Лондон 1717 – Деня на Свети Йоан Кръстител
Сборник градежи на ВЛССПЗ на Германия
Автор: Келш
Денят на Свети Йоан Кръстител, този най-голям и красив празник на масоните по цял свят, предизвиква в своята многостранност размисъл относно неговия вътрешен смисъл. В деня на лятното слънцестоене ние се събираме, за да почетем паметта на нашия патрон Свети Йоан Кръстител, чиито пророчества съобщават за предстоящото идване на Спасителя и настъпване на Божието царство – бъдещите коренни промени в света. Всички масонски ложи се наричат още “Йоанови”, понеже Кръстителят пророкува настъпването на ново време, божествено време на справедливост и братство между всички човеци. В неговите слова кънти надеждата за един по-добър, по-справедлив свят, един мирен и свободен свят, а тази надежда обединява духовно всички Свободни зидари в нашето земно кълбо. С оглед съдържанието на нашия масонски духовен свят, не бихме могли да си изберем по-подходящ закрилник от този Пророк на надеждата. С пълно основание следователно, изтъкнатият френски масон Пол Нодон обнародва върху титулната страница на своята “История на Свободното зидарство” картината “Йоан Кръстител” на Леонардо да Винчи.
Денят на Свети Йоан Кръстител е денят на лятното слънцестоене и с оглед нашата традиция с пълно право ние го празнуваме като ден на най-ярка светлина, преди настъпване на мрака. Северните народи, за които дългите тъмни и продължителни светли нощи са неизбежна част от живота, придават особено значение на тази лятна нощ. За нас този ден е известен и като “Празник на розата”, тъй като в този цвят съзираме символ на красотата. И понеже сме приучени да мислим със символи, в негово лице съюзяваме представите за красота и любов, съвършенство на формата и щастие. Майсторите-строители на готически катедрали вплитат този символ в каменните фасади на своите творения и всеки, който е изживял щастието да види пламнала в сумрака на катедралата под слънчев лъч роза от нейния прозорец, разбира без всякакви обяснения, че тя е Знак на Божествената и човешка любов. А когато аз се изправих пред фасадата на една църквица в тосканския град Лука и съзрях Мадоната с роза в ръка, символът ми се разкри в цялата си пълнота.
Тези няколко изречения дават представа за многообразието на представите, с които масоните свързват своя Празник в деня на Свети Йоан Кръстител. Именно поради това, без да се впускам в сложни разсъждения по повод символния заряд на събитието, бих искал да ви върна най-прозаично към оня ден на Свети Йоан Кръстител през 1717 година, когато четири масонски ложи в Лондон се обединяват в първата Велика ложа, позната на историята. Те носели имената на кръчмите, в които провеждали своите сбирки: бирария “Гъска и скара”; бирария “Корона”; кръчма “Ябълково дърво”и гостилница “Бокал и грозде”. Това били напълно достойни места за събиране. Достатъчно е да си спомним собствените си първи Ложи в Хановер, които пък се нарекли “Бяло конче” и “Черна мечка”. В исторически план събитието представлява обединяване на четири вече съществуващи ложи на оперативни зидари. Трябва да се знае, че по онова време уважаваните зидарски задруги и строителни работилници, които са отдавна забравени на континента, в Англия продължават да съществуват. И пак там, още от 16-ти и 17-ти век в ложите започват да навлизат хора с други професии и така масонството променя своя характер от оперативен в спекулативен.
Изследователите още не са успели да изяснят, как точно са изглеждали тогавашните Ложи и по какъв именно начин е протекло реорганизирането им от традиционния вид в спекулативен. Установено е все пак, че по същото време процъфтяват най-различни философско-езотерични братства, които с положителност са повлияли върху Свободното зидарство: Братство на Соломоновия дом, проповядващо определени гностични теории; Розенкройцерите с техните религиозно-мистични представи; Кабалисти с тяхната древно-юдейска традиция на тайни учения; алхимици с вечното им търсене на философския камък. От друга страна изследователите се сблъскват с любители на чашката, обединени в мъжки съюзи, които пазят в тайна стари обичаи и професионални похвати. Какво всъщност става в деня на Свети Йоан Кръстител през онази далечна 1717 година в Лондон? Обединяване на склонни към пиянство мъжки общества, окичени с ореола на достъпа до тайни знания, отдавна загубили своя смисъл? Що за хора са били тези мъже? Със сигурност може да се каже, че те не разполагат с подобна на нашата символична традиция в съвременната й форма. Като оставим настрана няколко имена, ние не знаем нищо относно тези първи години на регулярното масонство. Но някои неща заслужават изострено внимание: През 1722 година преподобният Джеймс Андерсън съставя “Старите задължения” – основен закон на масонството, съдържащ систематизирани нравствени представи. Там става дума за вътрешен морален закон, на който е подчинен всеки един от нас, там се призовава към толерантност и умереност, към освобождаване от всеки предразсъдък, заявява се категорично, че в Ложата могат да влязат всякакви хора, без оглед на религиозната им принадлежност, стига да отговарят на представата за свободен мъж с добро име. Там Ложата се нарича място, в което са недопустими каквито и да било разправии и кавги. Разбира се, споменават се някои задължения, заимствани от професионалната традиция, но ударението е поставено върху вътрешния мир на масона и неговото поведение, за които е отговорна единствено неговата съвест: единствено личните заслуги могат да бъдат зачетени на Свободния зидар; всеки Брат се призовава към религиозна търпимост, като зачита верските предпочитания на другия.
Когато казах, че до нас са стигнали само няколко имена, имах предвид и две от тях, които може би хвърлят повече светлина върху характера на Свободното зидарство в неговите детски години. През 1719 година за Велик майстор е избран някои си д-р Теофил Дезагюлие, учен и теолог, чието житие заслужава най-голямо внимание. Той е издънка на френски хугенотски род, принуден да емигрира от родината си поради религиозни причини. Успоредно с теологическите си пристрастия и битността си на пастор в една лондонска хугенотска община, Дезагюлие е най-вече учен-естественик, възпитаник на великия физик Исак Нютон, чиито научни завоевания защитава посредством собствените си експерименти. Очевидно човек с многостранно образование и универсални знания, който предприема една крайно необичайна за своя век стъпка с опитите си да съвмести природната наука с религията. Дезагюлие отхвърля сковаващите рамки на тогавашната ортодоксална вяра, която приема буквално всяка дума в Библията. Изследователите на масонската история изобщо не се съмняват, че именно той е истинският съставител на отпечатаните под името на Андерсън “Стари задължения”. Като всестранно образован мъж, той знае от запазените по онова време документи на старите английски задруги и работилници, че оперативните зидари
почитат Храма на цар Соломон като най-благороден градеж на човечеството. Градеж, който материализира мъдростта на своя царствен първомайстор като архитектурен образец за следващите хилядолетия. Дали е плод на съвпадение обстоятелството, че именно в годината, когато се ражда английското Свободно зидарство великият и вече престарял Исак Нютон, баща на модерната физика и учител на Дезагюлие, публикува труд върху пропорциите и размерите на Соломоновия храм? Именно физикът Нютон характеризира в този труд Соломоновия храм като пример за съвършено строително майсторство. Физикът Нютон, който на стари години се захваща с теологически въпроси и ученикът му Дезагюлие, който като теолог се занимава с проблеми на естествените науки и в същото време оглавява първата Велика ложа, се обединяват в духа. Мисля, че още тук се натъкваме на нещо от новия масонски дух – търсене на нови форми, разчупване на закостенялата конвенционалност, опити да се съвместят абсолютно несъвместими до момента науки. Този образ крие нещо по-различно от обикновен предводител на добронравен занаятчийски съюз, който по една случайност заимства традициите на старите зидарски задруги.
И още едно име приковава вниманието: това на специалиста по древна история Уилям Стъкъли, също така високо образован и предан на новите идеи. За него не знаем много, но и малкото, което ни е известно стига. Този учен мъж издига тезата, че в дълбоката древност всички хора по земята са изповядвали една и съща религия, а всички съвременни религии представляват отклонения от нея. Тази формулировка срещаме отново в “Старите задължения”. Тук се натъкваме на непосредствено основание за обединяване на цялото човечество.
По една щастлива случайност в лондонската библиотека е запазена една скица, нахвърляна от ръката на самия Стъкъли. Тя представя в общ план един нов Храм на мъдростта, в който се събират представители на всички религии – християни, юдеи, мохамедани, будисти, конфуцианци и пр., – за провеждане на братски разговори. Един нов Соломонов храм, в който всеки може да отдава почит на своя Бог, като уважава Бога на другия.
Мисля, че тези два примера ясно разкриват естеството на очарованието, което събира тогава представители на съвършено различни обществени слоеве под покрива на обединителния масонски храм. В този Съюз се събират мъже, подготвени да се откажат от всякакви предразсъдъци, от ортодоксалната закостенялост и привичните вражди, за да съградят едно братско общежитие, обединено от идеята на истинската човечност. Всичко това звучи малко банално и подразбиращо се в наши дни, но е било нещо съвършено ново и революционно в едни времена, когато властта на монарха е абсолютна, основен инструмент на правораздаването са изтезанията, “вещиците” горят на клади, а цели обществени групи са принудени да напускат родината си поради религиозни причини. Струва ми се, че именно този нов дух се оказва решаващ, а не толкова обстоятелството, че от 1723 година насетне Велики майстори в Англия стават единствено членове на най-висшата аристокрация – традиция, която се спазва до ден днешен и която легитимира от един път в обществото новото явление. Обяснение за тази магнетична сила, успяла да събере толкова различни хора под една идея, следва да търсим в обстоятелството, че се възприемат векове наред използваните форми на оперативните зидари и са изпълнени с актуална за времето, интересуваща всички проблематика. В течение на целия Осемнадесети век това ново Братство развива цяла символна система и тези символи се превръщат в белег на новото време. Сега именно пергелът се превръща в символ на законосъобразното поведение и реда, а правият ъгъл – в израз на правилната житейска позиция, докато либелата изисква равнопоставеност между хората. Няма как иначе да се обясни нечуваната бързина, с която се разпространява масонството из цяла Европа в течение на следващите няколко десетилетия.
Това не се отнася само до германските държави, в които учени, изследователи, склонни към реформаторство държавници, както и граждани от всяко русло на обществения живот, обединяват сили и разум в масонските ложи, но също и за Франция, в която елитът на Просвещението образува сърцевината на Ложите, а някои от тях се превръщат направо в научни академии и с още по-голяма сила се отнася до млада Америка, която се бори с оръжие в ръка за своята независимост.
Разбира се, в онези първи години Свободното зидарство има много трески за дялане, разбира се, в редиците му се срещат множество фантазьори, авантюристи и комбинатори. Струва ми се все пак, че определящото за този период си остава обстоятелството, че мъже с толкова различни и дори противоречиви възгледи се събират заедно, за да се изслушват взаимно и положат всички усилия да търсят общото помежду си, като безусловно зачитат различията: свободомислещи пожелали да заменят религията с един нов философски морал – нечувана по онова време идея, критици на установените верски направления, но също и правоверни християни – всичките обединени от стремежа да бъдат братя, независимо от всичко онова, което ги разделя, като пренебрегнат и надмогнат всички предразсъдъци.
Мисля, че трябва да бъдем благодарни на нашие масонски предтечи от 1717 година. Би било неправилно патетично да ги идеализираме – те без съмнение са хора, пълни с противоречия и погрешни виждания. Но общ за всички им остава стремежът да търсят нови пътища към формиране на един различен начин на живот.
Историята на Свободното зидарство е история на противоречия, на постоянни търсения на нови форми, на грешки и подхлъзвания. Масонството никога не е било идеална организация – то живее благодарение на противоречията и противоположностите, които го изпълват. Те са залегнали в същността на този забележителен Съюз, който отрича което и да било единение върху догматична основа. Масонството и днес се противопоставя на всяка безпринципна идеологическа попара, вярва в правото на зачитане личното достойнство на всеки, вярва че братското единство не бива да ограничава личността, а трябва да води към единство на основата на взаимно уважение и зачитане. Целта е ясна, но пътят към нея е труден. Френският масон Франсоа Анри Аруе, наречен още Волтер, го казва по следния начин при опит да формулира понятието толерантност: “Смятам твоето становище за принципно неправилно и категорично го отхвърлям, но ще се боря до смърт за правото ти да го изразиш писмено и устно, без при това да ти се пречи”. Позицията на Волтер направо плаши със своята крайност, но тя показва колко е трудно – дори в наше време – не само да се приказва за толерантност, но да се проявява на практика. Ето, този именно път поемат нашите предтечи в деня на Свети Йоан Кръстител през 1717 година. Върху него се намираме и ние днес, събрани тук за най-големия свой празник. Целта е непостижимо далечна, но надеждата ни обединява.
Тритомен сборник градежи в помощ на ораторите на ложи.
Българско издание – 2006 г.
Издател: Емил Вичев
Превод: Павел Главусанов