Съпругът ми е масон

 

 

 

Автор: Ели М.

 

За масонството бихте чули или прочели какви ли не неща – истории, легенди и митове, но попадайки на правилната литература или на точните хора, които да ви насочат в правилната посока, Вие ще откриете един друг, много красив свят. Свят, който в профанния си вид е някак далеч от реалността. Да, това може да ви звучи наивно, дори сектантско, както искайте го наречете. Но всъщност, трябва да се чете, човек трябва да проявява интерес към тази благородна, милосърдна, красива, аристократична и идилична „тайна“ общност.

Всъщност „тайнствеността“ идва от желанието на кръг честни и достойни мъже, така наречените свободни зидари, да запазят красотата на делата си далеч от хорските очи и уши, далеч от хорската суета и завист, за да съумеят да съхранят нейния чист и неопетнен вид. Тези хора са известните „камъни“, които изграждат Храма.

Съзнавам, че думите ми звучат твърде патетично. Може би в някаква степен приемам желаното за реално. Но всеки от тези мъже е приз(о)ван да следва благородни цели: да развива своята личност, своята духовност, да се стреми да изглажда „ръбовете“ си. Всички имаме по нещо, което да коригираме, и би било добре да осъзнаваме това, да работим върху себе си. Да работим и след като сме работили.

През годините съм се питала многократно: защо в регулярното пространство няма жени-масони? Отговорът далеч не е подразбиращ се от само себе си. Обяснението, стъпващо върху вековната традиция, днес може да срещне сериозни контра-аргументи. Наистина, ние, жените, имаме задължението да бъдем опора за нашите избраници, да бъдем майки, да бъдем домакини, приятели и партньори. Но нима съпрузите ни не следва да бъдат за нас опора, да бъдат бащи? Или приятели и партньори? Нима ние не би трябвало да се чувстваме също приз(о)ван да развиваме своята личност, своята духовност?

Днес не е лесно да се отговори на тези въпроси. Вероятно поради тази причина в обръщението на главния редактор на списание „Хуманитет“, орган на Великата ложа на старите приети и свободни зидари на Германия, отпечатано в декемврийския брой на „Зидарски преглед“ от 2017 г., след отправянето на подобни питания, прозвучават показателни думи – и те изречени като питания:

„Къде са нашите слабости?

С кои традиционни прояви ще имаме все повече затруднения?

Относно кои промени върху нашия собствен образ трябва да говорим през следващите десетилетия – със сигурност внимателно и спокойно – така, че нашето братство да не се окаже напълно и окончателно излишно?“

А всичко това е вплетено в повелята:

„Трябва да положим мащаба на прогресивния просветен свят.“

Основните принципи в масонството са известни: да бъдеш готов да служиш на хората, да бъдеш добър човек, да запазиш своето достойнство, да даваш личен пример и… неуморно да търсиш истината. Ако срещнете такива хора, нима няма да им се зарадвате, нима няма да им се усмихнете? Те са лесно разпознаваеми – излъчват светлина, спокойствие, аристократизъм. Помежду си се наричат „братя“, защото искат да доловят една сила, която не знае граници. Защото заедно могат велики дела.

Имена като Джордж Вашингтон, Франсоа Волтер, Волфганг Амадеус Моцарт, Симон Боливар, Луиз Амстронг, Робърт Бърнс са само малка част от дългата редица на видните масони по света. Към нея могат да се прибавят още и още. И тя все ще изглежда фрагментарна, осакатена.

Изпълвам се с гордост при мисълта, че и моят съпруг може да се чувства събрат на такива мъже. Той – едно момче с добро сърце и чиста душа, едно момче, което е в непрекъснато търсене на себе си, в преоткриване на себе си – е приеман в масонските среди като честен, лоялен, достоен, добър, отзивчив, отговорен и начетен човек. Човек, на когото много негови братя се възхищават, на когото искат да подражават. Човек, на когото винаги може да се довериш, дори и със затворени очи.

Да, скъпи братя и сестри, това е моят съпруг! Моят спътник в живота, приятел, любим, другар в добро и зло, притежател на моето сърце. И знаете ли, отново ще повторя: гордея се с него! Гордея се, защото е добър човек и – въпреки младата си възраст – е надраснал многократно мнозина други, които са „по-зрели“ от него. С радост го подкрепям в неговите начинания, а в масонските му – двойно повече.

Имала съм възможността да го придружавам на различни мероприятия, да се докосна до света на свободните зидари – новогодишни ритуали, посещения на оперни спектакли, събирания по повод Еньовден… И знаете ли? Всички те са бивали едно великолепно преживяване за мен, същински празник за душата и сетивата.

Убедена съм, че масонството не е просто статус в обществото. То е преживяване, което трябва да се долови със сърцето.

 

Накрая ще си позволя да кажа: ако срещнете хора, злословещи по адрес на масонството, по адрес на братята масони, спомнете си приказката за лисицата и гроздето. То е кисело, защото е на високо.

Да имате масон за спътник в живота – това е уникално чувство.

Дали всички мислят така?