Където нещата се отнасят до истината, компромисът е невъзможен

 

 

Илия Кожухаров,

Стар велик оратор на ОВЛБ,

Стар майстор на ложа „Нова светлина“, ор. Пловдив,

Майстор на ложа „Quatuor coronati“

 

Всичко, което е свободно в нашата западна култура е покълнало от духа на истината, независимо дали той ще се открие у учени или у свещеници, или у политици, или у съвсем редови граждани, мъже и жени, които са отхвърляли възможността да предпочетат политическите лъжи пред нея.

 

 

Най-уважаеми Велики майсторе,

Драги братя във всички ваши степени и звания,

След като ми оказахте честта да бъда избран за Майстор на Изследователската ложа „Quatuor Coronati“, още в този ден ще си позволя да споделя някои най-общи мисли. Част от тях могат да се оценят като неподлежащи на съмнение, а други – като дълбоко дискусионни. Искам да се надявам, че подобно положение на нещата ще бъде прието с разбиране.

Първо. Фундаменталният въпрос, с който би било подходящо да започваме всеки размисъл относно нашата „Quatuor coronati“, би следвало да бъде: защо възхитителната идея за нейното учредяване – идея, за която трябва да сме благодарни на брат Иван Гунчев, не бе изпълнена с онзи живот, който се полага на подобно начинание? Защо и нееднократно инспирираното впоследствие желание за възраждането ѝ се оказа така дълго отлагано във времето?

Изглежда, че не е най-разумно сега да се впускаме в колективен дебат по въпроса, но в същото време е достатъчно полезно всеки от нас да се връща към това питане в търсене на собствен отговор. Дали не сме били достатъчно узрели за предизвикателствата, които подобно начинание поставя като изискване? Или – веднъж попаднали в състава на ложата – сме решавали, че сме постигнали най-важната си цел, доколкото това ни е осигурявало по-висок престиж? Отговорите, до които ще достигнем, биха могли да ни предпазят от повторение на случилото се през годините.

Разбира се, глаголната форма „биха могли“ звучи като твърде подходяща за случая. Не можем предварително да знаем какво ще произлезе от сегашната стъпка. За сравнение, ето фрагмент от словото, произнесено при

 

учредяването на първата изследователска масонска ложа в Лондон

през 1886 г., произнесено от нейния първи Майстор, брат Чарлз Уорън:

„Не трябва да се обезсърчаваме, дори ако не успеем да изпълним това, на което се надяваме. Подобно на леките вълни от приближаващия се прилив, има непрекъснато прииждане и оттегляне, но движението е напред. И ако ние се провалим, други могат да опи­тат отново с по-добра надежда, виждайки докъде сме стигнали.“

Второ. Струва ми се, че една от първите задачи, с които би следвало да се заемем, е: да си изработим представа за облика на „Quatuor coronati“, за излъчването, което тя трябва да има. Дали можем да я видим като общество, което задава стандарти за интелектуално поведение, а не върви след някои стихийно офор­мили се практики? Например: стандарти относно проблематизирането на едни или други аспекти от нашето масонско битие, стандарти относно пътищата за намиране на приемливи отговори, стандарти относно тестването на предлагани твърдения по критерия за достоверност, стандарти относно комуникацията с останалите братя, а и с българското общество… И така, най-общо казано,

 

стандарти относно нивото на целокупната ни градежна дейност.

Подобни думи могат да прозвучат като мегаломанска претенция. Но ние не бихме били на мястото си, ако не откликнем по подобаващ начин на предизвикателството, пред което сме изправени. Искаме или не, длъжни сме да влезем в роля, подобна на онази, която е била определена за централния персонаж от филма на Роберто Роселини, „Генерал Дела Ровере“. Тези, които познават този филм, ще си спомнят, че в него става въпрос за лице, внед­рено сред италиански политически затворници по време на Втората световна война – внед­рено от германското командване с изфабрикуваната легенда, че то е именит генерал от италианската съпротива. Независимо от факта, че генералът междувременно вече е бил убит, театърът е разигран с цел извличане на информация от зат­ворниците относно едни или други „оперативно важни лица“. В затвора обаче настъпва такава трансформация у мнимия генерал, че – за да поддържа духа на своите съкилийници – от един момент нататък той се вживява в разпоредената му роля. Нещо повече, приема да бъде разстрелян заедно с още неколцина политически активисти.

Мисля, че ние трябва да се опитаме да бъдем своеобразни масонски „генерали Дела Ровере“ – ако все още уважаваме като достатъчно значими ценностите, които сме приели.

Трето. Нуждаем се от известна

 

доза философски позитивизъм, ала Огюст Конт (1798–1857).

Това не означава, че трябва непременно да се заемем с педантично изследване и цялостно прилагане на неговия шесттомен труд „Курс по позитивна философия“. Можем обаче поне да се запознаем с основните трасиращи положения в това съчинение. Така ще осмислим проекцията му върху интелектуалните усилия на мислители като: Бъртранд Ръсел (1872–1969), Ото Нойрат (1882–1945), Мориц Шлик (1882–1936), Лудвиг Витгенщайн (1889–1951), Рудолф Карнап (1891–1970), Карл Попър (1902–1994), Курт Гьодел (1906–1978), Томас Кун (1922–1996), Имре Лакатош (1922–1974), Паул Файерабенд (1924–1994) и други от тяхната величина, които имат своето огромно значение за интелектуалното ниво на ХХ век.

Четвърто. Непосредствено свързано с предходната цел е и старателното култивиране на

 

онази практика, която от десетилетия е запазила за себе си титула „Критическо мислене“.

Въведено отдавна като образователна дисциплина в редица университети, то би трябвало да ни напомня тривиалната – но отбягвана от далеч не един и двама – истина, че светът далеч не стои там, където е бил по времето на нашите студентски години.

Пето. Към момента съществува достатъчно широко разпространена нагласа, според която ние, свободните зидари, трябва да мислим, пишем и говорим единствено с категориите на масонството. С подобни лозунги – рядко изричани гласно, но многократно по-често намиращи място в безмълвните ни диалози със самите себе си – ние сякаш искаме да издигнем отбранителна стена, която да ни пази от „другия свят“. Но там, в другия свят, се раждат и живеят изключително интелигентни хора. И това, че те не са (или не са били) членове на световното масонско Братство, по никакъв начин не ги прави по-малко значими (колкото и ние да се надигаме на пръсти, когато измерваме ръста си).

Един Стар майстор на американска ложа, Ричард Грейтър, изпълнявал функциите на Председател на Комитета за образование и информация към Великата ложа на старите и приети свободни зидари в щата Охайо, се е занимавал отпреди години с проблеми, свързани с

 

евентуално необходимите реформи в Масонството,

с някои от причините за загубата на членство и ентусиазъм сред Братството, с интерпретацията на нови идеи, с помощта на които да се парират подобни негативни тенденции. Негов е текстът, озаглавен с въпроса: „Да реформираме масонството?“ Към този титул той е поставил и пояснителното подзаглавие: „Един въпрос за бъдещето на масонството“. Показателен в този случай е фактът, че в края на 2015 г. този наш брат представя есето си „Време е мечтите да задминат спомените!“, а през 2017 г. публикува текста „Моралната система на масонството“, отново с подзаглавие, гласящо: „Какво я прави толкова специфична и защо я крием?“

Ето една негова мисъл:

„Символите, които използваме в нашия ритуал, не са нищо повече от работните инструменти, които употребяваме за обяснение на нашите философски и етични понятия и като такива са достатъчно обикновени. В лекцията за току-що въведения чирак ни учат на добродетели като: смелост, справедливост, мъдрост и умереност, които – взети заедно – формират основния кодекс за правилно поведение. Но едва ли тези доб­родетели са уникални. За първи път те се появяват преди повече от 2 000 години в онова време, което историците наричат ‘Аксиална епоха’, ‘Осева епоха’ (от 800 г. пр.н.е. до 200 г. пр.н.е.).

Тогава, едновременно и независимо, са положени духовните основи на човечеството от учители като Сидхарта Гаутама (Буда) в Индия, Конфуций в Китай и Сократ в Гърция. Всички те са преподавали една и съща основна истина: вървете по средния път (‘на либелата’), живейте морален живот (‘според отвеса’) и постъпвайте с другите така, както бих­те приели те да постъпват с вас (‘според правия ъгъл’).“

 

Изразът „Аксиална епоха“

не се радва на някакво широко разпространение. При това, не е масонски. Непосредствено след края на Втората световна война немският философ Карл Ясперс (1883–1969) издига тезата за интелектуалния взрив, който – едва ли не едновременно – се е осъществил на няколко места по света, формиращи земна „ос“ (лат. „axis“): Китай, Индия, Иран, Израил (тук нарочно е използвано това старо име, държавата Израел още не е съществувала) и Гърция. По повод на „едновременното“ избухване Ясперс пише:

„Този период е препълнен с изключителни хора и събития. В Китай живеят Конфуций и Лао Дзъ, възникват тенденциите в китайската философия. В Индия е времето на Упанишадите и Буда, и също всички тенденции са разработени, включително скептицизма и материализма, софистиката и нихилизма. В Иран Заратустра представя предизвикателната си концепция за космическия процес като борба между доброто и злото, а в Палестина е времето на пророците – Илия, Исая, Йеремия. Гърция ражда Омир, философите Хераклит, Парменид и Платон, трагедийните поети, ражда Тукидид и Архимед. И цялото развитие, за което тези имена всъщност само намекват, става през тези няколко века почти едновременно в Китай, Индия и Запада.“

Много години преди Ясперс обаче,

 

Албърт Пайк предлага в своята книга „Преддверието и средният кат“

по-голяма продължителност на коментираната „осева епоха“ като прибавя към имената на Буда, Конфуций, Заратустра и Сократ тези на Христос и Луций Аней Сенека.

Разбира се, изказаните мисли водят брат Ричард Грейтър до нов въпрос:

„Ако масонството не прави нищо повече от това: да преопакова една философия, която е съществувала от дълго време, тогава какво можем да кажем, че е онова, което прави толкова специфична нашата масонска система? Някои твърдят, че не моралът ни е това, което е специално, а по-скоро средствата, които използваме за пос­тигане на целите си. С други думи, особеността на системата ни е само в уникалните средства, които прилагаме – използвайки каменоделските инструменти на зидарите и историята на Хирам (сиреч, алегорията и символите). И всичко това, за да правим добрите хора по-добри.“

И тези обяснения обаче попадат в графата „незадоволителни аргументи“:

„Преподаването на сложни принципи чрез алегория също не е твърде уникално. Най-познатият пример за нас, разбира се, е Иисус, който често е използвал притчи, за да преподава добрите вести от Новия Завет. А ‘Златното правило’, което Иисус също е преподавал, е било пряко следствие на ‘Аксиалната епоха’. В заключение, ако масонството само се стреми да направи добрите хора по-добри чрез познатата практика да се разказват колоритни истории, защо в такъв случай нашите братя от ХVІІ век е трябвало да извървят толкова разточително дълго време, за да пазят своята работа в тайна? Няма нищо ново в нашия етичен кодекс, нито нещо уникално в средствата, които използваме за неговото предаване и разпространение. Нашата особеност и причините за нейната тайна трябва да се крият другаде.“

Къде е това „другаде“? Накъде следва да се насочи търсенето на отговори? Ето, тук е необходима

 

усилена интелектуална работа.

И ние сме длъжни да я свършим. Или поне да я започ­нем.

Шесто. Дори само споменаването на името Сенека налага да прибавим към него и името на Цицерон, а и, примерно, на Марк Аврелий. Защо? Защото това ще ни подскаже необходимостта да се обърнем към школата на стоиците в антична Гърция (Зенон от Китион), но и към тази на скептиците (Пирон), а защо не и по-назад във времето – към елеатите (Парменид и Зенон от Елеа). Наистина, можем да пропуснем факта, че Зенон от Китион е разделил философията на три: логика, физика и етика. Можем да пропуснем и това, че стоикът Клеант е разделил всяка от тези три части по на две, като в резултат броят на философските елементи се е увеличил до шест: диалектика и реторика (от логиката), етика и политика, физика и теология. Можем да забравим, че в античността повечето от тези понятия не са имали същото значение, което им приписваме днес. Можем дори никога да не узнаем, че много, ако не и всичките, идеи на гръцките стоици могат да се открият в древен китайски трактат (написан, както се твърди, от внука на Конфуций, Дзу Жу, през V век пр.н.л.). Тогава? С какво самочувствие бихме говорили в открита ложа, а и по време на семинари (че и в публикувани за пред обществото „градежи“) за съществуването на „масонска нравственост“. И дали изобщо да го правим?

Седмо. Ако ние не започнем упорита работа по култивирането на

 

една панорамна ерудиция у братята, често ще срещаме изказвания от рода на:

Защо ни е тази или онази обременителна информация, защо ни са всички писания, в които не става въпрос за масонство?

Редица интелектуалци – и от по-далечното минало, и от ХХ век, но и в наше време – спорят по въпроса за противостоенето между идеите за конвергенция и дивергенция в човешкото мислене.

Норберт Винер заявява открито, че съществуват области в хорските дела, изследвани от „различни страни“, доколкото различните изследователи имат различно образование. (Тук тавтологията е нарочна.) Така се стига до многократни проучвания, до обилие от всевъзможни названия и дефиниции. И това става възможно, само защото

„в едната област не са известни резултатите, които са станали отдавна класически в съседната“.

Рене Декарт пише нещо подобно:

„И като имах предвид, че между всички, които преди това бяха търсили истината (…), единствени математиците бяха успели да намерят някои доказателства, т.е. сигурни и очевидни доводи, аз не се съмнявах ни най-малко, че трябва да започна със същите неща, които и те са проучвали, макар и да не очаквах някаква друга полза, освен тази, че те ще привикнат моя ум да се храни с истини и да не се задължава с лъжливи доводи.“

Осмо. След като е спомената думата „истина“, която – според повелята, записана в ритуалите ни – сме длъжни да търсим неизменно, може да бъде направена подходяща препратка към цитат от книгата на Ричард Кросман „Платон днес“ („Plato today“). Мислите се отнасят до основния Платонов герой, Сократ:

„Онова, което е имало значение за Платон и има значение за нас, е неговият [на Сократ] живот и смърт. С тях той е показал, че е могъл да се намери човек, който се е доверявал толкова страстно на каузата за истината, че я е следвал независимо от нейните политически или социални пос­ледици. Такива хора трябва винаги да ги има, за да бъде съхранена цивилизацията. Те са толкова безкомпромисни, че са твърде непрактични – и това е толкова просто, че мъдреците изглеждат глупаци. Без да съзнават катастрофалните резултати от техния идеализъм, те търсят настойчиво истината дори тогава, когато тя може да погуби някоя класа или град, или нация. И ако тяхното пакостничество им бъде посочено, те просто отговарят:

‘Където нещата се отнасят до истината, компромисът е невъзможен.’

Всичко, което е свободно в нашата западна култура е покълнало от този дух, независимо дали той ще се открие у учени или у свещеници, или у политици, или у съвсем редови граждани, мъже и жени, които са отхвърляли възможността да предпочетат политичес­ките лъжи пред простата истина. Накратко, те често са нанасяли огромна вреда; но в крайна сметка примерът им е бил единствената сила, която е можела да сломи диктата на насилието и алчността. Сократ бе първият от тези мъже и жени, за чиято лична история е съхранена летопис.

Доколкото той е бил първият човек, който наистина е видял какво включва в себе си интелектуалната почтеност, дотолкова той вече я е предпочел пред всичко останало. Той е бил духът на изследването – непокварен, нетолерантен към измамата, ненаситен за всяко разнообразие на човешкия опит, неутолим в дискусията, ироничен и все пак сериозен. Обикновено подобен дух е неприемлив за която и да било добре организирана човешка общност. Държавникът, който отговаря за ‘ръководенето’ [на такава общност], свещеникът, който проповядва общоприетата вяра, професорът, който повтаря традиционните догми – всички те ще се обединят, за да потиснат свободния дух на разума, който не зачита никаква власт, освен тази на истината. Пред лицето на напълно искрената критика всяка установена власт трябва да прибегне до най-ирационалната отбрана – насилието. Няма друго оръжие срещу добронамерения възразяващ; а Сократ е показал, че философията не е нищо друго освен добросъвестно възражение срещу предразсъдъците и глупостта. Може би, в крайна сметка това не ще може да реши проблемите около човешкото ‘правилно’ и ‘погрешно’ и така не ще се открие прост отговор за въпросите на деня. Що се отнася до насилието като нещо ирационално, то ще бъде отхвърляно като използване и непрестанно ще се изисква, щото онези, които са готови да го извършат, да си задават именно този въпрос: каква е целта им и какви са техните мотиви? Атинската демокрация нямаше отговор на този въпрос и поради това Сократ умря.

Сократ винаги ще бъде принуждаван да умира, смъртта му винаги ще бъде политически оправдана и винаги ще бъде заклеймявана от следващите поколения, които ще виждат твърде лесно в ретроспекция, че в крайна сметка истината е за предпочитане пред всяка постановена лъжа, колкото и тя да се показва като ефективна. И, осъждайки смъртта на историческия Сократ, всяко поколение убива своя.“

Тук можем да си зададем много въпроси. Достатъчно свободни ли сме, за да бъдем днешни Сократовци? Или удобно бихме пледирали за едновременното битуване на множество взаимно изключващи се истини, което би ни отворило удобната възможност да изказваме всякакви твърдения, обосновавайки ги с извечната диалектичност на нашето ментално битие? Случвало ли ни се е

 

да убием някой днешен Сократ

– разбира се, не с отвара от бучиниш, а с думи (или дори само с мисъл)?

И така нататък.

Девето. При учредяването на Ложа „Quatuor Coronati“, № 2076, в Лондон Великият капелан, преподобният Адолф Уудфорд, произнася реч. Сред някои от първите негови изречения прозвучават следните думи:

„Ако нашите професии като членове на масонския Орден, погледнати най-общо, както и резултатите ни в конкретността, са реални и истинни, ако те са нещо повече от обичайното повтаряне на едни или други известни баналности, ако те са – както вярвам, че са – много по-горе и извън ‘медта, що дрънчи, или кимвала, що звека’, характерни за елементарните типични изказвания, то те заслужават, както пред света, така и помежду ни, разширението и развитието, които е планирано и обмислено да им бъде предложено от всяка нова ложа.“

Е, „новата ложа“ е била „Quatuor Coronati“. Тя е трябвало да осигури „разширение и развитие“. Но в тези думи звучи една показателна констатация: още в самото начало се отваря въпрос за

 

„обичайното повтаряне на някои известни баналности“ („platitudes“)

и вероятно далеч не случайно е цитиран апостол Павел, който в своето Първо послание до коринтяни говори именно за празното дърдорене („дрънчене“ и „звекане“).

Нататък, Великият капелан споделя:

„Масонството, каквото по щастливи обстоятелства го имаме в Англия, не е само социална общност, колкото и тя да е добра и приятна сама по себе си, нито е замислено да популяризира и насърчава единствено привлекателни групи хора, имащи споделени интереси и осигуряващи си благодатно гостоприемство. То дори не е само общност на братя от ‘мистичната връзка’, както често казваме – братя, срещащи се, за да отбият от време на време нормалните задължения към ложата и да покажат красотите и аксесоарите на един богато украсен и грижовно опазен ритуал! Точни и добри, доколкото всички тези неща са на своето място и в своето време, те не представляват и не могат да представляват причината за съществуването на това забележително сдружение и Братство, към което някои от нас от все сърце са заявили причастността си и към което все още искрено признават своята преданост, своята симпатия, своята обич, показвани през изминалите години.“

Тези мисли изискват задълбочен прочит. И по-често припомняне. Изискват и отговор на един въпрос: какво е мястото на

 

клишетата, които размножаваме и разпръскваме постоянно,

с което формираме и средата за тяхното лавинообразно самовъзпроизвеждане?

 

Благодаря ви за вниманието! ◆