Монография: „200 години от рождението на Георги Раковски“
Обединената велика ложа на България организира редица прояви и дейности за отбелязване на 200-годишнината от рождението на Георги Раковски.
По този повод в представителното списание на ОВЛБ „Зидарски преглед“ бе отпечатана монография, посветена на Великия българин. Неин автор е доц. Илия Кожухаров, главен редактор на списанието, двукратен Велик оратор на ОВЛБ.
Този задълбочен изследователски труд се откроява сред многобройните публикации, представящи личността на Раковски, включително и с избрания от автора подход „да бъде дадена възможност читателят да дорисува сам неговия образ въз основа на писменото му наследство, както и чрез подбрани мнения на негови съвременници и съратници, на изследователи, чийто прочит на историята не буди съмнение.“
За да достигне до широк кръг читатели, жадни за стойностно родолюбиво четиво, както и за да бъде то съхранено за идните поколения, монографията бе отпечатана самостоятелно в извънреден брой на сп. „Зидарски преглед“. В тираж 2000 броя книжката бе изпратена до националните и регионални музеи, библиотеки и читалища.
Тук поместваме въвеждащата част на монографията.
* * *
Кой не знае Георги Раковски – революционера, писателя, журналиста, историка, етнографа, всепризнатия основоположник на организираната национално-освободителна борба? Неговото житие е изучавано, достъпно е за всеки, който проявява интерес.
Интригуващо е в навечерието на 200-годишнината от неговото рождение да бъде дадена възможност читателят да дорисува сам неговия образ въз основа на писменото му наследство, както и чрез подбрани мнения на негови съвременници и съратници, на изследователи, чийто прочит на историята не буди съмнение.
Понякога Времето отпраща към забвение важни събития и велики личности. Понякога записва в аналите си третостепенни случки и издига паметници на посредствени люде. После, сякаш почувствало някаква конфузия, отнема нечий лавров венец, за да го положи върху друга глава. Или да го захвърли на бунището. Така смущава своята публика и я оставя в неведение – и в мъчително очакване на някой следващ потрес.
Наистина, когато годините са „трудни“, може би самото Време не успява да настрои добре везните си, не успява да се ориентира накъде да обърне очите си. Всичко това би могло да прозвучи и като изкусна съдебна пледоария, ако отдавна не сме предупредени:
„Времето е в нас, и ние сме във времето; то нас обръща и ние него обръщаме.“
• • •
Иван Вазов начева портрета на Раковски със следните стихове:
„Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен…“
„Безумен“, „невъзможен“?
Тези ли думи трябва да запомним?
А Патриархът продължава – настойчиво:
„…почивай, ти, който не спеше,
ти, кой беше вихър, котел, що кипеше
над някакъв злобен, стихиен огън.
Спи! Кой ще разбужда вечния ти сън?
Природата веща беше се сбъркàла:
тя от теб да стори гений бе искàла,
затова в глава ти като в една пещ
фърли толкоз пламък и възторг горещ,
но друг таен демон се намеси тамо:
ти стана създанье от крайности само,
елемент от страсти, от злъчка и мощ,
душа пълна с буря, с блясък и със нощ.
Твойта вражда беше вражда сатанинска,
твойта любов беше любов исполинска,
любов без съмненье, без свяст, без предел,
що кат кръст огромен ти беше поел.“
„Вражда сатанинска“, но… срещу „любов исполинска“. Та това е някакъв портрет на Христо Ботев! Но от снимките на Раковски не ни гледат бунтовните очи на Войводата. Иначе… и той бе написал – помним – в посланието към братята си, към нас:
„…и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат –
силно да любят и мразят…“
„Кога пораснат“!
Отново Вазов – за Раковски:
„Твоят символ беше: смърт или свобода,
сънят ти – Балкана, кумирът – народа,
народа с безчестье и с кърви облян.“
Христо Ботев – за себе си:
„Но… стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода…“
Дали разбираме тези велики мъже – ние, днешните техни сънародници? И какво да мислим, когато прочетем Вазовата рекапитулация:
„Твоят живот целий беше един блян!“
Изглежда Патриархът е прав:
„Ти гледаше бледен в бъдещето скрито.
Ти се вреше дръзко в миналото срито
и оттам влечеше кат победен знак
векове от слава, затулени в мрак,
за царе, юнаци, вълшебни преданья,
обраснали с плесен старинни сказанья;
твоят орлов поглед виждаше навред
от българска слава останки безчет
и в тъмна ни древност, бездънна провала,
ти вкарваше смело вселената цяла.
Нищо невъзможно за теб не оста,
ти даваше образ на всяка мечта.
На неми загадки, сфинкси безответни
предлагаше твойте въпроси заветни;
исторйята, мракът, времето, редът
не значеха много в големий ти път;
ти иска да бутнеш, о, дух безпокоен,
нещастен мечтател, апостол и воин,
в един час делòто на пет векове.“
И нататък редовете ще ни прозвучат познато – дали защото по-възрастните сме ги учили наизуст, или защото и други са били поставяни с подобни слова на висок пиедестал, на много висок пиедестал:
„И ту с перо остро, ту с гореща реч
надеждите сейше наблиз и далеч.
Един само буден сред толкова спящи,
ти един за всички като демон бдящи
работи, бори се, стреска, вълнува,
тук мъдрец замислен, там луда глава,
мрачен узник в Стамбул, генерал в Балкана,
поет и разбойник под съща премяна,
мисъл и желязо, лира и тръба:
всичко ти бе вкупом за една борба.
Исторйята има да се позамисли
във кой лик безсмъртен тебе да причисли.“
Минали са само четири години от края на Руско-турската освободителна война, когато Дядо Вазов ще напише в 1882 г. последните редове на „Раковски“:
„Ти умря. И пътят към гроба ти ням
обрасъл е вече със бурен голям,
и прахът ти гние без сълзи набожни…
Не зарасна само, герою тревожни,
проломът широкий, който ти тогаз
в бъдещето тъмно отвори за нас!“
И едни други редове ни казват отдавна – за позабравилите, те са написани за Левски:
„В бъдещето тъмно той гледаше ясно.“
Отново е наш ред – да се запитаме: колко ясно гледаме, и ако гледаме – какво виждаме?
* * *
За големите имена в историята може да се пише по различни начини: апологетично, фактологично, поетично, аналитично, критично (дори саркастично)… безлично, тактично (дори дипломатично)…
И за Раковски са писани всякакви думи. Надолу следват някои фрагменти с не особено ласкави преценки. Със съгласието на любезния читател името на техния автор ще бъде пропуснато – тук и сега. Ето:
„На 1860 година беше дошел в Белград Сава Раковски. Но скоро той започна да издава политически вестник ‘Дунавский лебед’. Аз бях вече добър приятел с него още от Новий Сад. Той ме покани да живея при него за да му помагам в издаването на ‘Дунавский лебед’. Аз направих това и следвах заедно с Раковски по революционното дело.“
„През 1861 година Раковски имаше намерение да отиде в някои градове в Румъния: Браила, Галац и после в Русия. Като мислеше, че в това пътешествие ще се бави няколко месеца, предложи ми да се натоваря аз с всичката работа по издаването на вестника. Но аз, понеже имах да се готвя с изпитите си, казах му, че това ще спречи издаването на вестника. За това да пишем на Теодосий Икономов (…) в Прага, гдето следваше науките си. (…) Аз писах на Икономова и той дойде в Белград, съгласи се да поеме тази работа и почна да пише.
След малко време почнаха двамата да се скарват. Раковски имаше един своего рода характер: егоист, славолюбив до крайност, самонадеен, не даваше никому да мисли друго яче, освен онова, което мислеше и вярваше той. Икономов имаше съвсем друг, противоположен характер: свободолюбив и до нейде доста остър, той допущаше, че всяко нещо на този свят може да се обсъжда, критикува и прочее.
Но най-главното, което ги делеше, беше, че Икономов съчувствуваше на унията, която ръководеше Др. Цанков в Цариград. А Раковски беше против унията и страстен противник на Цанкова. Той се бореше в ‘Дунавский лебед’ с Цанкова и против унията с голяма жестокост. До колкото аз студирах Раковски, можах да разбера, че той беше против унията главно за това, защото не беше той първий, започнал ръководенето ѝ. Всяко нещо, па било то най-свято, най-патриотично и най-добро, ако другий го бе започнал, Раковски въставаше страстно против него и полагаше всичките си сили, да го унищожи. Икономов искаше да се не критикува в ‘Дунавский лебед’ унията и се стараеше да убеди Раковски, че унията е полезно нещо за България. Препирните им по този въпрос достигаха по някой път до такъв разгар, щото малко оставаше да се сбият. Но Икономов беше снажен и при това неустрашим, тъй щото Раковски не смееше да отиде по-нататък. Аз често се турях помежду им да ги помирявам. Когато дойдеха в спор по някой въпрос и се разпаляха, Икономов даваше на Раковски такива аргументи, щото Раковски не можеше да ги обори, започваше да казва на Икономова: ти не разбираш тези работи, ти си даскалетина, като сички даскалетини в България, които са се налапали с униятски дух. Раковски беше против сички учители в България и ги наричаше ‘даскалетини’ (т.е. ‘грешна интелигенция’), защото те почти всички симпатизираха на унията, и при това, че бяха по-развити хора между народа.“
Текст за съпоставка. В студия, писана по повод 160-годишнината от рождението на Раковски и озаглавена „Георги Стойков Раковски и българската национална демократическа революция“, академик Димитър Косев посочва:
„В литературата, посветена на Раковски, често се говори за неговите грешки. Невъзможно е, разбира се, революционер с такава огромна и многостранна дейност да не е допускал грешки. Но обикновено за негови грешки се вземат отделни изказвания, неприсъщи на един революционер. Всъщност, те са проява на политическата гъвкавост на Раковски, който в интереса на поставената задача на националната революция е прилагал това, което наричаме ‘революционен компромис’.“
Несъмнено, въпросът за „компромиса“ – „революционен“ или какъвто и да било друг – е може би един от най-важните въпроси, които стоят пред човека, от раждането до смъртта му. В това отношение великите личности далеч не изолирано оставят на човечеството твърде противоречиви примери.
Що се отнася до борбите за самостоятелна църква, униатството – това е знайно – лансира идеята за „поместна църква от източен обред“, която се поставя под властта на Светия престол, за да се постигне „културна еманципация от елинизма“ (Светлозар Елдъров) и да бъде отслабено „руското влияние на Балканите“. Все относно руслото на тези борби видният свободен зидар от миналото, Стилиян Чилингиров, пише в своята студия „Драган Цанков“:
„В желанието си да запази поне отчасти своето влияние върху балканските християни (…), Русия трябваше да обърне всичкото си внимание върху фенерската Патриаршия, обединителка на тия християни, към каквато народност и да принадлежаха те. Тя вярваше, че само чрез Патриаршията ще може да се бори с неприятелския лагер: с католишките и протестантски пропаганди, които заплашваха жизнената и мощна хомогенност на православието, закрили зад своите верски домогвания чисто политически и икономически задачи. За Русия, следователно, не оставаше нищо друго, освен да тръгне по същия път на своите западни противници и да обърне религията в средство на политиката.“
Тези думи („политически и икономически задачи“, прикрити зад „верски домогвания“, религията като „средство на политиката“) би трябвало да приковават неизменно вниманието – дори и тогава, когато могат да бъдат отнесени към идеите на един или друг велик българин.
Текст за съпоставка. Академик Димитър Косев във визираната студия:
„Официална Русия съчувствуваше на българите след Кримската война, помагаше за развитието на просветата им, но бе против отхвърлянето на чуждото иго, поддържаше принципа за единство на православието начело с Патриаршията в Османската империя.“
* * *
Професионалистите твърдят: историята не е хронология.
Те заявяват и още по-категорично: историята изобщо не е хронология. И все пак… Една последователна подредба на събития във времето може да подскаже някои важни движения – в развитието на идеи, на причините, довели до триумфи и провали, на раждания и погивания, на мирогледни изригвания и на сблъсъците между тях.
Във времевата си последователност (там, където тя е изяснена), надолу следват фрагменти от текстове, в по-голямата им част написани от самия Раковски:
- от човека, търсен за съдействие при учредяването на първите български читалища от 1856 г., но и от организатора, занимавал се професионално с революционна дейност („българския Гарибалди“),
- от сънародника, римувал думи в стихове, но и от пътника, обикалял балканските страни, в опити да получи подкрепа за идеята си относно съюз на християнските народи срещу Османската империя,
- от бореца, подкрепян от многобройни млади последователи в битките за скъсване с Цариградската патриаршия, но и от публициста, изписал много страници срещу идеята за уния със Светия престол,
- от затворника, прекарал заедно с баща си три години и половина из дълбоките и влажни тъмници на турската столица, но и от умелия разузнавач, създал „тайно общество“, инфилтрирало го в средите на османските власти с цел (както се чете в автобиографично писмо на самия Раковски):
„да преуготовлявами народа всягда да бъде готов, щото в благовремие да действува съгласно с русийское напредване в Турция“,
- от полиглота, ползвал много езици – гръцки, турски, френски, сръбски, руски, румънски и немски, но и от бранника, държащ винаги наблизо до себе си пистолет, пушка и войнишки нож,
- от назначения за кратко директор на Болградската гимназия, но и от прокудения чужденец от княжествата Влашко и Молдова – под натиска на австрийското правителство,
- от българина, имал през целия си живот като ръководно начало девиза:
„Любовта към отечеството превъзходи всичките световни добрини.“
Цитираните текстове на Раковски са представени във вариант, максимално близък до някогашната негова реч, при запазване в най-висока степен на валидния за времето му правопис. Това обстоятелство може да затрудни мнозина днешни читатели. От друга страна, разсъжденията върху значението на отделни фрази или думи носят своя дълбоко познавателен смисъл, подтикват към връщане в отдавна отминали дни, а и възбуждат усещането за онези корени, от които – малко или много – се учим и черпим питàние и днес. Самият Раковски не е търсел архаизиране на езика, а реконструиране, с цел „почистване“.
За някои особено трудно разбираеми думи и изрази, както и за старинни названия на географски понятия (извън онези, които Раковски е пояснил), в края е предложен речник. Тези словоформи са подчертани с пунктир навсякъде, където те се срещат в текстовете.
Освен чисто езиковата страна обаче, някои отстоявани от Раковски позиции или заявени оценки могат да предизвикат проблеми, могат да се окажат определено неприемливи. Разбира се, това би била някаква днешна оценка. Но и когато тя се споделя от мнозина, подобен факт не би следвало да застава като бариера, възпираща припомнянето на части от миналото ни. То не може да бъде променено. Не е допустима дори и мисъл за това. Миналото не следва да бъде гримирано или режисирано, дописвано или редуцирано – дори и тогава, когато се оказва свързано с именити личности, отдавна заели своето място в пантеона на един народ.
Оскърбителни квалификации към цели етноси или националности днес биха се приели от интелигентния човек като елементарен опит за недостойни внушения, за представяне на многослойната пъстра действителност с твърде опростени щрихи. В едни бурни времена на тежко двойно иго: политическо на османската власт и религиозно на Цариградската патриаршия – времена, в които „всяко дърво“ е можело (и дори е трябвало!) да стане „меч“, „всякой камък – бомба“, „всяко нещо – удар“ и „всяка душа – плам“, не е имало широки пространства за Хамлетови терзания. Подобно съображение би следвало постоянно да се изправя пред взора на все същия интелигентен човек, гледащ на историята като на верига от събития, които вече са запечатани в аналите, но които в същото време не трябва да ПРЕД-определят изцяло отношенията между нейните днешни наследници.
Неприемливи за интелигентния човек биха били и твърдения, по силата на които, примерно, всеки народ, който преследва „най-напред собствената си полза“, има право да се развива – дори и с цената на злините, които нанася на други народи – „въз основа на истината“ (?!), предоставяща му правото да действа от позицията на „по-силния“ и на произтичащото от нея право „да завладява“. Между редовете, една такава позиция възбужда за кой ли пореден път стария болезнен въпрос: по-извиним, по-допустим и по-приемлив ли е колективният егоизъм, ако трябва да бъде сравняван с персоналния? Този въпрос провокира верижни размисли:
Не носят ли някои думи на Раковски противоречия?
От друга страна, правилно ли разтълмяваме всички негови послания?
Впрочем, ако ние се бяхме оказали на неговото място, какво щяхме да говорим и вършим?
А ако той беше наш съвременник?
Последното питане изглежда най-важно. От него – сякаш – не можем да избягаме. Дори и да го изговаряме под сурдинка или наум. Дори да се опитваме да му прикачим най-удобния за самите нас отговор.
Инак, четейки Раковски, неминуемо ще доловим, че пред нас се възправя сдвоената личност на един професионален бунтар (вероятно далеч не безпричинно получил още на 21-годишна възраст смъртна присъда за организирането на първия бунт в Браила) и един професионален „зидар“, превърнал своето непрестанно изгнаничество в мисия на посланик, агитиращ за вече споменатия Балкански съюз, зачатъчния образ на идеята за Балканска федерация. Това е и причината той да запише в черновата си за автобиография своето колкото изначално, толкова и „конечно решение“: да води най-първо „открита борба с турското правителство“. И тя да е „чрез пресата и сабята“. А животът му, изпълнен с несекващи премеждия и опасности, но и с постоянни срещи с гърци, сърби, черногорци, румънци, италианци, поляци, руси, само е придавал плътност и устойчивост на убеждението му за необходимостта от революционни действия.
Нов текст за съпоставка. Академик Димитър Косев в цитираното по-горе съчинение:
„В края на 50-те години Димитър Миладинов предупреждаваше тревожно, че пороят на гръцката пропаганда в Македония ще стане неудържим, ако не се вземат бързи мерки. От обстоятелството, че българите нямаха своя държава, нямаха въобще общонационално представителство, искаше да се възползува и управляващата в Княжество Сърбия националистическа сръбска буржоазия. В 1844 г. Илия Гарашанин, един от нейните най-крупни представители през този период, състави т. нар. ‘Начертание’ – програма за обединението на всички южни славяни под сръбско ръководство. На сръбското княжество се възлагаше да изиграе сред южните славяни ролята, която Пиемонтското кралство играеше в обединението на Италия. Дори в 1866–1867 г., когато националноосвободителното ни движение бе набрало вече големи сили, младите балкански буржоазни монархии, главно Кралство Гърция и Княжество Сърбия, смятаха българския народ за неспособен за самостоятелен политически живот и в преговорите за образуване на т. нар. първи балкански съюз срещу Турция проектираха подялбата на българските земи.“