Духовни занимания в ложата

 

 

Сборник градежи на ВЛССПЗ на Германия

 

Автор: брат Грош

 

 

За нас Празникът на Свети Йоан е празник на ложата, неин рожден ден. На оратора се пада честта в този ден да намери верните слова за поздрав към рожденицата.

Необходимо е днес, на рождения ден на ложа Ver Sacrum, да си спомним за настъпилите в нея промени, както и за останалото непроменено от създаването й през 1965 година до днес. ложата празнува своята годишнина и нека й пожелаем по-нататъшно хармонично развитие в духа на нейното първо десетилетие. По силата на нашия правилник, Майсторът на стол се връща обратно в Колоните след тригодишен успешен труд, за да се убедим че смяната на Сановниците не влияе върху масонския дух, който ръководи ложата и надживява всички промени.

Като обърнем поглед назад, трябва ясно да съзрем изминатия през последните три години път, който трябва да продължим по-нататък.

Лайтмотивът, под който нашата ложа работи от самото си създаване до днес, включително през последните три години, може да се формулира най-точно с думите на брат Август Хорнефер:

„Какво е Свободното зидарство и какво трябва да бъде то е въпрос, който остава постоянно открит и върху който следва да съсредоточи вниманието си всяко следващо Масонско поколение.

И по-нататък:

… не се вижда крайна точка в бъдещето. Не може и да съществува такъв краен пункт, в който Свободните зидари ще могат да гледат на своя труд като на завършено дело, когато ще могат да оставят инструментите си и разпуснат своята общност като излишна или изчерпана.“

Винаги в съгласие с традицията на своята ложа-майка “Към вечния храм” и пуснала дълбоко корени в Масонското братство, но широко открита към съвремието, готова и изпълнена с желание да търси и опитва нови пътища – така най-общо може да се характеризира духа, ръководил работата на ложа Ver Sacrum през изтеклото десетилетие и който – надяваме се – ще продължи да го ръководи.

Идеята за това виждаме залегнала в самото название на ложата. То символизира желанието на нейния млад състав не да се отклонява от традицията, а да търси ново въплъщение на нейния дух и непрекъснато да я тласка към нов живот.

Известно ни е, че името на нашата ложа е избрано от нейните основатели с желанието винаги да остане обединена от верността към традициите дори с цената на нейната изолираност от външната действителност. С приветствието си към рожденицата и отчета за изминалите три години бихме желали да укрепим увереността в това, че сме останали верни на споменатото желание. Най-малкото, положили сме старания да бъде така. Като основно свое задължение разглеждахме духовното задълбочаване на работата в ложата. Можем спокойно да заявим, че ударението през последните три години, като продължение на практиката от предходните седем, бе поставено върху “Духовните занимания в ложата”. Разбира се, тук можем да направим само обобщен преглед на методите, резултатите и евентуалния ефект върху проблема за работата с обществеността.

 

І. Духовни занимания в ложата

Духовните занимания в ложата създават определен проблем, доколкото в нея са се обединили мъже с различни произход, националност, образователно равнище и пр. Ето защо, винаги е бил налице стремежът, да се пазим от прекомерна научност, от всяка твърде извисена проблематика, ако използваме този грозен израз – от възможността да се превърнем в “интелектуален клуб”. Вместо това, стремяхме се да говорим най-вече за “преживяване”, за “чувства”, за “братско чувство”.

Нашият брат Густав Радбрух, юрист и философ, има да каже нещо против подобна платформа:

“Една общност си остава само мечта за такава, ако не бъде обединена от обща кауза, обща работа, общо дело”.

Поставен в тази светлина, въпросът за духовната работа в ложата започва да изглежда така: Съществува ли независимо от всички различия по отношение произход, националност и образователно равнище нещо в духовната сфера, което е годно да обедини около себе си всички хора?

Съобразно задачите и целите на нашия съюз, не може да има никакво съмнение, че подобна обединяваща роля следва да играят основните ни ценности: хуманност, човечност, толерантност.

Най-добре е духовната работа в една ложа да започне с формите на проявление, които използва “хуманността” в съвременното общество. За съжаление следва да се отбележи, че идеята на хуманността се експлоатира най-активно и това води до резултати, които са в състояние по-скоро да разделят, отколкото да обединят.

Може да се посочи например, че в рамките на една научна дискусия по въпросите на хуманизма се натъкваме на понятия като “образователен хуманизъм”, “реален хуманизъм”, “християнски хуманизъм”, че даже и на някакъв “отворен хуманизъм”, като направените във всеки отделен случай изводи и заключения са на светлинни години едни от други.

Всичко това ни принуждава да приемем, че духовната работа в една ложа е свързана с хуманността единствено тогава, когато бъде разбирана в най-широк смисъл: тя не следва да се занимава с научно теоретизиране, нито със социална политика, нито пък с някакъв вид религиозен заместител. Методически тя трябва да бъде насочена към

търсене и утвърждаване на оня обединяващ дух, който е в състояние здраво да обвърже хората, без оглед на техните различия обусловени от произход, раса, националност, социално положение, образование или вероизповедание.

Ние заявяваме в член първи от масонската конституция, че Съюзът ни е закрилник и спонсор на подобен “всеобщ дух”, като казваме, че наши цел и задача са всички области и въпроси, които имат отношение към хуманността, а по-нататък добавяме:

“Тези цели и задачи Свободните зидари преследват пряко и непосредствено, като служат по този начин за благополучието на всички хора, включително и на нечленовете”.

Висока цел, наистина! Тя не може да бъде обхваната от абстрактните форми на научната мисъл. Как може да се допринесе каквото и да било за добруването на едни хора, на едно човечество, което не само че няма представа за задачите, които си поставяме, но дори в голяма степен гледа с лошо око на нас?

Ако обаче, независимо от това съмнение във възможността изобщо да се погледне сериозно на такава задача, ние не забравяме, че всеки пък когато нашата европейска култура се обърне към “хуманизма” и заговори за Ренесанс, тоест за възраждане на духа, различните “хуманизми” мигом се появяват на бял свят и могат да бъдат проследени през цялото Средновековие, още от времето на Карл Велики до Деветнадесети и Двадесети век, то от само себе си се налага следният извод: тази идея пронизва цялата наша култура като една действена сила, като една реалност, която в по-ново време бе назована “третата сила”.

Ако хуманизмът, връщането към тази “трета сила” представлява съживяване идеите на древността, а именно на тези от елинската цивилизация, то би следвало още там да се открият корените на тази възвишена мисъл ведно с нейните основни характеристики.

Ърнст Бъртрам посвещава цяла глава от свой труд на елевсинските мистерии. Като се позовава на гръцки историк от петото столетие след Христа, той пише за едно “забележително вярване” на древните гърци.

Според гръцкия източник, елините вярвали, че тези мистерии обединяват човешкия род. Бъртрам характеризира тази вяра на древните гърци като “въздигане в култ на една всеобхватна идея, от чието изпълнено с тайнства почитане зависи единството на цялото човечество”. Без тези мистерии – така смятат древните, – “в които впрочем огромната част от хората не могат и не бива да участват… свещеното единение на всички онези, които вдигат към Боговете своя човешки лик, би рухнало незабавно”.

Бъртрам характеризира елевсинските мистерии по следния начин:

„Чудато деперсонифицирана гордост на един култ, който независимо от всички трудности в течение на вековете чак до упадъка на гръцката цивилизация, запазва ясното съзнание за това, че той единствен носи тежката отговорност за опазване духовното единство на една човешка общност, която дори не подозира неговото съществуване”.

В друг солиден исторически труд се споменава, че т.н. “посветителски религии” на елинската цивилизация обединяват своите следовници в братства, които често пъти провеждат общи трапези в смятани за свещени свои сгради, като по този начин засяват в района на цялото Средиземноморие семето на едно братско чувство, което не познава граници, обществен ранг или раса.

Предълъг е духовният мост прехвърлен от древността към основаването на съвременното Масонство през 1717 година. Тясната връзка между онази стара “религия”, в рамките на която всички се чувствали братя, през академиите на Средновековието и Свободното зидарство в днешния му вид лесно може да се докаже.

Амбициозната цел да се обединят всички хора в единен “Храм на човечността” изглежда постижима от позиция на вярата в съществуването на един “всеобщ дух”, който е в състояние да спои и запази и нашата култура. Един известен съвременен политик спомена бегло нещо по въпроса в рамките на телевизионна дискусия. Той говори за това – и тази мисъл заслужава най-сериозно внимание, – че културните достижения на съвремието сме свикнали да приемаме като “заслуга” на определен кръг специалисти, докато една истинска култура следва да бъде ръководена от “всеобщ дух”.

Ако се заловим за тази мисъл, ще ни направят впечатление следните слова на Хьолдерин:

И все така, колкото и да търсим същината,

Все по-далеч остава тя.

Едно е вярно: сега или утре,

Остава все една и съща мяра.

За всички обща, за всекиго отделна тя е.

Натам отива и оттам се връща,

Надето и отдето може той.

“Остава все една и съща мяра. За всички обща” – това е човешката мяра, мярата на хуманността, на човечността. Този “всеобщ дух” обаче, трябва да се държи далеч от възможността да се превърне в абстрактно понятие. За целта му е нужна мистерията на братството, в която всеки според “общата мяра”, във “всеобщия дух” ще търси своята същина: това именно вдъхва живот на хуманната идея.

 

ІІ. Методика и роля на духовната работа в ложата

Тези разсъждения налагат някои изводи по отношение методиката на духовната работа в ложата.

Когато някой млад масон попита, с какво да се заеме по време на работа или каква тема да избере за своя Градеж, обикновено му се отговаря, че е желателно да посвети усилията си на някой “масонски проблем” и той неминуемо се вижда изправен пред “вечния въпрос”: налага му се да се попита „що е масонството и какво трябва да бъде то?”

Ето ги и най-общите насоки на интересуващата ни методика. Тук става дума за един подход, който не преследва категорични резултати или общовалидни изводи, а постоянно държи в центъра на вниманието проблема и то така, че като се изхожда всеки път от различна гледна точка, в хода на изложение на най-разнообразни гледища, той да се откроява все по-отчетливо и хвърляната върху него светлина да става все по-обилна. Подобно “отношение към проблема”, предлагано от специалиста по наказателно право и философия на правото Артур Кауфман, такова “непрекъснато сравняване и разграничаване”, изисква един трети елемент в качеството му на мащаб: И това е човекът като личност. И ако той се заеме сериозно – а не като дилетант, – с проблемите на съвремието, трябва да бъде напълно наясно с обстоятелството, че то се нарича век “научен”, “технически” и дори “ядрен”. Ние сме призовани като масони, ако щете дори с оглед заетите от практическия строителен занаят наши символи, да посвещаваме своите усилия не на откъснати от света абстрактни размисли, а на свързани с непосредствената окръжаваща среда на човека проблеми.

С оглед казаното, в нашата ложа ние поставяме принципното изискване духовната работа да бъде съобразявана със съвременното равнище в развитието на науката. Какво означава това става ясно при едно сравнение със света на техниката. В неговите рамки не може да се погледне сериозно на която и да била идея, ако тя не отговаря на “техническото равнище”. При това, така описаният метод ни предпазва от опасността да разбираме термина “наука” в неговия най-тесен смисъл.

Нека илюстрираме всичко това с няколко примера. В научната област, където човек се опитва да подходи към човека, към човешкото, с помощта на природонаучни експериментални методи – особено в антропологията, психологията и биологията, – могат да се посочат резултати от най-нови изследвания, в светлината на които човекът изобщо не се представя като някакъв произволно управляем или подлежащ на манипулация и биологично конструиране феномен. Пред нас се възправя един човешки образ – при това изработен посредством прецизни научни експерименти, – чиято същност е поставена в зависимост от разгръщането на собствената му личност.

Антропологът Михаел Ландман твърди, че духовните „представи и понятия”, „с които” – човек – “се опитва да вникне в същността на своята битност”, … “упражняват определено въздействие върху неговата себереализация”. “Всяка човешка идея се превръща в идеал, според който той ориентира поведението си и оформя собствения си облик”.

Особено плодоносни се оказват търсенията на възможни образи за съвременния човек в отвлечения свят на философията и религиозната наука, когато рекат да се заемат с проблематиката на човешката същност.

Нека споменем Арнолд Гелен и неговото схващане, според което: човек е предопределен “да си проправя път” към възможността, да открие “житейската си задача”, съществуването като такова, вътре в самия себе си. Или Шелер, според когото човекът е “одухотворено същество”, което не бива да се разглежда като “статична даденост, като свършен факт, а само като възможен процес, вечна задача и пресветла цел”.

С обратен знак същото казва и правната наука. Това илюстрира особено ясно днешната дискусия относно съвременния образ на човека върху фона на предстоящата наказателно-правна реформа. Широко е застъпено становището, че дори когато общественият интерес изисква прилагането на някакви принудителни ограничения над личността, те следва да се вкарат в определени граници, за да останат открити в границите на възможното перспективи за свободно разгръщане на личността или както казва Артур Кауфман: “…за саморазвитие към заложената в индивидуалната същност зрялост и завършеност”.

Всичко това в края на краищата, се свързва със закрилата на човешкото достойнство, която е не само основополагаща за нашия Съюз, но е и част от правната система, след като е залегнала като принцип в Конституцията на страната.

С тези разяснения и примери очертахме рамката, в която провеждаме нашата духовна работа в ложата. В нея се разгръща един общ дух на оживено участие и взаимна взискателност с ясното съзнание, че подобен начин на работа трябва да остава винаги верен на истината и възможно най-пълно да съответства на достигнатото от науката равнище.

Към този начин на работа се отправят и някои критики. Твърди се, че твърде високо “се вдига летвата”, че равнището било “прекалено интелектуално”. Ние смятаме обаче, че масонската работа може да се приеме сериозно единствено при условие, че се развива адекватно на научното развитие. Надяваме се също така настоящото сбито изложение да покаже, как този начин на работа посредством своята насоченост към човешкото, към облика на съвременния човек, остава верен на “всеобщия дух” на човечността.

Той представлява – нека използваме понятие от философията на Кант – “чисто съзерцание” на човешкото, но в специфичния му облик на съвременния човек. Такъв метод остава отворено пространството за мислене в символи, за съзерцание на общочовешкото в лицето на конкретния човек или, както се изразява застаряващият Гьоте, за “концентриран образ в духовната игра”. И още: “Истинска символика има там, където частното изразява общото”.

Подобно “чисто съзерцание”, разглеждано от Кант като най-висше изкуство на разума, има право да приеме, че посреща критериите на Царственото изкуство.

Който съумее да възприеме този начин на мислене – а това всъщност смисълът на нашата духовна Работа в ложата, – ще осъзнае ясно онова, което може само най-общо да бъде загатнато: връзката на цялостната ни европейска култура с онова, което разбираме под “хуманност”.

 

Ето и два примера по този повод:

Един изнесен тук неотдавна по повод Празника на сестрите градеж бе посветен на “златното сечение”. Също както тук приемаме образа на човека като мяра за хармония и красота, така и някои нови проучвания върху готическите катедрали показват, че човешкото тяло е използвано като образец при тяхното изграждане.

Тази човешка мяра съзираме не само при видимите форми на изкуството. Когато четем едно изследване върху творчеството на Монтескьо и теорията за насилствената раздяла, оставаме дълбоко впечатлени от начина, по който той връща към живот класическото учение на Платон за обществения ред, когато обосновава собственото си учение, така дълбоко повлияло съвременните демократични конституции.

Последните също са ориентирани към човека, по-точно – към неговия духовен облик. Тъй както човекът се стреми към самоосъзнаване, към разгръщане на своята свободна личност, към потискане на непросветеното, както неговият разум може да се реализира единствено посредством разграничаване и класифициране на явленията, и хуманитарната държава е само тогава “гарант на свободата”, когато съумява да разграничава и класифицира външната принуда и оставя винаги допустимата възможност всекиму, да развива своята индивидуалност.

Корените на хуманитарната държавническа мисъл също могат да се проследят от Платон през Монтескьо и в крайна сметка до емпирически овладяната истина, според която колкото повече се отърсва човек от оковите на невежеството и мрака, толкова по-свободен става той.

 

ІІІ. Духовната работа в ложата и обществеността

Духовната работа в тази ложа се провежда при разбираемото желание да покаже своя лик пред обществеността. В това отношение възникват проблеми, които макар да са поставяни нееднократно на обсъждане, не са намерили до днес своето задоволително решение. Самото им естество налага дискусиите върху тях да бъдат непрекъснато подновявани.

Проблемът тук има две страни.

От самото начало ложата Ver Sacrum провежда с успех открити лекции и дискусии. Те не само доведоха пред портите на нашия Храм търсещи, които инак надали биха намерили пътя дотам, но и помогнаха в голяма степен да бъдат развенчани фалшивите митове около Свободното зидарство и по този начин улесниха пътя на Търсещите към нас.

Значението на тази дейност е без съмнение много голямо. Две мнения тук не може да има.

Обществеността в едно демократично общество има законно право на информираност, което през последните години тя използва все по-широко. Този феномен се прояви и по отношение на масонството – все по-често излизат статии, чуват се радиопредавания, виждаме телевизионни дискусии и четем нови книги, които са посветени на нашата работа.

Би било погрешно да търсим тук единствено повърхностно любопитство или очакване на сензационни разкрития във връзка с масонските “тайни”. Самото естество на задачите, които си набелязва Масонството в своите конституции и правилници, предизвиква оправдан обществен интерес към нашата работа, която може и трябва да оказва известно влияние и навън.

От друга страна, изобщо не е във властта на ложите да препятстват по какъвто и да било начин задоволяването на този интерес. Ако те сами откажат да откликнат положително, той ще се домогне до информация по други, неподлежащи на контрол пътища и е трудно да се предвиди, дали това ще донесе повече полза или най-вече вреда. В миналото също е имало общодостъпни публикации по тази тема. Всъщност, променена е само техниката на информационно осигуряване, която съответства винаги на съвременните условия. Опитът ни с телевизионните предавания показва, че те биха могли да станат в по-голяма степен правдиви, аргументирани и полезни. Задълбочаването на духовната работа в ложите би могло да допринесе в голяма степен за това.

Истинският проблем в това направление си остава все пак въпросът, дали с оглед векове наред господствалото противоречиво становище, имаме право да вземаме открито отношение по обществените проблеми в качеството си на Свободни зидари.

Оправданото по-рано възражение, че целите на масонството се простират отвъд обществената уредба на държавността, тъй като те са свързани с интересите на цялото човечество, се нуждае днес от преразглеждане, с оглед наличието на една Конвенция за правата на човека, която влиза в действие именно благодарение на държавната санкция и която обхваща в контекста си цялото свободомислещо човечество.

Когато се поставя този въпрос, трябва обезателно да се изясни, дали определено уместното в миналото въздържане от обществена изява е оправдано и обосновано в наши дни.

Предложеното тук изложение върху работата на ложа Ver Sacrum може да се разглежда като принос към такава дискусия, който може да хвърли малко допълнителна светлина върху проблемите на масонските обществени изяви.

 

Тритомен сборник градежи в помощ на ораторите на ложи.

Българско издание – 2006 г.

Издател:  Емил Вичев

Превод:  Павел Главусанов