.

Великата българска ерес

 

Влиянието на българското богомилство за формирането на масонството и тайните общества

 

 

Брат Ив. А.,

ложа „Мистериите на траките“, ориент София

 

Черноризецът бе висок и през черното покривало се не виждаше образът му. Под сгърчената светлина на треперливи свещи той приличаше на тъмно железно изваяние.

Той обърна неколко листа от големата кожена книга, та прочете:

«…И рече им: –

«Нема по-силна обич от тази – да положиш душа за свои и за тугини!1 Готов съм за вас душа да дам, братя Мои. Готов съм кръстна смърт да приема за всички ви! –

«Който между вас желае славата Ми, – свой Ми е, защото желае славата на Небесата. А който между вас желае смъртта Ми, – враг Ми е, защото желае смъртта на Светлината. За свой и за чужд съм готов на кръстна смърт, братя Мои! –

«…И после им рече: –

«Това ви повелявам: обичайте се един другиго! Мрази ли ви светът, знайте, че Мене преди вас намрази! –

«Защото сте чужди на света. Защото не сте от света. –

«О, да бехте от света, обичал би ви светът! Че светът пази своето. Но – вие сте тугини на земята! –

«Не сте от света, а Син Човешки ви от света избра, та светът ви намрази и по вашите пътеки сложи клюси, а по друмовете ви – примки –

«Ала – не пускайте страха в сърцето си, братя Мои, – и не ломете ръце о зида на презрението! – Това ви възвестих: да се не съблазните! –

«И ето: пак ви казвам, братя Мои – от синагогите ще ви прогонят! И време настъпва (а близко е това време –), кога всеки, който ви убива, ще мни2, че служба принася Богу!»

Гласът му бе строг и звънлив.

И всички познаха гласа на царския брат. (…)

И тогава черноризецът заклопи книгата, опре ръка на нея – и тихо рече:

«Готови за смърт бъдете, братя мои! – готови за поругание, за мъки и за – смърт! Защото Той бе казал някъде: ‘Чрез Мене се идва при Отца!’ – И можем ли стигна чертозите на Небесния Велможа, – освен чрез кръст?

– А колцина от вас могат понесе поругание, мъка и смърт? Да запита всеки сърцето си òвреме, да запита сърцето си насаме: готов ли съм за Голгота? –

– И който не вижда още готов себе си, – да потърси подкрепа от по-силните! – Има кой да помогне! – Има кой да защити! – Само ревност за верата топлете в себе си, братя мои, – и глад за повече небе!»“3

Цитираните думи са част от книгата на дълбоко уважавания автор и, вероятно, наш брат Николай Райнов, „Книга на царете“, повестта „Цар Петър“, и отразяват

 

словото на Боян Мага пред братското събрание на богомилите.

Сп. „Зидарски преглед“, кн. 31, септември 2021 г.

Започвам с тези слова, защото са показателни за една идеология на съвършенството, която богомилите дълбоко са изповядвали, и за една космополитна морална форма на единението, братската любов и общежитийната сакралност, която те са издигали в култ и са преследвали като нравствен кодекс. И сега се поражда въпросът: къде, в случая, е връзката с девиза на синьото масонство:

Сейте семената на небесното царство“,

както и с един друг масонски девиз:

„Победа или смърт“ („Vincere aut mori“)?

Нека сега проследим една кратка хронология: 1099 г. е официалната година на възникване на Ордена на рицарите от Сион, Орденът на тамплиерите води официалното си начало от 1118 г., Братството на розенкройцерите датира от около 1597 г., съвременното масонство – такова, каквото го познаваме ние днес – има за свое начало 24 юни 1717 г.4  На този фон вероятната година на възникване на богомилското движение – 928 г., придобива почти митични измерения, имайки предвид огромната духовна власт, която неговата доктрина има над цяла Европа в продължение на почти пет века.

Сега се питам още нещо: възможно ли e една философско-социално-религиозна концепция да покори буквално цяла Европа, да постави

 

радикални основи на най-мащабното социално-политическо движение

в западното средновековие, това на катарите (албигойците, патарените), и тя да не се превърне в основния идеологически претекст за възникването на идентични общности – като Ордена на рицарите от Сион или по-сетнешния Орден на тамплиерите? И дали тези общества с тяхната близост до католическия Рим, и вероятно вдъхновени от богомилските поселища („общежития“), не са играли двойствена роля при формирането на езотерична Европа? И още: защо веднага след тоталния погром на богомилската общност в България, нанесен от цар Борил (около 1211 г.), следва подобна разрушителна вълна и в Европа – кръстоносните походи срещу катари/богомили (1209–1244 г.) във Франция и финалната вълна в Италия (около 1254 г.)? И защо 50-ина години по-късно същата участ спохожда и Орденa на тамплиерите (начало на гоненията срещу тях във Франция – 13 октомври 1307 г., в Англия – 1309 г., в цяла останала Европа – 1311 г., съдът във Виена – 1312 г.), а един нов Василий Врач, в лицето на Жак дьо Моле, изкупва през 1314 г. в огъня греховете на неговото „общежитие“ и свещената си вяра?

Членове на църковен съвет срещу богомилството, фреска XIII в.

Tук смело може да се заяви само едно:

 

въпросите са в пъти повече от отговорите!

А те, отговорите, тепърва ще бъдат откривани и – вероятно – тепърва ще ни удивляват с тайнството си!

Красноречив е фактът, че българското богомилство, появило се из нашите земи в самото началото на X в., е едно от най-ярките реформаторски учения не само в периода на средните векове в Европа, но и в цялата духовна история на човечеството, започвайки от древна Месопотамия, Асирия, Вавилон, Персия, Халдея, Египет, Древна Гърция и Рим, минавайки през източната философска мистика на Китай, Тибет и Индия, и достигайки до по-съвременните форми на философско и езотерично знание на западните общества, допълвано от окултната символика и знакови парадигми на различните „тайни“ общности.

За богомилството е писано много и обстойно, наличен е огромен библиографски ресурс, практически не съществува тема или мотив, които да не са изследвани от официалната наука, но в по-голямата си част, проучват религиозните, историческите и социално-политическите особености на богомилското движение и в много ограничен аспект се акцентира върху строго езотеричната линия на това, не случайно наречено от някои, „старинно“, „истинно“ или „езотерично“ християнство. А може би именно тази е вярната посока на едно бъдещо обстойно изучаване на въпроса!

Поради естеството си на

 

антицърковно и антидогматично движение,

съвсем естествено богомилството е било обвинявано в еретичност и всевъзможна греховност спрямо ортодоксалната църковна и политическа власт, но – ако последваме идеите на ранните историци и теоретици на църквата – нещата биха могли да се тълкуват и в друг контекст. В далечната античност, когато християнството е подемало своя неустоим възход, а всевъзможните ереси едва са оформяли същността си, един от първите църковни историци и теоретици – Евсевий Памфил, епископ Кесарийски (263–339 г.), сравнявайки апостолското предание (или това, което днес наричаме „догма“, гр. „δόγμα“, „δόγματα“ – установявам, утвърждавам) с ересите (гр. „αἵρεσις“ – избор, направление, школа, учение, секта), подчертал в своята „Църковна история“ („Historia ecclesiastica“)5, че между тях има огромна и несъизмерима разлика. Догмата е нещо установено и неизменно, а ереста, напротив, е резултат от интелектуална страст, стремеж към иновация. Догмата е “дар от небесата“, а ереста е случаен и произволен продукт на човешката мисъл, който се противопоставя на догмата.

В случая обаче би могло да се констатира нещо далеч по-радикално: ереста е продукт на творчество (също следствие от произвола на персоналните идеи, но идеи, подчинени на строг интелектуален канон). Това творчество съвсем не е случаен продукт на необходимостта от истинна адекватност и истинна алтернатива на съзнанието, които повеляват понятийни формули по отношение на заобикалящата ни реалност и онази, свързана с духа на окултизма и отразяваща тайнството на Сътворението и вселенския порядък. Богомилството е ярък символ на едно

 

върховно величие, свободолюбие, извисеност и неподражаема креативност

на българите, вградило се като съществена част от историята на европейските народи. Богомилското учение претворява в името на човечеството най-радикалните реформаторски идеи и подтиква обществото към неизменна и належаща еволюция. Богомилската идеология ползва цялото езотерично знание, космогония и древна мъдрост, придавайки на своята философия една радикална универсалност и космополитност. Разпространявайки трансцендентността и метафизичността на идеите си, богомилите предначертават появата на Ренесанса, а доктрината им, съдържаща квинтесенцията на световната мисъл, предизвиква необходимостта от налагането и на Реформацията.

България е първата европейска държава, в която богомилите налагат учението за една нова интелектуалност, за един нов световен ред и едно

 

хуманистично универсално духовно обединение на човечеството

– без оглед на вероизповедание, раса, пол или телесна физика. Знаците, които те оставят в средновековната история са незаличими и твърде наситени, дори и чисто визуално. Огромен е броят на верните последователи на това „истинско християнство“ – от Мала Азия до Атлантическия океан. Средновековният писател Райнер Сакони в своето епохално произведение „Изложението на катарите и бедняците от Лион“ („Summa de catharis“)6, едно от най-ярките свидетелства за същността на богомилството/катаризма, при все и от позицията на отрицанието, установява, че в Европа през 1250 г. броят само на „съвършените“ („perfecti“) е около 4000. През втората половина на ХII и началото на ХIII век от Атлантическия океан до Черно море съществуват 16 богомилски общини, в Мала Азия – една, а в Константинопол – две. Пак там се споменава, че през ХIII век броят на привържениците на „българската ерес“ („bulgarorum haeresis“) в Европа е четири милиона, колосално за времето си число, дадено ни като факт от противници на богомилството. Съизмерен с днешното население на Европа, резултатът е поразителен, практически всеки втори човек на европейския континент през X – XIV в. е бил богомил. Хиляди „слушатели“, „вярващи“ и „съвършени“ („архиепископи“ и „епископи“), според строгата йерархична структура на богомилските степени, преминават през невиждан терор и насилие, но се изкачват на кладите с пълната увереност, че страдат и умират за една божествена и вечна кауза, истина, която никоя сила не може да унищожи.

Богомилите стават идейни подбудители на движения за

 

социална справедливост и национална независимост,

открито застават срещу византизма, който обхваща по това време българската държава и голяма част от Европа. Навред богомилските проповедници разпростаняват учението, според което нито Константинопол, нито Рим изразяват истинното слово на Христос, а съзнателно го изопачават и приспособяват за своите користни интереси. Преследвани и унищожавани с жесток фанатизъм, последователите на тази bulgarorum haeresis променят светогледа на европейците за столетия напред. Пренесеното на Запад, богомилско учение се разпространява като идея за духовна и социална свобода, за равенство и братство. Розенкройцери и франкмасони и тамплиери ги приемат като едва ли не пряко наследство.

Дебатите около влиянието на богомилството върху създаването на определени цивилизационни модели, обществени движения (тайни или явни), социални форми на протести и революции не стихват и до днес. От времето на първите реакции против богомилството: в кореспонденцията между константинополския патриарх Теофилакт и българския цар Петър (във връзка с опасната “новопоявила се ерес“), в „Беседа против Богомилите“ на Презвитер Козма, в „Паноплия догматика“ на Евтимий Зигавин, в писанията на Евтимий от Акмония, в „Хронография“ и „За силата на демоните“ на Михаил Псел, в „Алексиада“ на Анна Комнина, в „Синодик“-а от 1211 г. цар Борил, в “Житие на патриарх Теодосий Търновски“ на константинополския патриарх Калист, в Сръбския синодик от 1221 г., борбата на официалната ортодоксия против богомилското инакомислие е предопределяла официалната позиция на църква и държава по отношение на антидогматичната доктрина на това практически дълбоко тайно общество.

Нека сега да проследим накратко

 

богомилството в неговата еволюция.

Както споменах, то възниква около началото на X в. Бързо обхваща цяла България (Мизия, Тракия и Македония), създават се множество богомилски общини със силно изградени структури, чиито проповедници впоследствие разпространяват учението и извън пределите на България – в Консатантинопол (благодарение на Василий Врач), Далмация, Драговичия, Босна (където богомилството става официална религия), като постепенно нахлува в Италия, Франция, Фландрия, Испания, Англия, Германия, Полша, Русия (Киевското княжество), територията на днешна Скандинавия. През ХІІ в. богомилската църква се категоризира като „Европейска църква“ и се превръща в движеща сила на най-могъщото еретическо движение („errores hаereticorum“) в Западна Европа – това на катарите (от гр. „katharos“ – „чист“, „пречистен с огън“) или албигойците (както са били наричани Лангедок, Окситания или територията на днешна Южна Франция). Там в Сен Феликс дьо Караман през 1167 г. на Катарския събор, председaтелстван от български папа, богомилският епископ Никинта (или Никита), богомилската доктрина ще се превърне в

 

почти официална религия

на всички основни отклонения от официалната идеология и духовни движения на цяла християнска Европа. Малко по-късно знаковата връзка между българските, италианските и френските еретици ще се доизгради и с посещението на Назарий, водач на катарите от Конкоренцо (близо до Милано) в България (около 1190 г.), откъдето той ще донесе на Запад основния манускрипт на учението – богомилската “Тайна книга“ („Interrogatio Joannis“ или „Liber sancti Ioannis“ – „Йоаново евангелие“)7. Нея той получава от епископа на богомилската община в България и от неговия помощник („ab episcopo et filio majore ecclesiae Bulgariae“). По-късно тя ще бъде преведена на латински и използвана широко от италианските и френските катари както и от еретицита из цяла Европа. В нея може да бъде прочетено:

А от най-долните части на земята ще излезе мрак, който е мракът на геената огнена; тя ще затъмни вселената отдолу та до твърдта на въздуха (…). И ако човек, който е на тридесет години, вдигне камък и го хвърли долу, камъкът би стигнал дъното едва след три години; толкова голяма е дълбочината на огненото езеро, гдето ще обитават грешниците. Тогава сатаната ще бъде вързан, както и всички негови воинства, и ще бъдат хвърлени в огненото езеро.“

И по-нататък:

„Тогава син божи ще седне вдясно от отца и отец ще заповяда на своите ангели, както и на праведниците, които ще бъдат причислени в хора на ангелите, па ще ги облече в одежди неразрушими, ще им наложи неувяхващи венци, ще им даде неподвижни седалища и бог ще бъде посред тях. И не ще има вече ни глад, ни жажда, нито ще ги жари слънчев пек или друга горещина. Бог ще изтрие всички сълзи на очите и син божи ще царува със своя свет отец във веки веков“8.

През 1250 г. в послеслова към въпросната „Тайна книга“ бившият катар, а по-късно противник на учението, гореспоменатият Райнер Сакони ще запише:

Това е пълната със заблуди тайна [книга] на еретиците от Конкоренцо, донесена от България от техния епископ Назарий“9.

Вероятно вследствие именно на това символично „пренасяне“ на скрижалите, а и на

 

дълбокото влияние на богомилската философия,

се появява и обширният западен дуалистически трактат, познат под заглавието „Книга за двете начала“ („Liber de duobus principiis“) – едно оригинално и ярко катарско творение, създадено от Джовани ди Луджо, открито и обнародвано през 1939 г. от Антоан Дондейн.

Този мащаб на богомилското влияние предизвиква някои изследователи, като Фернан Ниел, да отбележат, че

не става дума за ерес (…), а за религия, съвсем различна от християнството…“10 ,

а други, като гореспоменатия учен Антоан Дондейн, да констатират:

„Вече изглежда несъмнено, че аналогиите, които могат да се констатират между богомилската доктрина (…) и катаризма от ХІІ в., навеждат неизбежно към едно заключение, а именно – латинският катаризъм води началото си от българското богомилство“11.

Тази пространна духовна власт на богомилската доктрина ще принуди римо-католическият папа Инокентий III да подеме невиждан по мащабите си кръстоносен поход срещу катарите/богомили, започнал на 21 юли 1209 г. (с обсадата на Безие) и продължил до 1244 г. (с падането на катарския бастион Монсегюр). А неговият наследник, папа Григорий IX ще учреди през 1233 г. „Трибунал на вярата“, управляван от доминиканския орден („Inquisitio haereticae pravitatis“, „Разследване на еретичните прегрешения“). Тази най-зловеща система за борба с еретиците. Според едни източници, тази Света Инквизиция (лат. „inquisitio“ – „издирване“, „изследване“) е създадена още през 1184 г. от папа Луций III, а според други – през 1204 г. от папа Инокентий III.

Съборът на Стефан Неманя

Богомилската концепция, известна в целия христянски свят като

 

„българската ерес“

се разпространява „със светкавична бързина в Западна Европа“, както ще отбележи немският изследовател Ханс Мюлщайн.

И ще продължи:

В XIII в. богомилското движение, разпространено на балканите сред славянския свят, става мотор на всички еретически бунтове, които разтърсват Европа.“12

А в книгата си „Какво е дал българинът на другите народи“ (1937) видният наш брат, писател и общественик Стилиян Чилингиров ще запише:

С това учение България дава първия християнски реформатор в света, който много време преди Цвингли, Лутер и Калвин проповядва на християните да се освободят от Рим и Цариград и да търсят спасение само в евангелските истини, в духовното и нравственото съвършенство на човека. (…) Богомилите знаят и фанатично да защитават учението си дори с цената на своя живот. Затова няма нищо чудно, че първата саможертва в Европа, направена в защита на своите идеи, е тая на българина Василий. (…) Както Христос освети със смъртта си кръста, така нашият българин освети кладата и показа на света как се служи самоотвержено на една идея, на едно учение, на една религия 415 години преди чеха Ян Хус и цели 500 години преди италианеца Джордано Бруно. Примерът на Василий скоро бива последван и от други богомили. (…) Няма да бъде преувеличено, ако се каже, че девизът: ‘Равенство, братство, свобода!’, с който французите обявиха и водиха своята революция и чрез него се опитаха да преобразуват отношенията между личности, класи и народи, е наш девиз. Той ще си остане като вечен блян за човечеството, ще пребъде като указател на истинския Христов път на земята, благодарение на българския гений – нейния създател, разпространител и осветител. Осветил го с кръвта на хиляди и хиляди мъченици българи, тръгнали по света да въдворят нов ред между людете и нова правда на земята. На богомилите се дължат и други три идеи, които почват да намират своето осъществяване едва през последното столетие: равенство между мъжа и жената, всеобщото образование и вегетарианството.“13

През втората половина на ХІІ в. богомилски влияния, свързани най-вече с френските катари, проникват и в Англия (още през 1159 г. богомилски идеи нахлуват в Оксфорд). Това влияние е регистрирано в някои средновековни апокрифни литературни паметници. Те дават възможност да се търсят дуалистични/богомилски идеи в ереста на английските лоларди14.

 

Всичко посочено дотук е ярко доказателство за

 

универсалните общочовешки послания на богомилството,

на „Великата българска ерес“. При огромното влияние, което движението е имало, е било необходимо минимално усилие доктрината на богомилите да бъде наложена трайно и да проникне дълбоко в сферата на английската прогресивна мисъл, да формира базисните представи у колоси като Джон Уиклиф (1324–1384) и да предизвика една ярка реформаторска вълна, заляла света в кристалната си форма, Братството на свободните зидари, а след една солидна еволюция – да доведе и до блясъка на сакралната за цялото съвременно масонство дата – 24 юни 1717 г. ◆

 

Бележки:

1. „Тугини“ – странници, чужденци, паломници, поклонници.

2. „Ще мни“ – ще бъде на мнение, ще твърди, ще претендира.

3. Николай Райнов, „Книга за Царете“ („Цар Петър“), София, 1918, с. 50-51.

4. Димитър Недков, „Третото хилядолетие на Масонството“, Плевен, 2000, с. 115-130.

5. „Църковна история“ („Historia ecclesiastica“, в: „Patrologia Graeca“, XX); вж. също: Robert M. Grant, „Eusebius as Church Historian“, Oxford, 1980; както и Hugh E. W. Turner, „The Pattern of Christian Truth. A Study in the Relations Between Orthodoxy and Heresy in the Early Church“, London, 1954.

6. Rainier Sacconi, „Summa de Catharistis et Leonistis“, в: Martène and Durand, „Thesaurus nov. Anecdot.“, V, Paris, 1717; вж. също: Борислав Примов, „Райнер Сакони като извор за връзките между катари, павликяни и богомили“, София, 1960, както и: Борислав Примов, „Бугрите“, София, 1970.

7. Донка Петканова, „Стара Българска Литература. Апокрифи“, София, 1982; вж, също: Рьоне Нели, „Ръкописите на катарите“, София, 1999. Относно споменатото евангелие: 1. То ни е познато от двата съхранени преписа – Каркасонски от XIV в. („Codex Carcassoniensi“), който се съхранява в Архива на Инквизицията в Каркасон, Южна Франция, и Виенски от XII в., запазен в пергаментен кодекс, съхраняван във Виена; 2. Проф. Николай Райнов пише (под псевдоним „Епископ Симеон“) в „Богомилство и Богомили“ (апокрифно издание), 1968, с. 43: „Две копия от Симеон Антипа, второто с 323 листа коментари от самия копист, и до днес пазят в Малта (…). Там, в 27 глави, Симеон Антипа говори по всички въпроси на богомилската символика, езотерика и тайноведство. Но езикът е загадъчен, легендарен – това е посветителска книга.“

8. Проф. д-р Димитър Ангелов, „Поп Богомил“, в: „Бележити българи“, т. І (681–1396), София, 1967, с. 440-441.

9. Rainier Sacconi, цит. произв.

10. Фернан Ниел, „Албигойци и катари“, София, 2003.

11. Antoine Dondaine, „Les Actes du Concile Albigeois de Saint-Felix de Caraman. Essai de critique d’authenticite d’un document medieval“, в: „Miscellanea Giovanni Mercati“, V, Roma, 1946, 324-355.

12. Hans Muhlstein, „Die verhulter Gotter“, Munchen, 1957; цит. по: Владимир Топенчаров, „Две жарави – един пламък / бугри и катари“, София, 1974, с. 230.

13. Стилиян Чилингиров, „Какво е дал българинът на другите народи“, 1938, с. 132.

14. „Лоларди“ – средновековна християнска общност, появила се в началото на ХІV в. сред благотворителните братства в Германия и Нидерландия. Лолардите изповядвали идеята за социално равенство. Подложени на преследвания от католическата църква, те се установили първоначално в Англия, а след подновяване на преследванията и там – в Шотландия и обратно на континента.

към начало