистена и по-разредена става религията на деистите, толкова по-малко предлага тя на онези, които търсят утеха или спасение. Честването на абстрактния разум провокира възпротивяващите се духове да започнат да изследват света на сетивността и емоцията в културното движение, известно като романтизъм. Царството на терора, последвало Френската революция, поставя на сурово изпитание вярата, че обществото на равнопоставените граждани може само да управлява себе си. Все пак обаче, високият оптимизъм, който характеризира голяма част от мисълта на Просвещението, оцелява през следващите два века като едно от най-трайните завещания на движението: убеждението, че човешката история е запис на общия напредък, който ще продължи и в бъдеще.“

Разбира се, намерила е място следната кратка ремарка:

„Тази вяра и привързаност към човешкия прогрес, както и други ценности на Просвещението, са поставени под въпрос в началото на ХХ век в рамките на някои течения на европейската философия, и по-специално – от постмодернизма.“

В специалната статия на Франк Мануел и Дейвид Пейлин, посветена на деизма и поместена във все същата енциклопедия „Британика“, може да се открие интригуваща информация, която би обогатила традиционно конспективните обмени на мисли между свободни зидари по повод на тази религиозна нагласа:

„Като цяло, деизмът се отнася до онова явление, което може да се нарече ‘естествена религия’: приемането на определен корпус от религиозни знания, които са вродени във всеки човек или които могат да бъдат придобити чрез използване на разума и отхвърлянето на религиозното знание, постигнато било чрез откровение, било чрез учението на която и да било църква.“

Това дефинитивно по своя характер изречение може да изненада мнозина. Следващите изречения внасят допълнителна яснота:

„Независимо от факта, че първоначалната употреба на термина е била регистрирана във Франция през ХVІ век, по-късната поява на учението на територии от континента е стимулирана от превода и адаптирането на английските идейни модели. Върховият момент за деистичната мисъл настъпва в Англия през периода от около 1689 до 1742 г. – период, през който, въпреки широко разпространените контраатаки от създадената Англиканска църква, след Славната революция съществува относителна свобода на религиозното изразяване (…). Деизмът навлиза дълбоко в Германия през ХVІІІ век, след като престава да е жизненоважен обект на противоречия в Англия.

През ХІХ и началото на ХХ век думата деизъм е използвана от някои богослови в противовес на теизма, вярата в иманентния Бог, който се намесва активно в делата на хората. В този смисъл деизмът е представян като възглед на онези, които са свеждали ролята на Бога до обикновен акт на творение в съответствие с рационални, познаваеми от човека закони, и са приемали, че след първоначалния акт Бог на практика се е оттеглил и нататък се е въздържал от намеса в процесите на природата и пътищата на човека. Обаче една така рязка в своята схематичност интерпретация на отношенията между Бога и човека е била приета от много малко деисти по времето, когато учението било в своя разцвет, макар че техните религиозни противници често се опитвали да ги вкарат насилствено в тази трудна позиция.“

Не може да има никакво съмнение, че идеята за един максимално изчистен от битийна конкретика Бог би могла да бъде изключително хармонираща със свободно-зидарската мисловност. Това допускане се подсилва допълнително и от някои следващи твърдения на Франк Мануел и Дейвид Пейлин. След като изреждат имената на английските писатели: лорд Едуард Хърбърт (І барон Шербъри), Томас Хобс, Чарлз Блънт (граф Шафтсбъри), Антъни Колинс, Томас Уулстън, Матю Тиндал, Томас Морган, Томас Чъб и Хенри Сейнт Джон (І виконт Болингбрук), след като огласяват уговорката, че някои от изредените имена били включвани по-рядко в списъка на „писателите-деисти“, а други показвали по-скоро тежнения към пантеизма, след като отбелязват и факта, че епитетът „деист“ бил приеман от мнозинството мислители

„като подходящо обозначение за религиозната им позиция“,

независимо от факта, че

„той се бил превърнал в оскърбително прилагателно от речника на техните противници“,

авторите на студията споделят пет религиозни идеи, застъпени в трактатите на лорд Хърбърт като вродени в съзнанието на човека:

„вярата в някакво върховно същество,

вярата в необходимостта от култ към него,

вярата в стремежа към благочестив и добродетелен живот като най-желаната форма на преклонение,

вярата в необходимостта от покаяние за греховете

и вярата в наградите и наказанията на онзи свят“.

Тук обективността налага да се посочи, че английският израз за „върховно същество“ („supreme being“) би могъл да се преведе и по друг начин – например, като „върховна същност“.

Пространният коментарен текст, който се чете като продължение на изредените пет фундаментални религиозни идеи, гласи:

„Тези основни религиозни вярвания, поддържал Хърбърт, били във владение на първия човек и те били основни за всички достойни позитивни институционализирани религии от по-късни времена. По този начин разликите между секти и култове по целия свят били обикновено ‘доброкачествени’, просто модификации на общоприети истини; те били прояви на развала само тогава, когато са водели до варварски практики като човешки жертвоприношения и кланета на религиозни съперници.

В Англия от началото на ХVІІ век това общо религиозно отношение придобива по-войнствена форма, особено в произведенията на Толанд, Шафтсбъри, Тиндал, Уулстън и Колинс. Въпреки че деистите се различавали помежду си и нямало нито една работа, която да бъде посочена като квинтесенциално изражение на деизма, те били обединени в атаките си както по адрес на съществуващата установена църковна институция, така и срещу дивите прояви на дисидентите. Тонът на тези писатели често бил земен и хаплив, но техният деистичен идеал е трезвата естествена религия, без декорациите на римокатолицизма и на Върховната църква в Англия; той е освободен и от страстните ексцесии на протестантските фанатици. При Толанд съществува силен акцент върху рационалния елемент в естествената религия; при Шафтсбъри онова, което има по-висока стойност, се приписва на емоционалната страна в религиозното преживяване, когато то е насочено в ползотворни направления. Всички са в съгласие в своето отрицание на какъвто и да било вид религиозна нетърпимост, защото ядрото на различните религии е идентично. Като цяло, регистрирана е негативна оценка по адрес на религиозните институции и свещеническото тяло, което ги ръководи. Обикновеният изначален монотеизъм е бил практикуван от живелите в по-ранните времена хора без храмове, църкви и синагоги, а съвременните граждани лесно биха се отказали от религиозните помпозности и церемонии. Колкото по-претрупана и създаваща впечатление за някаква изключителност е религиозната институция, толкова повече тя се оказва подложена на атака. Значителна част от деистичната литература е била посветена на описанието на вредните практики при всички религии от всички времена като са били подчертавани приликите между езическите и римокатолическите обреди.

Деистите, които излагали чисто рационалистични доказателства за съществуването на Бога – обикновено представляващи вариации върху аргументацията за оформлението на Вселената или реда в нея – били в състояние да получат подкрепа от представата за построения върху закономерности физически свят, която сър Исак Нютон бил очертал.“

Наистина, някои понятия, както и термините, с които те са обозначавани, могат да създадат усещане за неяснота, да повдигнат много въпроси. Например, колко обективност или определеност има в изрази като „достойни позитивни институционализирани религии“? Коя религия не би заявила претенция да бъде включена в списък, който има на титулната си страница подобно обозначение? Освен това, какви доказателства може да предложи за твърденията си онзи автор, който говори за мисловните нагласи на „първия човек“ или употребява израза „ползотворни направления“? Нима, примерно, Томас де Торквемада, не би намерил достатъчно силни послания, с които да докаже, че целокупната негова дейност като първи Велик инквизитор в Испания е била насочена именно в „ползотворно направление“, след като е преследвала изкореняването на всичката „еретическа поквара“?

Независимо от редицата бележки и въпроси от подобно естество, всеки би могъл да долови червената критична нишка, вплетена в думи като: „кланета на религиозни съперници“, „без храмове, църкви и синагоги“, „без религиозни помпозности и церемонии“ и т.н. Заедно с това трудно биха били подминати и акценти като: „разликите между секти и култове по целия свят“ (назовани „доброкачествени“), силния „акцент върху рационалния елемент“ (при така наречената „естествена религия“), търсенето на идентичност в „ядрото на различните религии“, интерпретационната подкрепа в „построения върху закономерности физически свят“ и т.н.

Някои следващи фрагменти от същата публикация само усилват тези две обобщения:

„Когато деистите се изправили пред въпроса: как човекът е допуснал да се отклони от чистите принципи на своите първи предшественици и да изпадне в множеството от религиозни суеверия и престъп­ления, извършени в името на Бога, те се осмелили да изкажат редица предположения. Изказали догадката, че хората са паднали в заблудата поради присъщата слабост на човешката природа; или се присъединили към идеята, че някаква конспирация на свещеници умишлено е измамила хората с някакъв ‘фриволен сбор от церемонии’, за да поддържа властта си над тях.

Ролята на християнството във всеобщата история на религията се е оказала проблематична. За много религиозни деисти учението на Иисус Христос по същество не било ново. В действителност то било толкова старо, колкото и сътворението на света, някакво повторно оповестяване на стария монотеизъм. Религиозни водачи са се появявали сред много народи – Сократ, Буда, Мохамед – и тяхната мисия е била да осъществят възстановяване на простата религиозна вяра на ранните хора. Някои писатели, при все и признаващи сходството на Иисусовото посланието с това на други религиозни учители, са проявявали склонност да запазят уникалното положение на християнството като божествено откровение. Било възможно да се повярва дори в пророческото откровение и въпреки всичко да се остане деист, тъй като откровението можело да се разглежда като естествено историческо събитие, съгласувано с определението за добротата на Бога. Разбира се, по-крайните деисти, не можели да подкрепят тази степен на божествена намеса в делата на хората.

Естествената религия била достатъчна и сигурна; принципите на всички положителни религии съдържали външни, дори нечисти елементи. Деистите приемали моралните учения на Библията, без каквото и да било обвързване с историческата реалност на свидетелствата за чудеса. По-голямата част от деистичните аргументи, атакуващи буквалното тълкуване на Писанието като божествено откровение, се опирали върху откритията на библейската критика от XVII век. Уулстън, който прибегнал до алегорична интерпретация на целия Нов завет, бил настроен екстремистки – дори в средите на по-дръзките деисти. Тиндал бил, може би, най-умереният от групата. Толанд бил яростен; неговото отричане на всяка тайнственост в религията било подкрепено от аналогии между християнските, юдейските и езическите езотерични религиозни практики, еднакво осъждани като машинации на свещениците.

Деистите били особено разпалени срещу всякакви прояви на религиозен фанатизъм и ентусиазъм. В това отношение ‘Послание относно ентусиазма’ (1708 г.) на Шафтсбъри вероятно е било решаващият документ за разпространението на техните идеи. Предизвикан от пуританските фанатици на предходния век, както и от дивата истерия на група френски изгнаници, пророкуващи в Лондон през 1707 г., Шафтсбъри осъдил всички форми на религиозна прекомерност като извращения на ‘истинската’ религия. Тези фалшиви пророци насочвали религиозните емоции, сами по себе си благонамерени, в грешни русла. Всяко описание на Бога, изобразяващо неговото предстоящо отмъщение, наказание, ревност и разрушителна жестокост, било богохулно. Тъй като здравата религия можела да намери израз само сред здравите хора, аргументът, който бил често срещан в литературата на деистите, гласял: проповядването на краен аскетизъм, практикуването на самоизмъчване и насилието в религиозните преследвания са доказателство за психическа болест и нямат нищо общо с автентичните религиозни чувства и поведение. Деистичният Бог, винаги нежен, любящ и доброжелателен, желаел хората да се държат един към друг по същия мил и толерантен начин.“

Франк Мануел и Дейвид Пейлин коментират развитието на деистичните идеи на континента, посочвайки имената на определен кръг мислители (Пиер Бейл, Франсоа Мари Аруе Волтер, Жан Льо Рон д’Аламбер, Дени Дидро, Готфрид Лайбниц, Херман Реймарус, Готхолд Лесинг, Мойсей Менделсон и Имануел Кант). Няколко показателни фрагмента:

„Разделителната линия между деизма и атеизма сред философите често била доста размита. (…) Католическата църква във Франция от ХVІІІ век не признавала деликатните различия сред еретиците; и деистичните и атеистичните произведения били изгаряни в едни и същи огньове.“

„Английският деизъм е пренесен в Германия предимно чрез преводи на Шафтсбъри, чието влияние върху мисълта е от първостепенно значение. В коментар към Шафтсбъри, публикуван през 1720 г., рационалистичният философ и математик Готфрид Вилхелм Лайбниц приема деистичното схващане за Бога като интелигентен Създател, но отхвърля твърдението, че един бог, който раздава наказания, е зло. (…) Херман Реймарус, автор на много философски трудове, поддържа в своята ‘Apologie oder Schutzschrift für die vernünftigen Verehrer Gottes’ (‘Апология, или Защита за разумния поклонник на Бога’), че самият човешки ум е способен без откровение да достигне до някаква съвършена религия.

Реймарус не е посмял да издаде приживе книгата си, но тя е била публикувана през 1774–78 г. от Готхолд Ефраим Лесинг, един от големите творчески умове в немската литература. Според Лесинг, обикновеният човек, неинструктиран и неразбиращ, няма да достигне до някакво съвършено познание за естествената религия; той ще забрави това познание или ще го пренебрегне. Следователно, няколко позитивни религии могат да помогнат на хората да постигнат по-пълно осъзнаване на ‘съвършената религия’, отколкото някога би могло да бъде постигнато от всяко отделно съзнание. ‘Nathan der Weise’ на Лесинг (‘Натан Мъдрецът’, 1779 г.) бил нещо забележително във връзка с въвеждането на деистичния дух на религията в драмата. В известната притча за трите пръстена основните монотеистични религии били представени като еднакво верни в очите на Бога.

Въпреки че рационалният деизъм на Лесинг е бил обект на жестока атака от страна на писателите-пиетисти и по-мистичните мислители, той е повлиял на такива хора като Мойсей Менделсон, немски еврейски философ, който прилагал деизма към еврейското вероизповедание. Имануел Кант, най-важната фигура в немската философия на ХVІІІ век, подчертал моралния елемент в естествената религия, когато написал, че нравствените принципи не са резултат от някакво откровение, а произхождат от самата структура на човешкия разум. Английските деисти обаче продължили да влияят на немския деизъм. Свидетели сочат, че почти целият офицерски корпус на Фридрих Велики е бил ‘заразен’ от деизма и че книгите на Колинс и Тиндал са били любими четива в армията.

В края на ХVІІІ век деизмът се превърнал в господстващо религиозно отношение сред американските интелектуалци и представителите на висшето общество. Бенджамин Франклин, великият мъдрец на колониите, а след това и на новата република, обобщил в писмо до Езра Стайлс, президент на Йейлския колеж, личното си верую, което почти буквално възпроизвежда петте основни убеждения на Хърбърт. Вторият и третият президенти на Съединените щати също са споделяли деистични убеждения, както ясно се вижда от тяхната кореспонденция.

‘Десетте заповеди и проповедта на планината съдържат моята религия’,

е писал Джон Адамс на Томас Джеферсън през 1816 г.“

„Някои философски и религиозни движения, появили се през ХХ век, са характеризирани като деистични по своята същност, главно в Съединените щати. Например, много унитаристки универсалистки конгрегации имат членове-деисти и дори деистични дискусионни групи и общества. Освен това, такива съвременни варианти като ‘пандеизмът’, който се опита да обедини аспектите на деизма с пантеизма, смятат, че чрез акта на сътворението Бог се е превърнал във Вселената. Следователно няма богословска нужда да се постулира някаква специална връзка между Бог и творението; по-скоро Бог е Вселената, а не някаква трансцендентна същност.“

В общата сводка за философите, ангажирали се пряко със защита на просвещенските идеи, Арсений Куманков, Григорий Часовски и Артур Третяк посочват в своята таблица следното:

„Написването на история на Просвещението се усложнява от факта, че в него са участвали стотици хора от всяка страна. Работата на всеки от тях е важна, тъй като Просвещението е трябвало да формира хора, занимаващи се с наука и с нейното популяризиране, с образование, художествена дейност и администриране на политическия и духовния живот.“

Нататък, като изреждат повечето от вече споменатите имена, те пишат:

„Все пак, могат да се разграничат най-известните фигури на Просвещението: това са Волтер, Дени Дидро, Жан д’Аламбер във Франция; Готхолд Лесинг, Мойсей Менделсон и Йохан Хердер в Германия; Джон Лок и Адам Смит в Англия; Николай Новиков и Александър Радишчев в Русия; Бенджамин Франклин и Томас Пейн в Америка. Всички те едновременно са ангажирани с наука и журналистика, а също се опитват (понякога успешно) да се занимават с политика. Те са четени, с тях е осъществявана кореспонденция, но са били и преследвани от европейските монарси.“

Заедно с това – добавят авторите на просвещенската таблица –

„книгите или списанията, които те пишели и издавали, можели да се намерят във всяка прилична къща от онова време“.

Със сигурност тук би било интригуващо да се отбележи, че измежду изредените по-горе 12 имена 6 са имена на свободни зидари (Волтер, Лесинг, Менделсон, Хердер, Новиков, Франклин), а колкото до името на Дидро – вече бе споменато, че и днес битуват известните данни относно неговия прием и членство в именитата парижка ложа „Деветте сестри“, колкото и те да са оспорвани в някои случаи. Идентично е положението и с Томас Пейн: в едни случаи се твърди, че той никога не е бил член на масонска ложа, в други – че авторът на „Здравият разум“, „Кризата, правата на човека“, „Епохата на разума“ и „Есе върху произхода на Масонството“ е членувал в ложи както в Америка, така и в Европа.

Фактът, че голяма част от просветителите са били масони, би следвало да се мисли като пример-вдъхновение (а защо не – и като задължение) за днешното Братство. Освен това, пред подобни констатации този сегмент от европейската и задокеанската история може спокойно да се интерпретира и като част от историята на самото Масонство.

Табличните ремарки в колоната „Общи идеи“, свързани с просвещенското „отношение към човека“, гласят лаконично:

„Духовният човешки прогрес е бил ключова тема за цялото Просвещение, за епохата на оптимизма, прославяща непрекъснатото усъвършенстване на човека. Законите на човешкото функциониране като механизъм, подобен на планетите и кометите, са били описани от Нютон: природата на човека е неизменна и универсална – принципите на телесната и психическата структура са еднакви за всички хора по земята. Основното следствие от това откритие е: разумът като такъв е един и същ за всички хора. Вярата в силата на разума е едно от ключовите положения на Просвещението. Тази вяра е следствие от яркото изживяване на поредицата грандиозни научни открития и изобретения, както и от общия оптимизъм относно способностите на разума.

Всеки има възможността да използва разума. Но практиката по неговото прилагане е различна в отделните части на света; затова просветителите се отнасяли с внимание и интерес към културните и националните особености.“

Тези изречения звучат тривиално. Тяхното послание отдавна се е превърнало в част от конституционните текстове на цивилизованите държави. Следователно, то изглежда прието практически от целокупното човечество.

Така ли е обаче в действителност? И ако отговорът е „Не“, защото и сега все още се откриват повсеместни прояви на зле прикрита (и дори откровена) сегрегация, то не би ли следвало Масонството да се стреми да играе много по-активна роля в един опит за повторение на някогашното Просвещение? Най-малкото, не би ли следвало да участва много по-активно в моделирането на такава днешна реалност, в която все повече и повече да се материализира и откроява възхитителната теза на изредените мислители:

„разумът (…) е един и същ за всички хора“?

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ.