Какво е това Просвещението? Германия.

 

 

 

На въпроса „Какво е това Просвещение?“ в колоната за Германия е отговорено така:

„Германското Просвещение се развива от началото на XVIII век, като изостава леко от френското и английското и е под тяхно влияние. В средата на ХVІІІ век на територията на германските държави се появяват отделни по-значими фигури, като тези на: Лесинг, Винкелман, Волф, а общите въпроси от развитието на природните науки, философията и политическата мисъл са поставени в широк национален контекст. Немските просветители не са били толкова войнствени и радикални, колкото френските. Въпросите за справедливото политическо устройство се превръщат при немските автори във въпроси за моралното възпитание на хората. В техните идеи може да бъде открито едно по-толерантно отношение към религията и опит за примиряване на разума с нея, вместо пълното ѝ премахване. Най-остро стоящият за германските интелектуалци проблем е бил свързан с липсата на единна национална държава за немския народ. Към края на ХVІІІ век в германските земи се появява литературно-философското движение на романтизма, което скоро ще се противопостави на Просвещението и ще очертае други ориентири: вместо култ към разума – култ към чувствата и естествената хармония между човека и природата. През 90-те години на ХVІІІ век Просвещението ще отстъпи своето лидерство в интелектуалната област на романтизма.“

Паралелно с факта, че в горните изречения вече са споменати няколко имена на немски просвещенски мислители, в табличната клетка, носеща обозначението „философи“, са изредени и допълнителни имена, като след всяко едно е посочен и по един най-важен акцент от трудовете им:

„Германските просветители (…) не искали да обърнат напълно реда на нещата. Те пишели много, спорели, разобличавали разпуснатостта на нравите, създавали най-величествената философия и се биели на дуели. Понякога бивали гонени от университетите, но впоследствие кралете се съобразявали с тях. Сред основните фигури на германското Просвещение трябва да се посочи Кристиан Волф (1679 – 1754), който си поставил за цел да направи философията на Лайбниц масово популярна и най-важното – достъпна за разбиране от широката общественост. Готхолд Лесинг (1729 – 1781) и Йохан Винкелман (1717 – 1768) са посветили много време върху спорове за изкуството и историята. Благодарение на тях знанията за изкуството се превърнали в научна дисциплина, а заедно с това се развил и немският театър. Херман Реймарус (1694 – 1768) се опитал да покаже предимствата на естествената религия, основана – в сравнение с обикновеното християнство – върху принципите на разума. Йохан Хердер (1744 – 1803) се занимавал с философия на историята и стигнал до извода, че човечеството, подобно на всичко в природата, е в постоянен процес на развитие. Той също така предположил, че хората са произлезли от животните. Християн Томазий (1655 – 1728) показал разликата между правото и морала. Мойсей Менделсон (1729 – 1786) и Фридрих Якоби (1743 – 1819) били централните фигури в дебата за пантеизма. И накрая, Имануел Кант (1724 – 1804) станал основателят на немската класическа философия, която надхвърлила далеч границите на немското Просвещение.“

 

Напълно естествено е близкото за всяко масонско ухо име на Лесинг да предизвика особен интерес. Така например, в своята студия „Възпитанието на човешкия род“ той загатва за своето тежнение към просвещенския деизъм, колкото и да е видимо вписването му в християнската теологична традиция, подплатена с определени симпатии към юдаизма. Лесинг е успял да предизвика обвинения към себе си и след своята смърт. Те са били свързани със загатнатия пантеистичен мироглед в духа на Бенедикт Спиноза. Едно виждане на Лесинг (дискусионно, но и приемано от мнозина образовани германци като убедително) е гласяло следното: в крайна сметка ортодоксалното християнство ще бъде заместено от висши форми на религиозно разбиране, които са съвместими с универсалния разум.

Някои следващи фрагменти от „Възпитанието на човешкия род“ могат да ориентират допълнително благосклонния читател в изредените виждания. Част от тях вероятно ще възбудят въпроси, други – категорична обструкция, а трети и четвърти могат да се превърнат в повод за специални градежи.

В далеч не едно и две издания миниатюрните фрагменти, от които е съставен този негов труд, се отпечатват номерирани. Тази практика е запазена върху редовете нататък.

 

За Откровението и за собствената мисъл на човека:

„6. Дори ако първият човек е бил непосредствено надарен с представата за един-единствен Бог, тази представа – съобщена, а не придобита от независимата мисъл – не би могла да запази целостта си задълго. Веднага след като човешкият разум, оставен на самия себе си, е започнал да работи върху нея, той е разложил Единното Неизмеримо на много измерими части и е отредил на всяка от тях отделно обозначение.“

За божествените мотиви около идеята за „избрания народ“:

„8. Но когато Той повече не е могъл или не е искал да се разкрива пред всеки отделен човек, е избрал един отделен народ, за да го образова по свой специален начин; и е избрал точно най-малко изтънчените и най-нецивилизованите хора, за да започне с тях от самото начало.

9. Това е бил народът на Израил, за който не знаем нищо, що се отнася до богослужението им в Египет, тъй като на такива презрени роби не е било позволено да участват в богослужението на египтяните, а Богът на бащите им е бил абсолютно забравен от тях.

10. Може би египтяните изрично са им били забранили да имат някакъв бог (и каквито и да било богове), заставяйки ги да повярват, че не са имали бог или богове, доколкото правото да имат бог или богове, е било привилегия само на по-издигнатите египтяни – всичко това, с цел евреите да бъдат тиранизирани с някаква още по-голяма претенция за справедливост. Но нима дори и сега християните третират своите роби по някакъв много по-различен начин?“

 

За Бога на „могъществото“ и Единствения Бог:

„12. Чрез чудесата, с които ги извел от Египет и ги заселил в Ханаан, Той се оказал Бог, който е по-могъщ от всеки друг.

13. И тъй като Той продължавал да се доказва пред тях като най-могъщия от всички – какъвто, разбира се, е можел да бъде само един – Той постепенно привикнал хората към представата за Единия.

14. Но всъщност: колко далеч била тази представа за Единия от истинската трансцендентална концепция за все същия Един, която разумът се научил доста по-късно да извежда с увереност от представата за безкрайността?

15. Дори ако най-добрите сред хората, повече или по-малко, са се доближавали до истинската представа за Единствения – народът, като цяло, дълго време не бил в състояние да се възвиси; и това била единствената истинска причина, поради която толкова често изоставяли своя единствен Бог и смятали, че могат да намерят Единия (тоест, Най-могъщия) в някой друг бог на някой друг народ.

16. Но за какъв вид морално възпитание е бил готов един такъв примитивен народ, толкова неспособен за абстрактни мисли и все още изцяло в състоянието си на детство? Нищо друго освен онова, което е подходящо за възрастта на детството: образование чрез пряко физическо наказание и награди.“

За детството на един народ:

„20. Докато Бог водел своя избран народ през всичките етапи на детското образование, другите народи по земята проправяли своя път, според светлината на разума. Повечето от тях изоставали далеч зад избрания народ; само някои го изпреварили. Това се случва също и с деца, които са оставени да израснат сами: много от тях остават напълно примитивни; други се развиват в изумителна степен.

21. Но както тези по-щастливи малцина по никакъв начин не опровергават полезността и необходимостта от поучения, така и няколкото езически народи, които досега изглеждали по-напреднали от избрания народ, дори и в познанието си за Бога, по никакъв начин не опровергават откровението. Детето, което възпитават, започва с бавни, но сигурни стъпки; късно е то да изпревари някое по-щастливо надарено дете на природата, но въпреки това то ще настигне това дете и по-нататък никога повече няма да бъде изпреварвано.

22. По подобен начин (оставяйки настрана учението за единия Бог, което едновременно е и присъстващо, и отсъстващо в книгите на Стария Завет), аз казвам: фактът, че поне учението за безсмъртието на душата и свързаното с него учение за наказанието и възнаграждението в бъдещия живот не се откриват там, не опровергава по никакъв начин божествения произход на тези книги. Въпреки всичко това, те могат да съдържат съвършена истина по отношение на всички чудеса и пророчества, описани там. Нека предположим, че въпросните доктрини не само липсват там, но че те също дори не са били верни; нека допуснем, че за човека всичко приключва с този живот. На това основание съществуването на Бога би ли било по-слабо демонстрирано? Бог би ли бил по тази причина по-малко свободен? Би ли следвало от това, че по-малко би Му подхождало да се погрижи за временната земна съдба на всеки един народ сред тази преходна човешка раса? Чудесата, извършени от Него за евреите, пророчествата, които той е оставил да бъдат записани от тях, в никакъв случай не са били само за малцината смъртни евреи, в чието време те са се случили и са били записани. В това отношение намеренията Му са се отнасяли за целия еврейски народ, за целия човешки род, на който може да е предопределено да остане тук на земята завинаги, дори ако всеки отделен евреин, всеки отделен човек, би умрял завинаги.

23. (…) Мойсей със сигурност е бил изпратен от Бога, въпреки че разпоредбите на Неговия закон се простирали само до този живот. А и защо би трябвало той да се разпростира по-далеч? Мойсей е бил изпратен само при израелтяните, при израелтяните от онова време, и неговата мисия била напълно подходяща за знанията, капацитета и склонностите на израилтяните от онова време, както и за бъдещата им съдба. Това е достатъчно.“

 

За обучението на детето-народ (или народа-дете):

„26. Ще поясня мисълта си, като опиша онова, което е обратно на откровението. Един буквар може спокойно да премине с мълчание този или онзи важен елемент от науката или изкуството, който, според преценката на учителя, излага материал, все още неподходящ за възможностите на децата, за които той е написан. Но букварът в никакъв случай не трябва да съдържа нещо, което ще блокира пътя на децата към такива важни пропуснати елементи или да служи за отклоняването им. По-скоро всички пътища към тези елементи трябва внимателно да бъдат оставени отворени за тях; а да отклоните децата, дори от един от тези пътища, или да ги накарате да влязат в него по-късно, отколкото им е необходимо, би било достатъчно, за да превърне обикновената непълнота на буквара в съществен недостатък.

27. По такъв начин учението за безсмъртието на душата и бъдещото възмездие е можело да бъде пропуснато в писанията на Стария Завет, тези начални учебници на древните израилтяни, които били един примитивен народ, недисциплиниран в мисленето. Но тези писания при никакви обстоятелства не биха могли да съдържат нещо, което по някакъв начин да забави хората, за които са написани, по пътя към тази велика истина. (…)

28. Защото, независимо от факта, че неравномерното разпределение на благата в този живот, в който изглежда се обръща твърде малко внимание на добродетелта и порока, не дава най-силното доказателство за безсмъртието на душата и за някакъв бъдещ живот, в който този възел може да се разплете, въпреки това е сигурно, че без този възел разсъдъкът на човека дълго време, може би никога, не би стигнал до по-добри и по-убедителни доказателства. Защото какво би могло да го принуди да търси тези по-добри доказателства? Само любопитството?

29. Разбира се, този или онзи израилтянин е можел да разшири онези божествени обещания и заплахи, засягащи държавата като цяло, до всеки отделен член на държавата; и може би е щял продължи твърдо да вярва, че който е набожен, трябва също да бъде щастлив и че който е или стане нещастен, трябва да понесе наказанието за злодеянието си – наказание, което веднага би се превърнало в благословия, щом той се откаже от злодеянието си. Изглежда, че такъв човек е написал ‘Книгата на Йов’, тъй като нейният замисъл е напълно в този дух.

30. Но е било невъзможно ежедневното преживяване да потвърждава това убеждение, защото (…), ако благочестивият човек би бил абсолютно щастлив и ако това би било съществена част от щастието му, ако задоволството му не бъде прекъсвано от страшни мисли за смъртта (…), то как тогава той би могъл да копнее за друг живот? Как би могъл да разсъждава върху нещо, за което не копнее? А ако благочестивият човек не размишлява върху това, то кой тогава би го сторил? Злодеят ли, който е почувствал наказанието за своите злодеяния и, ако е проклел този живот, с удоволствие би се отказал и от който и да било друг?“

Отново пред дилемата: „най-могъщия“ или „най-мъдрия“, „най-страшния“ или „най-обичания“ Бог? И търсене на решението с опора в разума:

„34. И все пак, еврейският народ бе почитал в своя Йехова най-могъщия, а не най-мъдрия от всички богове; и все пак, те са се страхували от Него като от Ревнив Бог, а не са Го обичали. Това също е доказателство, че схващанията, които са имали за своя най-върховен, един-единствен Бог не са били свързани точно с правилните понятия, които би трябвало да имаме за Бога. Но сега дошло времето тези техни представи да бъдат разширени, облагородени и коригирани, за което Бог е използвал съвършено естествени средства – по-добри и по-точни критерии, чрез които еврейският народ вече имал повод да го оцени.

35. Вместо да Го оценяват, както досега, само в противовес на мизерните идоли на малките, примитивни съседни племена, с които израилтяните живеели в непрекъснато съперничество, те започнали, в плен на мъдрия персиец [Кир ІІ], да Го съизмерват със същността на всички същества, т.е. като признаван и почитан от позициите на един по-изострен разум.

36. В миналото откровението направлявало разума им; а сега разумът внезапно осветил тяхното откровение.

37. Това била първата реципрочна услуга, която двете страни (разумът и откровението) си оказали една на друга (…).

38. Детето, изпратено в чужди земи, видяло други деца, които знаели повече от него и живеели по по-подобаващ начин. И то, засрамено, се запитало:

‘Защо и аз също не знам това? Защо и аз също не живея по този начин? Не трябваше ли да науча това в къщата на баща ми? Не трябваше ли да ме обучат да се държа по този начин?’

Тогава детето отново потърсило своя буквар, който то отдавна било отблъснало, за да хвърли вината върху него. Но ето, ето, то осъзнава, че вината не е в книгата; че вината за неговото незнание на онова, което знаят другите, вината, че не живее като тях, вече е изцяло негова.

39. Сега, както евреите, под влиянието на по-чистата персийска доктрина, открили в своя Йехова не просто най-великото от всички национални божества, а Бог, така те и по-лесно можели да го намерят и да го посочат на другите в свещените си писания, доколкото той наистина бил в тях. И сега, когато изразили – или поне били инструктирани в тези свещени писания да изразят – същата голяма антипатия към сетивните представи за Бога, каквито винаги са изпитвали персите, то какво чудно може да се открие във факта, че те намерили благосклонност в очите на Кир? Той със сигурност поставил тяхното божествено поклонение далеч по-ниско от чистото сабианство и все пак далеч превъзхождащо грубото идолопоклонничество, което – вместо по-новата представа – било завладяло изоставената земя на евреите.

40. Просветени по този начин по отношение на собствените си непризнати съкровища, те се завърнали и станали съвсем различен народ, чиято първа грижа била да направят сред своите това просветление постоянно. (…)“

За трудностите около масовото използване на разума:

„42. Несъмнено, евреите се запознали по-добре с учението за безсмъртието на душата при халдейците и персите. Запознали се с него в училищата на гръцките философи в Египет.

43. Но доколкото това учение за безсмъртието не е имало същата приложимост към техните свещени писания, както учението за единството и атрибутите на Бога, първото било грубо пренебрегнато от този сетивно възприемащ нещата народ, докато второто щяло да бъде търсено; и тъй като учението за безсмъртието все още изисквало подготвителни упражнения, докато досега били дадени само алюзии и намеци, вярата в безсмъртието на душата естествено никога не могла да стане вяра на целия народ. Тя била и останала вяра само на една определена секта сред хората.“

 

След серия терминологични уточнения – за някои дидактически принципи („за децата“ и „за народа, подобен на народ от деца“), включително и относно евентуалната смяна на учителя:

„51. Но всеки начален учебник е само за определена възраст. Да се настоява за използването на буквар по-дълго от препоръчителния срок, когато детето го е надраснало, е вредно. Защото, за да се направи това по някакъв полезен начин, човек трябва да прочете в него повече, отколкото има в действителност, да вмъкне в него повече, отколкото той може да побере. Човек трябва да търси и прави твърде много алюзии и намеци, да изстисква твърде много от алегориите, да интерпретира примерите твърде обстоятелствено, да оказва твърде силен натиск над думите, настойчиво домогвайки се до определен смисъл. Това дава на детето тясно, изкривено, повратливо разбиране; приучва го към потайност, суеверие, изпълва го с презрение към всичко, което е лесно достъпно и разбираемо.

52. Точно така равините са боравели със свещените си книги! Точно такъв дух те придавали на характера на своя народ!

53. Трябвало е да дойде по-добър инструктор и да изтръгне изтощаващия буквар от ръцете на детето. И Христос дойде!“

 

За втората възраст:

„54. Тази част от човешката раса, която Бог е искал да включи в един образователен план, била узряла за втората голяма стъпка в нейното образование. (…)

55. Тоест, онази част от човешката раса, която е била стигнала дотам в упражняването на своя ра­зум, че е изисквала и можела да използва по-благородни и по-достойни мотиви за моралните си действия, отколкото земните награди и наказания, които били досега нейно ръководство. Детето било станало момче. Лакомствата и играчките отстъпили пред възникващото желание да стане също толкова свободно, също толкова честно и също толкова щастливо, колкото и по-големите му братя.

56. По-добрите хора от тази част от човешкия род вече били свикнали да се оставят да бъдат управлявани от сянката на подобни благородни мотиви. Гъркът или римлянинът били направили всичко, за да живеят след смъртта си, дори и само в паметта на своите съграждани.

57. Било настанало време за друг, истински живот след този, за да се придобие влияние върху поведението на този народ.

58. И така, Христос станал първият надежден, практически учител по безсмъртие на душата.

59. Първият надежден учител. Надежден чрез пророчествата, които изглеждали изпълнени в него, надежден чрез чудесата, които извършвал, надежден чрез собственото си възкресение след смърт, с което запечатал своето учение. Дали все пак можем да докажем това възкресение, тези чудеса, е въпрос, който ще оставя настрана, точно както ще оставя настрана въпроса: коя личност е бил този Христос? За приемането на неговото учение всичко това може да е било все още важно някога, но сега вече, за признаването на истината в учението, то не е така важно.“

 

За прехода от разума, който се учи от Книгата, към разума, който внася в Книгата:

„62. Неговите ученици разпространили вярно това учение. И дори ако те не са имали друга заслуга освен тази, че са осъществили по-повсеместното разпространение сред много народи на една истина, която Христос изглежда е планирал само за евреите, те би трябвало по тази единствена причина да бъдат разгледани като част от съхранителите и благодетелите на човешкия род.

63. А това, че те привнесли и други учения, чиято истина била по-малко очевидна, чиито ползи били по-малко съществени – как би могло да бъде иначе? Нека не ги порицаваме за това, а по-скоро сериозно да се запитаме: дали тези примесени учения не са се превърнали в нов водещ импулс за човешкия разум?

64. Най-малкото, от опита става ясно, че новозаветните писания, в които тези учения в крайна сметка били запазени, са предоставили, и продължават да предоставят, втория, по-добър буквар за човешкия род.

65. За хиляда и седемстотин години те са завладели човешкия разум повече от всички останали книги, осветявали са го повече от всички останали книги, дори и само чрез светлината, която самият човешки разум е внасял в тях.“

 

За постепенната подготовка към „третата възраст“:

„72. Точно така, както оттук нататък можем да минем без Стария Завет в учението за единството на Бог и точно както започваме постепенно да се освобождаваме от Новия Завет в учението за безсмъртието на душата, не е ли възможно там да има и други подобни истини, които са загатнати (…) и на които трябва се възхищаваме като на откровения до онова време, когато настъпи моментът, в който човешкият разум ще се е научил да ги извежда от други демонстрирани истини и да ги свързва с тях? (…)

76. Нека не бъде възразявано, че подобни рационални спекулации върху мистериите на религията са недопустими. В първите дни на християнството думата ‘мистерия’ е означавала нещо съвсем различно от това, което означава сега; а преобразуването на разбулените истини в рационални истини, дадени в откровението, е абсолютно необходимо, ако изобщо трябва да бъде помогнато на целия човешки род. Когато са били открити, те със сигурност не са били все още рационални истини; но са били разбулени, за да станат такива. Били са нещо като резултат, който учителят по аритметика дава предварително на учениците си, за да могат те да се насочат донякъде в изчислението. Ако учениците биха останали доволни от резултата, те никога не биха се научили да изчисляват, и намерението, с което добрият учител е дал нишката за работата им, би се провалило. (…)

78. Не е вярно, че размишленията над тези въпроси са причинили някога беда и са били пагубни за гражданското общество. Този укор не трябва да е насочен към размишленията, а към безумието и тиранията в опитите те да бъдат контролирани, към хората, които не са позволявали гражданите да изразяват мислите, които са раждали самостоятелно.

79. В противовес, подобни размишления – какъвто и да е бивал резултатът – са безспорно най-подходящите упражнения за човешкото разумяване, стига човешкото сърце, като цяло, да е способно само да обича добродетелта, заради нейните вечни благословени последици.

80. Защото (…) желанието разумът да се подлага на упражнение само за онези неща, които засягат нашите телесни нужди, би било по-скоро негово притъпяване, а не изостряне. Разумът трябва безапелационно да се упражнява върху духовни обекти, ако иска да постигне пълно просвещение и да предизвика онази чистота на сърцето, която ни квалифицира като същества, обичащи добродетелта заради нея самата.

81. Или човешкият род никога ли няма да достигне до онези най-високи нива на просветление и чистота? Никога?“

 

За завета, или поне за част от него:

„93. Пътят, по който човешкият род достига своето съвършенство, трябва да бъде изминат – рано или късно – от всеки отделен човек.“

 

В табличната клетка под титула „За човека“ Арсений Куманков, Григорий Часовски и Артур Третяк са намерили за достатъчно да запишат:

„Два въпроса се обсъждат най-често: връзката на човека с природата и възможностите на неговия ум. Въпросът за отношенията между Бога и човека вече не стои по толкова остър начин, основното се свежда до това: да се разбере мястото на човека в природата и неговите морални способности. За Хердер човекът е част от природата, неговото развитие води до развитие на човешката раса, която от своя страна е в състояние да реализира потенциала си чрез познанието за природата и усъвършенстването на своята хуманност. Хуманността на човека се разкрива, когато той следва пътя за развитие на разума и морала. Но природата също оказва влияние върху човека. Наред с други неща, нравите се формират във връзка с влиянието на географските фактори. Климатът и ландшафтът са не по-малко важни от обичаите и традициите. Човекът принадлежи едновременно към два свята: света на природата и света на културата. Но кое може да го направи свободен, ако е зависим от природните процеси? Човешката свобода, казва ни Кант, се изразява в следването на моралния закон. Кант не е толкова оптимистичен, колкото е Хердер. Той не вижда в човека принципа на хуманността, заложен от Провидението, и, следователно, човекът може да стане човек само тогава, когато се образова и работи върху себе си. Той може да се бори със злите страни на своята природа благодарение на развитието в областта на културата, изкуството, науките и моралното усъвършенстване. Така човекът се оказва способен да придобие истинско достойнство, към което самият той е предопределен благодарение на своя разум.“

Ако читателят направи тук пауза, вероятно ще чуе в съзнанието му да се повторят последните думи:

„…благодарение на своя разум“.

А ако паузата е по-голяма, те вероятно ще отекнат многократно.

 

Илия Кожухаров, Главен редактор на сп. „Зидарски преглед“, Стар Велик оратор на ОВЛБ.