Какво е това Просвещението? Франция.

 

 

Табличната колона, посветена на Франция, съдържа в клетката „Какво е това Просвещение?“ следните редове:

„Френското Просвещение се възприема понастоящем като еталон за Просвещението изобщо. То е било свързано с дейността на хора, обединени от идеята за отхвърляне на невежеството и от надеждите за политически и социални трансформации, подчинени на освобождаването на умовете от предразсъдъци и суеверия. Просветителите често се различавали в своите политически, философски, религиозни или естетически възгледи, сами по себе си те не представлявали някаква единна школа или традиция. Но това не им е попречило да си сътрудничат – например, при публикуването на 25-томната ‘Енциклопедия’. Били обединени от стремежа към усъвършенстване на човека благодарение на цялостната рационална транс­формация във всички сфери на живота му. В името на това просветителите печатали научна и художествена литература, издавали списания, провеждали дискусии в салони и кафенета, създавали образователни институции и понякога дори получавали държавни постове (какъвто бил, например, случаят с финансовия министър Ан Тюрго).“

Едва ли името на Ан Робер Жак Тюрго (1727 – 1781) е достатъчно известно. Ето защо, няколко думи за връзката му с френските просветители не биха били излишни.

След считания за баща на съвременната икономическа наука, Адам Смит (1723 – 1790), Ан Тюрго се приема от експертите в тази област като не по-малко значима фигура от втората половина на ХVІІІ век. Въпреки че Тюрго завършва семинария, а след това, през 1749 г., постъпва в теологичния факултет на Сорбоната, обучението в който приключва с отличен успех, въпреки че по време на следването си написва две дисертации, едната от които е носела показателното заглавие „За предимствата, с които християнската религия е дарила човечеството“, младият мислител отказва да получи духовен сан, обяснявайки това с не по-малко показателния аргумент, че

„не би могъл да носи маска до края на живота си“.

 

През 1750 г. Ан Тюрго публикува труд, озаглавен „Философски обзор върху последователните успехи на човешкия разум“, в който – и това следва специално да бъде отбелязано – той се ангажира с уточняване на съдържанието, влагано в понятието „прогрес“. В това отношение панорамната му представа включвала не само изкуството и науката, но – също нещо важно! – формираната върху тяхна основа култура на обществото като цяло, сиреч: и добрите маниери, и нравите, и държавните учреждения, и правните науки, и, разбира се, икономиката.

Ан Тюрго се присъединява към модната за неговото време икономическа школа на физиократите. Нейните представители приемали като производствена сила природата, в частност – земята, и по-точно – почвата. Придържали се към представата за така наречения „естествен ред“ в стопанския живот на обществото, като са отстоявали в това отношение свободата на обществените отношения и ненамесата в тях от страна на държавата.

През 1766 г. Ан Тюрго завършва своя най-известен труд, „Размисли върху създаването и разпределението на богатствата“. В него той изказва една от основните мисли за физиократите, отнесена в случая към труда в областта на земеделието:

„Нито един работник не би могъл да се труди, докато земеделецът не му осигури средства за живот.“

Днес подобна мисъл звучи като подразбираща се от само себе си, но повече от очевиден е фактът, че тя е трябвало да бъде изрично огласена дори и във време, така близко до нашето настояще.

 

В битността си на „генерал-контрольор на френските финанси“ Ан Тюрго се заема с подобрение на плачевното финансово състояние на държавата, поставяйки акцент върху осъществяването на най-строги икономии. Имитирайки Архимед, той ще заяви:

„Дайте ми добра политика и аз ще ви дам добри финанси.“

Впоследствие, ангажирайки се с безжалостни съкращения на всевъзможните синекурни длъжности, преследвайки неумолимо изобретателите на всякакви злоупотреби, тази негова мисъл ще еволюира до своята следваща форма:

„Дайте ми пет години деспотизъм и Франция ще стане свободна.“

Тя провокира основания за сериозен размисъл.

 

В табличната клетка, предлагаща кратка сводка за френските философи, свързали живота си с Просвещението, може да бъде прочетено следното:

„През 1686 г. младият писател Бернар дьо Фонтенел публикува ‘Разговори за множествеността на световете’, където излага астрономическите идеи на Николай Коперник и Рене Декарт на възможно най-лесен за разбиране език. Целта на Фонтенел e била: да направи научните знания публично достъпни. Така книгата се оказала едно от първите издания в научно-популярния жанр.

През 30-те години на XVIII век френският поет и писател Волтер, който вече се бил срещнал в Англия с постиженията на местната философия и естествознание, ще действа по подобен начин. Волтер изразява своите впечатления от пътуването си до Англия във ‘Философски писма’ (това са известните още като ‘Английски писма’). Книгата, публикувана през 1733 г., е конфискувана през 1734 г., издателят е хвърлен в затвора, а на самия Волтер му се е наложило да бяга. В тази своя работа той очертава социалната роля на писателя като критик, действащ в името на всеобщото развитие. В това отношение Волтер не е бил единственият, но именно неговият пример е изиграл ролята на кибрит в прашна изба. Последователите на Волтер, Дени Дидро и Жан д’Аламбер, започват амбициозен проект за систематизиране и популяризиране на всички налични знания. Резултатът от тяхната дейност е ‘Енциклопедия, или Обяснителен речник на науките, изкуствата и занаятите’ в 35 тома, публикуван в продължение на 29 години.

Други най-важни фигури във френското Просвещение са Шарл Луи дьо Монтескьо, автор на съвременната теория за разделение на властите и привърженик на географския детерминизъм (‘Персийски писма’, ‘За духа на законите’); авторите на материалистични и атеистични теории, Клод Хелвеций (‘За ума’) и Пол Анри Холбах (‘Система на природата’); медикът Луи дьо Жокур (автор на значителна част от Енциклопедията, написал 18 хиляди статии – една четвърт от общия обем); абатът и философ Етиен дьо Кондиляк, привърженик на британския емпиризъм (‘Трактат за чувствата’); лекарят Жулиен дьо Ламетри, който представял човека като сложен механизъм (‘Човекът-машина’).“

Разбира се, не е пропуснат вече коментираният финансов експерт Ан Тюрго с неговите „Размисли върху създаването и разпределението на богатството“, но е добавен и математикът Мари Жан Кондорсе, за когото съществуват известни свидетелства, че е бил член на именитата парижка ложа „Деветте сестри“. Той придобива известност с вижданията си за прилагане на математически методи в областта на обществените науки. Една от най-известните негови работи в тази област, назована „Разсъждения върху прилагането на анализа към оценката на избори с болшинство на гласовете“, предлага интригуващ алгоритъм за гласуване с изчисление на „мрежа от предпочитания“. Малък технически пример, взет от неговия трактат, изглежда така:

„Нека за краткост бъде въведено обозначението: А > В > С, което да се тълкува по следния начин: гласуващият предпочита кандидата А пред кандидата В, а кандидата В – пред кандидата С.

Нека гласуващите да са 60 души, които са регистрирали следните предпочитания:

• 23 души са посочили: А > С > В,

• 19 души са посочили: В > С > А,

• 16 души са посочили: С > В > А,

• 2 души са посочили: С > А > В.“

Разбира се, в този технически пример са използвани само 4 от иначе 6-те теоретично възможни ситуации при така търсения пълнообхватен съпоставителен избор между трима кандидати:

А > В > С,

А > С > В,

В > А > С,

В > С > А,

С > А > В,

С > В > А.

Освен това, лесно може да се съобрази, че в реалния живот както кандидатите, така и избирателите, биха могли да бъдат много повече. Примерът обаче има за цел да покаже единствено принципа на разсъждение, а неговото изложение продължава по следния начин:

„При сравнението на кандидата А с кандидата В (по признака ‘А е по-добър от В’) ние трябва да извършим събирането: 23 + 2 = 25, доколкото в първия ред от горния пример 23 души са показали предпочитание на А спрямо В (косвено през С) и 2 души са засвидетелствали същото директно във втората половина на неравенството от четвъртия ред. В същото време обратното съпоставяне, на В с А (по признака ‘В е по-добър от А’), ни задължава да извършим събирането: 19 + 16 = 35, доколкото във втория ред от дадения пример 19 души са демонстрирали това предпочитание (косвено през С) и 16 души – директно, във втората половина на неравенството от третия ред.

В съответствие с принципа на Кондорсе, засвидетелствано е предпочитание, което показва, че В е по-добър от А.

Идентично, сравнявайки А с С, ще получим резултат 23 (по признака ‘А е по-добър от С’) и 37 (по признака ‘С е по-добър от А’). При това положение, според Кондорсе, следва да се заключи, че болшинството гласували предпочитат кандидата С пред кандидата А.

Колкото до двойката В – С, изчислението би показало, че единият резултат ще е 19 (по признака ‘В е по-добър от С’), а другият – 41 (по признака ‘С е по-добър от В’). В такъв случай кандидатът С е по-предпочитан от кандидата В.

След горните пресмятания волята на избирателите се изразява в три сравнения: С > В, В > А и С > А. Те могат да бъдат обединени в едно общо отношение на предпочитанията: С > В > А, при което – ако трябва да бъде избран един кандидат – това би следвало да бъде кандидатът С.“

Лесно може да се съобрази каква разлика се получава спрямо избор, направен по мажоритарната система. Ако тя се провежда в един тур (и без изискване за събиране на повече от 50% гласове), би победил кандидатът А. Ако се проведе в два тура, на балотаж биха отишли кандидатите А и В; а при положение, че избирателите запазят своите симпатии, то кандидат А би получил 25 гласа, а кандидат В – 35 гласа, с което той (В) би станал победител.

 

На това място също се появява основание за сериозен размисъл.

Арсений Куманков, Григорий Часовски и Артур Третяк продължават своето лаконично представяне на философите-просветители във Франция с фигурата на Русо. Те пишат:

„Жан-Жак Русо се отличавал до известна степен сред всички (‘Дискусия за произхода и основата на неравенството между хората’, ‘За социалния договор’). Според него, цивилизацията е причинила на човека повече вреди, отколкото благà, защото е поробила хората, но ситуацията може да се поправи, ако народът осъзнае себе си като истинския източник на сила и се подчини не на волята на монарха, а на общата воля.“

 

Накрая рекапитулират:

„Важното е в това, че тези автори действат не само като учени, тоест – да пишат книги, но се проявяват и като публични интелектуалци. Те разпространяват идеите си в кафенета и салони, печатат своите работи в списания, водят активна кореспонденция (през целия си живот Волтер написва 20 хиляди писма). Освен известните просветителски дейци, които си поставят за задача разпространението на научното познание в името на триумфа на човешкия ум, в лансирането на идеи се включват и много неизвестни интелектуалци измежду аристократите и ‘средната класа’, към които са били насочени усилията на просветителите и които са били основните потребители на техните съчинения.“

Съдържанието на табличната клетка, отнасящо се до френското просвещенско „отношение към човека“, казва следното:

„Френските автори изхождат от презумпцията, че човешките действия са обясними чрез принципа на причинността, защото човекът е такава част от материалния свят, каквато са камъкът или небесното светило. Едни и същи закони на механиката се разпростират върху всички неща, но доколкото природата и човекът, като част от нея, са променливи, строгият детерминизъм в оценките на човека съжителства с идеята за свободната воля. Човекът има способността

‘да прави каквото си поиска според личното си решение’.

Това решение се определя от разумното преследване на собствените желания и от стремежа към щастие.

В представите на френското Просвещение човекът е изпълнен със страсти, и преди всичко – с егоизъм. Но тук няма място за пуританска моралистика.

‘Самолюбието и всички негови разклонения са толкова необходими на човека, колкото кръвта, която тече във вените му.’

Не си струва да се отказвате от страстите или да ги потискате, важно е да се вслушвате в тях, обръщайки ги във ваша полза. Без страсти прогресът е невъзможен, защото именно те подтикват човек да изобретява и твори; и те задействат механизма на познанието, заставят го да се усъвършенства в прилагането на разума.“

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ.