Какво е това Просвещението? Англия.

 

 

 

В табличната клетка, посветена на въп­роса „Какво е това Просвещение?“ и включена в колоната за Англия, пише:

„Въпреки факта, че Просвещението се свързва главно с френските мислители, философите и учените от Британските острови са били в началото на просветителското движение. Разцветът на британското Просвещение идва в края на XVII век. След кървавата Гражданска война в Англия (1642 – 1651) и напълно безкръвната ‘Славна революция’ (1688 – 1689), британската общественост се оказва заинтересована не от радикални идеи и движения, а от меко проведена реформа в обществения живот. На този фон се появява просветителското движение – една общност на интелектуалци, учени и философи. Те се заемат с търсенето на политически и религиозни компромиси и се борят за разширяване на гражданските права и свободи, но също така обмислят въпроса за възпитаването на нов тип личност. Техният идеал е всестранно образованият, физически и духовно здрав съзнателен гражданин, чиято дейност допринася за развитието и просперитета на цялото общество. В същото време британските просветители са относително безразлични към бедните, но са твърде съпричастни към търговците. Успехът на британското Просвещение е в това, че неговите ключови постулати (специалната роля на науката в усъвършенстването на човека, ранните форми на либерализъм, религиозната толерантност) бързо стават част от общественото мнение и не са оспорвани от властите.

1790 година може да се обозначи като точката, в която настъпва краят на английското Просвещение. В тази година умира Адам Смит, а парламентаристът от партията на вигите, Едмънд Бърк, излиза с критика на Френската революция от консервативни позиции.“

Кратката сводка за британските философи, оказали се част от просвещенската вълна в Европа, казва следното:

„Водещ в британското Просвещение е Джон Лок, новатор в педагогиката, емпирик и идеолог на класическия либерализъм. Друг най-ярък персонаж е Исак Нютон. Несъстоял се алхимик, велик физик и математик, той формулира Закона за всемирното притегляне и трите основни закона на класическата механика. Антъни Шафтсбъри е един от най-значимите моралисти в Англия, съчетал етиката с естетиката. Адам Смит, философ на етиката, е един от основателите на икономическата теория като наука. Дейвид Хюм е философът-скептик, легендарният критик на догматизма – онзи, който ‘разбудил’ Кант; той е и изследовател на човешката психика. Томас Рийд е основателят на шотландската школа на здравия разум. Даниел Дефо е журналист и един от първите романисти. Бърнард Мандевил е моралист, автор на съчинението със забележителното заглавие ‘Баснята за пчелите, или Пороците на индивидите – ползи за обществото’, около което в британската философска общност се разразява сериозна полемика.“

 

Някои думи и фрази, вплетени в един такъв скорострелен поток, се открояват: „несъстоял се алхимик“, „моралисти“, „съчетание на етиката с естетиката“, „философът-скептик“, „здравият разум“, „пороците-ползи“. Възможно е авторите на „Философия на Просвещението в една таблица“ да са решили, че – веднъж възбудили интерес у читателя си – той ще потърси сам допълнителни източници, за да си изясни едни или други положения. Например, колко голямо е било увлечението на Исак Нютон по алхимията и защо той се оказва в положението на „несъстоял се алхимик“? Дали защото – както огласява енциклопедия „Британика“ –

„и един толкова рационален учен, какъвто е бил сър Исак Нютон (1643–1727), е смятал, че си струва да експериментира с нея“?

Ако днес думата „моралист“ и нейните производни (особено глаголът „морализаторствам“) са придобили твърде негативна конотация, то как се е стигнало до това положение на нещата, след като мнозина просветители не са се чувствали неловко именно в кожата на „морализатори“? Така например, полемиката, предизвикана от споменатия Бърнард Мандевил (1670 – 1733) с визирания негов труд, може да бъде охарактеризирана с едно негово изречение, в което той пише:

„Гордост, лукс, че и измама – те живи трябва да са, щом получаваме от тях предимства и богатства“.

 

Реализъм, отлят във формата на поетично откровение, или стъписваща безцеремонност, лансирана с идеята да бъде защитен някакъв безграничен човешки егоцентризъм? Така ли трябва да се разбират тези думи, а не – примерно – като иронично обагрена критика по адрес на определена наша слабост?

В сборник, озаглавен „Доброто демократично лидерство: относно благоразумието и преценката в съвременните демокрации“, отпечатан през 2014 г. от „Оксфорд юнивърсити прес“ под редакцията на Джон Кейн и Хейг Патъпън, са събрани текстове, които обсъждат въпроса:

„Дали в настоящата атмосфера на международно икономическо и политическо напрежение, а и в по-общ план, демокрациите насърчават и подкрепят ефективната политическа преценка и доброто лидерство?“

В един от поместените текстове, „Демократичното лидерство и проблемът на бъдещите генерации“, авторът, Кенет Рушо, споделя спомен:

„Преди време, когато двамата със съпругата ми можехме все още да се считаме за млада семейна двойка, решихме, че е време да купим заедно първата си кола. Разбира се, това беше и шанс да докажа на жена си, че се е омъжила за проницателен и òправен съпруг, който може да се справи с предизвикателствата на икономическия пазар. Все още си спомням цената върху стикера на един чисто нов автомобил – 8 800 щатски долара – нещо, което бе показател за следното: колко далеч сме стигнали като млада семейна двойка. За да уталожа финансовите притеснения на съпругата ми във връзка с този толкова потресаващ ангажимент, по пътя към автокъщата я уверих, че бихме могли да си позволим 8 400 долара и точно за толкова ще получим колата.

И така, дойде моментът (…), когато тя и аз седнахме за тежки преговори пред бюрото срещу продавача. (…) За да изпреваря продавача, заявих, че той

‘може да ми продаде тази кола днес за 8000 долара’

и че аз имам чек за тази сума в джоба си.

Жена ми се обърна към мен и изрече:

‘Не, ти каза 8400 долара.’

В крайна сметка, може би от съжаление, продавачът – след като ходѝ, както е обичайно, неколкократно до задната стая, преструвайки се, че върху него се изливат потоци тормоз от мениджъра по продажбите – ни позволи да вземем колата за 8400 долара, заедно с подови постелки без заплащане.

Моралната поука от историята е следната. Освен лекия удар върху егото ми, ние оставихме автокъщата доволна от покупката ни; и дилърът, съвсем сигурен съм, беше доволен от продажбата (толкова щастлив, че все още може и да се усмихва). Това беше взаимно изгодна сделка, с всяка от страните, действаща от личен интерес – добре, най-малкото поне двама от тримата – и без каквото и да било доверие или алтруизъм, или разни добродетели, вписали участието си по някакъв пряк начин. С други думи, много добри неща се случват в обществото, когато хората преследват собствения си интерес.

 

Подобно изобразяване на това, как се правят нещата в обществото – как микро-решенията, основани на собствения интерес, водят до желани макро-резултати в дистрибуцията на стоки и услуги – притежава много интересна теория, която стои зад него. Никой не се е оказал по-забавен от Мандевил в неговата ‘Басня за пчелите’ от 1705 г., една класика от периода на Просвещението. В стихове той описва метафорично някакъв кошер от пчели, всяка от които играе своята собствена егоистична роля, блажено несъзнавайки, че се обединява в идеално функционираща голяма система. Всъщност съществуването на системата зависи от агресивността на индивидите.

По думите му:

‘Тъй всяка част бе със порок изпълнена комай,

но все пак цялото изглеждаше същински рай…

И още: коренът на злата алчност,

таз дяволски отблъскваща коварна слабост,

бе роб на разбушувал се разкош,

на онзи аристократичен грях, при който луксът

служеше си със кохорти сиромаси,

а отблъскващата гордост – с милион в добавка.

Вий завиждайте на себе си; и суетата

ще да е министър на индустрията…

По-нататък: трябва с жалбите да спрете;

та нали са само за глупаците те,

за онез, що искат да направят честен кошер,

за наслада на света огромен.

Славни във война, живейте вий със лекота.

Да пребъдваш без големите пороци, туй напразно е,

та… Еутопия единствено в ума заседнала да е.

А гордост, лукс, че и измама – те живи трябва да са,

щом получаваме от тях предимства и богатства.’“

Лингвистично пояснение. „Еутопия“ – словесна игра от ХVІ век с гръцката дума „утопия“ („несъществуващо място“), превърната с лека трансформация в „еутопия“ („добро място“).

Философът и икономист Адам Смит е бил един от онези, които са се противопоставяли на извода, направен от Мандевил, въпреки че със своята теза за „невидимата ръка на пазара“, всъщност е защитавал една или друга по-умерена версия на същата мисловна нагласа.

Табличната клетка под титула „За човека“ отбелязва лаконично:

„Човекът, неговата природа и положение в държавата и обществото е ключова тема за британското Просвещение. Идеята за универсалността на човешките способности доминира; и след редица научни пробиви вярата във всемогъществото на човешкия ум се засилва. Много животни надминават човека по инстинктивни способности, но човекът е по-изкусен от всички тях в мисленето. Умът се развива под въздействието на опита, няма вродени идеи, всеки трябва да започне да се учи от нулата. Джон Лок отбелязва естествената склонност на човека към самодисциплина и осъзнаване на взаимните отговорности и симпатии. А Антъни Шафт­с­бъри отговаря на афоризма, предложен от Хобс:

‘Човек за човека е вълк’,

като посочва, че вълкът за вълка е добро и обичащо същество.“

 

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ.