.

Към въпроса за ключовете като символи на масонска етика и поведение

 

 

Доц. Атанас Владиков,

 

Един от основните въпроси в масонството е начинът на илюстриране и тълкуване на знаците, предавани в Братството и носещи специално символно послание. В този смисъл виждам проявлението на тяхното „разчитане“ от две възможни гледни точки:

1. те да бъдат разглеждани канонично, т.е. това са знаци, които носят строго „кодифицирано“ послание, което всеки свободен зидар следва аксиоматично да заучи и да предава;

2. те подлежат на индивидуално тълкуване и позволяват разсъждения по формата и съдържанието на посланието – всичко това в зависимост от степента на задълбоченост от страна на всеки брат в работата му на градежа.

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 31, септември 2021 г.

В условията на тези два аспекта може да се постави и

 

първият работен въпрос:

Е ли свободното зидарство платформа за творческа изява на ума и за самоусъвършенстване на масоните в Братството, или е верижна конструкция със специфична „тежина“, „обвързаност“ и „скованост“ в отношенията, делата и думите?

Така, кодифицираният протокол за работа на градежа и ритуална последователност в действията, под­сказвани от братя с по-широка осведоменост по масонските въпроси, както и волята на Майстора на конкретната ложа, могат да „отключат“ или „заключат“ определени прояви от страна на онези наши събратя, които споделят виждането за „творческо масонство“, поставено като контрапункт на „ритуалното масонство“.

С други думи: дали масонството е заключено единствено в „ритуала“, или е проявление на една динамична и съобразена с реалностите на съвременността „жива верига“, която освобождава персоналните творчески качества на отделните братя от веригата? Изречен по този начин, въпросът изисква специфична масонска „опорна точка“, която би могла да се дефинира с един от важните елементи в свободното зидарство, а именно – ключът.

Струва ми се, че проблематиката, отнасяща се до „масонския ключ“, не е развита достатъчно в нашия Велик ориент и е необходима

 

специална дискусия по въпроса:

Кой Масонски ключ отключва качествата на масона и кой масонски ключ ги заключва – по пътя на личностното развитие, на развитието на ложата и усъвършенстването на веригата?

Отваряйки дума за проблема по „отключването“ на качества у отделните братя, струва ми се важно да бъде дефинирано императивно, че в един бъдещ национален масонски дом ще трябва да има освен зали, в които да се извършват ритуали, и подходящи пространства в които да се разгърнат: масонски музей, масонска библиотека, масонска филмотека, масонска фонотека и други подобни, които – с надлежно предвидени функции за обслужване на ложите – могат да заработят като познатия масонски ключ, луис/люис1, работещ в руслото на своето най-важно предназначение: „повдигане“ на всеки брат и братството като цяло (вж. ил. 1).

В тази връзка е добре да добавя, че в английското общество се срещат братя, които ползват

 

думата люис като творчески псевдоним.

Такъв е случаят, например, с Чарлз Доджсън (Charles Dodgson, 1832–1898), известен повече като Луис Карол, който под етикета на разкази за деца и чудновати истории докосва сериозни пластове, изискващи задълбочен размисъл. Неговите най-известни произведения, „Приключенията на Алиса в страната на чудесата“ и „Алиса в огледалния свят“, са примери за това. Едва ли не всяко изречение в тях подтиква към

обсъждане на възможните скрити смислови слоеве.

Ил. 1: Към въпроса за ключовете като символи на масонска етика и поведение

Алиса пропада в една „заешка дупка“, която много скоро се превръща в „дълбок кладенец“. (Защо дълбок, трябва ли подобно положение да предизвиква страх?) При това стените на кладенеца са запълнени с „шкафове и лавици за книги“. (Защо именно книги? Книгите ли са декорът на нечие (про)падане?) А междувременно оказва се, че падането продължава „около четири хиляди километра“. (Дали е лесно да си представим лавици с книги, дълги четири хиляди километра?) Дъното на кладенеца се оказва зала с „трикрака масичка“. (Защо три крака, защо не четири?) Залата обаче е обградена от „врати“, но, за съжаление, – всички те „заключени“ (Накъде водят тези врати? Към едно и също място ли? Или към различни места? Ако трябва да се избира врата, как да бъде направен избор? А и каква полза от избора, след като вратите са заключени?) На трикраката масичка се открива „малък златен ключ“. (Каква облага обаче може да носи този ключ, след като той не отваря никоя врата?) Внезапно сред вратите се открива „мъничка завеса“. (Къде е била тя при предходния оглед на вратите? И защо човек веднъж не вижда нещо, а после – изведнъж – очите му проглеждат? Или може би самите неща ту отсъстват, ту присъстват?) Зад завесата се оказва „вратичка, висока около четиридесет сантиметра“. (За човек или за някое животно е тази вратичка? Или може би за малко дете? Или за голям човек, който е открил, че е все още малко дете?) Оказва се, че „малкият златен ключ“ отваря малката вратичка, зад която се открива „малък проход“. (За кого е този проход?) А зад прохода, някъде в далечината, се открива „най-хубавата градина“, която някой „може да си представи“. Но Алиса, въпреки че е дете, не може да мине през прохода, той не е „по-голям от миша дупка“. (Какво може да бъде сторено при такива обстоятелства? Разширяване на прохода? Или смаляване на човека? Или нещо трето?) Алиса трябва да се върне назад с надеждата, че върху трекраката маса може да намери „друг ключ“ или „поне книга с правила“, които да подсказват как хората могат да се превръщат в „далекогледи“. (Еврика! Не е ли това знаменателно откритие: ние, хората, трябва да се научим да се превръщаме в далекогледи!)

И всичко изредено дотук – само върху първите страници на „Алиса в страната на чудесата“. А в „Алиса в огледалния свят“? Ето един

 

показателен несериозно-сериозен диалог,

воден между братята-близнаци, Туидълдий и Тоидълдум, и Алиса – диалог, свързан с някакъв спящ Черен цар (защо ли черен?):

– Сега сънува – рече Туидълдий. – И какво сънува, как мислиш?

– Никой не би могъл да отгатне – отговори Алиса.

– Ами, тебе! – възкликна Туидълдий, като тържествуващо плесна с ръце. – А ако спре да те сънува, къде си мислиш, че ще си?

– Ами там, където съм и сега, естествено! – каза Алиса.

– Да, ама не! – надуто се заяде Туидълдий. – Няма да си никъде. Ами че ти си просто нещо си от неговия сън.

– И ако Царя се събуди, ти ще изчезнеш – хоп! – все едно, че са те духнали като свещичка!

– Няма! – възкликна възмутено Алиса. – Освен това, ако аз съм само нещо си от неговия сън, то какво сте вие, мога ли да знам?

– Пак това – извика Туидълдум.

– Пак това, пак това! – разкрещя се и Туидълдий. Крясъкът му беше толкова силен, че Алиса не се сдържа и каза:

– Шшшт! Боя се, че ще го събудите, като вдигате толкова шум.

– Тъкмо ти няма какво да ни говориш за това – рече Туидълдум. – Че ти си само нещо, което той сънува. Много добре знаеш, че не си истинска.

– Истинска съм! – каза Алиса и се разплака.

– С плач няма да станеш и грам по-истинска – подхвърли Туидълдум. – Няма за какво да ревеш.

– Ако не бях истинска – продължи Алиса, която бе започнала да се смее през сълзи – толкова шантаво ѝ се виждаше всичко това, – нямаше да мога да плача.

– Надявам се, че не мислиш тези сълзи за истински – прекъсна я Туидълдум с ужасно надут тон.“

 

Шеговита приказка за деца

ли е това? Или

 

сериозен философски диалог?

Ил. 4: Бог Хор повдига с анкх фараона Рамзес II (1303 – 1213 г. пр.н.л.)

В годините, изминали след публикуването на тези две книги на Луис Карол, редица анализатори са предлагали най-различни тълкувания на пренаселилите ги алегорични образи и обилието от описани в тях случки. Отстояваната от братята-близнаци позиция се е приемала като белетристично изложение на философските представи, застъпвани от епископ Джордж Бъркли (1685–1753). А според него, човек може да възприема само своите идеи. В такава интерпретационна среда „белият заек“ може да се превърне в най-обикновен свещеник от англиканската църква, вратите в залата – в подстъпи към различните протестантски деноминации, излезлите „от морето“ странни същества могат да се разпознаят като намек за Дарвиновата теория на еволюцията, могат да се открият поводи за интерпретации от психоаналитична и психопатологична гледна точка (тук несъмнено би помогнала известната привързаност на Луис Карол към общуване с малки момиченца, които обичал да рисува голи; и ето го разтълменото закодирано съдържание на споменатата „малка вратичка“, първоначално затулена „зад завесата“, вероятно също малка). Някои ще „разкрият“ връзка между „уголемяващата се Алиса“ и научнатите констатации около постоянно разширяващата се Вселена, други ще изтълкуват стремежа на героинята да разгледа по-внимателно едни или други вещи с невъзможността да се определи точното положение на електрона при неговото движение около ядрото на атома. И така нататък.

Всичко това трябва да ни изглежда твърде познато. Нали и част от нашите масонски занимания са свързани с опити за разкриване на един или друг втори план зад записаните думи, на един или друг смисъл зад лансираната иносказателност. Ето и тук аз се опитвам да открия алегорични аспекти зад някои термини. Но неизменно си задавам въпроса: докъде може да се стигне в подобни интерпретационни начинания? Има ли някакви граници за човешките тълкувателни увлечения?

В английското общество (и само в него ли?) са съществували определени

 

интелектуални кръгове,

членовете на които са били известни като „братя по перо“, обозначавани и с думата „инклинги“2. Такъв е литературният кръг „Орелът и детето“ – по името на местна кръчма в Оксфорд, където са се събирали на свободни разговори във вторниците хора като Джон Р. Р. Толкин (1892–1973) и Клайв С. Луис (1898–1963), докато в четвъртъците – пак те – са се срещали в една уединена стая на последния етаж в Оксфордския университет.

Ил. 5: Гербът на Светия престол

Не се знае със сигурност с какво допълнително са се занимавали въпросните инклинги по време на неформалните си обеди и какво са означавали регулярните им четвъртъчни сбирки. Ние лесно бихме допуснали, че може да става въпрос за млади английски масони. В резултат на интелектуалните им беседи и регулярните им срещи, Джон Толкин ще напише „Властелинът на пръстените“, а Клайв С. Луис – който е и литературен критик, и есеист, и теолог – ще създаде „Хрониките на Нарния“, поредица от седем фантазни повести, изпълнени със странни същества, които населяват магическия свят на една илюзорна страна.

Към „кръга“ Толкин-Луис е принадлежал и Чарлз Уилямс (1886–1945). Някои от неговите произведения са по-малко известни на българския читател:

  •  „Война в Рая“ („War in Heaven“), 1930 г. – роман, третиращ опазването на „Светия Граал“;
  •  „Много измерения“ („Many Dimensions“), 1931 г. – роман, разказващ за „Камъка на Сюлейман“ (който притежава този камък, може да преминава свободно през бариерите на времето и пространството);
  •  „Спускане в Ада“ („Descent into Hell“), 1937 г. – новела, считана за най-добрата, интерпретираща цикъла от грехове, които човек прави, и последващите действия за тяхното отменяне, както и появата на „компенсаторната любов“, като заместител на истинската;
  •  „Той слезе от небето“ („He came down from Heaven“), 1938 г. – книга, която интерпретира създаването на Израел и настъпването на Царството Христово;
  •  „Спускането на гълъба“ („The Descent of the Dove“), 1939 г. – книга, която разглежда историята на църквата в Европа и, в частност, в Англия;
  •  „В навечерието на Вси светии“ („All Hallows’ Eve“), 1945 г. – разговори и размишления между духовете на мъртви души, които не могат да дефинират границата между живота и смъртта и границата между „черната магия“ и „божествената любов“.

Изреждането на заглавия като горните може да се стори някому самоцелно, но то има своето оправдание в следното желание: на любезния читател да се подскаже известен кръг творби, които биха изисквали

 

перманентни усилия по тълкуването на вплетените в тях алегории.

Така например, далеч не изолирано в споменатата серия от повести „Хрониките на Нарния“ литературни критици откриват християнски реминисценции, представени във вид, достъпен за деца и юноши. В това отношение една от най-популярните алюзии се свежда до разказа за „възкресението“ на лъва Аслан („великия лъв“ Аслан, „създателя на света“), герой от повестта „Лъвът, Вещицата и дрешникът“.

Самият Клайв Луис пише следното за своя герой-лъв в писмо от 1958 г. до някоя си госпожа Хук:

„В действителност той е нещо измислено, даващо въображаем отговор на въпроса:

‘Какъв би бил Христос, ако наистина имаше свят като Нарния и Той бе избрал да се въплъти, умре и възкръсне в този свят така, както го е сторил в нашия!?’

Това въобще не е алегория.“

В друг случай обаче все същият (дали?) Клайв Луис ще посочи изрично:

„Някои хора си мислят, че съм започнал с въпроса: как мога да разкажа нещо на децата за християнството? След това, използвайки приказката като инструмент и опирайки се на информация за детската психика, съм решил за каква възрастова група ще пиша. После съм изработил списък с основните християнски истини и съм изковал алегории, в които да ги въплътя. Всичко това са чисти глупости.“

Ако тук се върнем към нашия свят, „забулен (‘veiled’) в алегории и илюстриран чрез символи“, как бихме могли да разсъждаваме в такава ситуация? Ще се заемем ли с дешифриране на вложените алегории, ако сме изправени пред перспективата да стигнем до

 

най-произволни хрумвания,

включително и конфликтуващи с нечий авторов замисъл? Или ще се спрем, за да си припомним думите на Джон Толкин – според свидетелството на Марджъри Ламп Мийд, съавтор на специално „ръководство“ за читатели, които ще минават „през дрешника“ („A Reader’s Guide Through the Wardrobe“):

„Въпреки приятелството им, Толкин не харесваше книгите на Люис от поредицата ‘Нарния’ (…). [Считаше, че] Люис е забъркал нещо, което е повече от литературна яхния, в която извличаше всякакви неща от всичко.“

Ил. 6: Статуя на св. Петър, площад „Св. Петър“ – Ватикана

Обезсърчаващи или въодушевяващи са подобни твърдения? При това, какво да кажем за онези размисли върху литературното наследство на Клайв Луис, които откриват расистки внушения или идеи, родеещи се със старата практика по дискриминация на жените? Нали по такива въпроси ние би следвало да се произнесем авторитетно, след като сме се самоопределили като експерти в тълкуването на иносказателни послания?

Предвид дефиниционния домейн за определяне на графичния израз, свързан с люиса, следва да се каже, че той може да „отключва“ (и, респективно, да бъде изобразяван като „кръст“), но може и да „заключва“ (и да бъде илюстриран като „котва“).

Изображението на ил. 2 показва специален символ – на „обединен люис“, „кръст/котва“. По този повод мисля, че и в масонството е вградена

 

изначална биполярност.

Тя позволява на даден масон „да отключи“ и „да повдигне“ друг масон, но може и „да заключи“ и „закотви“ някой брат в неговото развитие.

Апропо, тази линия на разсъждения може да изведе логичния въпрос: дали една ложа може да благоприятства съвкупното израстване на всички нейни членове, както и дали О\В\Л\Б\ може да „повдигне“ общото ниво на масонството във Великия ориент България? Или в сила е обратното – закотвянето? Или има някаква трета възможност в процесите, случващи се с родното ни масонство – на приливи и отливи, на повдигания и закотвяния, като цяло, но и в отделните ложи, а и при отделните масони, в частност?

Една от интригуващите вариации на люис, който е „повдигащ“ – тоест, графично илюстриран като „кръст“ – е свързана с идеята, претворена в така наречения „анкх“3 или още „crux ansata“4 („египетски кръст“ – вж. ил. 3).

Анкх-ът е символ на древен Египет. В популярния смисъл, който е бил валиден за широките обществени слоеве, овалът над хоризонталните рамена на кръста е символизирал думата „живот“. В интерес на истината, на арабски думата анкх се пише с три съгласни, които – в зависимост от тяхното изговаряне – могат да имат още две значения: „огледало“ и „букет от цветя“. Има сведения, че най-ранните открити символи на анкх в Египет датират около 3 000 пр.н.л.

Най-често този символ се е изобразявал поставен в ръцете на древните египетски божества или се е показвал като придружаващ специален церемониален акт между едно божество и фараона, за да може човешката душа да продължи да живее и след смъртта.

Моето виждане е следното: божествената намеса „придърпва“, „издига нагоре“, „дава Светлина“, „дава нов живот“ (тук може да бъде изреден целият спектър от подходящи метафори). Това може да доведе до тълкувание и в масонски дух, според което в случая става въпрос за люис за повдигане, чрез който Великият архитект на Вселената създава възможност на про-Светлените да започнат „Живот“ след „живота“ (вж. ил. 4).

Ил. 7: Детайл от статуята на св. Петър с цитат от Новия завет

Оттук се насочвам към опит за насрещна проверка по повдигнатите в началото, и тук само перифразирани, работни хипотези:

Дали каноничният ритуал дефинира масонския „ритъм на развитие“ – „повдигане и закотвяне“ или ритуал-творците „заключват“ и „отключват“ по масонски съображения процесите в различните степени и структури на масонството?

В тази светлината се проблематизира базисната идея за масонския кодификатор и за връзката: причина – следствие. Стигам до извода, че един ключ – бил той за „повдигане“, или обратно, за „закотвяне“ – не е достатъчен, за да осигури търсенето на съвършенство. Ако масонската същност е изначално дихотомна, т.е. по природа лежи в две посоки, то може да се помисли, че са нужни едновременно два ключа, вместо един. Така се натъкнах на герба на Светия престол с двата преплетени ключа – сребърния и златния (вж. ил.5).

Според традицията, счита се, че те символизират властта да се свързват и разрешават делата на земята (със сребърния ключ) и тези на небето (със златния ключ). В този смисъл обикновено се сочи и връзката с Евангелието от Матей (16:18-19) и по-специално – следните думи на Иисус:

„…и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят;

и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.“

Тези ключове обаче не се различават само по метала, от който са изработени. При внимателно вглеждане би се забелязало, че те се различават и по профила на заключващата/отключващата част. Златният ключ не би могъл да влезе в ключалката, предназначена за сребърния (поне не от същата нейна страна), и обратно.

Впрочем, тук искам да обърна внимание върху една интересна подробност. Статуята на свети Петър пред носещата неговото име базилика във Ватикана (вж ил. 6), показва, че ключовете изглеждат с еднакво метално покритие. В такъв случай: кой кой е измежду тези два ключа? Освен това –нещо твърде важно! – той държи двата ключа в дясната си ръка. В същото време в лявата си ръка държи свитък, върху който се чете част от вече цитираните новозаветни стихове:

„Et tibi dabo claves regni caelorum“ („И ще ти дам ключовете на царството небесно“ – вж. ил. 7).

Тук веднага се откриват проблеми. Ако ключовете (както изрично е написано – в множествено число: „claves“, „ключове“, „clavis“, „ключ“) са два и са различни, но са все предназначени за „царството небесно“, то това „царство“ две порти ли има? Или една, но с две ключалки? Освен това, както посочих, свети Петър от статуята държи въпросните ключове в дясната си ръка, но при други статуи те са в лявата му ръка (вж. ил. 8). А понякога е изобразяван с по един ключ във всяка от ръцете си (вж. ил. 9). Дали тези подробности са случайни хрумвания на скулптори и художници? Или в тях е вграден някакъв скрит смисъл? Нали е известно, че в християнството дясно и ляво носят различна смислова натовареност. Ето:

Евангелие от Матей (26:64): „…отсега ще видите Сина Човечески, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци.“

Евангелие от Марко (16:19): „А след разговора с тях, Господ се възнесе на небето и седна отдясно на Бога.“

Деяния на светите апостоли (7:55): „А Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога…“

И прочее.

Ил. 8: Арнолфо ди Камбио, бронзова статуя на св. Петър (≈ 1300)

Ил. 9: Петер Пол Рубенс, „Свети Петър“ (1610 – 1612)

А ако тук и сега бъдат прибавени онези тълкувания, според които и двата ключа са ключове за райските двери, но единият, златният, открива пътя към блаженството за мъжете, а другият, сребърният – пътя за блажеството на жените?

А ако се обърне внимание върху интерпретациите, лансиращи идеята, че първоначално ватиканските кръстове са били три: бял, черен и златен? Белият, според подобни версии, е символизирал законодателната власт, черният – изпълнителната, а златният – светската. Колкото и в тази хипотеза да се долавя сериозна доза нелогичност (нима светската власт не се проявява чрез законодателната и изпълнителната?), един пункт в нея изглежда точно съобразен с историческата събитийност: единият от кръстовете е отпаднал като символ, когато Светият престол е загубил светското разклонение от иначе монолитната своя власт.

Тук идва моментът и с интерпретацията на известния „обърнат кръст“ – „Петров кръст“, но и кръст-символ на сатанинството.

Известно е преданието, според което свети Петър е бил осъден на смърт чрез разпъване на кръст, но сам е пожелал екзекуцията му да бъде извършена, като бъде обърнат с главата надолу; смятал е, че не може да изтърпи смърт, която да е богоравна с тази на Иисус от Назарет. В същото време той е признат за „първия папа“, а по силата на най-елементарната аналогия този обърнат кръст, обвързван твърде настойчиво със сатанинството, се пренася като атрибут и на самото папство. Ето отново началния проблем: трябва ли определени символи да бъдат разглеждани канонично, с техните строго „кодифицирани“ послания, или може да се практикува индивидуално тълкувание, което да изважда неоткрити до дадения момент пластове на знаковите послания?

Лично аз гравитирам към второто решение и благославям въпросите като благодеяние. И издигам в мислите си търсенето на отговори в ранг на благодеяние, породено от благодеяние.

Разбира се, не мога да не призная, че твърде често се чувствам привързан към котви, но това не ми пречи да насочвам към тях кръстове-ключове или ключове-кръстове – в духа на великолепната рубрика „Sic et non“ в нашия „Зидарски преглед“. А и често си спомням, че когато Симеон-Петър е срещнал възкръсналия Иисус, първото, което е сторил, е било да му зададе въпрос, гласящ буквално:

„Къде отиваш, господарю?“ (на гръцки: „Kύριε, ποῦ ὑπάγεις?“, на латински: „Quo vadis, Domine?“).

И последно. За мен, този въпрос става централен и за Братството, защото е много важно за всеки от нас: първо, да знае къде отива, и второ – да внимава какви порти отваря с ключовете на собственото си познание и за какви хора открехва тези порти… ◆

 

към начало